Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (3)

2.

Когато момчето видя Спийди да увива с изолирбанд някакъв дебел шнур — коленичил отвън до сивата олющена стена с наведена и почти опряна в кея посивяла глава и прозиращо през излинялото, зелено дъно на работните му панталони мършаво тяло, то осъзна, че няма никаква представа за това какво е смятало да каже на пазача и дали изобщо е възнамерявало да му каже нещо. Спийди превъртя още веднъж черната ролка около шнура, поклати глава, извади от увисналия джоб на ризата си очукана чекийка и с хирургическа сръчност отряза лентата от ролката. Джек щеше да избяга и оттук, ако можеше, но той хем пречеше на работата на човека, хем смяташе, че е лудост да мисли, че Спийди наистина би могъл да му помогне по някакъв начин. Що за помощ можеше да получи той от един стар пазач в празен лунапарк?

Тогава Спийди изви глава, откри присъствието на момчето и лицето му изрази топло, приветствено чувство, не толкова чрез усмивка, колкото чрез задълбочаване на всичките си груби бръчки, и Джек разбра, че поне не е натрапник.

— Пътнико Джек — каза Спийди, — бях започнал да се страхувам, че си решил да стоиш далеч от мен. И то тъкмо, когато трябва да станем приятели. Хубаво е, че те виждам отново, синко.

— Да, наистина е хубаво — въздъхна Джек.

Спийди пусна чекийката обратно в джоба на ризата си и толкова лесно, толкова атлетично изправи високото си, кокалесто тяло, сякаш то беше безтегловно.

— Цялото туй място минава покрай ушите ми — каза той. — Просто ги насочвам сегиз-тогиз насам-натам, то туй е достатъчно за да се догадя дали всичко си върви повече или по-малко както трябва. — Той спря насред мисълта си и се вгледа в лицето на Джек. — Светът не ще да е много хубав точно сега, чини ми се. Пътникът Джек май го е загазил с големи тревоги, а? Тъй ли стана, синко?

— Да, в известен смисъл — започна Джек, който още нямаше представа как да изрази нещата, които го безпокояха. Те не можеха да бъдат напъхани в обикновени изречения, защото обикновените изречения караха всичко да изглежда рационално. Едно… две… три: светът на Джек вече не се движеше по тези прави коловози. Всичко, което не можеше да изрече, тежеше в гърдите му.

Той отчаяно погледна високия слаб човек пред себе си. Ръцете на Спийди бяха напъхани дълбоко в джобовете, гъстите му сиви вежди бяха сключени от двете страни на дълбоката вертикална бръчка. Очите на Спийди, толкова светли, като че ли изобщо нямаха цвят, отскочиха от подкожушената боя на кея и срещнаха неговите собствени, и изведнъж Джек отново се почувствува по-добре. Не разбра защо, но, изглежда, Спийди можеше директно да му предава емоции,сякаш двамата не бяха се запознали само преди седмица,а преди години,и бяха споделили много повече от няколкото думи в безлюдната зала с игрите.

— Хайде стига толкоз работа засега — каза Спийди като погледна към „Алхамбра“. — Като върша повече, само ги разглезвам. Май хич не си ми виждал кабинета, нали?

Джек поклати глава.

— Време е за едно освежително, момче. Сега му е времето, ще знайш.

Той се запъти надолу по кея с широката си походка, а Джек затупурка след него. Смъкнаха се надолу по стъпалата и тръгнаха през рехавата трева по сбитата кафява почва към сградите в срещуположния край на парка, и тогава Джек се смая, защото Спийди запя:

— Пътнико Джек, хей, пътниче Джек, дълъг път те чака, дваж по-дълъг ще е той, тръгнеш ли назад.

„Това не е точно пеене — помисли си Джек, — а някаква странна смесица между пеене и говорене.“ И ако не бяха думите, той щеше с наслада да слуша дрезгавия, уверен глас на Спийди.

— Дълъг, дълъг път го чака този момък млад, дваж по-дълъг дълъг ще е той, тръгне ли назад.

Спийди му хвърли почти светкавичен поглед през рамо.

— Защо ме наричаш така? — попита го Джек. — Защо ме кръсти Джек Пътника? Понеже съм от Калифорния ли?

Бяха стигнали до избелялата синя будка за билети на входа на ограденото място, в което беше влакчето, и Спийди пак мушна ръцете си в джобовете на торбестите зелени панталони, завъртя се на пети и облегна рамо на синята стена. Джек си помисли, че бързината и лекотата на движенията му са почти театрални — сякаш Спийди бе знаел точно кога ще му зададе този въпрос.

