Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Silver Canyon, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Източник
Кантая

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Спусках се от високите Сини хълмове през обраслите с храсталаци равнини към Хатън Поинт, места от сурови по-сурови, разпръснати безразборно покрай скалистия склон на едно обагрено в ръждиво високопланинско плато.

Това беше страната за всеки истински мъж, една голяма страна, където човек можеше да осъществи себе си, страна, в която всеки мъж разчиташе единствено само на себе си, страна, изобилна с богатства, принадлежащи единствено само на смелите мъже.

Колко е хубаво да си млад и здрав, сърцето ти да бие силно и спокойно, да си изтъкан целият от железни мускули, и с ръце по-бързи от светкавица! И да си обзет от чувството, че там някъде в градчето под краката ти те чака мъж готов да подложи на изпитание бързината и точността на стрелбата ти.

А Хатън Поинт беше точно такова място, към което пришпорвах жребеца си. Всеки нов град представлява едно ново предизвикателство; а ако там имаше мъже готови да изпитат силата на юмрука ми, те бяха добре дошли.

Знаех добре, че вкусът на чистото уиски на този град щеше да бъде като на онова от предишния ми град. Но въпреки това аз блъснах подвижните врати на салона и се приближих до бар-плота, където вдигнах чашата си с ръжено уиски и я гаврътнах, след което се огледах да преценя мъжете застанали до бара или седнали по масите.

Сред тях не се мяркаха познати лица, но въпреки това бях срещал дузини като тях в десетките градчета по прашните пътища които тъпчех откакто бяха стъпал здраво на краката си.

Едрият мъжага със суровия поглед и стоманеносива коса, който си мислеше, че е солта на земята, и стройният мъж с обветрено лице и пронизителни очи, застанал до него, който беше бърз и точен с револвера като гърмяща змия.

Имаше и други, мъже произлезли от мелницата на западните покрайнини, всички от тях устремени към златното руно, мъже, с които всеки разумен човек беше длъжен да се съобразява, мъже, сред които нямаше и един, който да се слага по-долу от останалите. И аз бях в това число.

Пред очите ми изплаваха дните когато моят стар баща ми казваше, там сред хълмовете където изядох първия си царевичен хляб.

— Иди и виж, синко. Изпитай го. Това време никога повече няма да се повтори, нито през нашия живот, нито когато и да е.

Той се бе родил и отраснал на запад, беше станал свидетел на израстването му през дните на Бриджес и Карсън, беше видял как биволите бяха изместили бизоните, като след това на свой ред бяха заместени от воловете и кравите. Нямах още и двайсет години когато ме изпращаше на запад и ми казваше да вървя с изправен гръбнак и да кося с широк замах.

Едрият мъж със стоманеносивата коса се извърна към мен така както една мечка би се обърнала да хвърли поглед към някоя катерица.

— Кой те извика тук?

Думите му съдържаха остро предизвикателство. Това беше студената заповед на един завоевател и аз се изсмях наум. Гласът му ме накара отново да придобия онова нехайство, което винаги се проявяваше в мен, защото и тук беше както винаги, във всички градчета които се бяха оказвали на моя път.

— Никой не ме е викал. — Гласът ми прозвуча почтително, но с тънка нотка безочливост. — Яздя където си искам и се отбивам където си ща.

Той беше мъж привикнал на уважение и респект от страна на по-дребните мъже, а моят отговор беше чисто предизвикателство. Лицето му изведнъж стана студено и неподвижно, но в този момент за него аз все още бях само един келеш.

— Тогава продължавай да яздиш — каза ми той. — Не си желан тук, в Хатън Поинт.

— Съжалявам, приятелю, но тук ми харесва. Не знам каква игра играеш, но с удоволствие ще заложа няколко чипа в нея.

Едрото му лице почервеня, но преди да успее да ми отговори, един друг мъж се намеси. Беше висок, млад и белокос.

