Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (22)

1.

Към два часа същия следобед бяха се придвижили със сто и петдесет километра на запад и Джек Сойер се чувствуваше така, сякаш също бе тичал с луната — толкова лесно стана всичко.

Въпреки прекомерния си глад, Джек бавно отпиваше от водата в ръждясалото канче и чакаше спътникът му да се събуди. Вълк най-сетне се размърда, съобщи, че е готов, метна момчето на гръб и пое към Дейлвил.

Когато стигнаха, той остана да чака отвън на бордюра, като полагаше максимални усилия да изглежда незабележим, а Джек влезе в местното царство на хамбургерите. Първо се насочи към мъжката тоалетна и се съблече до кръста. Подлудяващата миризма на цвърчащото върху гриловете месо проникваше дори там и устата му се пълнеше със слюнка. Той си изми ръцете, шията, гърдите и лицето. После мушна глава под крана и изми с течен сапун и косата си. Една след друга на пода заваляха смачкани хартиени салфетки.

Най-после бе готов да се отправи към щанда. Облеченото в униформа момиче зяпна мократа му коса, докато той изреждаше поръчките си. Докато чакаше да й подадат храната през гишето, тя безочливо продължи да го разглежда.

Джек отхапа от първия хамбургер още преди да се обърне към стъклената врата. По брадичката му потече сок. Беше толкова гладен, че просто не можеше да губи време за дъвчене. Три огромни хапки и грамадният сандвич почти изчезна. Тъкмо бе отворил уста за четвърта, когато видя, че Вълк е привлякъл вниманието на сюрия деца и апетитът му секна.

Забърза навън, като безуспешно се опитваше да преглътне парчето пиле, омекналия хляб, марулята, доматите и майонезата. Хлапетата стояха на платното в полукръг около Вълк. Оглеждаха го така нахално и безсрамно, както келнерката беше оглеждала него. Вълк седеше прегърбен на бордюра и присвиваше шия като костенурка. Ушите му сякаш бяха залепнали за главата. Храната заседна в гърлото на Джек като топче за пинг-понг и когато момчето най-сетне успя да преглътне, се придвижи надолу с не повече от сантиметър.

Вълк го мерна с крайчеца на окото си и видимо си отдъхна. Висок двадесетинагодишен младеж в дънков костюм отвори вратата на овехтял червен пикап на четири-пет метра от тях, подпря се на предния капак и ги загледа усмихнат.

— На, Вълк — каза Джек възможно най-безгрижно и му подаде сандвича.

Вълк го пое, помириса го, а след това изправи глава, отхапа огромна хапка, без изобщо да развие сандвича, и задъвка методично. Децата, учудени и очаровани, пристъпиха още по-близо. Две-три се разкикотиха.

— Той какъв е? — попита едно момиченце с руси миши опашчици, стегнати с разбридана розова панделка за опаковане на подаръци. — Чудовище ли е?

Късоподстригано седем-осемгодишно момче се изстъпи пред момиченцето и заяви:

— Той е първобитен човек. Истински първобитен човек, нали? Сигурен съм, че познах!

Вълк успя да развие сандвича и го набута в устата си наведнъж. Парченца маруля се посипаха между разтворените му колене, по брадата и бузите му се размаза майонеза, останалото се превърна в кафеникава каша между огромните му зъби. Той я преглътна и започна да облизва хартията.

Джек внимателно я издърпа от ръцете му.

— Не, той просто е мой братовчед. Не е чудовище и не е първобитен човек. А вие, дечица, защо не се отдръпнете и не ни оставите сами, а? Хайде. Оставете ни на мира.

Те продължаваха да ги зяпат. Вълк заоблизва пръстите си.

— Ако не престанете да го притеснявате, като нищо ще го накарате да полудее. А полудее ли веднъж, не знам какво може да направи.

Това малко ги постресна. Късоподстриганото момче се поотдръпна първо, няколко други го последваха.

— Хайде, тръгвайте си, моля ви — каза Джек, но децата стояха като замръзнали.

Вълк изведнъж се надигна и размаха свитите си юмруци.

— Не ме гледайте така! — изрева той. — Не ме притеснявайте! Всички само ме притесняват!