— От Калифорния бил той, и тука бил дошъл, но дълъг, дълъг, дълъг път пак ще го върне там… — пееше Спийди и на Джек му се стори, че чувството, изписано по грубоватото му лице, е бликнало неволно.

— Не знаеш ти, не мислиш ти, мой бедни пътник Джек, че дълъг, дълъг, дълъг път там ще те върне пак.

— Какво! — възкликна Джек. — Да се върна ли? Мисля, че майка ми дори продаде къщата или я даде под наем, или нещо такова. По дяволите, Спийди, не разбирам какво се опитваш да направиш.

Той изпита облекчение, когато Спийди не му отговори със своето монотонно, ритмично пеене-нареждане, а с нормален глас каза:

— Обзалагам се, че не си спомняш да си ме срещал преди, Джек. Не си спомняш, нали?

— Да съм те срещал преди ли? И къде да е било това?

— Ами сигурно в Калифорния. Мисля, че ние сме се срещали там. Не така, че да си спомняш, пътниче Джек. Беше много набързо, за минутка-две. Ще да е било… я да видя… ще да е било преди четири-пет години. Деветстотин и седемдесет и шеста.

Джек го погледна напълно смаян. Деветстотин седемдесет и шеста ли? Тогава той е бил седемгодишен.

— Я да видим ще го открием ли малкия ми кабинет — каза Спийди и отлепи рамо от будката със същата безтегловна грациозност.

Джек го последва и се запромушва между високите подпорни колони на влакчето — черните им сенки покриваха прашната пустош, осеяна с бирени кутийки и обвивки от бонбони, и наподобяваха плетениците на онази детска игра, при която участниците със затворени очи се опитват да свържат означени върху листа точки. Релсите на влакчето висяха над тях като недовършен небостъргач. Джек забеляза, че Спийди, изправил глава, се движи с лекотата на баскетболист, а отпуснатите му ръце свободно се полюляват край него. Наклонът на тялото му, стойката му в мрачния лабиринт под подпорите изглеждаха младежки, сякаш Спийди беше някъде около двадесетте.

После пазачът излезе отново под ярката слънчева светлина и допълнителните петдесет години посивиха косата му и набръчкаха врата му. Джек се спря до последния ред колони; усещаше, че илюзорната младост на Спийди Паркър е ключът към сънищата му наяве, че те са някак си много близо и витаят около него.

„Хиляда деветстотин седемдесет и шеста, така ли? В Калифорния?“ Джек се влачеше след Спийди, който се бе насочил към мъничка, боядисана в червено дървена барака, опряла задната си стена в оградата на лунапарка. Беше сигурен, че никога не е срещал Спийди в Калифорния… но почти видимото присъствие на неговите фантазии извика в паметта му друг странен спомен от онези дни, той усети и видя един късен следобед от времето, когато шестгодишният Джеки се забавляваше с една черна количка-такси зад канапето в кантората на баща си… а баща му и чичо Морган неочаквано, като по чудо говореха за сънищата наяве.

„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали така? Една земеделска монархия, която използува магия, вместо наука. Но как да разберем до каква шибана проклетия ще се стигне, ако им дадем електричество? Ако пъхнем модерни оръжия в ръцете на юнаците отвъд? Имаш ли някаква представа?“

„Чакай, Морган, хрумнаха ми доста идеи, за които очевидно и хабер си нямаш…“

Джек почти чуваше гласа на баща си и странното и обезпокоително царство на сънищата наяве сякаш се раздвижи в мрачната пустош под влакчето. Той отново затупурка след Спийди, който беше отворил вратата на малката червена барака, подпираше се на нея и се усмихваше, без да се усмихва.

— Някаква мисъл мира не ти дава, пътниче Джек. Забръмкало е нещо като пчела в главата ти и бръмка ли, бръмка. Я влез в моята кантора и ми разкажи.

Ако усмивката на Спийди беше по-широка, по-очебийна, Джек може би щеше да се обърне и да избяга: страхът от подигравки все още му се струваше унизително близо. Но цялото същество на Спийди сякаш излъчваше някакъв доброжелателен интерес, задълбочаването на всичките бръчки по лицето му съобщаваше единствено това, и Джек мина покрай него и влезе през вратата.

„Кабинетът“ на Спийди приличаше на малък дъсчен правоъгълен сандък, еднакво червен и отвън, и отвътре, без бюро и телефон. Две изправени оранжеви щайги бяха облегнати на една от страничните стени, до тях се мъдреше невключена електрическа печка, която приличаше на решетката на понтиак от средата на петдесетте. Насред помещението дървен ученически чин с извита облегалка правеше компания на кресло с избеляла сива дамаска.

