Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (25)

2.

Стана наистина бързо. В един миг Джек слушаше обичайния поток цинични, смущаващи глупости, който се лееше от устата на Фърд Джанклоу. В следващия Фърд вече пердашеше през калното поле на север към каменната стена. Преди момчето да побегне, денят бе изглеждал мрачен и безрадостен, не по-различен от всеки друг. Във въздуха се долавяше мирис на дъжд, а може би и на сняг. Беше студено и облачно. Джек се изправи, за да разкърши схванатия си гръб и да види дали Съни Сингър не се мотае наоколо. Съни се забавляваше, като изнамираше нови начини да го тормози. Джек непрекъснато бе настъпван по крака, блъскан надолу по стълбите, три поредни пъти чинията изхвръква от ръцете му, докато не се научи да я стиска до премаляване и да я крепи възможно по-близо до тялото си.

Той не беше напълно сигурен защо Съни не бе организирал масова атака срещу него, но предполагаше, че причината се крие в интереса на самия Сънлайт Гардънър. Не му се щеше да си го мисли, страх го беше да си го мисли, но то просто се подразбираше. Съни Сингър се въздържаше, понеже Сънлайт Гардънър му беше наредил и това бе още една причина да побързат да се измъкнат оттук.

Джек погледна вдясно. Вълк вадеше камъни на двадесетина стъпки от него с коса, паднала върху лицето. Малко по-наблизо работеше момченцето с конските зъби — Доналд Киган, което му се хилеше с обожание и оголваше напълно умопомрачаващите си ченета. От върха на увисналия му език капеше слюнка. Джек бързо отмести поглед.

Вляво беше Фърд Джанклоу, момчето с фините, напомнящи порцелан ръце и коса, растяща чак до средата на челото. През седмицата, изминала от затварянето им в дома, той и Джек бяха станали добри приятели.

Фърд, цинично ухилен, подметна:

— Дони е влюбен в теб.

— О, я се гръмни — притеснен каза Джек и усети как се изчервява.

— Бас хващам, че с кеф би ти го духал, стига да му разрешиш. Нали така, Дони?

Дони Киган им отвърна с характерния си цвилещ смях, без да има и най-малка представа за какво става дума.

— Моля те, престани — прошепна Джек. Беше му страшно неудобно.

„Дони е влюбен в теб.“

Най-гадното беше, че бедният, бавноразвиващ се Дони Киган май наистина бе хлътнал по него… и може би не само той. И странно защо, но Джек изведнъж откри, че си спомня за симпатичния мъж, който сърдечно го бе поканил в дома си, и след отказа му го беше оставил близо до халите в покрайнините на Зейнсвил. „Той пръв забеляза — помисли си момчето. — Каквото и да е новото в мен, той пръв го забеляза.“

— Ставаш много популярен, Джек — засмя се Фърд, — и да ти кажа, все ми се струва, че дори дебелият Хек Баст би ти го духал, ако го помолиш.

— Стига си разправял врели-некипели. Аз по-скоро…

Изведнъж Фърд заряза камъка, с който се занимаваше, и се изправи. Огледа се бързо, видя, че никой от белите пуловери не го следи, и рече:

— А сега, скъпи мой, аз наистина трябва да тръгвам, понеже купонът тук се оказа дяволски тъп.

Прати въздушна целувка на Джек и изумително сияйна усмивка озари тясното му, бледо лице. След миг вече летеше с пълна скорост, тичаше към каменната стена в края на Далечното поле с големи като на щъркел крачки.

Фърд наистина бе успял да издебне разсеяността на охраната поне в известна степен. Педърсън говореше за момичета с Уоруик и Пибоди, момче с конска физиономия, което работеше в един от външните отряди, но беше сменено за известно време. Хек Баст бе удостоен с висшето удоволствие да придружи Сънлайт Гардънър до Мънси по някаква работа. Фърд спечели добра преднина, преди да прозвучи изумен крясък:

— Хей! Хей! Някой го връзва!