Децата се разбягаха. Задъхан, със зачервено лице, Вълк стоеше и гледаше как тичат по главната улица и изчезват зад ъгъла. Когато се скриха, пъхна ръце под мишниците си и стрелна Джек с очи. Изглеждаше отчаян и смутен.

— Вълк не трябваше да вика — каза той. — Те бяха само мъници.

— Малко страх няма да им навреди — обади се някакъв глас и Джек забеляза, че младежът от червения пикап още стои облегнат на капака и им се усмихва.

— И аз не бях виждал такваз лакомия преди. Братовчеди сте, така ли?

Джек кимна, изпълнен с подозрения.

Тъмнокосият младеж с карирана риза и дънков елек спокойно пристъпи към тях.

— Вижте сега, не искам да се натрапвам или нещо такова. А най-малко искам да притеснявам когото и да било. — Замълча и разпери длани. — Наистина, момчета. Просто реших, че изглеждате като хора, които са решили да попътуват известно време.

Джек погледна към Вълк, който още се бореше със смущението си, но в същото време смръщено наблюдаваше новопоявилия се през кръглите очила.

— И си спомних как и аз го направих преди време — продължи младежът. — Беше страхотно, разбирате ли. В годината, когато завърших Дейлвилската гимназия стигнах на стоп чак до северна Калифорния и след това обратно. Та ви предлагам да ви закарам донякъде, ако пътят ви е на запад.

— Не мога, Джеки — издудна Вълк.

— Докъде по-точно? — попита Джек. — Опитваме се да стигнем до Спрингфийлд. Там имам един приятел.

— Няма проблеми, сеньори. — Младежът отново разпери ръце. — Тръгнал съм за Кейджа, досами границата с Илиной. Само ме изчакайте да си купя един хамбургер и потегляме. Чиста работа. Само час и половина, а може и по-малко, и ето ви преполовили разстоянието.

— Не мога — повторно измърмори Вълк.

— Само че има един проблем. Понатрупал съм туй-онуй на предната седалка, та единият от вас ще трябва да пътува отзад. Ще му бъде малко ветровито, искам да кажа.

— Дори не можете да си представите колко знаменито е това! — възкликна Джек. Казваше самата истина. — Честно! Ще ви почакаме тук и много благодарим.

Щом младежът хлътна във вратата, Джек се обърна и зашепна на Вълк.

И така, когато младежът — Бил Бък Томпсън, както се беше представил — се върна с цели три хамбургера, завари Вълк спокойно коленичил отзад в откритата каросерия, хванал с ръце страничния капак, отворил уста и вирнал нос. Джек се бе сместил на предната седалка до купчината издути найлонови чувалчета, превързани с канап и обилно напръскани с дезодорант, ако се съдеше по миризмата им. През прозрачния найлон се виждаха дълги зеленикави резници с папратовидни листа и гроздове пъпки.

— Абе, още ми изглеждаш гладен — каза младежът и подаде на Вълк единия хамбургер. След това се настани в кабината при Джек от другата страна на купчината чувалчета. — Не казвам нищо лошо за братовчед ти, но одеве имах чувството, че ще изяде и хартията. Заповядай, вземи този, третият вече изчезна.

И после изминаха сто и петдесет километра. Вълк, не на себе си от радост, че вятърът свири в ушите му, полухипнотизиран от скоростта и разнообразните миризми, които долавяше носът му, се местеше ту вляво, ту вдясно зад кабината и неуморно протягаше врат, а очите му весело пламтяха.

Бък Томпсън обясни, че бил фермер. Устата му не спря и за миг през седемдесетте и пет минути, докато кракът му сменяше педалите, и нито веднъж не зададе на Джек какъвто и да било въпрос. А когато се отклони по тесния черен път точно преди Кейджа и спря колата край засято с жито поле, което се простираше, докъдето стигат очите, бръкна в джоба на ризата си и измъкна смачкана цигара, саморъчно свита в подобна на лигнин бяла хартия.

— Чувал съм за особени очи, ама тези на братовчед ти направо ми скриха топката — каза той и пусна цигарата в ръката на Джек. — Постарай се да му даваш по малко от това, когато много се развълнува. Препоръча ми го един лекар.

Джек разсеяно пусна цигарата с марихуана в джоба на ризата си и слезе от колата.