Ръчните облегалки на креслото изглеждаха така, сякаш бяха служили за играчка на няколко поколения котки с остри нокти: раздърпани снопчета от пълнежа им стърчаха като кичури коса. Облегалката на училищния чин бе богато нашарена с издълбани инициали. Мебели от градското сметище. Две спретнати купчинки книжлета с меки подвързии стояха редом в един от ъглите. В другия лежеше капакът на евтин грамофон — квадратен, от изкуствена крокодилска кожа. Спийди кимна към печката и каза:

— Завърти се насам през януари или февруари, момче, и ще разбереш защо съм приготвил това. Студ ли? Шикалки.

Но в момента Джек разглеждаше картините, залепени на стената над печката и оранжевите щайги. Всички, с изключение на една, бяха снимки на голи мацки, изрязани от списания за мъже. Жени с гърди, големи колкото главите им, позираха пред разни дървета и размахваха дълги, мускулести крака. За Джек лицата им изглеждаха едновременно омайващи и хищни, сякаш тези жени бяха готови да отхапят от кожата му след като го целунат. Някои от тях бяха на възрастта на майка му, други изглеждаха само няколко години по-големи от него самия. Очите на Джек обхождаха тази жадна плът и всички те, млади и стари, розови, кафяво-шоколадови или жълти като мед, сякаш се пресягаха и искаха да се притиснат, да го докоснат и на него му стана неудобно, че Спийди Паркър стои отстрани и го наблюдава. После Джек забеляза заобиколения от разголените мацки пейзаж в средата и за секунда дъхът му спря.

И пейзажът беше снимка, и той сякаш се протягаше към него, като че ли е триизмерен. Огромна тревиста равнина със специфичен, до болка наситен зелен цвят се простираше към ниска, плоска планинска верига. Над равнината и планината се ширеше ясно тъмносиньо небе. Джек съвсем отчетливо можеше да долови свежия мирис на този пейзаж. Той познаваше това място. Никога не беше ходил там, поне в действителност, но го познаваше. То бе едно от местата в сънищата наяве.

— Някак си хваща окото, нали? — каза Спийди и Джек си спомни къде се намира. Една азиатка, снимана с гръб към камерата, полюляваше сърцевидния си задник и му се усмихваше през рамо. „Да“ — помисли си Джек.

— Мястото наистина си го бива — рече Спийди. — Таз снимка аз я закачих. А тия другите, с момичетата де, така си ги заварих, гат̀ дойдох. Сърце не ми даде да ги смъкна от стената, щото нещо ми спомнят за онуй време, отдавнашното, когат’ бях все на път.

Поразен, Джек погледна към Спийди и той му намигна.

— Познаваш ли това място, Спийди? — попита Джек. — Знаеш ли къде се намира, искам да кажа?

— Може би да, а може би не. То може да е в Африка,някъде в Кения. Ама може пък и да е само в спомените ми. Седни,пътниче Джек. Настани се в туй кресло.

Джек завъртя креслото така, че да може да вижда картината от мястото в сънищата наяве.

— Това е в Африка, така ли?

— О, може да е и някъде много по-близо, знам ли. Току-виж било някъде, дет’ човек може да прескочи всякогаж, когат’ му се прииска, ама когат’ много му се прииска да го види.

Джек изведнъж осъзна, че трепери и че се е разтреперал преди доста време. Стисна юмруци и усети как треперенето се премества в стомаха му.

Не беше сигурен, че някога ще поиска да види това място, но продължи жадно да го разглежда над главата на Спийди, който беше приседнал на ученическия чин.

— Значи не е някое място в Африка, така ли?

— Е, не знам. Би могло да е. Ама аз съм му дал мое си име, синко. Казвам му просто Териториите.

Джек отново погледна към снимката на голямата вълниста равнина и ниската кафява планина. Териториите. Точно така, това беше истинското име.

„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали така? Една земеделска монархия… модерни оръжия в ръцете на юнаците отвъд… — кроеше планове чичо Морган. Баща му отговаряше, удряше спирачките: — Трябва да внимаваме по какъв начин отиваме там, съдружнико… помни, че сме им задължени, това, което имам предвид, е, че наистина им дължим…“

— Териториите ли? — каза Джек не толкова, за да попита Спийди, колкото да усети вкуса на името в устата си.

— Въздух като най-доброто вино в избата на богаташ. Лек дъждец. Такова е мястото, синко.

— Бил ли си там, Спийди? — попита Джек, като горещо се молеше да получи недвусмислен отговор.

Но Спийди само го притесни, както той и предполагаше, че ще стане. Пазачът му се усмихна и този път това бе истинска усмивка, а не само подсъзнателно проблеснала топлота. След миг Спийди заяви:

— Дявол да го вземе, никога не съм се мярвал извън тез Съединени щати, пътнико Джек. Даже и през войната. Никогаж не стигнах по-далеч от Тексас и Алабама.