Джек забеляза, че Фърд ускорява темпото, и въпреки че виждаше в изпълнение своя собствен план, развълнувано и от сърце, страстно му пожела успех. „Давай! Давай, ти саркастичен кучи сине! Давай, в името на Язон!“

— Това е Фърд Джанклоу — изкудкудяка Дони Киган и цвилещият му смях огласи полето.

3.

Момчетата се събраха в салона както обикновено, но изповедта бе отменена. Анди Уоруик влезе, с измрънкване съобщи за анулирането й, каза им да се позабавляват с другарите си, докато дойде време за вечеря, и излезе.

Джек си помисли, че Уоруик изглежда изплашен, независимо от обичайната си надутост.

Фърд Джанклоу го нямаше.

После се огледа и с мрачен хумор си каза, че ако това е „забавляване с другарите“, хич не би искал да види какво ли би станало, ако Уоруик им бе препоръчал да „покротуват“. Момчетата седяха в просторния салон (тридесет и девет момчета на възраст от девет до седемнадесет) и разглеждаха ръцете си, чоплеха си струпеите, гризяха си ноктите. Всички изглеждаха еднакво — като наркомани, на които е отнета дозата. Искаше им се да слушат изповеди, нещо повече, копнееха самите те да се изповядат.

Никой не спомена Фърд Джанклоу, сякаш момчето с порцеланово бледите ръце, което презрително се хилеше на проповедите на Сънлайт Гардънър, никога не бе съществувало.

Джек откри, че едва се удържа да не се разкрещи, но успя да остане кротко на мястото си и започна да мисли усилено като никога досега. „Той не е тук, понеже са го убили. Те всички са луди. И защо разправят, че лудостта не прихващала! Ами че човек само като си спомни за онова смахнато място в Южна Америка и как проповедникът със слънчевите очила им наредил да изпият моравата отрова, а те сякаш само това чакали, казали по едно «да, шефе» и я гаврътнали.“

Джек огледа тъжните, изпити, мрачни и изморени лица и си представи как биха светнали, как биха се въодушевили, ако в салона влезе Сънлайт Гардънър, ако влезе точно тук и сега.

„Те също биха го направили, ако той ги помоли. Заради него биха изпили всяка възможна гадост, а после биха хванали мен и Вълк, за да я налеят и в нашите гърла. Прав беше Фърд, те наистина виждат нещо в лицето ми или върху него, нещо, което се е появило там в Териториите, и може би наистина ме обичат мъничко… предполагам, че точно това привлече дори Хек Баст, а той е такава гад, която не може да обича нещо или някого. Да, те наистина ме обичат мъничко… но него обичат много повече и за него биха направили всичко. Те са напълно побъркани.“

И Фърд би могъл да му каже това и докато седеше в салона, Джек предположи, че той наистина му го бе казал преди време.

Беше му разказал, че е изпратен в дома „Слънчева светлина“ от собствените си родители, разкаяли се грешници, които падали на колене във всекидневната си в мига, в който някой започвал да казва молитва по телевизията. Никой от двамата не разбирал Фърд, омесен от съвсем различно тесто. Смятали, че той сигурно е син на дявола, с когото комунистите и радикалните хуманисти са подменили собственото им дете. Когато избягал за четвърти път, бил уловен не от някой друг, а от самия Франки Уилямс, и доведен в дома „Слънчева светлина“. Та тогава пристигнали и родителите му и от пръв поглед се влюбили в Сънлайт Гардънър. Тук всички проблеми, причинени им от техния умен, но непокорен и упорит син, щели да бъдат разрешени. Сънлайт Гардънър щял да го научи да почита Бога. Сънлайт Гардънър щял да му отвори очите и да му покаже колко порочен е бил досегашният му живот. Сънлайт Гардънър щял да снеме отговорността от плещите им и да освободи улиците на Андерсън от техния шляещ се син.

— Гледали по телевизията онова предаване за дома „Слънчева светлина“ — каза му Фърд. — И моля ти се, същия ден ми изпратиха картичка, че Бог ще накаже всички лъжци и лъжепророци вечно да врат в казана. Аз веднага им отговорих. Рудолф, дето работи в кухнята, ми направи услуга и тайно изнесе писмото. Той е много добър човек. — Фърд замълча. — Джек, знаеш ли какво е определението на Фърд Джанклоу за добър човек?