— Хиляди благодарности, Бък — каза той и му се усмихна.

— Абе направо ми скри шайбата като го видях как яде — възкликна Бък. — Как успяваш да го накараш да влезе в градовете? Сигурно му баеш нещо, а?

Щом разбра, че пътуването е свършило, Вълк скочи на земята. Червеният пикап се понесе по пътя, като вдигаше облаци прах.

— Хайде пак! — пропя Вълк. — Джеки! Хайде пак!

— Ех, де да можехме — въздъхна момчето. — Дай да повървим малко. Току-виж ни настигнал някой.

Мислеше си, че късметът му се е върнал, че за отрицателно време ще оставят зад гърба си границата на Илиной. Беше сигурен, че нещата ще тръгнат гладко, успее ли веднъж да се добере до Спрингфийлд, до училището „Тейър“ и до Ричард. Но част от съзнанието му продължаваше да живее затворено в бараката, където нереалното придобиваше гигантски размери, а реалното се изопачаваше. Но когато дойде лошото, всичко стана толкова бързо, че той не бе в състояние да се справи. Много време изтече преди Джек да види Илиной, но най-лошото беше, че той отново го прекара затворен.

2.

Зашеметяващо бързата поредица събития, завела ги в дома „Слънчева светлина“, започна десет минути, след като бяха отминали пътния знак, който им съобщаваше, че се намират в Кейджа, население 23568 души. Самата Кейджа никаква я нямаше. Вдясно от тях се простираше безкрайното житно поле, вляво голите ниви им позволяваха да се уверят, че пътят завива и след това се стрелва право към хоризонта. Тъкмо когато Джек осъзна, че вероятно ще трябва да изминат пеша цялото разстояние до града, преди да успеят да стопират отново, някаква кола се появи в далечината и бързо се понесе по пътя.

— Ще се возя отзад, нали? — изкрещя Вълк и радостно размаха ръце над главата си. — Вълк ще се вози отзад! Точно тук и сега!

— Не е в нашата посока — каза Джек. — Сега се успокой и я остави да ни отмине. Свали си ръцете, за да не реши, че я стопираш.

Вълк неохотно го послуша. Колата наближи завоя.

— Значи няма да се возя отзад, така ли? — попита Вълк, нацупен като дете.

Джек поклати глава. Взираше се в кръглата емблема, нарисувана върху прашната врата на бялата кола. Не успя да разчете буквите, но предположи, че е някое от превозните средства на местния отдел по растителна защита. Само че когато колата взе завоя, видя, че е полицейска.

— Ченге е, Вълк. Полицай. Просто продължавай да вървиш и се дръж нормално и свободно. Не бива да спира.

— Какво значи ченгел? — Гласът му бе спаднал, почти прегракнал. Колата летеше право срещу тях. — Ченгелите убиват ли вълкодлаци?

— Не, те абсолютно никога не убиват вълкодлаци! — уверено заяви Джек, но това не свърши работа. Вълк стисна ръката му като в менгеме. Трепереше.

— Моля те, Вълк, пусни ме — примоли се момчето. — Това ще му се види странно.

Ръката на Вълк падна като отсечена.

Докато полицейската кола се приближаваше, Джек разгледа фигурата зад волана, а после изви глава и огледа Вълк. Видяното не бе окуражаващо. Полицаят имаше широко, отпуснато лице. На мястото, където би трябвало да бъдат скулите му, се подрусваха синкави топки тлъстина. А ужасът на Вълк просто бе изписан на лицето му. Той нервно премигваше, раздуваше ноздри и си показваше зъбите.

— Значи наистина ти хареса да се возиш отзад, а? — попита го Джек.

Част от ужаса изчезна и Вълк почти успя да се усмихне. Полицейската кола прогърмя покрай тях. Джек имаше чувството, че полицаят обръща глава, за да ги доразгледа.

— Браво, Джек. Подмина ни. Сега сме добре. Вълк!

След минута звукът от колата отново започна да се приближава.

— Ченгелът се връща!

— Сигурно просто се прибира в Кейджа — каза Джек. — Обърни се и се дръж като мен. Не го гледай!

Двамата едва се влачеха и се преструваха, че не обръщат внимание на колата, която сякаш нарочно пълзеше след тях. Вълк издаде някакъв звук, нещо средно между стенание и вой.

