Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Silver Canyon, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Източник
Кантая

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Мисис О’Хара донесе храната ми; нахраних се и пих кафе, като карах другите през това време да чакат и мислят. Този път не можех да подмина просто така какви мисли се въртяха из главите им. Досега това не бе имало някакво особено значение. Досега просто бях един човек, пътуващ от град на град.

Сега обаче нещата се бяха променили… и то много рязко. А причината за тази рязка промяна беше момичето със зелени очи и черна коса. Бях наясно, че я търсех от много дълго време; а тя сега стоеше от другата страна на масата срещу мен. А това, което исках да й дам, не можеше да се купи с надницата на наемен стрелец.

Храната беше чудесна и аз я изгълтах с голям апетит. Другите приключиха преди мен, но останаха на масите пиейки кафето си. Накрая и аз привърших и започнах да си свивам цигара.

Кой път да хващам оттук? Как можеше човек да скъса със скитническия си начин на живот и да пусне корени на едно място? Защото това беше момиче с хубав дом. Не можех да й предложа нищо по-лошо от това, което имаше.

— За какво всъщност воюват тук? — запитах след малко аз.

— За какво се водят повечето битки? За овце, добитък или пасища. Или вода… както впрочем е и в този случай.

На изток оттук се простира една дълга долина, казва се Котънууд Уош. Откъм изток в нея се врязва каньонът Ту-Бар. От каньона изтича един хубав целогодишен ручей, който е достатъчен да пои хиляди глави добитък и земята за тях. Макларън се нуждае страшно от нея, а и Пайндър предявява претенции за нея.

— Чие притежание е тя?

— Не един мъж на име Бол. Той не е стрелец, а няма пари да си наеме. Ненавижда Макларън и категорично отказва да си има каквато и да било работа с Пайндър.

— И е точно по средата между тях.

Чейпин остави чашата си върху масата и извади тютюн и лула.

— Комарджиите в града залагат, че той няма да изтрае и месец, като се обзалагат, че ще го убият до десет дни.

Значи такава била работата? Два животновъда искат водата на трети. Две големи банди решени на всяка цена да станат още по-големи, и един дребен човечец който се явява препятствие на пътя и на двамата.

Човекът не бил от тия, дето се биели ли? Та това беше повече от храбър мъж… защото за да стои такъв човек на такова място, означаваше, че той притежава непреклонен дух.

Това ми беше достатъчно засега. Обърнах се към дъщерята на Руд Макларън.

— Можеш да си приготвяш вече чеиза — казах аз. — Нямаш много време.

Тя ме изгледа със студен поглед, но и нейната дързост не отстъпваше на моята.

— Това не ме притеснява. В Буут Хил не правят сватби.

Всички се изсмяха на думите й, но едновременно с това всички мислеха, че тя имаше право. Когато един мъж препаше колан с револвери, човек трябва да си има едно на ум, но нещо в мен ми казваше, че ми е още рано да умирам… все още. Не от револвер или кон или придошла река… все още не.

— Ти имаш пророческа дарба — изрекох аз, — и може би един ден наистина ще свърша в Буут Хил. Но чуй ме добре какво ще ти кажа, дъще на Макларън; преди да полегна за вечния си сън в Буут Хил, тук, на тази земя, ще крачат нашите синове и дъщери. Предчувствам го, а ние, планинските хора, умеем да познаваме. И тогава, когато ме носят в последния ми земен път, аз ще бъда на раменете на шестима синове като канари, а ти ще крачиш до тях, припомняйки си всички хубави години прекарани заедно с мен.

И когато вратата хлопна след мен аз осъзнах, че се бях държал и приказвал глупаво, но онова чувство беше още в мен, а защо, в края на краищата, да беше глупаво?

През тънките дъски до слуха ми достигна гласът на Майка О’Хара:

— По-добре си приготви чеиза, Мойра Макларън! Този момък знае какво приказва!

— Това са само приказки — изрече тя — празни приказки.

