Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (42)

2.

Но Джек можеше да се закълне, че това, което бе казал на Ричард за талисмана, е истина — талисманът знаеше, че те идват. Бе започнал да го усеща в мига, когато видя афиша със снимката на майка си. Сега го усещаше още по-силно и настоятелно, сякаш някакво огромно животно се бе събудило на няколко километра от него и земята бе започнала да кънти от мъркането му… или като че ли всички крушки в някаква стоетажна сграда току-що бяха светнали едновременно с блясък, достатъчно силен та звездите да изчезнат… или сякаш някой бе включил най-големия магнит на света и той дърпаше катарамата от колана му, монетите от джоба му и пломбите от зъбите му и нямаше да миряса, докато не го види придърпан в сърцевината си. И всичко това — гръмовното животинско мъркане, внезапната ярка илюминация и магнетичното придърпване — отекваше в гърдите на Джек. Нещо там, в Пойнт Венути, искаше да види Джек Сойер при себе си и го викаше с вътрешния си глас, а това, което Джек Сойер знаеше за него, бе, че то е голямо. Та кое малко нещо би могло да притежава такава сила? Никое! То бе по-голямо от слон, по-голямо от град.

И Джек се зачуди дали ще може да се справи с нещо толкова монументално. Вълшебният зловещ стар хотел бе затвор за талисмана, но може би той е бил поставен там не само за да бъде запазен от зли ръце. Не. Сигурно за всекиго е било трудно да се справя с него, независимо от това, какви са били намеренията му. И Джек си помисли, че вероятно Язон е бил единственият, способен да борави с него, способен да се оправи с него, без да причини зло на себе си или на самия талисман. И като чувствуваше силата и настоятелността, с която го викаше талисманът, Джек можеше само да се надява, че няма да се огъне пред него.

— Някой ден ще разбереш, Рич — приглушено прошепна Ричард. Джек се сепна. — Така каза баща ми. Каза, че ще разбера. — Ще разбереш, Рич.

Джек разтревожено огледа приятеля си.

— Ричард, как се чувствуваш?

В добавка към херпесите, ограждащи устата му, сега той се бе сдобил и с колекция от някакви гадни червени петна и отоци, настанили се между пъпките по челото и слепоочията му, сякаш рояк насекоми бе успял да проникне под повърхността на протестиращата му кожа. За миг Джек си спомни как бе изглеждал Ричард Слоут в деня, когато той се бе прехвърлил през прозореца му в пансиона „Нелсън“ — Ричард Слоут с добре закрепени върху носа очила и напъхано в панталоните пуловерче. Дали щеше да се върне някога онова свръхблаговъзпитано и спретнато момче?

— Все още мога да вървя — каза Ричард. — Но той това ли е имал предвид? Това ли е трябвало да разбера, или да схвана, или каквото, по дяволите…

— По лицето ти се появиха някакви нови неща. Искаш ли да си починеш малко?

— Хм. — Гласът му все още звучеше така, сякаш излизаше от дъното на тинясал варел. — Усещам, че съм се обринал. Сърби ме. Струва ми се, че и целият ми гръб е пламнал.

— Дай да видя — предложи Джек и Ричард спря на средата на шосето и послушен като куче затвори очи и задиша през устата. Червените петна грееха върху челото и слепоочията му. Джек застана зад него и повдигна якето и гърба на мръсната синя риза. Петната тук бяха по-малки и не чак толкова подути и подлютени. Бяха обхванали гърба му от кръста чак до под лопатките.

Ричард обезсърчено въздъхна.

— И тук има обрив, но не е толкова силен — осведоми го Джек.

— Благодаря. — Ричард си пое дъх и вдигна глава. Сивото небе сякаш всеки миг щеше да се стовари върху тях. Океанът кипеше и се пенеше долу в ниското. — Наистина остават не повече от два километра. Ще се справя.

— Ще те взема на конче, когато стане нужда — каза Джек, несъзнателно издавайки убеждението си, че не след дълго Ричард няма да може да върви.

Ричард поклати глава и неуспешно се опита да напъха ризата в панталоните си.

— Понякога си мисля… понякога си мисля, че не мога…

— Ще влезем в хотела, Ричи — каза Джек, хвана го под ръка и почти го повлече напред. — Ти и аз. Заедно. Нямам и най-малка представа какво ще стане, когато се озовем вътре, но ти и аз ще го направим. Без значение кой ще се опита да ни спре. Запомни това.

Ричард го погледна полустрахливо-полупризнателно. Джек забеляза неравномерните очертания на бъдещи подутини, появили се под кожата върху бузите на приятеля му. Отново усети как някаква сила го дърпа, как го притегля напред така, както той теглеше Ричард.

— Имаш предвид баща ми, нали? — Ричард премигна и Джек си помисли, че приятелят му полага усилия да не заплаче — изтощението бе изострило чувствата му.

— Имам предвид всичко — не съвсем честно отвърна той.

— Но какво е трябвало да разбера? Не мога да… — Той се огледа и премигна с късогледите си очи. Джек си спомни, че светът бе загубил ясните си очертания за Ричард.

— Ти вече разбра твърде много, Ричи.

И тогава за миг горчива усмивка изви устните на Ричард. Той бе накаран да разбере много повече от това, което някога бе искал да знае, и Джек откри, че горещо желае онази вечер да бе избягал сам от училището „Тейър“. Но времето, когато можеше да запази невинността на Ричард, беше останало далеч зад тях, ако изобщо някога бе съществувало — Ричард бе съществена част от неговата мисия. Той усети как около сърцето му се обвиват някакви силни ръце. Ръцете на Язон. Ръцете на талисмана.