Колата изведнъж засили, подмина ги, премигна със стоповете си и спря по диагонал пред тях. Полицаят отвори вратата, запъна крака в шосето и вдигна задника си от седалката. Беше висок горе-долу колкото Джек, но цялото му тегло бе събрано в лицето и стомаха. Краката му бяха тънки като клечки, ръцете и раменете му бяха като на нормално развит човек. Коремът му, пристегнат в кафявата униформа, висеше от двете страни на широкия кафяв колан като десеткилограмова пуйка.

— Нямам излишно време — каза той, вдигна ръка и се подпря на отворената врата. — Така че ако имате готова история, да я чуя с две-три думи. Давай!

Вълк се прегърби, пъхна ръце в джобовете на гащеризона си и застана зад Джек.

— Тръгнали сме за Спрингфийлд, господин сержант — каза момчето. — Дотук дойдохме на стоп. Съжалявам, ако сме нарушили нещо.

— Значи съжаляваш, ако сте нарушили нещо, така ли? Виж го ти, дявол да го вземе! А тоя, дет се опитва да се скрие зад гърба ти, кой е?

— Той е мой братовчед. — За миг Джек френетично напрегна мозъка си (историята трябваше да се разтегне достатъчно, за да приюти и Вълк). — Трябва да го заведа у тях. Той живее в Спрингфийлд с леля Хелън, тя е моя леля, учителка е. В Спрингфийлд.

— А какво е направил, избягал ли е отнякъде?

— Не, не, няма нищо такова. Той просто…

Полицаят ги оглеждаше с безразличие, лицето му сякаш цвъртеше в жегата.

— Как се казвате?

Момчето бе изправено пред дилема. Вълк със сигурност щеше да продължи да го нарича Джек, каквото и име да кажеше на полицая.

— Аз съм Джек Паркър. А той е…

— Чакай. Искам този дангалак да ми каже сам. Ей, ти! Давай! Спомняш ли си името, чорлава главо?

Вълк, забол брада в предницата на гащеризона, смутено пристъпваше от крак на крак зад гърба на Джек. Най-сетне промърмори нещо.

— Не те чух, пиленце.

— Вълк — прошепна той.

— Вълк значи. Май трябваше да се досетя. А как е първото ти име или са ти дали само номер?

Вълк бе затворил очи и стискаше клепачи.

— Хайде, Фил — подкани го Джек. Надяваше се, че Вълк ще запомни.

В този миг Вълк отметна глава, изправи гръб и извика:

— Джек! Джек! Джек Вълк!

— Понякога наистина го наричаме Джек — добави момчето с пълното съзнание, че вече е твърде късно. — Много е привързан към мен, непрекъснато се опитва да ми подражава и май аз съм единственият, който се оправя с него. Сигурно ще се наложи да поостана няколко дни в Спрингфийлд, след като го заведа вкъщи, за да се уверя, че нещата вървят както трябва.

— Не ми дрънкай глупости, че ми се повръща, момченце. Я по-добре се намести на задната седалка заедно с твоя Фил-Джек, ще отидем в града и ще изясним нещата.

Джек не помръдна. Полицаят хвана дръжката на огромния пистолет, който висеше на колана му.

— Влизайте в колата! Първо той. Искам да проверя какво търсите на сто и петдесет километра от дома си в учебен ден. Хайде!

— Господин сержант… — започна Джек, а зад него Вълк изръмжа:

— Не. Не мога.

— Братовчед ми… братовчед ми страда от клаустрофобия. Малки затворени пространства го докарват до лудост. Въобще не може да пътува в коли. Качваме се само на камиони. Той винаги седи отзад в каросерията.

— Влизайте в колата! — повтори полицаят, пристъпи напред и отвори задната врата.

— Не мога! — изплака Вълк и сбърчи нос от отвращение. — Вълк! Не мога! Вони, Джеки. Вътре вони.

— Вкарай го в колата или ще го вкарам аз.

— Вълк, няма да е за дълго — каза Джек и посегна към ръката му. Той неохотно му позволи да я хване. Момчето го задърпа към задната седалка на полицейската кола, а Вълк повлече крака по шосето.