Гласът й обаче не прозвуча толкова убедено, колкото може би й се беше искало, и така завърши тази наша среща, защото имах още много работа пред мен.

Бях преживял много тежки моменти. Колкото и да бях млад, опитът ми беше като на възрастен мъж, защото бях препускал по опасни пътища, бях воювал с команчите и крадците на добитък, и бях се научил да стрелям бързо и точно още преди гръдният ми кош да възмъжее.

Не беше трудно човек да се хвали пред някое момиче, лесно беше да се замайват с ласкателства женските уши, но аз нямах никакъв праг, над който да я пренеса, нито пък някакво, макар и малко, късче земя. Тази мисъл досега не ме беше безпокоила особено, но когато един човек започне да мисли за жена, и за собствен дом, едва тогава почва да разбира той какво означава това, да бъдеш мъж.

Студеният вечерен въздух се спускаше от хълмовете и мракът започваше да се сгъстява под стрехите на хамбарите и улиците, когато изведнъж намерих отговора.

Проблясна ми за миг, но перспективата, която очертаваше пред мен, накара кръвта ми да кипне, а устните ми да се смеят. Защото сега вече ясно виждах бъдещето си, начина, по който щях да спечеля парите си, дома, и всичко, от което се нуждаех, за да се оженя за Мойра Макларън… Пътят, който ми предстоеше, беше жесток и кървав, но самото предизвикателство, което представляваше той, караше кръвта ми да завира.

Обърнах се и тръгнах към конюшнята, и изведнъж спрях, защото малко остана да се блъсна в един мъж.

Той беше грамаден, над шест фута и два инча, по-широк и по-тежък от моите двеста паунда. Беше с едър кокал и изпълнен с груба сила, и двете ми длани не биха могли да закрият лицето му, а крупната му глава се увенчаваше с гъста маса къдрави коси.

— Ти ли си Бренан?

— Да, аз съм — отвърнах и той ме удари.

Ударът ме свари абсолютно неподготвен. Грамадният му юмрук се стовари върху челюстта ми все едно тъпата страна на брадва и нещо сякаш ме шибна отзад по коленете и аз усетих как политам към земята. Той отново замахна и аз се нанизах върху юмрука му както падах, жесток и коварен удар който ме подхвърли нагоре.

Скочи върху мен с всичките си двеста и шейсет паунда и закова ръцете ми с коленете си, като започна да ми нанася размазващи животински удари по главата и лицето. Накрая се изправи, отстъпи назад и ме изрита в ребрата.

— Ако си още в съзнание, чуй ме добре. Аз съм Морган Парк и аз съм мъжът, който ще се ожени за Мойра Макларън.

Устните ми бяха разцепени и кървяха, а мозъкът ми замъглен.

— Лъжеш! — изтръгнах аз от себе си и той отново ме изрита и после се отдалечи подсвиркайки си.

Някак си успях да се претърколя, опрях се на ръцете си и се повдигнах на колене. Пропълзях от улицата до стената на платформата за дилижанса, където полегнах с глава пулсираща подобно на голям барабан, а кръвта се тичаше по разбитите ми устни и лице.

Беше ме пребил като животно. Не бяха ме шибали с камшик откакто бях пораснал и никога не бях изпитвал удари като тези. Юмруците му сякаш бяха направени от дъб, а ръцете му бяха подобни на дървени стволове.

Всеки дъх беше придружен със стенание; бях сигурен, че ми е счупил най-малко едно ребро. Но аз трябваше да потеглям. Бях изрекъл големи думи в Хатън Поинт и не исках Мойра Макларън да ме види проснат на улицата като пребита с камшик хрътка.

Дланите ми се добраха до ъгъла на зданието и полека се изправих на крака. Затътрих се олюлявайки се покрай стената на зданието към конюшнята за отдаване коне под наем.

Накарах ги да оседлаят коня ми, след което с мъка го възседнах и потеглих към вратата.