— А откъде знаеш за… за Териториите? — Името вече започваше да пасва на устата му.

— На хората кат’ мен какви ли не истории им минават покрай ушите. Истории за двуглави папагали, за хора, дет летят със свои си крила, за хора, които се превръщат във вълци, истории за кралици. Болни кралици.

„… магия, както ние имаме лекарства, нали така?“

Ангели и вълкодлаци.

— Наистина съм слушал приказки за вълкодлаци — каза Джек. — Има ги даже в анимационните филмчета. Това нищо не означава, Спийди.

— Може и тъй да е. Но пък съм чувал, че ако някой измъкнел репичка от земята, друг човек можел да я подуши чак на половин километър, репичката де, толкова е благ и чист въздухът.

— Но ангелите…

— Хора с крила.

— И болни кралици — каза Джек, който прие всичко за някаква шега. — Човече, това ще е някое глухо кътче, измислено от теб. Нали, певецо с метлата?

Но още докато произнасяше думите, усети, че му става лошо. Спомни си черното око на чайката, което го фиксираше, докато тя дърпаше мидата от черупката. Почти чу енергичния, припрян чичо Морган да пита дали Джек може да извика кралица Лили на телефона.

Кралицата на второкласните филми. Кралица Лили Кавано.

— Дааа — меко каза Спийди. — Навсякъде неприятности, сине. Болна кралица… може би умираща. Умираща, синко. И един цял свят, а даже и два чакат там навън, просто чакат да видят дали някой може да я спаси.

Джек го зяпна с отворена уста. Чувствуваше се така, сякаш пазачът просто го беше ударил в стомаха. Да я спаси ли? Да спаси майка си? Паниката отново започна да го връхлита. Как би могъл да я спаси? И означават ли всички тези побъркани брътвежи, че тя наистина умира, умира там в онази стая?

— Работа те чака, пътнико Джек — каза му Спийди. — Работа, от която не мож̀ се отърва, такава е самата Божа истина. Де да не беше тъй!

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Джек.

Дъхът му сякаш бе впримчен в тесен горещ джоб, появил се в основата на шията му. Той погледна към един от другите ъгли на малката червена стая и в сумрака видя разнебитена, подпряна на стената китара. До нея имаше тънък, навит на руло дюшек. Спийди спеше до китарата си.

— Дали? — рече той. — Е, ще дойдат времена и ти ще разбереш, какво съм имал на ума си, и ще знайш повече, отколкот мислиш, че знайш. Много, ама много повече.

— Но аз не… — започна Джек и изведнъж се сепна. Току-що си бе спомнил нещо. Но сега се уплаши още повече, защото друг къс от миналото нахлу и прикова вниманието му. Той изведнъж се изпоти и по кожата му полазиха студени мравчици, сякаш някой го бе напръскал с тънка струя вода. Този спомен се бе опитвал да потисне той вчера сутринта, докато стоеше пред асансьора и се мъчеше да скрие колко неудържимо му се пишка.

— Не бях ли казал, че е време за едно освежително? — попита Спийди, наведе се към пода и отмести една откована дъска.

Джек отново видя как двама невзрачни мъже се опитват да набутат майка му в някаква кола. Над покрива й се полюляваха наведените клони на огромна палма.

Спийди нежно извади половинлитрова бутилка от кухината между дъските. Стъклото беше тъмнозелено, а течността вътре изглеждаше черна.

— Туй ще ти помогне, сине. Нужна ти е само глътчица, тя ще те прати на нови места, ще ти помогне да наченеш оназ работа, за която ти говорех.

— Не мога да остана, Спийди — изстреля Джек.

Изгаряше го отчаяно нетърпение да се върне в „Алхамбра“. Старецът положи видими усилия да потули изненадата, изписала се върху лицето му, и пъхна бутилката обратно в кухината. Джек вече бе на крака.

— Разтревожен съм — каза той.

— За майка си, а?

Джек кимна, докато отстъпваше гърбом към отворената врата.

— Ами тогаз най-добре се успокой и иди се увери, че тя е добре. Можеш да се върнеш тук всякогаж, пътнико Джек.

— Добре — отвърна момчето и за миг се поколеба на прага. — Мисля… мисля, че си спомням кога сме се срещали преди.

— Ами, ами, аз съм взел нещо да изкуфявам — каза Спийди, като клатеше глава и размахваше ръце пред себе си. — Ти имаше право. Никогаж не сме се срещали преди миналата седмица. Връщай се при майка си, та да се успокоиш.