— Това, което той иска да ти каже, е, че тук мястото гъмжи от неприятности, и мъжете обикновено заемат нечия страна. Защото един самотен мъж може да се окаже всекиму враг.

— Тогава може би ще заема нечия страна — изрекох аз. — Открай време си падам по престрелките.

Слабият мъж ме изучаваше с поглед, а той имаше проницателно око, мога да ви уверя в това.

— Ела да си поговорим преди да вземеш решение — каза той.

— Готово съм да говоря с теб или с който и да е друг мъж — отвърнах му аз.

Когато излязох отвън слънцето вече бе огряло цялата улица. На пейката, където бях спал предната нощ, бях зъзнал здраво. Студът още не искаше да си отива, но слънчевите лъчи вече сгряваха тялото ми.

Там, вътре в бара, сигурно ме обсъждаха. Бях ги предизвикал с моето явно предизвикателство и желание за забавление. Не ме вълнуваше нищо и никой… Изведнъж обаче се развълнувах силно.

Тя беше застанала на дъсчения тротоар пред мен, стройна, слаба и прекрасна, с тяло гъвкаво и с плавни очертания, великолепни очи и коса по-черна от непрогледна нощ. Кожата й беше с лек бронзов загар, устните пълни и многообещаващи.

Черните ми кожени ботуши бяха прашни и износени, а сивата ми риза покрита със засъхнали петна от пот от дългия път, бузите ми бяха хлътнали с набола няколкодневна четина, а под широкополата ми шапка и моята коса беше черна като нейната, но разрошена. Не бях във вид най-подходящ за среща с момиче като нея, но тя стоеше пред мен, и в този миг аз внезапно проумях, че тя беше момичето на моя живот, единственото момиче на света.

Човек може да каже, че това не се случва, но това не е така, и моят случай го доказва. През целия си път дотук бяха срещал момичета. С леко сърце се бях влюбвал, и после отминавах, но когато погледнах в очите на това момиче, аз разбрах, че спасение за мене повече нямаше да има. Нито утре, нито догодина, нито дори и след десет години, освен ако момичето не тръгнеше с мен.

Само с две крачки се озовах до нея и бързият тропот от ботушите ми по дървения тротоар я накара да се извърне рязко.

— Нямам нищо освен един кон и револверите на колана си — изрекох бързо аз — и съм наясно, че външният ми вид трудно може да предизвика интерес, да не говорим за любов, но на мен ми се струва, че това е най-подходящият момент за вас да се запознаете с мъжа, за когото ще се омъжите. Казвам се Мат Бренан.

Стресната, тя не успя веднага да намери необходимите думи, с които да ми отговори.

— Какъв безсрамник!

— Чудни думи! Повечето истински романи са започвали именно с тези думи, отколкото с някои други! А сега, моля да ме извините, трябва да тръгвам.

Обърнах се, нахлупих шапката и като прескочих леко през перилата на тротоара, се метнах на седлото.

Тя стоеше така, както я бях оставил, втренчена в мен, с удивени очи, но вече не толкова ядосана, колкото изпълнена с любопитство.

— Приятен ден! — повдигнах шапката си аз. — Ще ви се обадя по-късно.

Беше време да тръгвам. Беше още рано да продължавам с ухажването си, защото нямаше да стигна доникъде, а така я бях оставил да изгаря от любопитство, а не е тайна, че жените имат много по-голям нюх към мъжете, отколкото обратното.

Конюшнята за гледане и даване на коне под наем в Хатън Поинт, крупна сграда с пристройки, се намираше в покрайнините на града. От едни хамбар купих гребло царевица и докато жребецът ми се запасяваше солидно за тежките дни, които ни предстояха, аз го разчесах.

Това беше дейност, която изискваше особено внимание. Конят ми я харесваше, но самата му природа го караше да се бунтува, така че аз избягвах да чеша задните му крака.

