Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (12)

2.

— Сега ме остави само да изложа някои от мислите си направо — каза чичо Морган и Джек си представи думата „направо“ като две линии, увили се една около друга като змии. — Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали така? Говорим за една земеделска монархия, която използува Магия вместо наука.

— Да — отвърна Фил Сойер.

— И както може да се предположи, те живеят така векове наред. Животът им никога не се е променял особено.

— Точно така. С изключение на политическите размествания.

И тогава гласът на чичо Морган се стегна и възбудата, която се опита да прикрие, сякаш заплющя с малки камшичета и подгони съгласните му.

— Забрави политическите истории. Да предположим, че се интересуваме от промените заради себе си. Ще кажеш, и аз ще се съглася с теб, Фил, че и досега сме я карали добре благодарение на Териториите и че трябва да бъдем внимателни с промените, които въвеждаме там. Така е. И аз приемам нещата по същия начин.

Джек усети мълчанието на баща си.

— Добре — продължи Морган. — Да допуснем, че в една ситуация, в основата си благоприятна за самите нас, ние успеем да споделим изгодата с всички, които са на наша страна. Без да се отказваме от нея, но пък и да не ламтим за цялата печалба. Длъжници сме на тези хора, Фил. Погледни какво направиха за нас. Мисля, че бихме могли да се поставим в истинска синергична ситуация там отвъд. Нашата енергия може да подхрани тяхната и да се стигне до неща, за които не сме и помисляли, Фил. И в края на краищата ще изглеждаме щедри, каквито и сме, без това да ни коства нещо. — Той сигурно седеше смръщен и притискаше една в друга дланите си. — Разбира се, аз не съм наясно с детайлите при една подобна ситуация, ти знаеш това, но мисля, че самата синергия си струва опита, да ти кажа право. Но Фил, можеш ли да си представиш до каква шибана проклетия ще се стигне, ако им дадем електричество? Ако пъхнем модерни оръжия в ръцете на юнаците отвъд? Имаш ли някаква представа? Все си мисля, че ще бъде нещо грандиозно. Грандиозно!!! — Плесване с ръце. Влажен, разкашкан звук. — Далеч съм от мисълта да те пришпорвам неподготвен или нещо такова, но смятам, че може би е дошло време да мислим в тази посока, да помислим за интереса на Териториите и за задълбочаване на нашето обвързване.

Баща му продължаваше да мълчи. Чичо Морган отново плесна с ръце. Най-сетне Фил Сойер неохотно каза:

— Искаш да помислим за задълбочаване на обвързването си.

— Смятам, че това е пътят ни. Мога да ти цитирам и Библията, Фил, но сигурно не е необходимо. Вероятно си спомняш не по-зле от мен как вървяха нещата ни, преди да започнем да ходим там заедно. Виж какво, може би щяхме да се справим и сами, и може би ще можем, но що се отнася до мен, аз съм благодарен, че вече не представям няколко изтощени стриптизьорки и капнали от старост комици.

— Чакай — каза баща му.

— Самолети — натърти чичо Морган. — Мисли за самолети!

— Чакай, Морган, хрумнаха ми доста идеи, за които очевидно и хабер си нямаш.

— Винаги съм готов за нови идеи — отвърна чичо Морган и гласът му отново бе изпълнен с дим.

— Добре. Мисля, че трябва да внимаваме с това, което правим там отвъд, съдружнико. Имам предвид всичко съществено — всички истински промени, предизвикани от нас, могат просто да се обърнат и да захапят задниците ни тук. Всичко си има последствия и някои от последствията могат да се окажат от неудобната за нас страна.

— Примерно? — попита чичо Морган.

— Примерно войната.

— Това са глупости, Фил. Досега не сме забелязали нищо… освен ако нямаш предвид Бледсоу…

— Наистина имам предвид Бледсоу. Това случайно съвпадение ли беше?

„Бледсоу ли?“ — учуди се Джек. Смътно си спомняше, че бе чувал това име и преди.

— Случаят с Бледсоу бе твърде, твърде далеч от война, ако искаме да бъдем точни, още повече, че не допускам да има каквато и да било връзка.

