Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (35)

2.

Опрял горящото си чело в рамото на Джек, Ричард сподели историята, която бе пазил в себе си през всичките тези години. Изстреля я с мъка на малки неравни порции, досущ като сплескани в стена куршуми. Докато слушаше, Джек откри, че си спомня за времето, когато неговият собствен баща влезе в гаража… и се върна след два часа по улицата. Това беше лошо, но случилото се на Ричард бе много по-лошо. То обясняваше желязната, безкомпромисна настойчивост на Ричард за реалност, цялата реалност и нищо друго освен реалността. То обясняваше неговото отказване от каквито и да било фантазии, даже от научната фантастика… а Джек от собствения си опит в училище знаеше, че техничари като Ричард обикновено невъздържано поглъщаха неясни измислици… стига наистина да бяха „научно подковани“, т.е. дай ни насам Хайнлайн, Азимов и Артър Кларк, но ни спести метафизичните глупости на Робърт Силвърбърг и Бари Малцбърг, и ние ще четем за звездни квадранти и логаритми до самозабрава. Не и Ричард обаче. Неговата антипатия към измисленото бе толкова дълбока, че той не посягаше към който и да било роман, освен ако не му беше за домашно. Като дете бе оставил Джек да избира книгите, които трябваше да прочете по избор, без изобщо да го е грижа какви са, и ги преглъщаше сякаш бяха глетави. Тогава Джек бе просто предизвикан да открие история — някаква история — която би доставила удоволствие на Ричард, която би приковала вниманието на Ричард и би го понесла далеч, както добрите романи и разкази понякога понасяха самия него… добрите, смяташе той, бяха почти толкова хубави, колкото сънищата наяве, и всеки от тях изобразяваше своя собствена версия на Териториите. Но Джек така и не можа да предизвика каквато и да било тръпка, каквато и да било искра, каквато и да било реакция. Независимо дали ставаше дума за „Червеното пони“, „Спасителят в ръжта“ или „Аз съм легенда“, реакцията винаги беше една и съща — смръщена, унила съсредоточеност, последвана от скучна и вяла писмена работа, която получаваше слаба или най-много средна оценка, ако учителят по английски случайно се чувствуваше особено щедър същия ден. И ако нещо пречеше на Ричард в края на всеки срок да застава на почетната стълбичка, то бяха тъкмо отличните оценки по английски, които рядко го спохождаха.

Джек тъкмо беше дочел „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг и се чувствуваше стоплен и охладен и разтреперан до дъното на душата си — едновременно екзалтиран и уплашен, но главно жадуващ това, което винаги жадуваше, когато историята бе особено добра — да не свършва, да би могла да продължава и да продължава още и още като самия живот (само че животът винаги беше много по-скучен и много по-безсмислен от историите). Той знаеше, че Ричард трябва да напише доклад върху прочетена книга, и му я даде, като си мислеше, че сега номерът със сигурност ще стане, че това най-сетне ще промени нещата, че Ричард не може да остане безчувствен към историята за загубилите се момчета и тяхното слизане на равнището на дивачеството. Но Ричард се премъчи с „Повелителят на мухите“, както се бе премъчвал с всички романи преди него, и написа още един доклад, от който лъхаше толкова жар и огън, колкото и от смъртния акт на загинал при катастрофа, изготвен от дежурния патолог.

— Какво ти става? — вбесено избухна Джек тогава. — Какво, за Бога, имаш против майсторски съчинените истории?

Ричард смаяно го погледна. Очевидно наистина не разбираше гнева му.

— Просто такова нещо като добре измислена история не съществува, нали? — бе отвърнал Ричард.

В онзи ден Джек си беше тръгнал дълбоко озадачен от тоталното отхвърляне на измисления свят на книгите от страна на Ричард, но си мислеше, че сега го разбира по-добре — всъщност по-добре, отколкото му се искаше. Може би на Ричард всяка открехната корица му е изглеждала като отворена врата на дрешник, може би всяка изпъстрена с илюстрации корица, представяща хора, които никога не са съществували, така, сякаш са съвършено реални, е напомняла на Ричард за сутринта, когато той се бе наситил веднъж завинаги.

