Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (30)

1.

Разбира се, че Вълк беше с него. Вълк го нямаше вече, но една голяма, вярна сянка се возеше до Джек във всички камиони, пикапи и прашни коли, подрусващи се по шосетата на Илиной. Усмихнатият призрак разкъсваше сърцето му. Понякога момчето виждаше — почти виждаше — как огромната космата фигура на Вълк подскача отстрани, как с лекота препуска по разораните полета. Свободен, Вълк сияеше насреща му с оранжевите си очи. Отместеше ли поглед, Джек чувствуваше отсъствието на ръката му около своята. Сега, когато неговият приятел толкова много му липсваше, споменът за отношението му към Вълк го караше да се черви от срам. Бе искал да го изостави повече пъти, отколкото можеше да преброи. Срамота, срамота. Вълк беше… отне му време да го изрази, но думата наистина бе — благороден. И това благородно същество, така не на мястото си в този свят, бе умряло заради него.

„Аз запазих моето стадо.“ Джек Сойер вече не беше стадото. „Аз запазих моето стадо.“ Понякога шофьорите на камиони или застрахователните посредници, качили странното момче, на което не можеше да се устои, качили го, въпреки че беше мръсно и чорлаво, въпреки че някои от тях никога преди не бяха вземали стопаджии, поглеждаха към него и го виждаха да преглъща сълзите си.

Джек скърбеше за Вълк, докато летеше през Илиной. Някак си бе знаел, че добере ли се веднъж до този щат, няма да има трудности с придвижването по-нататък, и така и излезе. Много често всичко, което трябваше да направи, беше да вдигне палец и да погледне приближаващия се шофьор в очите и толкоз. Повечето от шофьорите даже не се интересуваха от историята. Просто трябваше да обясни с една-две думи защо пътува сам. „Отивам да видя един приятел в Спрингфийлд.“ „Трябва да прибера една кола и да я закарам вкъщи.“ „Аха, тъй значи, добре, добре“ — отговаряха те, но Джек не би могъл да каже дали изобщо го бяха чули. Съзнанието му непрекъснато бе заето с представите как Вълк шляпа в потока в Териториите, за да спаси стадото си, как души уханните хамбургери и облизва хартията, как тика храна в бараката през пролуката под вратата, как влита през стъклото в звукозаписното студио, хвърля се на пътя на куршумите, как започва да се стопява и изчезва… Джек не искаше да вижда всички тези неща отново и отново, но нямаше избор и те извикваха парещи сълзи в очите му.

Малко след Данвил нисичкият петдесетинагодишен мъж с металносива коса и веселото, но непреклонно изражение на човек, който две десетилетия е преподавал на петокласници, крадешком му метна няколко погледа и накрая каза:

— Момко, не ти ли е студено с това яке? Би трябвало да имаш нещо отгоре.

— Само понякога — отвърна Джек.

Според Сънлайт Гардънър дънковите якета бяха достатъчно топли за работа на полето през зимата, но сега студът наистина хапеше.

— На задната седалка имам едно палто. Вземи го. Не, изобщо не се опитвай да ми отказваш. Палтото вече е твое. Повярвай ми, няма да мръзна.

— Но…

— Изобщо нямаш избор. Това вече е твоето палто. Премери го.

Джек се пресегна и изтегли обемистата дреха в скута си. Безформената купчина плат се оказа истински лоден с големи външни джобове и приятно ухаеше на тютюн за лула.

— То ми е старо — каза мъжът. — Държа го в колата просто защото не знам какво да го правя. Миналата година децата ми подариха това, дето е на мен, подплатено е с гъши пух. Така че спокойно го приеми.

Джек се намъкна в голямото палто, сложи го направо върху дънковото яке.

— Страхотно е! — възкликна той.

— Радвам се, че ти харесва. Сега, ако отново се озовеш на някое студено, ветровито шосе, можеш да благодариш на Майлс П. Кигър от Огдън, Илиной, за запазването на кожата си. На твоята… — Майлс П. Кигър сякаш щеше да каже още нещо. За секунда думите му увиснаха във въздуха, а той продължи да се усмихва. След това изведнъж се смути, преглътна усмивката си и рязко врътна глава напред. В сивата светлина на утрото Джек забеляза, че бузите му са покрити с червени белези от шарка.

„На твоята (???) кожа?“

О, не!

На твоята прекрасна кожа. На твоята нежна, гладка, възхитителна… Джек мушна ръце в дълбоките джобове на лодена и загърна палтото около себе си. Майлс П. Кигър от Огдън, Илиной, гледаше право напред.

— Хм! — рече той, досущ като герой от някой комикс.

— Благодаря за палтото — каза Джек. — Наистина. Ще ви бъда благодарен всеки път, когато го нося.