— Не.

— Този, който разрешава да бъде подкупен — цинично се засмя Фърд. — Пощенските услуги на Рудолф ми струваха два долара. Та аз им написах писмо и им казах, че ако Господ наказва лъжците по начина, описан от тях, се надявам на онзи свят Сънлайт Гардънър да успее да се сдобие с комплект азбестово бельо, понеже той сипе лъжите за това, което става тук, по-бързо, отколкото препуска кон. Писах им, че всичко в неделните новини е отговаряло на истината — слуховете за усмирителните ризи и за сандъка в задния двор — всичко е точно така. О, естествено репортерите не успяха да го докажат. Гардънър е побъркан, Джек,но това не му пречи да е умен. И ако някога сгрешиш, той няма да пропусне случая да ти го върне с лихвите, като нарани теб и Фил, Безстрашното Вълче.

— Хората от „Съндей Рипорт“ винаги ги е бивало да извадят нечии кирливи ризи наяве. Поне така твърди майка ми — каза Джек.

— О, Гардънър наистина беше уплашен. Просто не бе на себе си от страх. Гледал ли си Хъмфри Богарт в "Бунтът на „Кейн“? Цялата седмица преди те да пристигнат, той приличаше на нещо подобно. Когато най-после дойдоха, по-благ и разумен от него нямаше, ама да го бе видял предишната седмица — същински дявол. И помен не бе останал от мистър Хладнокръвие, чак лайното му се беше смръзнало от страх. Точно тогава блъсна Бени Удръф надолу по стълбите от третия етаж, понеже го хванал да разглежда един от комиксите „Супермен“. Бени три часа беше в безсъзнание и изобщо не можа да се оправи след това… Знаеше, че ще идват. По същия начин винаги успяваше да научи предварително кога инспекторите на щата възнамеряват да направят внезапна проверка, за да скрие усмирителните ризи на тавана и да ги накара да повярват, че сандъкът се използува за сушене на сено. — Отново се засмя наранено и цинично. — И да ти кажа ли какво направиха моите старци, Джек? Изпратиха на Сънлайт Гардънър ксерокопие от писмото ми до тях. „За мое собствено добро“, както ми съобщи моят мурук в следващото си писмо до мен. И знаеш ли какво стана? Фърд го затвориха в сандъка, благодарение на собствените му любящи родители! — Отново нараненият, циничен смях. — И ще ти кажа още нещо, Джек. Той не се шегуваше по време на вечерната служба. Момчетата, които бяха говорили с хората от „Съндей Рипорт“, наистина изчезнаха, поне тези, които успя да хване.

„По начина, по който сега изчезна самият Фърд“ — помисли си Джек, докато замислено наблюдаваше Вълк, и потрепера. Ръцете му бяха ледено студени.

„Твоят приятел Фил, Безстрашното Вълче.“

Дали Вълк отново започваше да се окосмява? Толкова скоро? Едва ли. Но, разбира се, това бе неизбежно като приливите и отливите.

„А между другото, Джек, докато ти си седиш тук и се тревожиш за опасностите от седенето тук, какво става с майка ти? Как се чувствува скъпата Лили, кралицата на второкласните филми? Отслабва ли? Има ли болки? Започнала ли е най-накрая да усеща как той впива острите си, малки като на плъх зъбки и малко по малко отхапва от нея, докато ти пускаш корени в тоя смахнат затвор? И дали Морган не се приготвя да насочи светкавицата и да помогне на рака?“

Джек беше ужасен, когато чу за усмирителните ризи, и макар че бе видял сандъка — голямо и грозно нещо, което се мъдреше в задния двор на дома и приличаше на зарязан на пътя хладилник — не можеше да повярва, че Гардънър наистина затваря момчетата вътре. Фърд постепенно го беше убедил, докато събираха камъни на Далечното поле.