3.

Ричард вижда как баща му влиза в дрешника в голямата спалня и дръпва вратата-хармоника след себе си. Той е на пет… може би на шест… но със сигурност не е навършил седем. Чака пет минути, после десет и когато баща му не излиза от дрешника, малко се уплашва и вика. Вика (за пищялката си, за чашата си, за…)

своя баща и когато той не отговаря, вика все по-високо и по-високо и пристъпва все по-близо и по-близо към дрешника, продължава да вика и накрая, когато са минали петнадесет минути, а баща му все още не излиза, дръпва вратата и влиза. Влиза в тъмното като пещера място.

И нещо се случва.

След като си е проправил път през грубите вълнени, гладките памучни и хлъзгавите копринени дрехи — палтата, саката и ризите на баща си, миризмата на дрехи, молцитокс и тъмен спарен въздух започва да отстъпва място на някаква друга миризма — на горещина и пожар. Ричард слепешката се бута напред, плаче и вика баща си, мисли си, че тук напред нещо се е запалило и баща му сигурно е в пламъци, понеже наистина мирише на пожар… и изведнъж осъзнава, че дъските под краката му са изчезнали и той стои в черна кал. Странни черни насекоми с увиснали на дълги стълбчета очи подскачат навсякъде около пухкавите му пантофки. „Татко!“ — пищи той. Костюмите и палтата са изчезнали, подът е изчезнал, но под краката му няма скриптящ бял сняг, а воняща черна кал, от която, както изглежда, извират неприятните черни подскачащи насекоми. Други писъци отговарят на неговия писък — писъци и луд, побъркан смях. Наоколо се носи тъмен гъст дим. Ричард се обръща и с протегнати като на слепец ръце се препъва назад по пътя, по който е дошъл, изгаря го безумно нетърпение да докосне палтата, да надуши далечната, кисела воня на молцитокса…

И изведнъж някаква ръка се плъзва около китката му.

„Татко?“ — пита той, но когато поглежда надолу, вижда не човешка ръка, а люспесто зелено нещо, покрито с извиващи се смукала, зелено нещо, прикрепено към дълга гумена ръка, протегнала се към него от мрака, и чифт жълти очи, втренчени в него с неприкрит глад.

Сълзите му рукват, той пищи й сляпо се хвърля напред… и тъкмо когато опипващите му пръсти отново намират спортните сака и официалните костюми, когато чува благословения, рационален звук на удрящи се една в друга закачалки, зелената, покрита със смукала ръка отново се плъзва по врата му и… изчезва.

Той чака треперещ и блед като вчерашна пепел в студена печка цели три часа пред проклетия дрешник. Страх го е да се върне вътре, страх го е от зелената ръка и жълтите очи, и е все по-сигурен, че баща му просто е мъртъв. И когато той се връща в стаята към края на четвъртия час, но не от дрешника, а през вратата, свързваща спалнята с коридора към горния етаж — вратата зад Ричард — когато това става, Ричард се отказва от всякакви фантазии окончателно и завинаги. Ричард отрича фантазиите. Ричард отказва да се занимава с фантазии, да има нещо общо или да се спогоди с тях. Просто се е наситил веднъж завинаги. Дошли са му до гуша. Той скача, тича към баща си, към любимия Морган Слоут, и го прегръща силно, толкова силно, че ръцете ще го болят до края на седмицата. Морган го повдига, смее се и го пита защо изглежда така блед. Ричард се усмихва и му казва, че вероятно на закуска е ял нещо, което не му понася, но че вече се чувствува много по-добре, и целува бузите на баща си и вдъхва познатата миризма на пот и одеколон. И по-късно същия ден взема всичките си книги — Златните книжки, релефните книжки с приказки, поредицата за начинаещи четци и дори Зелената книга за най-малките и ги пъхва в един кашон, а кашона сваля в мазето и си мисли: „Пет пари не давам, даже ако сега стане земетресение и в пода зейне дупка и погълне всичките тези книги. Всъщност ще изпитам облекчение. Всъщност ще изпитам такова облекчение, че сигурно ще се смея цял ден, а може би и цяла седмица.“ Това естествено не става, но Ричард изпитва огромно облекчение, когато книгите са затворени в двойна тъмнина — тъмнината на кашона и тъмнината на избата. Никога не ги поглежда отново, както и никога не влиза в дрешника с вратата-хармоника, и въпреки че понякога сънува, че под леглото или в дрешника на баща му има нещо, нещо с гладни жълти очи, никога не си мисли за зелената, покрита със смукала ръка чак докато в училището „Тейър“ не настъпва странно време и той не избухва в сълзи в ръцете на приятеля си Джек Сойер.