За една-две секунди му се стори, че ще успее. Вълк почти стигна до рамката на вратата и изведнъж цялото му тяло се разтресе, той се вкопчи с две ръце в покрива на колата, сякаш възнамеряваше да го разцепи наполовина, както бабаитите в цирка разкъсват на две телефонен указател.

— Моля те — прошепна Джек. — Трябва.

Но Вълк бе ужасен и твърде отвратен от миризмата, лъхаща отвътре, и яростно поклати глава. От устата му закапаха лиги.

Полицаят заобиколи момчето и измъкна нещо от колана си. Джек успя да види само, че не е пистолет, преди онзи майсторски да стовари палката си върху черепа на Вълк и главата му да тупне върху покрива на колата, а след това цялото му тяло грациозно да се свлече в праха.

— Хващай го за краката — нареди полицаят и затъкна палката в колана си. — Хващай го и дай да натъпчем тая торба с лайна вътре.

Две-три минути по-късно, след като два пъти изпускаха тежкото тяло на Вълк на пътя, летяха към Кейджа.

— Вече знам какво ще се случи с теб и с тоя дългуч, братовчед ти, ако наистина ти е братовчед, в което се съмнявам. — Полицаят вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и стрелна Джек с очи. Бяха досущ стафиди, току-що топнати във врящ катран.

Изведнъж момчето си спомни за цигарата, която носеше в джоба си. Кръвта му се смрази, сърцето му подскочи в гърдите. Докосна с ръка джоба си и бързо я отдръпна, да не би полицаят да забележи.

— Обувките му са се изхлузили. Ще взема да му ги сложа.

— Зарежи тая — каза полицаят, но не възрази, когато Джек се наведе. Извън обсега на огледалото той първо пъхна босото стъпало на Вълк в една от жалките мокасини, а после бързо измъкна цигарата и я набута в устата си. Започна да я дъвче. Сухите, странни на вкус билки полепнаха по езика му. Продължи да ги стрива със зъби, но нещо задразни гърлото му и той конвулсивно се изправи, сложи ръка пред устата си и се опита да се изкашля със стиснати устни. Когато най-после прочисти гърлото си, бързо глътна вече овлажнената, заприличала на тиня марихуана. Прокара език по зъбите си, за да събере останалите тук-там парченца.

— Тепърва ще откриеш, какви изненади те чакат — каза полицаят. — Ще получиш малко слънчева светлина в душата.

— Слънчева светлина в моята душа, така ли? — попита Джек. Помисли си, че полицаят го е видял как дъвче марихуаната.

— В комплект с мехури по ръцете — добави ченгето и щастливо се ухили от огледалото на виновно гледащото момче.

Сградата на общината в Кейджа представляваше мрачен лабиринт от неосветени коридори и тесни стълбища, които сякаш неочаквано изникваха покрай също толкова тесни помещения, за да те поведат нагоре и изведнъж да кривнат нанякъде, съпроводени от гъргоренето на водата в тръбопровода.

— Нека ви обясня нещо, юнаци — каза полицаят, докато ги водеше към последното стълбище вдясно. — Не сте арестувани. Надявам се, че разбирате това. Просто сте задържани за разпит. Не искам да чувам разни глупости за обаждане по телефона. Ще бъдете в неизвестност, докато ни кажете кои сте и какво кроите. Чухте ли ме добре? В неизвестност, т.е. никъде. Сега ще се срещнете със съдията Феърчайлд и ако не ни кажете истината, ще си понесете последствията. Хайде, тръгвайте нагоре по стълбите! Мърдайте по-бързо!

Стигнаха до площадката и полицаят отвори някаква врата. Жена на средна възраст с очила с метални рамки, облечена в черна рокля, вдигна глава от пишещата машина, поставена до срещуположната стена.

— Още двама бегълци — заяви полицаят. — Съобщи му, че сме тук.

Тя кимна, вдигна слушалката и промълви няколко думи.

— Можете да влизате — каза секретарката и очите й отново се разходиха от Вълк към Джек и обратно.