Джек изхвръкна през вратата и затича под ярката слънчева светлина към високата арка, през която се излизаше на улицата. Забеляза ширналите се върху нея огромни букви „ЯИДАКРА“ КРАПАНУЛ. През нощта оцветените крушки щяха да изписват буква по буква името на парка отляво надясно и отдясно наляво. Облачета прах се надигаха под кецовете му. Джек напрягаше мускулите си, караше ги да се движат по-бързо и по-силно, така че когато мина под арката, сякаш летеше.

Деветстотин седемдесет и шеста. Джек се бе разтакавал по „Родео Драйв“ един следобед през юни. Или през юли?… беше някакъв следобед, когато сушите вече са започнали, но още не е настъпило времето всички да се тревожат за пожарите в храсталаците по хълмовете. Сега дори не можеше да си спомни къде бе отивал тогава. Сигурно при някой приятел, но във всеки случай едва ли беше бързал особено. Спомняше си, че тъкмо бе успял да стигне до положението да не мисли за баща си през всяка свободна секунда, понеже месеци наред след смъртта на Филип Сойер при един инцидент по време на лов неговата сянка, болката от неговата загуба неудържимо се бе втурвала срещу Джек винаги, когато момчето бе най-малко подготвено да я посрещне. Джек беше само седемгодишен, но разбираше, че част от детството му е открадната от него, неговата шестгодишна личност сега му се струваше прекомерно наивна и глупава, но той се бе научил да вярва в силата на майка си. Безформени и свирепи заплахи вече не се спотайваха в тъмни ъгли, дрешници с открехнати врати, сенчести улици и празни стаи.

Събитията през онзи летен следобед на 1976 година унищожиха този временен покой. След тях Джек спеше със светната лампа цели шест месеца, а нощни кошмари тревожеха съня му.

Колата бе спряла само през няколко къщи от белия триетажен магазин на Сойер. Джек си спомняше единствено зеления й цвят и че не е била мерцедес, понеже „Мерцедес“ беше единствената марка автомобили, която той можеше да различава. Мъжът зад волана му се усмихна през сваленото странично стъкло. Момчето първо си помисли, че познава този човек, че той е бил познат на Фил Сойер и просто иска да каже „здравей“ на сина му. Това някак си се подразбираше от усмивката му — непринудена, спокойна и фамилиарна. От седалката до шофьора спътникът му се наклони напред и се взря в Джек през очила, каквито обикновено носят слепците — с кръгли и толкова тъмни стъкла, че изглеждаха почти черни. Този мъж бе облечен в чисто бял костюм. Шофьорът остави усмивката си да говори вместо него още известно време. После каза:

— Момченце, знаеш ли как можем да стигнем до хотел „Бевърли Хилс“?

И така, той се оказа непознат в края на краищата. Джек изпита някакво странно разочарование и посочи нагоре по улицата, където съвсем наблизо се намираше хотелът, толкова близо, че баща му бе отивал пеша на деловите си закуски на покритата му тераса.

— Право натам ли? — попита шофьорът все още усмихнат. Джек кимна.

— Ти си едно чудесно и умно малко приятелче — похвали го мъжът и спътникът му се изхили. — А имаш ли представа дали е далече?

Джек поклати глава.

— Само няколко преки.

— Аха.

На Джек започна да му става притеснено. Шофьорът продължаваше да се усмихва, но сега усмивката му изглеждаше широка, сурова и безмилостна. А хихикането на спътника му беше хрипкаво и влажно, сякаш той всмукваше нещо мокро.

— Може би пет, а? Или шест? Колко казваш?

— Ами пет или шест, струва ми се — отвърна Джек и отстъпи назад.

— Е, все тая. А сега наистина ми се иска да ти се отблагодаря, приятелче — каза шофьорът. — Обичаш да хапваш бонбонки, нали? — Той протегна свитата си в юмрук ръка през прозореца, обърна я с дланта нагоре и я разтвори. Ролка бонбони. — Твоя е. Взимай.

Джек колебливо пристъпи напред, в съзнанието си чуваше думите на хиляди предупреждения, отнасящи се до непознати мъже и бонбони. Но този непознат все още бе вътре в колата си — ако опиташе нещо, докато успее да отвори вратата, Джек щеше да е стигнал до следващата пряка. А да не вземе бонбоните му се струваше някак си неучтиво. Джек се приближи с още една стъпка и погледна в очите на мъжа, които бяха сини и сурови като усмивката му. Инстинктът му нашепваше да отпусне ръка и да избяга, но той приближи ръката си с още няколко сантиметра и леко докосна бонбоните с пръсти.

Ръката на шофьора го сграбчи за китката и спътникът му с очила като на слепец високо се изсмя. Изумен, Джек се взря в очите на мъжа, който стискаше ръката му, и видя, че те са започнали да се променят, помисли си, че вижда как се променят от сини в жълти.