— Добре. А спомняш ли си да си чувал как много, много отдавна някакъв Странник убил стария крал там отвъд? Чувал ли си някога за това?

— Дааа, мисля, че да — каза чичо Морган и Джек отново долови неискреността в гласа му.

Столът на баща му изскърца — той сигурно бе свалил крака от бюрото и се бе навел напред.

— Убийството предизвикало малка война там отвъд. Последователите на стария крал трябвало да потушат междуособицата, предизвикана от няколко недоволни благородници, които в убийството видели своя шанс да докопат властта и да се облагодетелствуват — да заграбят земи, да конфискуват имоти, да хвърлят враговете си в затвора и да станат богати.

— Давай направо де — прекъсна го Морган. — Тези неща съм ги чувал и аз. Те искали да въведат и някакъв политически ред в една дяволски неефективна система — понякога човек трябва да бъде смел, за да започне. Мога да разбера това.

— И не е наша работа да преценяваме тяхната политика, съгласен съм. Но сега стигаме до същността на въпроса. Малката война продължила там отвъд около три седмици и загинали стотина души, а може би и по-малко. Казвал ли ти е някой някога кога е започнала войната? През коя година? На коя дата?

— Не — намръщен промърмори чичо Морган.

— На първи септември 1939 година. Тук на тази дата Германия нападна Полша. — Баща му спря да говори и Джек, който прегръщаше черната си играчка-такси зад канапето, мълчаливо, но широко се прозя.

— Бабини деветини — най-сетне каза чичо Морган. — Тяхната война предизвикала нашата! Наистина ли вярваш в това?

— Наистина го вярвам! Вярвам, че триседмична разправия там отвъд по някакъв начин запалва тук една шестгодишна война, в която загиват милиони хора. Да!

— Е… — възкликна чичо Морган и Джек си представи как ще започне да пухти и да увърта.

— И нещо друго. Там отвъд говорих с много хора за това и останах с впечатлението, че странникът, убил стария крал, е бил истински Странник, ако разбираш какво искам да кажа. Онези, които са го виждали, имат чувството, че не се е чувствувал удобно в дрехите на Териториите. Държал се е така, сякаш не е запознат с местните обичаи, не се е оправял с парите например.

— Амиии!

— Да. И ако не са го били разкъсали на парчета веднага, след като е забил ножа си в краля, вероятно щяхме да сме сигурни в това, но аз и така съм убеден, че той е бил…

— Като нас…

— Като нас. Точно така. Посетител. Морган, не смятам, че можем да се месим твърде много там отвъд. Ние просто не знаем какъв ще бъде ефектът. И да ти кажа право, мисля, че нещата, които стават в Териториите, непрекъснато оказват въздействие върху нас. И искаш ли да ти обадя още едно смахнато нещо?

— А защо не? — отвърна Слоут.

— Това отвъд не е единственият друг свят!

3.

— Глупости! — възкликна Морган.

— Сигурен съм. Веднъж или два пъти, когато бях там, имах чувството, че съм близо до нещо друго — до Териториите на Териториите.

„Да — помисли си Джек, — точно така. Вярно е, трябва да е вярно. Сънища наяве в сънищата наяве. Едно още по-хубаво място! И то също има сънища наяве в сънищата наяве в сънищата наяве и то също си има един още по-хубав свят…“ Момчето изведнъж усети, че много му се спи.

„Сънища наяве в сънищата наяве в…“

И после почти веднага заспа с малкото такси в скута си, а тялото му, натежало от съня, приковал го към дървения под, същевременно изпитваше някаква блажена лекота.

Разговорът сигурно бе продължил и Джеки бе пропуснал доста от него. Той тежко и леко се е издигал и падал с цялата втора страна на „Татко надува тръбата“, а през това време Морган Слоут сигурно първо е спорил — деликатно, но със свити юмруци и смръщено чело — за плановете си, а после си е разрешил да изглежда разколебан и най-накрая убеден от съмненията на съдружника си. В края на разговора, който внезапно се появи в спомените на дванадесетгодишния Джеки Сойер, докато той прекосяваше опасната неопределена област между Оутли, Ню Йорк, и безименото село в Териториите, Морган Слоут си бе разрешил да изглежда не само убеден, но и много благодарен за урока. Когато Джек се събуди, първото, което чу, бе, че баща му пита:

— Какво стана с Джек, къде изчезна?