Ченгето ги побутна напред и отвори вратата към двойно по-просторно помещение. Едната му страна изцяло бе покрита с етажерки с книги, а другата — със сложени в рамки снимки, дипломи и удостоверения. Големите прозорци отсреща бяха със спуснати щори. Висок слаб мъж в тъмен костюм, смачкана бяла риза и тясна вратовръзка с неразличими фигури се изправи зад изподраскано дървено бюро, дълго поне два метра. Лицето му представляваше релефна географска карта от бръчки, а косата му бе толкова черна, че нямаше съмнения, че я боядисва. Престоял цигарен дим се стелеше във въздуха на талази.

— О, кого си ми довел, Франки? — Гласът му бе дълбок, почти театрален.

— Две хлапета, които срещнах близо до фермата на Томпсън.

Съдията погледна Джек и бръчките му се разкривиха в усмивка.

— Е, синко, имаш ли някакви документи за самоличност?

— Не, господине.

— Каза ли на присъствуващия тук сержант Уилямс истината за всичко? Той очевидно не смята така, защото в противен случай нямаше да сте тук.

— Да, господине.

— В такъв случай ми разкажи историята си. — Той заобиколи бюрото, разтревожи гъстите талази дим над главата си и приседна на най-близкия до Джек ъгъл. Присви очи, запали си цигара и се втренчи в него през дима. В хлътналите му избелели очи нямаше и капка милосърдие.

„Отново попаднах в капана на насекомоядните растения“ — помисли си той и дълбоко си пое дъх.

— Казвам се Джек Паркър. Той е мой братовчед и също му казват Джек. Джек Вълк. Но истинското му име е Филип. Дойде да постои при нас в Дейлвил, понеже татко му почина, а майка му се разболя. Тъкмо го водех обратно в Спрингфийлд.

— Бавноразвиващ се, така ли?

— Малко — отвърна Джек и погледна към Вълк. Приятелят му изглеждаше напълно отнесен.

— Как е името на майка ти? — попита го съдията. Вълк изобщо не реагира. Стоеше със затворени очи и пъхнати в джобовете ръце.

— Тя се казва Хелън — обади се Джек. — Хелън Вон.

Съдията се надигна от бюрото и бавно се приближи към момчето.

— Пил ли си нещо, сине? Май не стоиш много здраво на краката си.

— Не, господине.

Съдията Феърчайлд се наведе напред и нареди:

— Я ми дъхни!

Джек отвори уста.

— Вярно. Не миришеш на алкохол. — Изправи се отново. — Но това е единственото нещо,за което казваш истината, нали? Опитваш се да ме хързулнеш, момче.

— Наистина съжалявам, че пътувахме на стоп — сви рамене Джек. Съзнаваше, че сега трябва да говори много предпазливо, много внимателно. Не само защото от думите му зависеше дали той и Вълк ще бъдат освободени, а и защото му бе някак си трудно да изговаря самите думи — струваше му се, че всичко става много бавно. Също като в бараката. Секундите сякаш подпухваха и се назландисваха.

— Всъщност ние и не можем много да стопираме, понеже Вълк… Джек, ами той мрази да влиза в коли. Няма да го правим никога повече. Господине, не сме извършили нищо лошо и това е самата истина.

— Ти май не разбираш, момче — каза съдията. Избледнелите му очи проблеснаха и Джек разбра, че всичко това просто го радва. Той бавно се върна зад бюрото си. — Същината на въпроса съвсем не е в пътуването на автостоп. Но две момчета, които се мотаят по пътищата, които не знаят откъде идват и накъде отиват, просто представляват лесна плячка за всякакви неприятности. — Гласът му приличаше на гъст тъмен мед. — Тук в околността имаме нещо, чието съществуване смятаме за истинско улеснение, одобрено и подпомагано от властите между другото, създадено специално, за да бъде от полза на момчета като вас. То е основаният от Сънлайт Гардънър Библейски дом за своенравни момчета — „Слънчева светлина“. Работата на господин Гардънър с младите буйни глави не може да се определи по друг начин, освен като истинско чудо. Изпратихме му няколко особено упорити екземпляра и за отрицателно време в резултат на грижите му същите тези момчета на колене молеха Исус за прошка. Бих казал, че всичко това е изключително. Не мислите ли и вие така?

Джек преглътна. Устата му беше по-суха, отколкото бе била на третия ден в бараката.