Ричард се е наситил веднъж завинаги. Дошло му е до гуша.

4.

Джек се бе надявал, че след като разкаже историята си и сълзите му изсъхнат, Ричард ще се върне — повече или по-малко — към своята нормална, рационална същност. Не го интересуваше особено дали Ричард ще повярва на цялата му история, или не. Ако Ричард успееше да се примири и да повярва в основното от тази лудост, той би могъл да използува могъщия си мозък, за да му помогне да намерят изход… изход от двора на „Тейър“ и от живота на Ричард в края на краищата, преди самият Ричард тотално да се е побъркал.

Само че не стана така. Когато Джек се опита да му говори, да разкаже на приятеля си за времето, когато неговият собствен баща, Фил, бе влязъл в гаража и не бе излязъл, той просто отказа да слуша. Старата тайна за случилото се в дрешника бе изречена (само че Ричард упорито продължаваше да се придържа към мисълта, че всичко това е било халюцинация), но Ричард все още смяташе, че се е наситил веднъж завинаги и че му е дошло до гуша.

На сутринта Джек слезе на първия етаж. Взе собствените си неща и вещите, които смяташе, че Ричард би могъл да иска — четка за зъби, учебници, тетрадки, комплект чисто бельо. Беше решил да прекарат деня в стаята на Албърт Шишкото, откъдето можеха да наблюдават двора и главната порта. Когато паднеше нощта, може би щяха да успеят да се измъкнат.

5.

Джек прерови бюрото на Албърт и откри шишенце с детски аспирин. Повъртя го в ръце една-две минути, като си мислеше, че малките оранжеви хапчета говорят за любещата майчица на Албърт почти толкова, колкото и кашонът с бурканчетата крем с бит каймак и ликвирица, прибран на полицата в дрешника. После извади шест хапчета и ги подаде на Ричард, който разсеяно ги глътна.

— Ела тук и легни — каза му Джек.

— Не — отвърна Ричард със сърдит, троснат и ужасно нещастен глас и се върна до прозореца. — Трябва да стоя на пост. Така по-лесно ще мога да дам пълен отчет на… на… на учителския съвет. Когато трябва.

Джек леко докосна челото му и въпреки че то беше хладно — почти студено — каза:

— Температурата ти пак се е покачила. По-добре легни и изчакай аспиринът да подействува.

— Покачила се е, така ли? — Ричард го погледна с трогателна благодарност.

— Да — сериозно потвърди Джек. — Ела легни.

След пет минути Ричард вече спеше. Джек седна в креслото на Албърт Шишкото, чиято седалка бе изкорубена точно толкова, колкото и средата на матрака му. Бледото лице на Ричард восъчно проблясваше на дневната светлина.

6.

Денят криво-ляво мина и към четири следобед Джек заспа. Когато се събуди, беше тъмно. Не знаеше колко е спал. Знаеше само, че не бе сънувал, и беше благодарен за това. Ричард неспокойно се въртеше и Джек предположи, че и той скоро ще се събуди. Стана, протегна се и се смръщи — гърбът му се беше схванал. Отиде до прозореца, погледна навън и застана като истукан с ококорени очи. Първата му мисъл беше: „Не искам Ричард да види това. Дано успея да му попреча.“

„О, Боже, трябва да се измъкнем оттук и то веднага — уплашено си рече той. — Даже ако по една или друга причина те се страхуват да ни нападнат.“

Но дали наистина бе готов да измъкне Ричард оттук? Джек знаеше, че онези го смятат неспособен на това и просто разчитат, че той ще откаже да изложи приятеля си на цялата тази лудост.