А второто бяха думите на чичо Морган:

— Дявол да го вземе, Фил, предполагам, че си прав. Ти някак си успяваш да вникнеш в сърцевината на нещата, правиш го наистина невероятно!

— Къде, по дяволите, изчезна Джек? — повтори баща му и момчето се размърда зад канапето и този път наистина се събуди. Черното такси тупна на пода.

— Ахааа! — възкликна чичо Морган. — Ето откъде са подслушвали големите уши този път, peut-etre^[1].

— Там ли си, Джеки? — попита баща му.

Чу се шум от размърдване на столове и изправяне на хора.

— Ооох — промърмори момчето и бавно намести таксито отново в скута си. Краката го боляха, бяха вдървени и изтръпнали, когато се изправеше, сигурно щяха да го полазят мравчици.

Баща му се засмя. Приближиха се стъпки. Червеното, подпухнало лице на Морган Слоут се появи над канапето. До него се показа усмихнатото лице на баща му. За миг му се стори, че главите на двамата възрастни сякаш плуват над облегалката на канапето.

— Хайде да тръгваме към къщи, сънливко — каза баща му.

Момчето погледна в лицето чичо Морган и видя, че пресметливостта попива в кожата му, плъзва се под тлъстите бузи като змия под камък и той отново прилича на таткото на Ричард Слоут, на добрия стар чичо Морган, който винаги носи страхотни подаръци за Коледа и за рождения ден, на добрия, вечно потен чичо Морган, когото толкова лесно можеш да не забележиш. „Но защо само преди секунди изглеждаше като някакво човешко земетресение, като човек, разпадащ се на парчета зад финалната линия, като нещо, което се е свило на кълбо и чака експлозия…“

— Какво ще кажеш за един сладолед по пътя, Джек? — попита го чичо Морган. — Навит ли си?

— Уха — засмя се момчето.

— Можем да се отбием в сладкарницата долу във фоайето — съгласи се баща му.

— Хо-хо-хо! Сега вече наистина говорим за синергия — каза чичо Морган и още веднъж се усмихна на Джек.

Това се бе случило, когато Джек беше на шест години, и по време на безтегловния му полет през преддверието на ада, то се случи отново — ужасният морав вкус на сока на Спийди се върна в устата му, изпълни назалните му канали и целият ленив следобед отпреди шест години нахлу в съзнанието му. Той го видя, сякаш вълшебният сок просто съживяваше спомените изцяло и толкова бързо, че Джек преживя отново целия следобед през няколкото секунди, в които разбра, че този път наистина ще повърне.

Очите на чичо Морган пареха, а в главата на Джек пареше въпросът, който настоятелно искаше да излезе наяве…

„Кой предизвиква

Промени, какви промени

Кой предизвиква ужасните промени, татко?

Кой…“

уби Джери Бледсоу? Вълшебният сок нахлу в устата на момчето, тънки струйки се процедиха през носа му, неудържимо започна да му се гади и в момента, в който усети земя под ръцете си, то се предаде и повърна, за да не се задави. Какво уби Джери Бледсоу? Гадното мораво нещо, блъвнало от устата на Джек, го стресна, той се дръпна назад и удари краката си във високи, твърди бурени. Коленичи, подпря се на ръце и, отворил уста, зачака, търпелив като муле, втория пристъп. Стомахът му се сви и не му остана време даже да изстене, преди нова порция от вонящия сок да парне гърдите и гърлото му и да се излее през устата му. От устните му се проточи оцветена в розово слюнка и той немощно я бръсна встрани. Отри ръка в панталоните си. Джери Бледсоу, да. Джери, който приличаше на обслужващ бензиностанция и чието име винаги бе изписано върху ризата му. Джери, който умря, когато… Момчето поклати глава и отново изтри с ръка устата си. Изхрачи се в туфа буреняци с назъбени листа, поникнали като гигантски корсаж от сивокафеникавата земя. Някакъв неясен животински инстинкт, който той самият не разбра, го накара да нахвърли пръст върху розовеещото петно, където бе повърнал. Друг рефлекс го накара да изтупа длани в панталоните си. Най-накрая се огледа.