— Ъъъ, господине, наистина е важно да стигнем до Спрингфийлд. Всички ще се учудят, ако…

— Твърде много се съмнявам в това — каза съдията и се усмихна с всичките си бръчки. — Но чуйте какво ще ви кажа. Веднага щом вие двамата тръгнете към дома „Слънчева светлина“, аз ще телефонирам в Спрингфийлд и ще се опитам да набера номера на въпросната Хелън… Вълк, нали? Или Хелън Вон?

— Вон — измрънка Джек и лицето му се покри с червенина, сякаш имаше температура.

— Аха — кимна съдията.

Вълк тръсна глава, премигна и сложи ръка върху рамото на Джек.

— А ти, момко, можеш ли да ми кажеш на колко години си?

Вълк отново премигна и погледна към Джек.

— На шестнадесет — отвърна той вместо него.

— А ти?

— На дванадесет.

— Ооо. Бях решил, че си малко по-голям. Още една причина да се погрижим да получиш помощ сега, преди окончателно да си тръгнал по кривия път. Ти какво би казал, Франки?

— Амин — отвърна полицаят.

— Момчета, ще се видим отново след месец. Тогава ще проверя дали паметта ви се е освежила. Защо са ти така кръвясали очите?

— Нещо ме сърбят — каза Джек и полицаят излая. След секунда момчето осъзна, че се бе изсмял.

— Води ги, Франки — кимна съдията и посегна към телефона. — След тридесет дни ще бъдете коренно различни момчета. Вярвам в това.

Докато слизаха по стъпалата на общината, Джек разбра от Франки Уилямс защо съдията ги бе питал за възрастта им. Когато му зададе този въпрос, полицаят поспря за миг на долното стъпало и обърна към него лъщящото си лице.

— Старият Сънлайт обикновено ги прибира на дванадесет и ги освобождава на деветнадесет. — Ухили се. — Как така не сте чули за него по радиото? Та той е най-прочутият човек тук. Сигурен съм, че славата му се носи далеч извън Дейлвил. — Зъбите му — същински несиметрично набодени безцветни гвоздейчета — доволно лъснаха.

3.

След двадесет минути отново се носеха по шосето между нивите.

Вълк се настани на задната седалка изненадващо лесно. Франки Уилямс просто извади палката от колана си с думите:

— Казвай, смахнат особняк такъв, искаш ли да опиташ това отново? Току-виж то наистина вземе и те накара да поумнееш.

Вълк се разтрепера, сбърчи нос, но последва Джек в колата. Незабавно затисна ноздрите си с ръка и започна да диша през устата.

— Ще се измъкнем, Вълк — прошепна Джек в ухото му. — Два-три дни, това е всичко. Все ще измислим как да го направим.

— Без приказки! — дочу се от предната седалка.

Момчето се чувствуваше странно спокойно. Беше сигурно, че ще открият начин да избягат. Облегна се назад и започна да разглежда нивите, покрай които минаваха. Ръката на Вълк стискаше неговата.

Франки Уилямс се провикна от предната седалка:

— Ето там е бъдещият ви дом.

Джек видя странна съвкупност от високи тухлени стени, сюрреалистично стърчаща насред полето. Стените — твърде високи, за да се надникне през тях, — завършваха с мозайка, изработена от парчета натрошено стъкло и цимент, а над нея бяха опънати три реда бодлива тел. В момента колата се движеше покрай изтощени ниви, заградени с мрежа, в която редовете бодлива тел се редуваха с обикновена.

— Оттук започват шестдесетте акра на дома — съобщи Уилямс. — И всички те са надлежно оградени със зидове или мрежи от бодлива тел. Най-добре ще бъде още сега да повярвате в това. Самите момчета ги направиха.

Големи железни порти нарушаваха монолитността на тухления зид точно срещу разклонението на шосето. Веднага щом полицейската кола зави по алеята, портите се разтвориха под командата на някакъв електронен сигнал.

— Фотоклетка — обясни полицаят. — Както виждате, те вече чакат новите си питомци.

Джек опря лице в стъклото. Момчета в дънкови якета работеха по нивите от двете страни: копаеха с мотики, заравняваха с гребла, бутаха ръчни колички.

— А вие, гламчовци, току-що ми изкарахте двадесет долара — доволно потри ръце Уилямс. — Плюс още двадесет за съдията Феърчайлд. Не е ли страхотно, а?