Но по-късно те бяха жълти.

Мъжът на другата седалка рязко отвори своята врата и заобиколи колата отзад. На ревера на коприненото му сако висеше малък златен кръст. Джек неистово се задърпа, но шофьорът само се усмихна по-широко и по-безжалостно и го стисна още по-силно.

— Не! — извика Джек. — Помощ!

Мъжът с тъмните очила отвори задната врата откъм страната на Джек и го задърпа.

— Помогнете ми! — пищеше Джек.

Мъжът, който го теглеше, започна да натиска главата му надолу, за да може да го прегъне и набута през вратата. Джек се дърпаше, продължаваше да пищи, но мъжът без усилия стягаше хватката си. Джек заудря ръцете му, после се опита да ги отблъсне от себе си и внезапно с ужас осъзна, че това, което усеща под пръстите си, не е кожа. Успя да извие глава и видя, че от ръкава се подава някакво твърдо, прилично на лапа или на огромен съчленен нокът нещо. Джек отново изпищя.

Наблизо по улицата нечий глас се провикна високо:

— Хей, я оставете туй момче на мира! Хей, вие! Пуснете момчето!

Джек облекчено въздъхна и се изви в ръцете на мъжа толкова силно, колкото можа. Към тях тичаше висок слаб негър и продължаваше да вика. Мъжът, който теглеше Джек, го пусна на тротоара и се разбърза да заобиколи колата отзад. Предната врата на една от къщите зад Джек шумно се отвори — още един свидетел.

— Хайде, мърдай по-бързо — каза шофьорът, който вече даваше газ.

Белият Костюм скочи на седалката до него, колата изсвири с гуми, стрелна се по диагонал през „Родео Драйв“ и се размина на милиметри с бяла спортна кола, шофирана от загорял от слънцето мъж в бял костюм за тенис. Клаксонът на спортната кола изсвири.

Джек се надигна от тротоара. Чувствуваше се като замаян. Плешив мъж в светлокафяв ловен костюм изникна до него и попита:

— Кои бяха тези? Разбра ли имената им?

Джек поклати глава.

— Как си? Трябва да се обадим в полицията.

— Искам да седна — каза Джек и мъжът отстъпи крачка назад.

— Да извикам ли полиция? — попита той и Джек поклати глава.

— Не мога да повярвам — каза мъжът. — Ти някъде тук ли живееш? Виждал съм те и преди, нали?

— Аз съм Джек Сойер. Къщата ни е ей там долу.

— Аха, онази бялата — кимна мъжът. — Ти си момчето на Лили Кавано. Ще те изпратя до вкъщи, ако искаш.

— Къде е другият човек? — попита го Джек. — Негърът, онзи дето се развика.

Той се олюля и направи крачка встрани от мъжа в ловния костюм. Друг освен тях двамата не се виждаше, улицата беше пуста.

Лестър Спийди Паркър беше мъжът, който бе тичал към него. Спийди беше спасил живота му тогава, осъзна Джек и с всички сили затича към хотела.

3.

— Закуси ли нещо? — попита го майка му, а от устата й се разнесе облак дим. Беше увила главата си с шал като с тюрбан и заради скритата по този начин коса лицето й изглеждаше кокалесто и уязвимо. Остатък от цигара димеше между средния и безименния й пръст и когато тя забеляза Джек да поглежда към ръката й, бързо го загаси в пепелника на тоалетката си.

— Ами… не… май не много — отвърна той, докато се повърташе на прага на спалнята й.

— Ясно ми отговори с да или не — каза тя и отново се обърна към огледалото. — Двусмислиците ме съсипват. — Огледалните образи на китката и ръката на Лили, които полагаха грим върху лицето й, изглеждаха тънки като клечици.

— Не — призна си Джек.

— Е, нищо, потърпи секунда-две и когато майка ти се направи красива, ще те заведе долу и ще ти купи каквото сърце ти иска.

— Добре — кимна той. — Просто ми се стори потискащо да седя там съвсем сам.

— Кълна се, това, за което трябва да се чувствуваш потиснат… — Тя се наклони напред и разгледа лицето си в огледалото. — Предполагам, че нямаш нищо против да ме почакаш във всекидневната, Джеки. Предпочитам да върша това насаме. Женски тайни.

Джек безмълвно се обърна и си намери място във всекидневната.

Когато телефонът иззвъня, той стреснат подскочи и извика:

— Трябва ли да вдигам?

— Да, ако обичаш — отвърна му хладнокръвно гласът й. Джек взе слушалката и каза „ало“.