Бе коленичил под нощната светлина в края на мръсна пътека. Никакъв ужасен Елрой не го преследваше, би разбрал противното незабавно. Няколко кучета, затворени в дървено, подобно на кафез помещение лаеха и ръмжеха, подаваха муцуните си през пролуките на своя затвор. А зад тях се мержелееше безразборно издигната дървена постройка и от нея към безкрайното небе също се надигаше кучешки лай — просто не можеше да го сбърка. Беше същият като звуците, които бе чувал през стената на кръчмата в Оутли — гърмящи гласове на пияни мъже. Бар или кръчма, които тук сигурно наричаха хан или пивница. Сега, когато вече не му беше лошо от сока на Спийди, Джек долови острите миризми на мая, на малц и хмел. Не биваше да разреши на мъжете от хана да го открият.

За миг си представи как бяга от кучетата, а те джафкат и ръмжат през пролуките на оградата си. Изправи се. Небето сякаш притъмня, наклони се над главата му и го прихлупи. А какво ли се бе случило вкъщи, в неговия свят? Някаква симпатична бедичка в средата на Оутли? Може би приятен малък потоп или просто сладко пожарче? Джек тихичко отстъпи гърбом на няколко метра от хана, после тръгна странишком през високата трева. Измина около петдесет метра и забеляза още една къща. През прозорците й се виждаше, че вътре горят дебели свещи. Някъде вдясно замириса на кочина. Когато измина половината разстояние между хана и къщата, кучетата най-сетне престанаха да ръмжат и да джафкат и той бавно се насочи към Западния път. Нощта беше тъмна и безлунна.

„Джери Бледсоу“.

4.

Наоколо имаше и други къщи, въпреки че Джек не ги забеляза, преди да стигне до тях. С изключение на шумните пияници в хана зад него, тук в Териториите хората си лягаха веднага след залез слънце. В малките квадратни прозорци не горяха свещи. Самите къщи от двете страни на Западния път изглеждаха квадратни и тъмни и някак озадачаващо изолирани. Нещо не беше наред в гледката. Джек се опита да го отгатне, имаше чувството, че се занимава с една от игрите в детските списания, където задачата е да се открие разликата в две почти еднакви рисунки. Нищо не висеше на странно място, нищо не гореше, нищо не изглеждаше не на мястото си. Повечето от къщите бяха с дебели, мъхнати покриви, които приличаха на копи сено, но Джек предположи, че това са сламените покриви, за които бе чувал, но никога досега не беше виждал. „Морган — помисли си той с внезапно обзела го паника, — Морган дьо Орис.“ Видя как двамата — мъжът с дългата коса и куция крак и потящият се работохолик-съдружник на баща му за миг се сливат в едно — в Морган Слоут с коса на пират и затруднения при вървежа. Но не в Морган, Морган от този свят, бе причината картината да изглежда необичайно.

Тъкмо минаваше покрай някаква ниска, тумбеста едноетажна къщурка, която приличаше на уголемен заешки кафез и бе смахнато полуобкована с широки черни хиксове от дървени трупи. Тя също бе похлупена с мъхнат сламен покрив. Ако той сега вървеше по шосето към края на Оутли или даже бягаше към края на Оутли, за да бъдем по-близо до истината, какво би очаквал да види в единствения тъмен прозорец на кафеза за зайци-гиганти? Джек знаеше: танцуващото мъждукане на телевизионен екран. Но, разбира се, къщите в Териториите нямаха телевизори и не отсъствието на синкавото мъждукане го озадачаваше. Беше нещо друго, нещо толкова характерно за всяка крайпътна група къщи, че отсъствието му сякаш създаваше дупка в пейзажа. Човек забелязваше дупката, даже ако не можеше да определи какво точно липсва.