— Следваме пътя си — каза той и Ричард изравни крачки с неговите.

— Ще видим ли татко в Пойнт Венути?

— Ще се грижа за теб, Ричард. Ти си стадото сега.

— Какво?

— Никой няма да те нарани, освен ако ти самият не се издереш до смърт.

Ричард тихичко си мърмореше, докато се тътреха по шосето. Не отместваше ръце от възпалените си слепоочия — чешеше ги и ги дращеше безспир. От време на време забиваше пръсти в косата си, чешеше се като куче и грухтеше, облекчен донякъде.

3.

Малко след като Ричард вдигна ризата си и показа червените мехури, осеяли гърба му, видяха първото от дърветата на Териториите. Растеше до шосето, точно на пътя им. Тъмните му изкривени клони и дебелата му, груба кора надничаха между червеникавата, восъчна плетеница от отровен бръшлян. По чворестата му кора зееха дупки — страховити уста и очи. Долу между сплетения бръшлян шушнеха недоволни корени, шушнеха и разместваха восъчните листа, които се поклащаха като че ли ги духаше вятър.

— Хайде да пресечем шосето — предложи Джек.

Надяваше се, че Ричард не е забелязал дървото. Зад гърба си продължаваше да чува как дебелите, еластични корени се провират между бръшляна.

„Това момче ли е? Може ли тук наистина да има момче? Сигурно е някое много специално момче, а?“

Ръцете на Ричард продължаваха обиколката си — мишници, рамене, слепоочия, теме — и отново по същия маршрут. Избилата по бузите му втора вълна отоци приличаше на ужасен грим — той с успех би могъл да изпълни ролята на малолетно чудовище в някой от старите филми на Лили Кавано. Джек забеляза, че червеникавите петна на обрива по ръцете му бяха започнали да се сливат и да оформят огромни ивици.

— Ричи, наистина ли все още можеш да вървиш? — попита той.

Ричард кимна.

— Да. Поне засега. — После погледна с присвити очи назад през пътя. — Това не беше обикновено дърво, нали? Никога не съм виждал такова, даже и в книга. То беше от Териториите, нали?

— Страхувам се, че да.

— Това означава, че Териториите наистина са близо, а?

— Да, предполагам.

— Значи нагоре ще има още такива дървета, така ли?

— Щом знаеш отговора, защо питаш? — сопна се Джек. — О, Язон, и аз съм един… Извинявай, Ричи. Просто се надявах, че не си го видял. Да, струва ми се, че нагоре наистина ще има още. Трябва да внимаваме да не заставаме твърде близо до тях — въздъхна той и си помисли, че във всеки случай „нагоре“ едва ли правилно определя посоката, в която се движеха. Шосето определено се спускаше стръмно надолу и всеки тридесет метра сякаш все повече го отдалечаваха от светлината. Всичко наоколо изглеждаше като завладяно от Териториите.

— Би ли погледнал пак гърба ми? — помоли Ричард.

— Разбира се. — Джек отново повдигна ризата му. Успя да не издаде звук, въпреки че му идеше да изстене. Целият гръб на Ричард бе покрит с подути червени мехури, които сякаш излъчваха топлина. — Изглежда малко по-зле.

— Така си и мислех. Само малко, така ли?

— Аха.

„Не след дълго — помисли си Джек — Ричард ще изглежда като куфар от крокодилска кожа. Момче-крокодил, син на човек-слон.“

Малко по-нататък две дървета растяха заедно, увили покритите си с брадавици дънери по начин, предполагащ главно насилие, а не любов. Джек втренчено ги огледа, докато бързешком минаваха покрай тях, и му се стори, че вижда как черните дупки в кората им се разтварят насреща им като усти и им изпращат псувни или целувки. Беше сигурен, че чува плачливия глас на преплетените им корени. (Момче! Тук има момче! Нашето момче е тук!)

Въпреки че беше едва средата на следобеда, цареше полумрак. Въздухът изглеждаше замъглен като снимка от стар вестник. Там където по банкета на шосето бе расла трева, там където бяха цъфтели дребни бели цветчета, земята бе покрита с ниски бурени. Лишени от цветове и листа, те приличаха на свити на кълбо змии и миришеха на дизелово гориво. От време на време слънцето прорязваше зърнестия здрач като слаб оранжев огън. Джек си спомни за една нощна снимка на Гари, Индиана, която бе видял преди години — адски огньове, поддържани с отрова, пламтят в черно отровено небе. Там някъде от ниското талисманът го дърпаше толкова сигурно, сякаш беше някакъв великан, хванал с ръце дрехите му. Връзката на всички възможни светове. Той щеше да вкара Ричард в този ад — и да се бори за живота му с всичките си сили — даже ако трябваше да го влачи по земята за глезените. И Ричард сигурно бе видял решимостта, изписала се по лицето му, защото продължаваше да се тътри до него и да чеше раменете и лицето си.

„Ще го направя — рече си Джек и се помъчи да не забелязва, че просто сам си дава кураж. — Ще го направя, даже ако трябва да премина през дузина различни светове.“

4.

На двеста метра по-надолу няколко от грозните дървета бяха надвиснали над шосето като бандити. Докато минаваха покрай тях, движейки се от другата страна на пътя, Джек погледна към преплетените им корени и видя полузарит в земята избелял скелет, бил някога осем-деветгодишно момче, все още облечен в полуразпаднала се риза на зелени и черни квадрати. Джек преглътна и забърза напред, без да престане да тегли Ричард като кутре на каишка.

5.

Няколко минути по-късно Джек Сойер за пръв път съзря Пойнт Венути.