— Хей, дете, най-накрая те открих — възкликна чичо Морган Слоут. — Какво по дяволите се мъти в главата на майка ти? Господи, тук нещата наистина ще се объркат, ако не започна да обръщам внимание на всяка дреболия. Тя там ли е? Кажи й, че трябва да говори с мен. Хич не ме е еня какво казва тя. Иска или не, ще трябва да говори с мен. Имай ми доверие, момче.

Слушалката увисна в ръката на Джек и той я остави да се клатушка. Искаше му се да затвори телефона, да се качи в колата с майка си и да потеглят към друг хотел в друг щат. Не затвори. Извика:

— Мамо, чичо Морган се обажда. Казва, че трябва да говориш с него.

Известно време тя не отвърна. Дощя му се да може да види лицето й. Най-накрая Лили каза:

— Ще говоря оттук, Джеки.

Джек вече знаеше какво трябва да направи. Майка му внимателно затвори вратата на спалнята си. Той я чу как се връща до тоалетката и вдига слушалката на телефона в спалнята си.

— Готово, Джеки — извика тя през затворената врата.

— Добре — високо й отвърна той. После отново приближи слушалката до ухото си и покри микрофона с ръка, за да не се чува дишането му.

— Грандиозен номер, Лили — каза чичо Морган. — Знаменит! Ако още беше в киното, вероятно щяхме да изкараме някой и друг долар с него. Безплатна реклама от сорта „Защо изчезна тази актриса?“ винаги е вървяла. Но не смяташ ли, че е време отново да започнеш да се държиш като разумен човек?

— Как ме намери? — попита тя.

— Да не би да си въобразяваш, че е било трудно? Стига толкова, Лили. Искам да дотътриш задника си обратно в Ню Йорк. Време е да престанеш да бягаш.

— Това ли правя според теб, Морган?

— Дните ти са преброени, Лили, а и аз нямам излишно време за губене, та да те преследвам из цяла Нова Англия. Хей, чакай. Синът ти изобщо не е затворил другия телефон.

— Разбира се, че го е затворил.

Сърцето на Джек беше спряло няколко секунди по-рано.

— Изчезвай от телефона, дете — нареди му гласът на Морган Слоут.

— Не ставай смешен, Слоут — каза майка му.

— Аз ще ти кажа кое е смешно, госпожо. Да се завреш в някакъв западнал курорт, когато трябва да си в болница, това е смешно. Господи, не разбираш ли, че трябва да вземем милион важни решения за нашия бизнес! Грижа се и за образованието на сина ти и е дяволски добре, че го правя. Ти, изглежда, си се отказала от това.

— Не искам да говоря с теб никога вече — каза Лили.

— Може да не искаш, но ще трябва. Ще дойда там и ще те набутам в болница и насила, ако се налага. Трябва да се споразумеем, Лили. Ти притежаваш половината от компанията, която се опитвам да движа, и Джек ще наследи твоята половина, след като си отидеш. Искам да се уверя, че си се погрижила за него. И ако си въобразяваш, че това, което правиш в проклетия Ню Хампшир, има нещо общо с грижовността, очевидно си много по-болна, отколкото мислиш.

— Какво искаш, Слоут? — с изморен глас попита Лили.

— Много добре знаеш. Искам да се погрижа за всички. Искам най-доброто. Аз ще се грижа за Джек, Лили. Ще му давам по петдесет хиляди долара на година, помисли за това, Лили. Ще уредя да учи в добър колеж. Ти дори не го пращаш на училище.

— Благородният Слоут — каза майка му.

— Мислиш ли, че това е отговор? Лили, имаш нужда от помощ и аз съм единственият, който я предлага.

— Какви са амбициите ти, Слоут?

— Дяволски добре ги знаеш. Ще постигна своето. Ще получа това, което ми принадлежи. Твоята част в „Сойер и Слоут“. Аз си съдрах задника заради тази компания и тя трябва да бъде моя. Можем да подпишем документите някоя сутрин, Лили, и после да съсредоточим усилията си ти да получиш необходимите грижи.

— Както ги получи Томи Удбайн — отвърна тя. — Понякога си мисля, че ти и Фил твърде преуспяхте, Морган. „Сойер и Слоут“ беше много по-управляема, преди да се впуснеш да инвестираш в недвижими имоти и производства. Спомняш ли си времето, когато клиенти ти бяха само двама-трима капнали от умора комици и половин дузина обещаващи актьори и сценаристи? Много повече харесвах живота, преди да се появят купищата долари.

— По-управляема ли! Ти с кого се занасяш! — изкрещя чичо Морган. — Точно ти ли, дето не успяваш да управляваш и себе си! — После той направи усилия да се овладее. — Ще забравя, че спомена Том Удбайн. Това беше низко дори за теб, Лили.

— Сега ще затворя, Морган. Стой далеч от мен! И стой далеч от Джек!