Телевизия, телевизори… Джек продължи покрай полуобкованата къщичка и пред себе си, само на педя от края на пътя видя входната врата на още едно малко жилище за джуджета. То сякаш имаше покрив от преплетени пръти, а не от слама. Джек се усмихна, мъничкото селце му напомни за страната на хобитите^[2]. Представи си как хобитът, който опъва кабелите, цъфва тук и казва на господарката на… колибата или на кучешката къщурка?… както и да е, просто казва: „Госпожо, ние тъкмо кабелизираме вашата област и за нищожна месечна такса мога да ви закача още сега и вие ще хващате петнадесет нови канала, ще хващате всички спортни програми, ще хващате…“

И тогава внезапно осъзна какво липсва. Пред къщите нямаше стълбове! Нямаше жици! Никакви телевизионни антени не стърчаха към небето, никакви стълбове не се виждаха по протежение на Западния път, понеже в Териториите нямаше електричество. Ето защо беше се затруднил да определи липсващия елемент. Джери Бледсоу беше работил, поне през част от времето, като електротехник и момче за всичко в „Сойер & Слоут“.

5.

Когато баща му и Морган Слоут споменаха името Бледсоу, той отначало си помисли, че му е напълно непознато, но след това си го спомни и реши, че сигурно е чувал фамилията на електротехника веднъж-дваж. Но Джери Бледсоу беше просто Джери, както пишеше над джобчето на работната му риза. „Джери не може ли да направи нещо с климатичната инсталация?“ „Би ли казал на Джери да смаже пантите на вратата? Скърцането просто ми лази по нервите!“ И Джери се появяваше с чисти и изгладени работни дрехи, с гладко вчесана ръждивочервеникава коса, с кръгли и сериозни очила и тихичко отстраняваше повредата. Имаше и госпожа Джери, която поддържаше ръбовете на жълтеникавокафявите работни панталони остри и чисти, и няколко малки Джерита, за които в „Сойер & Слоут“ неизменно си спомняха по Коледа. Джек беше достатъчно малък, за да свърже името Джери с вечния противник на котарака Том и затова си представяше, че електротехникът, госпожа Джери и малките Джерита живеят в гигантска миша дупка, в която се влиза през извита арка, изрязана в перваза.

Но кой беше убил Джери Бледсоу? Баща му и Морган Слоут ли, винаги толкова благоразположени към децата му по Коледа?

Джек хлътна в тъмнината на Западния път, искаше му се да може да забрави за електротехника на „Сойер & Слоут“, искаше му се да бе заспал, веднага щом се бе свил зад канапето с играчката си. И сега имаше нужда от сън, а не от неспокойните мисли, събудени от спомена за разговор, провел се преди шест години. Обеща си, щом се отдалечи на два-три километра от последните къщи, веднага да си потърси място за спане. Можеше да е и в полето, и в някоя канавка. Краката му вече едва се движеха, а мускулите и костите му сякаш бяха станали двойно по-тежки.

Беше тъкмо след един от случаите, когато Джек бе влязъл след баща си в затворено помещение и бе открил, че Фил Сойер някак си бе съумял да се изпари. По-късно баща му щеше да смогва да изчезва от спалнята си, от трапезарията, от съвещателната зала на „Сойер & Слоут“. Във въпросния случай бе изпълнил смайващия си номер от гаража край къщата им на Родео Драйв.