„Пренеси се, Джеки. Трябва да се пренесеш отвъд, знаеш го. И освен това знаеш, че трябва да вземеш Ричард със себе си, понеже това място просто отива по дяволите.“

„Не мога. Пренесем ли се в Териториите, чивиите на Ричард окончателно ще избият.“

„Няма значение. Трябва да го направиш. Всъщност това е най-доброто нещо — а може би и единственото нещо — понеже те просто не го очакват.“

— Джек? — Ричард бе седнал в леглото. Лицето му изглеждаше странно и някак си оголено без очилата. — Джек, свърши ли всичко? Дали беше сън?

Джек приседна до него и го прегърна.

— Не, Ричи, още не е свършило. — Гласът му бе тих и успокояващ.

— Мисля, че температурата ми сега е още по-висока — каза Ричард и се отдръпна. Бавно се приближи към прозореца, като внимателно държеше очилата с палеца и показалеца на дясната си ръка. Сложи ги и погледна навън. Странни образи с пламтящи очи блуждаеха насам-натам. Той стоя безмълвно доста дълго време и след това направи нещо толкова неричардоподобно, че Джек едва го повярва. Свали си очилата и преднамерено ги пусна на пода. Едното стъкло се счупи и се чу леко изхрущяване. После Ричард нарочно стъпи върху тях и двете стъкла станаха на сол.

Той вдигна изкривената рамка, огледа я и с безразличие я запрати към кошчето на Албърт Шишкото. Не улучи почти с половин метър. По лицето му се четеше кротка упоритост, упоритост, която казваше: „Не искам да виждам повече и няма да виждам повече, така че просто се погрижих да реша проблема. Наситил съм се веднъж завинаги. Дошло ми е до гуша.“

— Нали виждаш — с равен, безизразен глас каза той, — счупих си очилата. Имах още едни, само че ги счупих преди две седмици. Без очила съм почти сляп.

Джек знаеше, че това не е истина, но беше твърде слисан и не можа да каже нищо. Не можа да измисли подходящ отговор на радикалното действие, предприето от Ричард — то твърде много приличаше на последен пресметнат опит за противопоставяне на лудостта.

— Освен това смятам, че температурата ми отново е твърде висока. Имаш ли още аспирин?

Джек отвори чекмеджето на бюрото и безмълвно подаде на Ричард шишенцето. Ричард глътна седем-осем хапченца и легна пак.

7.

Когато вечерта напредна, Ричард, който повторно бе обещал да обсъдят ситуацията, повторно се отметна от думата си. Не можел да обсъжда никакво тръгване, каза той, нито пък можел да обсъжда каквото и да било, поне не в този момент, когато пак имал температура и се чувствувал много, много по-зле, смятал, че температурата му е стигнала четиридесет и един, а може би и четиридесет и два градуса, и имал нужда отново да поспи.

— За Бога, Ричард! — изрева Джек. — Я не се дръж с мен като с някакъв парцал! Никога не съм очаквал от теб…

— Не ставай глупав, Джек — каза Ричард и пак се гътна върху леглото на Албърт. — Просто съм болен. Не можеш да очакваш от мен да говоря за всички тези смахнати неща, щом съм болен.

— Ричард, искаш ли да си тръгна и да те оставя?

Ричард го погледна през рамо и бавно премигна.

— Няма да го направиш — каза той и отново заспа.

8.

Към девет в двора отново настъпи един от мистериозно тихите периоди и Ричард, вероятно усетил, че сега рушащият му се разсъдък ще бъде подложен на по-малък натиск, се събуди и провеси крака от леглото. По стената се бяха появили странни кафяви петна и той смаяно ги заразглежда. После видя, че Джек се приближава към него.