Улицата беше пуста… никой не бе станал свидетел на побоя, който бях изял, а откъдето и да беше дошъл Морган Парк, вече не се виждаше никъде наоколо. За миг дръпнах поводите на коня под светлината на фенера закачен над вратата на обора.

Някаква врата се отвори и след миг бях заслепен от лъч светлина. На прага на отворената врата на Майка О’Хара беше застанала Мойра Макларън.

Тя слезе по стъпалата и се приближи до мен, като огледа подпухналите ми устни и окървавено лице с изражение на ужас.

— Значи те е намерил. Винаги се намира някой да му прошепне на ухото когато някой мъж се опита да се сближи с мен, и след това… Виждаш ли, Мат, не е толкова проста работа да се ожениш за Мойра Макларън.

В гласа й се прокрадна нотка на искрено съжаление.

— А сега тръгваш ли си?

— Ще се върна за теб… и за да си върна боя на Морган Парк.

Лицето й изведнъж стана студено изпълнено с презрение.

— Ти си само един самохвалко… бива те само да отваряш голямата си уста и да ядеш бой!

Това ме накара да се ухиля, а усмивката прониза с остра болка разцепените ми устни.

— Не е много добро като начало, нали?

Тя остана на улицата докато се отдалечавах с коня си.

Цяла нощ яздех навлизайки във все по диви и по-диви местности. Бях като куче което търси дупка в която да се свре и да умре. Само че аз нямах намерение да умирам, а исках да живея, за да намеря Морган Парк и да си отмъстя.

Яздех в дългата нощ, черепът ми се пръскаше от болки, лицето ми беше отекло и безформено. Стените на големия каньон се въздигаха високо над мен и аз пиех от хладината им. После се изкачих на едно високо плато където вятърът кротко се промъкваше през откритото пространство носейки със себе си пресните аромати на планински чай и сего.

Бегло познавах равнината, в която яздех, защото тя беше земя самотна и забравена от бога, обитавана само от шепа хора, а тези люде не обичаха пришълци.

Изгревът ме завари в един дълъг каньон в който се издигаха високи борове. Някъде сред дърветата клокочеше ручей и аз отбих коня от утъпкания път, като го насочих през гъстата и висока до колене трева към боровете. Въздухът беше особено ароматен сред дърветата и аз усетих покоя да бъдеш сам сред пустошта която се явява източникът на всички наши сили.

Край потока си избрах място за спане, разгънах одеялото си и го разстлах на една шарена сянка, после забих колчето и завързах коня, след което с огромно наслаждение и облекчение се отпуснах върху одеялата. След малко сънят ме унесе.

Следобедът преваляше когато отворих очи. Не се чуваше нищо освен ромоленето на ручея и шумът на вятъра сред високите борове, един далечен и самотен звук. Някъде надолу в потока се гмуркаше бобър, в клонете на дърветата каканижеше някаква сврака, която се зъбеше на една катерица.

Бях сам… Накладох огън с няколко пръчки и кипнах вода, след което напарих внимателно лицето си с шепи, и докато вършех това от ума ми не излизаше образът на мъжа, който ми беше причинил тези рани.

Вярно беше, че ме беше нападнал без предупреждение, след което ме беше приковал на земята с огромната си тежест, така че да не мога да мърдам. Не можех обаче да отрека, че боят беше извършен наистина както трябва. И въпреки всичко жадувах да се върна. Тук револверите не ми вършеха работа. С голите си ръце трябваше да пребия този мъж.

Но имаше още нещо, с което бях длъжен да се съобразя. От всичко, което бях научил, Ту-Бар беше ключът към ситуацията, в която сам си бях избрал да застана на страната на Бол, вироглавият и непокорен мъж изправил се смело срещу две крупни банди. Открай време си падах да защитавам загубени каузи, като заставам срещу силни мъже. Ако към смелостта си Бол прибавеше и моите револвери…

На запад от мястото, където бях отседнал сред зелената ливада, се издигаше гигантска скала. Дървета забулваха ливадата, а на изток се стичаше поток, покрай който боровете отстъпваха място на платан и няколко дъба.