— Той си е заформил страхотно предприятие тук — бе му казал Фърд, — истинска фабрика за пари. Религиозното му шоу се предава редовно по всички радиостанции в Средния запад и в по-голямата част от страната по кабелната телевизия. А ние сме неговата възторжена публика. Звучим страхотно по радиото и изглеждаме страхотно по телевизията, поне когато Рой Оудърсфелт не чопли проклетата пъпка на носа си. Това е. Той има своя Кейси, своя любим радио-телевизионен продуцент, който заснема всяка сутрешна служба и записва всяка вечерна проповед. После изрязва и сглобява картината и звука и натаманява всичко така, че Сънлайт Гардънър да прилича на самия Били Греъм, а ние, момчетата, да звучим като тълпата запалянковци на „Янки Стейдиъм“ по време на седмия мач за Световната купа. И това между другото не е всичко, което прави Кейси. Той е домашният гений. Видя ли подслушвателното устройство в стаята си? Кейси е монтирал и него, и всички останали. Те са свързани с неговата апаратна, а в нея се влиза през кабинета на Гардънър. Устройствата се задвижват само когато се чуе глас, за да не се хаби напразно лента, и всичко по-пикантно той го запазва за преподобния. Чувал съм, че Кейси пъхвал някаква синя кутийка в телефона на Гардънър и той можел да си води безплатни междуградски разговори, а със сигурност знам, че се е включил в линията на кабелната, която минава наблизо. Харесва ли ти да си представяш как мистър Хладнокръвие се изпъва в креслото си и гледа един-два игрални, след като е прекарал тежък ден в продаване на Исус на масите? На мен ми харесва. Този тип е американец и в червата си, Джек, и тук в Индиана го обичат почти толкова, колкото обичат гимназиалния баскетбол.

Фърд подсмъркна, сви рамене, наведе глава и се изплю в калта.

— Шегуваш се — каза Джек.

— Фърд Джанклоу никога не се шегува, когато говори за поведените в поход полуидиоти от дом „Слънчева светлина“ — тържествено заяви той. — Гардънър е богат, не трябва да декларира нищо в Данъчното и като бизон е смазал местната училищна комисия, искам да кажа, че те до смърт се страхуват от него. Има една жена, която му се маже и мед й капе всеки път, когато дойде тук, и май точно тя го предупреждава, че нечие зло око ще се весва насам. Както вече ти казах, той сякаш винаги знае предварително, че някой от Щатската комисия по образованието възнамерява да ни направи изненадващо посещение. Веднага се започва бясно чистене и лъскане. Онова копеле Баст занася брезентовите ризи на тавана, а сандъкът се напълва със сено от плевнята. И когато те дойдат, винаги ни намират в клас. Джек, колко часа си имал, откакто кацна тук с увеселителното корабче на щата Индиана?

— Николко.

— Николко, я! — доволно се съгласи Фърд и отново се засмя с болезнения си, циничен смях, смях, който казваше: „Познай какво открих, когато станах на осем! Открих, че шибаният живот непрекъснато ме прецаква и че нещата не показват никакви признаци за скорошно оправяне. А как да разбере човек дали изобщо някога ще се оправят? И въпреки че скапаният живот за нищо не го бива, все пак си има и забавните страни. Знаеш какво имам предвид, нали, готин?“

4.

Това си мислеше Джек, когато внезапно нечии силни пръсти жестоко го стиснаха за врата точно под ушите и го повдигнаха от стола. Момчето бе обърнато обратно, за да се гмурне в облак зловонен дъх и да посрещне, ако това е точната дума, стерилния лунен пейзаж върху лицето на Хек Баст.

— Аз и преподобният бяхме още в Мънси, когато докараха твоя непокорен приятел в болницата — каза той. Пръстите му се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха. Болката бе подлудяваща. Джек изстена, а Хек се ухили и от устата му блъвна ново зловоние. — Преподобният разбра новината по радиотелефона. Джанклоу изглеждал като мексиканска царевична питка, прекарала четиридесет и пет минути в микровълнова печка. Доста време ще мине, преди да успеят да го сглобят отново.