Джек седеше незабелязан на малкото възвишение в тази част на Бевърли Хилс и видя как баща му излиза през входната врата на къщата, прекосява моравата, ровейки в джоба си за пари или ключове, и влиза в гаража през страничната врата. Бялата врата вдясно трябваше да се отвори след секунди, но тя упорито си оставаше затворена. Тогава Джек осъзна, че колата на баща му продължава да стои на мястото, на което беше паркирана през цялата съботна сутрин — точно до бордюра пред къщата. Колата на майка му беше заминала — Лили беше пъхнала цигара в устата си и бе съобщила, че отива на прожекцията на „Калната пътека“, последният филм на режисьора на „Любимката на смъртта“, и че в името на Бога най-добре ще бъде никой да не се опитва да я спре — значи гаражът беше празен. Джек изчака няколко минути дали ще се случи нещо. Нито страничната, нито предната врата се отвориха. Накрая той се плъзна надолу по тревата, приближи се до гаража и се вмъкна вътре. Широкото познато пространство бе абсолютно празно. Сивият циментов под беше осеян с тъмни мазни петна. Върху куките, забити в стените, висяха инструменти. Джек изсумтя учудено, извика няколко пъти „татко?“ и отново огледа всичко, просто за да се увери. При втория оглед забеляза един щурец да подскача към сенчестата закрила на стената и за секунда почти повярва, че наистина съществуват магии, че зъл магьосник е минал оттук и… щурецът стигна до стената и се вмъкна в някаква невидима пукнатина. Не, баща му не е бил превърнат в щурец. Разбира се, че не.

— Хей — извика момчето на себе си, както изглежда, и излезе от гаража през страничната врата. Слънцето грееше над сочните морави около Родео Драйв. Може би трябваше да позвъни на някого, но на кого? На полицията? „Татко влезе в гаража, но аз не мога да го намеря там и сега се страхувам, че…“

Два часа по-късно Фил Сойер се появи пеша по улицата откъм Бевърли Уилшир. Носеше сакото си през рамо, беше дръпнал надолу възела на връзката си и на Джек му се стори като човек, който се връща от околосветско пътешествие.

Разтревоженото момче скочи от възвишението и се втурна към баща си.

— Покриваш всякакви норми — каза Фил и се усмихна, а той се притисна към него. — Мислех, че си дремваш, Пътнико Джек.

Чуха, че телефонът звъни, още докато вървяха към къщата. Някакъв инстинкт, може би инстинктът да не позволява на баща си да се отдалечава, накара Джек да се моли телефонът да е звънял вече дузина пъти и на човека отсреща да му писне преди да стигнат до входната врата. Баща му разроши с ръка косата му, щипна го по врата, отвори вратата и с пет дълги крачки се озова до телефона.

— Да, Морган. Така ли? Лоши новини? Да, по-добре ми кажи, да.

Баща му замълча и в тишината момчето дочу как дрезгавият глас на Морган Слоут се прокрадва по телефонните жици.

— Джери ли! Боже мой! Бедният Джери. Идвам веднага. — После баща му го погледна, без да се усмихва, и добави: — Ей сега тръгвам. Ще трябва да взема и Джек, но той може да почака в колата.

Джек усети, че мускулите му се отпускат от облекчение, и дори не попита защо трябва да чака в колата, както би направил при всеки друг случай.

Фил потегли по Родео Драйв към хотел „Бевърли Хилс“, зави наляво по „Сънсет“ и насочи колата към сградата, в която се намираше кантората, без да каже дума. Промуши се между колите в насрещната лента и вмъкна колата в паркинга. Там вече бяха спрели две полицейски коли, камионът на пожарникарите, малкият бял мерцедес с гюрук на чичо Морган и ръждясалият стар плимут с две врати — колата на електротехника. Точно до входа чичо Морган говореше нещо на един полицай, а той с явно съчувствие бавно-бавно поклащаше глава. Дясната ръка на чичо Морган обгръщаше раменете на дребна млада жена, облечена в твърде дълга за нея рокля, която бе опряла лице в гърдите му.

Госпожа Джери, досети се Джек, когато забеляза, че тя притиска бяла кърпичка към очите си. Пожарникар с мушама и каска на главата се опитваше да разчисти огромна безредна купчина от изкривен метал, пластмаса, пепел и счупено стъкло в другия край на фоайето.

— Ще поседиш тук няколко минутки, нали, Джек? — каза Фил и затича към входа.

Млада китайка, приседнала на бетонния перваз в края на паркинга, разказваше нещо на един полицай. Пред нея лежеше странно разкривен и смачкан предмет и на Джек му бяха необходими няколко минути, за да познае, че е колело. Горчив дим се носеше във въздуха.