На два пъти зървах пъргав елен да се провира между дърветата. Лежах в засада близо до мястото на водопой и търпението ми скоро беше възнаградено; успях да застрелям един млад самец.

Два дни ядох и спах под ромола на ручея. Болката в челюстите ми отшумя, като само някое рязко движение ми напомняше за нея, но си останаха втвърдени и не даваха да ги докосна. Синините около очите и едната ми скула бавно започнаха да избледняват, а някои от отоците ми започнаха да спадат. След още два дни вече не ме сдържаше на едно място. Метнах се на коня и обърнах обратно към Ту-Бар.

Кожата на коня ми бе потъмняла от пот под силното обедно слънце когато навлязох в Котънууд Уош.

Тревата тук беше гъста и сочнозелена, имаше дървета и вода. Стените на Уош бяха високи, а дърветата се извисяваха толкова нагоре, че върховете им стигаха горния праг на скалите; където и да мярнех добитък, изглеждаше дебел и ленив.

Цял час яздех бавно усещайки горещия полъх на слънцето върху раменете си и вдъхвайки сочния аромат на гъстата трева, докато накрая пътеката изведнъж ме изведе пред една врата с голяма табела.

ТОВА Е ВРАТАТА НА ТУ-БАР

ОХРАНЯВА СЕ ОТ ЕДИН СПЕНСЪР 56 КАЛИБЪР

ТУК СЕ СТРЕЛЯ

Зад тази точка вече човек си поемаше сам риска и никой не можеше да каже, че не е бил предупреден.

На известно разстояние по-навътре се виждаше къщата, кацнала на едно хълмче. Изправих се на стремената и размахах шапка. Само миг след това покрай ушите ми изсвистя куршум, и веднага след него грохотът на изстрела разтърси ушите ми.

Очевидно това беше предупредителен изстрел, така че аз размахах още веднъж шапката си.

Този път куршумът мина съвсем близо и аз мигновено се приведох, претъркулих се, като използвах стремето да убия скока си и се стоварих в тревата. Веднага пропълзях до най-близкия голям камък. Смъкнах шапката си, захвърлих я близо до коня, после свалих ботуша си и го настаних на земята така, че да се вижда откъм вратата. Но отдалеч трудно можеше да се разбере дали това е само ботуш, а не крак обут с него.

После изпълзях в храсталака сред скалите, откъдето можех да покривам вратата. За всички външни наблюдатели зад скалата лежеше проснат мъж.

Всичко беше замряло. Потта се стичаше на ручейчета по лицето ми. Хълбокът ми пулсираше малко от усукването ми докато се смъквах от коня. Избърсах изпотените си длани в панталоните и зачаках.

И тогава се появи и Бол. Беше висок възрастен мъж с бели дълги мустаци и присвити очи. Не беше глупав, внимателно огледа обстановката и никак не я хареса. По всичко изглеждаше, сякаш се беше излъгал в сметките си и ударил целта.

Хвърли поглед към странната порода на жълтеникавия ми кон, на калифорнийското ми седло и такъми. Накрая отвори вратата и излезе на открито, като през това време се обърна с гръб към мястото, където се криех.

— Не мърдай, Бол, или си мъртъв!

Той замря на място, не желаейки да предизвиква неведомия стрелец.

— Кой си ти? Какво искаш от мен?

— Нямам намерение да ти създавам никакви проблеми… искам да си поговорим за един бизнес.

— Не правя бизнес с никого.

— С мен ще правиш. Казвам се Мат Бренан. Имам проблеми Пайндър и Макларън. Преди няколко дни Морган Парк ме преби до смърт.

Бол се изхили.

— Мислиш си, че само ти имаш проблеми ли? Мога ли вече да се обърна?

Казах му да го стори и той се обърна. Пристъпих иззад скалите. Той се дръпна малко назад, за да огледа добре ботуша ми и се ухили.

— Втори път на тази въдица няма да се хвана.

Седнах на земята и си обух ботуша.