„Той не говори на мен — помисли си Джек. — Той говори на всички в салона. С това съобщение иска да ни внуши, че Фърд е още жив.“

— Лъжеш, гадино мръсна — каза той. — Фърд е…

Хек Баст го удари. Джек се просна на пода и момчетата се отдръпнаха от него. Дони Киган изхъмка отнякъде.

Разнесе се яростен рев. Джек замаяно се огледа, тръсна глава и направи усилия да се ориентира. Хек се обърна и видя, че Вълк се е надвесил над приятеля си, за да го предпази, а очите му зад кръглите стъкла изпращат странни оранжеви светкавици.

— Гледай ти, тъпоглавецът най-сетне иска да танцува — каза Хек и нагло се ухили. — Хайде де, откога чакам! Най-обичам да танцувам. Ела насам, сопол такъв! Ела насам да потанцуваме.

Вълк бавно се насочи напред, без да спира да ръмжи. Долната му устна лъщеше, покрита със слюнка. Хек тръгна да го посрещне. Момчетата придърпаха назад столовете си, за да им направят място.

— Какво става т…

На прага бе застанал Съни Сингър. Нямаше нужда да довършва въпроса си. Веднага разбра какво става в салона. Усмихна се, затвори вратата, облегна се на нея, скръсти ръце пред тесните си гърди и със светнало лице се приготви да наблюдава.

Джек отново погледна към Вълк и Хек и извика:

— Вълк, внимавай!

— Ще внимавам, Джек — почти изръмжа той. — Много ще…

— Хайде да танцуваме, миризлив задник такъв — изгрухтя Хек Баст, замахна с якия си селски юмрук и заби един в лицето на Вълк. Ударът уцели дясната му буза и го отхвърли три-четири стъпки назад. Дони Киган изцвили и Джек едва сега разбра, че високият му, писклив смях по-скоро е сигнал за уплаха, отколкото за радост.

Крошето на Хек си го биваше. При други обстоятелства боят вероятно щеше да завърши с него, но за нещастие на Хектор Баст, той се опита да го повтори и приготвил тежки юмруци на височината на гърдите си, уверено се понесе напред, за да стовари още един в лицето на противника си. Този път ръката на Вълк се стрелна напред и нагоре и сграбчи юмрука му.

Ръката на Хек беше голяма. Ръката на Вълк беше по-голяма.

Юмрукът на Вълк погълна този на Хек и го стисна.

Чу се звук, сякаш малки сухи клечици първо изпукват, а след това стават на сол.

Уверената усмивка на Хек секна, а после съвсем изчезна. След миг той неистово закрещя.

— Не трябваше да нараняваш стадото, копеле мръсно — прошепна Вълк. — Твоята Библия това, твоята Библия онова… Вълк!… всичко, което трябва да направиш, е да чуеш шест стиха от „Книгата на добрия земеделец“, та никога…

Пукане!

… никога…

Хрущене!

— Никога да не нараняваш стадото!

Хек Баст падна на колене, ревеше и виеше. Вълк продължаваше да държи юмрука му в своя и с вдигнатата си нагоре ръка Хек приличаше на фашист, който коленичил поздравява с „Хайл Хитлер“. Ръката на Вълк бе твърда като камък, но лицето му с изключение на горящите очи бе напълно спокойно.

От юмрука му започна да капе кръв.

— Вълк, спри! Стига толкова!

Джек бързо се огледа и видя, че Съни е изчезнал, а вратата зее отворена. Почти всички момчета бяха станали от столовете и скупчили се в най-отдалечения ъгъл, наблюдаваха смълчани от страх. А в средата на салона живата картина оставаше непроменена: Хек Баст на колене с протегната нагоре ръка и юмрук, потънал в юмрука на Вълк. На пода локва кръв.

На прага се скупчиха хора. Кейси, Уоруик, Съни Сингър и три от по-големите момчета. И Сънлайт Гардънър с малка черна кутийка в ръка, кутийка, която приличаше на калъф за очила.