Звукът на шпори ме предупреди, че някой идва насам и аз бързо погледнах между краката си като се наведох напред. Облегнат на един кол за връзване на коне, зад мен беше застанал някакъв мъж.

Изправих се и цяла минута разчесвах коня без да бързам преди да се обърна нехайно. Той не знаеше, че аз го бях видял, и очакваше да ме изненада.

Дрехите му бяха овехтели и неспретнати, но носеше два револвера; единственият мъж в града който бях видял с два револвера, ако се изключеше кльощавия в салона. Този беше висок и стегнат, а около устата му имаше нещо, което никак не ми хареса.

— Казаха ми, че си имал сблъсък с Руд Макларън.

— Всичко мина спокойно.

— Хората казват, че Канавал ти е предложил работа.

Канавал? Това сигурно беше мъжът с проницателното лице и двата револвера. А Руд Макларън беше онзи, който искаше да ме прогони от града. Обмислих тази информация, но премълчах.

— Казвам се Джим Пайндър, имам ранчо. Плащам най-добрата заплата, седемдесет долара месечно, плюс безплатна квартира и храна. Оръжия и амуниция всякакви.

Очите ми пробягаха зад него към мястото, където двама мъже се спотайваха в една тъмна конюшня, като си вярваха, че никой не ги вижда. Бях сигурен, че са дошли с Пайндър.

Какво щеше да стане, ако откажех предложението му? Всичко около мен ми сочеше, че ми подготвят нещо, и аз целият настръхнах от възбуда. В главата ми бръмна мисълта, че само той е заповядал на онези двамата да се скрият в конюшнята.

Рязко изблъсках Пайндър настрани и пристъпих напред в откритото пространство между двата обора.

— Хей, вие двамата! — изкрещях аз с ръце върху револверите си и гласът ми ярко се отрази в безмълвието на сградата. — Излезте веднага на открито! Веднага, или започвам да стрелям!

Ръцете ми бяха разперени с разтворени пръсти и вече нищо друго нямаше никакво значение. Онова старо дяволче в душата отново бе навирило глава, което не жадуваше кръв, но умираше да взема участие в битка откакто вече бях тръгнал по широкия друм.

В един момент вече си помислих, че те няма да излязат, и почти пожелах да не го правят. Бях сварил съвсем неподготвен Джим Пайндър, а това никак не му хареса. На него му беше пределно ясно че ще получи порцията си олово в стомаха само да посмее да мръдне.

И те пристъпиха бавно отпред, като държаха ръцете си далеч от револверите си. Прекрачиха неохотно; много им се искаше да се сбият, но не им държеше.

Единият от тях беше едър мъж с черна коса и синкавочерна брада. Другият имаше плоското и жестоко лице на апах.

— Ами ако бяхме излезли стреляйки? — запита чернокосият.

— Тогава щяха да ви погребат преди залез слънце — усмихнах му се аз. — Ако не ми вярвате, защо не пробвате?

Не ме познаваха, а и аз бях напълно готов. Беше им ясно, че зад думите ми се криеше опитът ми, придобит през дългия път, но не бяха сигурни къде свършваше блъфът ми и къде започваше смъртоносната игра.

— Наистина си бърз — обади се Пайндър, — но я си представи какво би станало ако се намесех и аз?

— Бях готов и за теб. — Усмивката ми го вбеси. — Ти щеше да получиш първата порция олово, после чернокосия, и накрая — аз посочих към апаха — вашето приятелче тук. Той щеше да е най-трудният.

Думите ми определено не се понравиха на Джим Пайндър, нито пък аз. На всичкото отгоре той имаше и допълнителен проблем.

— Направих ти предложение.

— Пет пари не давам за предложението ти.

Устните му се превърнаха в тясна бяла цепка; не бях виждал до този момент колко много омраза могат да съдържат човешките очи. Бях го превърнал за смях пред хората му.