— Ти ще постъпиш в болница, Лили, и на това бягане ще…

Майка му затвори по средата на изречението на чичо Морган.

Джек полекичка постави своята слушалка. После направи няколко крачки към прозореца, като че ли не искаше да бъде видян в близост до телефона. Зад затворената врата на спалнята цареше тишина.

— Мамо? — извиси глас момчето.

— Да, Джеки. — Той долови лекото треперене в гласа й.

— Добре ли си? Наред ли е всичко?

— Аз ли? Аха. — Стъпките й тихо се приближиха до вратата, която изскърца и се открехна. Очите им се срещнаха, нейните сини с неговите сини. После Лили отвори вратата докрай. И отново очите им се срещнаха, впиха се за миг с притесняваща настойчивост.

— Разбира се, че всичко е наред. Защо да не е?

Очите им се отместиха встрани. Някаква новина бе преминала между тях, но каква? Джек се чудеше дали тя знае, че той бе подслушвал разговора й, после си помисли, че новината, която току-що си бяха споделили за пръв път, беше истината, че тя е болна.

— Ами… — започна той объркан. Болестта на майка му, тази важна, забранена за обсъждане тема, сякаш се уголемяваше и противно се изпречваше между тях. — Не знам точно. Изглежда чичо Морган… — Той сви рамене.

Лили потрепера и Джек стигна до друго откритие. Неговата майка се страхуваше, страхуваше се поне колкото него.

Тя пъхна цигара в устата си и щракна със запалката. Още един поглед от тъмните й очи.

— Не обръщай внимание на този досадник, Джек. Просто съм ядосана, понеже наистина не виждам шансове някога да мога да се отърва от него. На твоя чичо Морган му харесва да ме тормози. — Тя изпусна сивкав дим. — Боя се, че вече не ми се закусва. Защо не се смъкнеш долу и не си поръчаш истинска закуска този път?

— Ела с мен — отвърна той.

— Искам да остана сама известно време, Джек. Опитай се да разбереш това.

„Опитай се да разбереш това.“

„Вярвай ми.“

Тези неща, когато бяха изречени от възрастен, имаха съвсем друго значение.

— Ще бъда по-разговорлива, когато се върнеш. Обещавам.

Но това, което казваше тя, всъщност беше: „Искам да поплача, не мога да понасям повече всичко това, излизай, махай се.“

— Да ти донеса ли нещо?

Тя поклати глава, усмихна му се смело и той трябваше да излезе от стаята, въпреки че и на него вече не му се закусваше. Джек се завлачи по коридора към асансьорите. И отново съществуваше само едно място, където можеше да отиде, но този път знаеше това, още преди да стигне до мрачното фоайе и злобния, сивопепелив администратор.

4.

Спийди Паркър не беше в малката, боядисана в червено барака, наричана от него кабинет. Нямаше го и на дългия кей, при игрите, където двамата старци отново играеха скийбол, сякаш той беше война, която и двамата знаеха, че ще загубят. Не го намери и в прашната пустош под влакчето. Джек Сойер се обърна безцелно под ярката слънчева светлина и огледа пустите алеи и безлюдните площадки на парка. Страхът му се покачи с една степен. Ами ако нещо се е случило на Спийди? Невъзможно, но ако все пак чичо Морган е разбрал за Спийди (е разбрал какво?) и е… Джек изведнъж си представи как камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“ с бесен устрем завива зад ъгъла и набира скорост.

Той тръгна, без изобщо да има представа накъде отива. Паникьосаното му съзнание виждаше чичо Морган да тича покрай редица криви огледала, които го превръщаха в серия от чудовищни, деформирани фигури. На плешивото му чело щръкнаха рога, между рамената му поникна гърбица, широките му пръсти се превърнаха в лопати. Джек направи остър завой надясно и откри, че се движи към някаква дъсчена бяла постройка със странна, почти кръгла форма.

Изведнъж чу отвътре ритмичното чук, чук, чук. Момчето затича към звука — така гаечен ключ потрепва по тръба и чук удря по наковалня, такъв е шумът при работа. В средата на дъсчената стена откри брава и дръпна паянтовата врата.

Пристъпи напред в здрача и звукът стана по-силен. Навътре тъмнината се сгъстяваше. Той протегна ръце и докосна някакво платнище, което се отметна встрани и наоколо се разля ярка жълта светлина.

— Пътнико Джек — каза гласът на Спийди.

Джек се обърна към гласа и видя пазача, седнал на земята до една отчасти разглобена въртележка. Държеше гаечен ключ. Пред него лежеше бяло конче с пенеста грива, от чийто корем стърчеше дълъг сребрист прът. Спийди внимателно остави ключа на земята.

— Готов ли си да говорим сега, синко? — попита той.