— Чувствувам се малко по-добре — припряно почна Ричард, — но наистина не мисля, че ще спечелим нещо, ако говорим за напускане, тъмно е и…

— Тази нощ живи-мъртви трябва да излезем оттук — мрачно каза Джек. — А единственото, което трябва да правят те, е просто да ни чакат отвън. По стените избива плесен, която се разраства с невероятна скорост, и само не ми казвай, че не я виждаш!

Търпеливата снизходителност в усмивката на Ричард едва не го подлуди и въпреки че обичаше приятеля си, Джек с най-голяма радост би го праснал в най-близката разяждана от плесента стена.

Точно в този миг в стаята на Албърт Шишкото започнаха да нахлуват дълги тлъсти бели червеи. Заизвираха от кафявите петна по стените, сякаш по някакъв странен начин просто се раждаха от плесента. Наполовина стърчащи от меките кафяви петна, те се извиваха и въртяха, пльосваха на пода и се загърчваха към леглото.

Джек вече бе започнал да се чуди дали зрението на Ричард наистина не е много по-слабо, отколкото си го спомня. Беше му минала и мисълта, че може би то просто прогресивно се е влошавало през времето, изтекло от последната им среща, но сега откри, че е бил прав в началото и място за безпокойство просто няма. Ричард виждаше съвсем добре. Във всеки случай със сигурност не изпитваше каквито и да било трудности да съзре пихтиестите гадини, падащи от стените, защото изпищя и се притисна в него с погнусено лице.

— Каква гадост, Джек! О, Господи! Каква гадост!

— Спокойно, Ричард. Всичко ще бъде наред — каза Джек и с неподозирана сила удържа приятеля си. — Все някак ще дочакаме сутринта, нали? Няма проблеми, нали?

Тлъстите, восъчнобели червеи просто извираха от стените. Дузини, стотици, хиляди. Някои от тях се разпльокваха при удара си в пода. Останалите като плужеци пълзяха към двете момчета.

— Боже мили, трябва да излезем оттук, трябва да…

— Благодаря ти, Господи, това момче най-после се вразуми — възкликна Джек, нахлузи раницата през лявата си ръка, а с дясната хвана Ричард за лакътя и го задърпа към вратата. Белите червеи се скашкваха под обувките им. Вече извираха и от кафявите пътечки по пода. Стаята на Албърт приличаше на огромна родилна зала — гнусното, безчетно пръкване продължаваше безспир. Поток пихтиести червеи се изля от тавана и с гърчене и извиване заля раменете и косата на Джек. Той надве-натри ги бръсна от себе си и продължи да влачи пищящия Ричард към вратата.

„Вече сме на път — помисли си Джек. — Бог да ни помага, май наистина сме на път!“

9.

Отново бяха в приемната. Оказа се, че Ричард има още по-малка представа как да се измъкнат от двора на „Тейър“, дори от Джек, който със сигурност знаеше едно: беше изключено да се довери на измамната тишина и да излезе през някоя от входните врати на пансиона „Нелсън“,

Докато гледаше напрегнато наляво през широкия прозорец на приемната, Джек забеляза някаква ниска осмоъгълна сграда.

— Ричард, какво е това?

— Кое? — Ричард наблюдаваше потока гъста, лепкава кал, стичащ се през притъмнелия двор.

— Малката тантуреста тухлена сграда, която едва се вижда оттук.

— О! Депото.

— Какво депо?

— Самото име вече нищо не означава — отвърна Ричард, който неспокойно продължаваше да наблюдава калния двор, — както и името на амбулаторията ни, която наричаме „мандрата“, понеже някога наистина е била мандра и работилничка за бутилиране на мляко. Докъм 1910. Традицията, Джек, е нещо много важно. Това е една от причините да харесвам „Тейър“.

Ричард отново отчаяно огледа калния двор.

— Във всеки случай една от причините да съм го харесвал досега.