— Стига толкова, казах! — Джек хвърли един поглед на новодошлите и пристъпи към Вълк. — Точно тук и сега! Точно тук и сега!

— Добре — тихо отвърна Вълк и пусна ръката на Хек. Джек видя някакво напълно премазано нещо, от което тук-там в различни посоки стърчаха кости и пръсти. Хек изскимтя и притисна раздробената ръка към гърдите си.

— Добре, Джек.

Шестима от тях се спуснаха и хванаха Вълк. Той се дръпна, освободи едната си ръка, замахна и Уоруик се залепи за стената.

Някой изпищя.

— Дръжте го — кресна Гардънър. — Дръжте го, дръжте го, за Бога! — Мъчеше се да отвори плоската черна кутийка.

— Вълк, недей! — извика Джек. — Спри!

Вълк продължи да се бори още секунда-две, после отстъпи назад и им разреши да го притиснат до стената. Приличаха на лилипути, вкопчили се в Гъливер. Дори Съни изглеждаше уплашен от Вълк. Най-накрая.

— Дръжте го — повтори Гардънър и извади от кутийката лъскава спринцовка. Превзетата, престорено набожна усмивка се бе върнала на лицето му. — Дръжте го, хвала на Исус!

— Нямате нужда от това — обади се Джек.

— Джек? — Вълк изведнъж сякаш се изплаши. — Джек? Джек?

Гардънър се насочи към него и блъсна Джек, който се опита да му препречи пътя, встрани. Здрав като камшик бе мускулът в ръката на преподобния! Джек се олюля и политна към Мортън, а той изписка и отскочи, като че ли Джек беше заразен. Вълк отново започна да се бори, но онези бяха шестима, а това бе твърде много дори за него, въпреки че ако бе по време на промяната, може би не би било.

— Джек! — изрева той. — Джек! Джек!

— Дръжте го, за Бога! — прошепна Гардънър, брутално извил устни, и заби спринцовката в ръката му.

Вълк се скова, отхвърли глава назад и изрева.

„Ще те убия, копеле гадно — несвързано си помисли Джек. — Ще те убия, ще те убия, ще те убия…“

Вълк се бореше и раздаваше удари. Гардънър стоеше и хладнокръвно го наблюдаваше. Вълк заби коляно във внушителния корем на Кейси и му изкара въздуха. Той отстъпи назад, после отново се приближи. След една-две минути Вълк се олюля… а после започна да се свлича.

Джек, плачещ от ярост, се изправи. Опита се да се втурне към белите пуловери, които държеха приятеля му. Видя как юмрукът на Кейси се забива в отпуснатото лице на Вълк, забеляза кръвта, бликнала от носа му. Отново понечи да тръгне напред, но някакви ръце го дърпаха назад. Огледа се и видя уплашените лица на момчетата, с които вадеше камъни на Далечното поле.

— Искам да го видя в сандъка — каза Гардънър, когато най-накрая, коленете на Вълк се подгънаха, и бавно погледна към Джек. — Освен ако… Може би ще пожелаете да споделите с мен къде сме се срещали преди, господин Паркър?

Джек стоеше и гледаше в краката си. Не промълви нито дума. В очите му пареха сълзи.

— В сандъка — нареди Гардънър. — Надявам се, че ще се почувствувате по друг начин, когато чуете звуците, които издава приятелят ви, господин Паркър — заяви той и излезе.

5.

Когато подкараха Джек и останалите момчета за сутрешната служба, Вълк продължаваше да пищи в сандъка. Очите на Сънлайт Гардънър иронично се спряха на бледото, изопнато лице на момчето, сякаш питаха: „Може би сега, господин Паркър?“

„Вълк, тя е моя майка, моя майка…“

Вълк продължаваше да пищи, когато момчетата, определени за работа на полето, бяха разделени на две групи и поведени навън към камионите. Докато минаваше покрай сандъка, Джек с огромно усилие на волята се удържа да не затисне ушите си с длани. Нечленоразделно ръмжене, покъртителни хлипове, сърцераздирателни писъци!

Изневиделица до рамото му цъфна Съни Сингър.