Двадесет минути по-късно баща му и чичо Морган напуснаха сградата. Чичо Морган, който продължаваше да подкрепя госпожа Джери, им махна за довиждане и я заведе до предната врата на мъничката си кола. Баща му потегли и се включи в движението по „Сънсет“.

— Джери ранен ли е? — попита Джек.

— Твърде невероятно, анормално произшествие — отвърна баща му. — Електричеството е страшно нещо, цялата сграда е опушена.

— Джери ранен ли е? — повтори Джек.

— Бедният кучи син е ранен толкова лошо, че просто е мъртъв — каза баща му.

Цели два месеца бяха нужни на Джек и Ричард Слоут, за да сглобят историята от разговорите, които дочуваха оттук-оттам. Майката на Джек и портиерът също добавиха някои детайли, портиерът — най-кървавите.

Джери Бледсоу пристигнал в събота, за да се опита да оправи някои от пропуските в охранителната система на сградата. Бил сигурен, че ако се заемел с деликатната система в някой от работните дни, неминуемо щял да смути и притесни наемателите с алармения звънец, а било изключено да не го докосне случайно по време на работата. Охранителната система била скачена с главното електротабло на сградата, поставено зад два големи подвижни орехови панела на приземния етаж. Джери разположил инструментите си и отворил панелите, след като се уверил, че сградата е празна и никой няма да се стресне при включване на алармения звънец. После слязъл в сутерена, за да телефонира от работилничката си в местния полицейски участък и да им каже да не обръщат внимание на сигналите от „Сойер & Слоут“, докато не им позвъни отново. Когато се върнал горе, за да се заеме със същината на работата, двадесет и три годишната Лорета Чанг тъкмо влизала с велосипеда си в паркинга на сградата. Тя разнасяла листовки, рекламиращи ресторанта, който щял да бъде открит след петнадесет дни в долния край на улицата.

По-късно госпожица Чанг казала на полицията, че когато погледнала през остъклената входна врата, някакъв работник тъкмо се появил в коридора откъм сутерена. Секунди преди той да се наведе за отвертката си и да докосне таблото с жиците, тя усетила, че паркингът се клати под краката й. Предположила, че е леко земетресение. Като дългогодишен жител на Лос Анжелос, Лорета Чанг приемала спокойно сеизмичните трусове, които минавали без разрушения. Забелязала, че Джери Бледсоу застанал неподвижно (значи той също го е усетил, въпреки че никой друг не потвърдил), поклатил глава и след това внимателно вкарал върха на отвертката си в кълбото жици.

И тогава входът и коридорът на първия етаж на сградата на „Сойер & Слоут“ се превърнали в жертвена клада.

Цялото електротабло за миг се обвило в пламъци. Синьо-жълти дъгообразни огньове се разхвърчали като светкавици и поразили работника. Започнало невероятно припукване. Огнена топка, шест стъпки висока, се откъснала от стената, блъснала встрани вече мъртвия Джери Бледсоу и се затъркаляла по коридора към фоайето. Прозрачната входна врата за миг се превърнала в купчина летящи стъкла и изкривени парчета метал. Лорета Чанг захвърлила колелото и затичала през улицата към монетния телефон на другия тротоар. Докато съобщавала на пожарната адреса на сградата, овъгленият труп на Джери Бледсоу продължавал да се полюлява напред-назад, изправен пред опустошеното табло. Хиляди волта преминавали през тялото му, високото напрежение продължавало периодично да го раздрусва и да го клати напред-назад в непрекъснат ритъм. Космите по тялото му и по-голяма част от дрехите му станали на въглен, кожата му посивяла и се покрила с черни петна. Очилата му се превърнали във втвърден кафяв пластмасов блок, покрил носа му като лапа.

Джери Бледсоу. „Кой предизвиква ужасните промени, татко?“ Джек принуди краката си да се движат още половин час, след като последната от малките къщички със сламените покриви остана зад гърба му. Небето над него бе покрито с непознати звезди в непознати съзвездия — съобщения на език, които той не можеше да прочете.