— Тогава си обирай крушите. Присъединиш ли се към Макларън, ти си мъртъв.

Когато човек е млад, дяволът обикновено надзърта от очите му. Тогава бях млад и буен, и съзнавах, че ще е по-добре, ако си държа езика зад зъбите. Но мен ме беше обзело опияняващото веселие на младостта и непобедимото желание за веселба, като изобщо нямах намерение да преглъщам каквото и да било оскърбление.

— Защо да чакаш чак онзи момент? — изсмях се аз в лицето му. — Засега не съм се присъединил към никого, но си добре дошъл всяка минута когато ти се достреля.

— Няма да живееш дълго.

— Няма ли? Е, добре, обещавам ти да хвърля най-голямата буца пръст когато започнат да те засипват в гроба.

След тези думи отстъпих встрани и изгледах Пайндър право в очите.

— Ти си пръв, amigo, освен ако решиш да не го правиш на въпрос.

Той се обърна и си тръгна, последван от хората си, а аз стоях и ги гледах как се отдалечават. Няма да отрека, че изпитах облекчение. При една схватка с трима мъже щяха да ме изнесат на катафалка, но в нея нямаше да бъда сам, а Джим Пайндър не беше човек на риска. Или поне в този момент.

По-нагоре по улицата след конюшнята видях една приветстваща табела:

КУХНЯ НА МАЙКА О’ХАРА

ПОЛОВИН ДОЛАР НА ЯДЕНЕ

Нямаше много хора на масата, още беше рано за вечеря, но там беше младият мъж с бялата коса и се хранеше, а до него беше седнало момичето което обичах.

Столовата представляваше една дълга, тясна и прихлупена стая от кирпич, с белосани стени, и беше единствената с дъсчен под от трите закусвални в градчето. Масите бяха чисти и подредени, съдовете измити, а храната изглеждаше добра. Момичето вдигна поглед, и войнствен пламък пламна в очите й. Ухилих й се в отговор и се поклоних леко.

Белокосият младеж ме изгледа изненадано, после бързо хвърли поглед към момичето, чиито бузи пламнаха като божур.

От кухнята излезе една здрава и напета жена, която се спря и ни огледа и двамата, след което лека усмивка раздвижи ъгълчетата на устата й, както правилно бях предположил, това беше Майка О’Хара. Момичето сведе глава и продължи да се храни без да промълви дума.

— Май се познавате с мис Макларън? — обади се мъжът до нея.

Макларън ли, добре ли бях чул?

— Не съвсем официално — казах аз, — но тя ми е на ума от години. — И умеейки да разпознавам ценния приятел, когато го срещнех, аз добавих — Не е за учудване, че е толкова красива, щом се храни тук!

— Мирише ми на подмазване — произнесе сухо Майка О’Хара, — но ако сте дошъл да се храните, заповядайте.

От другата страна на масата срещу тях имаше празна пейка и аз се настаних върху нея. Момичето не вдигна глава, но мъжът ми предложи ръката си през масата.

— Казвам се Кий Чейпин. А за да бъдем официални, позволете ми да ви представя Мойра Макларън.

— Казвам се Бренан — произнесох аз. — Мат Бренан.

Един прошарен мъж с прашни дрехи в отдалечения край на масата вдигна глава при името ми.

— Мат Бренан от Мобити, стрелецът от Моголън?

Сега вече всички вдигнаха поглед към мен, защото името ми не беше от съвсем неизвестните из тия краища. Репутация, която не бях придобил по желание, но името беше моето и репутацията си вървеше с него.

— Господинът ме познава?

— Вие сте отхвърлили предложението на Макларън?

— Също и на Пайндър.

Те ме изучаваха известно време и след минута Чейпин се обади:

— Аз бих очаквал да приемете едно от предложенията.

— Аз си имам свои собствени представи за бъдещето си — казах му аз — а и освен това не съм наемен стрелец.