— Е, сигурно. По-добре забрави за това — отвърна Кигър, но за миг лицето му странно заприлича на лицето на бедния Дони Киган, останал в дома „Слънчева светлина“. — Малко по-нататък има едно място, където можем да обядваме, ако искаш. — Гласът му бе измамно спокоен.

— Свърших парите — отвърна Джек. Твърдението му се отличаваше от истината само с два долара и тридесет и осем цента.

— Не се притеснявай за това. — Кигър вече бе дал мигач.

Завиха към някакъв ветровит, почти празен паркинг пред ниска сива постройка, която приличаше на железопътен вагон. Над входната врата примигваше неонов надпис „Царски обеди“. Кигър спря пред един от дългите прозорци и излязоха от колата. Джек разбра, че с това палто наистина ще му бъде топло. Гърдите и ръцете му сякаш бяха защитени от вълнена броня. Тръгна към вратата под примигващия надпис, после осъзна, че Кигър продължава да стои до колата, спря и се обърна. Сивокосият мъж, само един-два сантиметра по-висок от самия него, го гледаше над покрива на колата.

— Аз май… — започна той.

— Вижте, с радост бих ви върнал палтото — рече Джек.

— Не, то вече е твое. Просто си помислих, че всъщност не съм гладен и ако продължа веднага, мога да спестя малко време и да се прибера по-раничко.

— Така е.

— Тук лесно ще си намериш нов превоз. Гарантирам ти. Изключено е да заседнеш, иначе изобщо не бих те оставил.

— Добре.

— Чакай. Казах, че ще ти дам обяд, и ще го направя. — Той бръкна в джоба на панталоните си, после се пресегна над покрива на колата и протегна на Джек някаква банкнота. Студеният вятър духаше срещу него и приплескваше бретона към челото му.

— Ето, вземи.

— Не, няма нужда. Имам няколко долара. Честно.

— Вземи си един хубав бифтек — каза Кигър. Протягаше се над колата, сякаш предлагаше животоспасяващо лекарство или сам се мъчеше да поеме такова.

Джек неохотно се приближи и взе банкнотата от протегнатите му пръсти. Беше десетдоларова.

— Много благодаря. Наистина.

— Почакай. Имаш ли какво да четеш? Дай да ти дам и вестник! Нали разбираш, ако се наложи да почакаш или нещо такова… — Вече беше отворил вратата и се наведе навътре, за да достигне оставения на задната седалка сгънат на четири вестник. — Аз вече го прочетох — каза той и му го връчи. Джобовете на лодена бяха доста обемисти. Джек пъхна сгънатия вестник в единия.

Майлс П. Кигър постоя една-две секунди до отворената врата, като гледаше Джек изкосо.

— Не се сърди, че ти го казвам, но ми се струва, че те чака интересен живот.

— Вече е достатъчно интересен — честно отвърна момчето.

Бифтекът струваше пет долара и четиридесет цента. Сервираха го с пържени картофи. Джек седна на края на бара и разгъна вестника. Историята бе на втора страница. Вчера я беше видял на първата страница на един от издаваните в Индиана вестници.

„Арести във връзка с ужасяващата смърт на деца. Общинският съдия Ърнест Феърчайлд и полицейският сержант Франк Б. Уилямс от Кейджа, Индиана, бяха обвинени в злоупотреба с държавни средства и приемане на подкупи по време на разследването на причините за смъртта на шест момчета в Библейския дом за своенравни момчета на Сънлайт Гардънър. Известният евангелист Робърт «Сънлайт» Гардънър очевидно е избягал от мястото на събитието малко преди да пристигне полицията. Въпреки че още не е издадена заповед за арестуването му, той спешно се издирва за разпит.“

„Дали той няма да излезе един нов Джим Джоунс?“ — питаше надписът под снимка на Гардънър, застинал в най-величествената си поза с протегнати напред ръце и стелеща се на съвършени вълни коса.

„Кучета отвели щатската полиция близо до оградите, по които течал електрически ток. Там били открити телата на момчета, погребани без какъвто и да било ритуал, пет трупа, очевидно толкова разложени, че не са могли да бъдат идентифицирани.“ Но вероятно щяха да успеят да идентифицират Фърд Джанклоу. И родителите му ще могат да му направят истинско погребение, без да спрат да се чудят къде са сгрешили, без да спрат да се чудят как е станало така, че тяхната любов към Исус просто е осъдила на смърт техния интелигентен, непокорен син.

Когато бифтекът най-после дойде, се оказа жилав и пресолен, но Джек го изяде до шушка. След това отопи гъстия сос с недопържените картофи на „Царски обеди“. Тъкмо привършваше с храненето, когато брадат шофьор с нахлупена над дългата черна коса рекламна шапка на „Детройт Тайгърс“, шуба, която изглеждаше направена от вълчи кожички, и дебела пура в устата спря до него и попита:

— Имаш ли нужда от превоз на запад, хлапе? Тръгнал съм към Дикатър.

На половината път до Спрингфийлд, само толкова.