— Преподобният Гардънър е в кабинета си, сополанко. Иска да те изповяда на минутата. Нареди ми да ти съобщя, че ще пусне оня тъпчо от сандъка в мига, в който му кажеш това, дето иска да знае. — Гласът на Съни бе мазен, но лицето му — заплашително.

Вълк пищеше и ревеше да го пуснат, засипваше железните стени на сандъка с яростни удари. „Ох, Вълк, тя е моя майка…“

— Не мога да му кажа това, което иска да знае — каза Джек и рязко се завъртя към Сингър. Върху лицето му се изписа цялата непонятна сила, придобита в Териториите. Онзи побеля от страх и направи две гигантски крачки назад. Заплете крака, залитна и се опря в един от чакащите камиони. Май само това му помогна да не се просне на земята.

— Добре… — измрънка той, но думите му прозвучаха някак си плачливо. — Добре, добре, стига. — Слабото му лице отново стана арогантно. — Преподобният Гардънър ми нареди в случай, че кажеш „не“, да ти съобщя, че приятелят ти пищи заради теб. Разбираш ли това?

— Знам заради кого пищи.

— Хайде в камионите! — строго подвикна Педърсън. Изобщо не ги погледна, когато мина покрай тях… но докато минаваше край Съни направи гримаса, сякаш бе помирисал нещо развалено.

Джек чуваше как Вълк пищи, даже след като камионите потеглиха, въпреки че те бяха истински антики и моторите им ревяха оглушително. Писъците не стихваха. Момчето сякаш бе свързано по някакъв начин със съзнанието на Вълк и можеше да го чува, че пищи, даже когато работните групи стигнаха Далечното поле. И макар да знаеше, че писъците звучат само в собствената му глава, изобщо не му ставаше по-леко.

Около обяд Вълк замлъкна и Джек изведнъж разбра, че Гардънър е наредил да го измъкнат от сандъка, преди писъците и ръмженето му да привлекат нечие нежелано внимание. След случилото се с Фърд той едва ли би искал домът „Слънчева светлина“ да е център на каквото и да било внимание.

Когато момчетата се върнаха от полето, капакът на сандъка беше отворен, а самият сандък — празен. Вълк лежеше на леглото си в стаята им. Когато Джек влезе, той изнурено му се усмихна.

— Как е главата ти, Джек? Синината изглежда малко по-добре. Вълк!

— Вълк, а ти добре ли си?

— Много пищях, нали? Не можех да спра.

— Вълк, толкова съжалявам — каза Джек. Приятелят му изглеждаше особено — твърде блед и някак си смален.

„Той умира“ — помисли си момчето. Не, поправи го съзнанието му. Вълк бе започнал да умира още в мига, в който се бяха пренесли в този свят, за да избягат от Морган, а сега просто умираше по-бързо. Твърде блед и смален… но…

Джек усети, че настръхва.

Голите ръце и крака на Вълк всъщност не бяха голи. По тях се бе появила фина козинка. Беше сигурен, че преди две нощи я нямаше там. Изпита непреодолимо желание да се втурне към прозореца, да се опита да открие луната, да провери дали пълнолунието някак си не се е издърпало със седемнадесет дни напред.

— Не е дошло времето за промяната ми, Джеки — обади се Вълк. Гласът му бе станал дрезгав, някак си дращещ и пресъхнал. Глас на инвалид. — Но аз започнах да се променям в тъмното вонящо място, в което ме напъхаха. Вълк! Наистина. Понеже се побърках от страх. Понеже крещях и пищях. А когато един вълкодлак дълго време крещи и пищи, тогава промяната може да настъпи от само себе си. — Той разроши козинката по краката си. — Не се безпокой, ще изчезне.

— Гардънър определи цена за освобождаването ти — въздъхна Джек, — но аз не можех да я платя. Исках, но… Вълк… майка ми…

Гласът му се скъса, задушен от сълзи.

— Шшшт! Джеки, Вълк знае. Точно тук и сега. — Той отново се усмихна с ужасната си, изнурена усмивка и взе ръката му в своята.