— За мандрата ясно. Сега за депото.

Ричард изглеждаше постоплен от мисълта, че традициите са неотделима част от същността на „Тейър“.

— Ами тук е имало голяма гара. Всъщност едно време…

— Кога едно време?

— О, през осемстотин и осемдесета, осемстотин и деветдесета. Разбираш ли… — Той прекъсна мисълта си. Късогледите му очи обходиха приемната. Джек предположи, че търсят от тлъстите червеи. Нямаше… поне още не. Но по стените вече бяха започнали да избиват няколко кафяви петна. Червеите все още ги нямаше, но едва ли щяха да се забавят дълго.

— Хайде, Ричард, никога досега не е трябвало да ти измъквам думите с ченгел!

Ричард се поусмихна и го погледна.

— Спрингфийлд е бил една от трите или четирите най-големи начални гари в Америка през последните две десетилетия на деветнадесети век, което до голяма степен се е определяло от географското му местоположение. — Той вдигна десния си показалец, за да намести очилата върху носа си, осъзна, че не са там, и леко ядосан, отпусна ръка. — Спрингфийлд е бил свързан с железопътни линии с всички посоки на компаса. Това училище съществува, понеже Андрю Тейър вижда възможностите. Той натрупва богатство чрез превозване на товари с железницата. Предимно към западното крайбрежие. Той е първият, прозрял възможността да се транспортират товари не само на изток, а и на запад.

Внезапно ярка светлина проблесна в главата на Джек и окъпа разбърканите му мисли.

— Към западното крайбрежие, така ли? — Стомахът му се преобърна. Той все още не можеше да насочи мислите си в новата посока, показана му от ярката светлина, но думата, появила се в мозъка му, бе пламтяща и съвършено ясна: „Талисман!“

— Западно крайбрежие ли каза?

— Да, разбира се. — Ричард озадачено го погледна. — Ти да не би да оглушаваш?

— Не. — „Спрингфийлд е бил една от трите или четирите най-големи начални гари в Америка…“ — Не, добре съм. — „Той е първият, прозрял възможността да се транспортират товари не само на изток, а…“

— Хубаво, само че току-що изглеждаше дяволски странно.

„Той е бил първият, би могло да се каже, прозрял възможността да се превозват неща по железницата към Големия пущинак.“

Джек знаеше, със сигурност знаеше, че Спрингфийлд все още е някаква точка на особено напрежение, че може би все още е един вид изходен пункт за превозване на товари. Вероятно това беше причината вълшебствата на Морган да действуват толкова силно тук.

— Имало е огромни купчини с въглища и разпределителни станции, депа и хангари за товарните вагони, и хиляди километри релсов път и резервни коловози. Те са покривали цялата местност, където сега се намира училището „Тейър“. Само трябва да разровиш торфа и на няколко стъпки надолу ще намериш сгурия, парчета от релси и от какво ли не. Но всичко, което е останало днес, е тази малка сграда. Депото. Разбира се, тя никога не е била истинско депо. И сам можеш да видиш, че е твърде малка. Тя е била главната разпределителна кантора, където началникът на гарата и шефът на железниците са изпълнявали съответните си задължения.

— Мозъкът ти бъка от знания по въпроса — почти несъзнателно отбеляза Джек. Главата му все още бе пълна с подлудяващата нова светлина.

— Това е част от традициите на „Тейър“ — скромно отвърна Ричард.

— А за какво се използува сега?

— Вътре има малък театрален салон, където Кръжокът по драматично изкуство играе постановките си, но през последните няколко години той не е особено активен.

— Дали е заключено?

— От какъв бяс някой би тръгнал да заключва депото? Да не би да мислиш, че има опасност на някого да му хрумне да открадне декорите от постановката от 1979 година?

— Значи можем да влезем, така ли?

— Да, разбира се. Но защо…

Джек посочи към една врата точно зад масите за пинг-понг.

— А там какво има?

— Автомати за замразени храни и микровълнова печка, работеща с монети, където можеш да си ги подгрееш. Джек…

— Хайде.

— Джек, мисля, че температурата ми се връща. Може би трябва да останем тук известно време. Ще се премъчим някак си на канапетата през нощта…

— Виждаш ли кафявите петна по стените? — безжалостно попита Джек и ги посочи.

— Не, разбира се че не, нали съм без очила.

— Е, те просто са там. И след около час тлъстите бели червеи ще се излюпят и ще…

— Добре — припряно рече Ричард.

10.

Автоматите за замразени храни воняха.

Джек имаше чувството, че всичко в тях се е развалило. Син мухъл покриваше парчетата сирене, сандвичите, пиците и полуготовите говежди пържоли. Разтопен сладолед бавно капеше в мазната локвичка пред една от машините.

Джек дръпна Ричард към прозореца и погледна навън. Оттук депото се виждаше съвсем ясно, а зад него — оградата и черният път, водещ извън двора.

— След няколко секунди ще бъдем навън — прошепна Джек, завъртя ръчката на прозореца и го вдигна.

„Това училище съществува, понеже Андрю Тейър вижда възможностите… ти виждаш ли възможностите, Джеки?“ „Може би да“ — помисли си той.

— Някои от онези хора разхождат ли се навън? — нервно попита Ричард.

— Не — отвърна Джек и хвърли най-беглия възможен поглед. Всъщност вече нямаше значение дали са там, или ги няма.

„Една от трите или четирите най-големи начални гари в Америка… натрупва богатство чрез превозване на товари с железницата… предимно към западното крайбрежие… Той е първият, прозрял възможността да се транспортират товари… и на запад… на запад… на запад…“

През прозореца нахлу мирисът на влага и кал, примесен с вонята на загниващи боклуци. Джек прехвърли единия си крак през перваза, сграбчи ръката на Ричард и каза:

— Хайде!

Ричард уплашено се дръпна назад, лицето му се удължи.

— Джек… не разбирам…

— Това място просто се разпада и скоро червеите ще плъзнат навсякъде. Хайде, по-бързо. Някой ще ме види, че седя на прозореца, и ще проиграем шанса си да се измъкнем оттук.

— Нищо не разбирам! — оплака се Ричард. — Изобщо не разбирам какво по дяволите става тук!

— Млъкни и ела или ще те изоставя. Кълна се в Бога, ще го направя. Обичам те, но майка ми умира. Ще те оставя да се оправяш както можеш.

Ричард погледна Джек в лицето, видя (даже без очила), че той говори истината, и хвана ръката му.

— Господи, колко ме е страх — прошепна той.

— Какво съвпадение — рече Джек и го издърпа. След секунда краката му докоснаха лигавата морава. Ричард също скочи и застана до него.

— Сега ще притичаме до депото — прошепна Джек. — Така като гледам са около петдесет метра. Ако е отключено, влизаме вътре, ако не е, се опитваме да се скрием възможно най-добре откъм страната, гледаща към пансиона „Нелсън“. Щом се уверим, че никой не ни е видял и че мястото все още е тихо…

— Тръгваме към оградата.

— Точно така. — „Или може би просто се пренасяме, но това няма значение в момента.“ — И към черния път. Все ми се струва, че успеем ли да се измъкнем извън очертанията на „Тейър“, всичко отново ще бъде наред. Ричард, изминем ли веднъж четвърт километър надолу по пътя, можеш да погледнеш през рамо и да видиш как общежитието и библиотеката светят както обикновено.

— О, това наистина би било страхотно! — със сърцераздирателен копнеж възкликна Ричард.

— Готов ли си?

— Мисля, че да.

— Тичаш към депото и замръзваш до стената от тази страна. Навеждаш се, за да те скрият храстите. Виждаш ли ги?

— Да.

— Добре… давай!

Те се отлепиха от стената на пансиона „Нелсън“ и един до друг затичаха към депото.

11.

Не бяха изминали и половината път, когато камбаните в параклиса злокобно забиха. Страховит кучешки хор им отвърна с вой.

Джек посегна към Ричард и откри, че и Ричард посяга към него. Ръцете им се съединиха.

Ричард изпищя и се опита да го дръпне наляво. Ръката му като менгеме стисна пръстите на Джек. Мършав бял вълк, председателят на Вълчия съвет, се бе показал иззад депото и сега тичаше към тях. Джек си помисли, че това е старецът от лимузината. Следваха го други вълци и кучета… и изведнъж Джек с ужас осъзна, че някои от тях не бяха кучета, о, не, някои от тях бяха полупревърнати момчета и мъже, учители най-вероятно.

— Господин Дъфри! — изпищя Ричард, докато сочеше със свободната си ръка. (Хей, Ричи, ти май чудесно виждаш и без очила — налудничаво си помисли Джек.) — Господин Дъфри! Боже мой, това е господин Дъфри! Господин Дъфри!

И така Джек за пръв и последен път видя директора на училището „Тейър“ — дребничък възрастен човек с посивяла коса, голям извит нос и съсухрено, космато тяло на маймунка на латернаджия. Той бързо тичаше на четири крака заедно с кучетата и момчетата, а преподавателската му шапка лудешки подскачаше нагоре-надолу върху главата му и някак си все отказваше да падне. Той се ухили на Джек и Ричард и оплези език — дълъг, полюляващ се и пожълтял от никотина.

— Господин Дъфри! О, Боже! О, мили Боже! Господин Дъф…

Ричард все по-силно и по-силно го дърпаше наляво. Джек беше по-едър, но паниката вършеше чудеса с приятеля му. Експлозии разтърсваха въздуха. Вонята на загниващи боклуци ставаше все по-задушлива. Джек чуваше жвакането на калта под краката им. Белият вълк, водещ глутницата, скъсяваше разстоянието и Ричард се опитваше да го дръпне встрани от него, да го накара да избягат наляво, да се приближат към оградата и това беше правилно, но в същото време и погрешно, понеже те трябваше да стигнат до депото, не до оградата. То беше мястото, то беше мястото, понеже тук е била една от трите или четирите най-големи начални гари в Америка, понеже Андрю Тейър е бил първият, който е прозрял възможностите да се превозват товари на запад, понеже Андрю Тейър бе видял възможностите, а сега той, Джек Сойер, също ги виждаше. Разбира се, всичко това беше само интуиция, но Джек вярваше, че наистина е така, защото по тези вселенски въпроси интуицията му беше единственото нещо, на което можеше да се довери.

— Пусни Пътника, Слоут! — излая Дъфри. — Пусни Пътника, той е твърде хубав за теб!

„Но какво значи Пътник?“ — помисли си Джек в последните няколко секунди, докато Ричард сляпо се опитваше да промени посоката им, а той с всички сили го дърпаше обратно към смесената глутница от нечистокръвни кучета и момчета и учители, тичаща зад големия бял вълк, и към депото.

„Аз ще ти кажа какво значи пътник. Пътник е някой, който пътува. И откъде започва пътуването си един пътник? Ами от някое депо…“

— Джек, ще ни ухапе! — изпищя Ричард.

Вълкът изпревари Дъфри и скочи към тях с разтворени като зареден капан челюсти. Зад тях се чу плътен, хрущящ звук — пансионът „Нелсън“ се разпука като презрял пъпеш.

Сега Джек беше този, който като менгеме стискаше пръстите на Ричард все по-силно и по-силно и най-силно, докато осветената от бензинови бомби нощ се цепеше от лудешки камбанен звън и се разтърсваше от експлозии.

— Спри! — крещеше той. — Ричард, спри. Ще тръгнем оттук!

Остана му време да си помисли: „Сега ролите са разменени. Сега Ричард е стадото, той е моят пътник. Бог да закриля и двама ни.“

— Джек, какво става? — изпищя Ричард. — Какво правим? Спри го! Спри го! Спри…

Ричард продължаваше да пищи, но Джек вече не го чуваше — изведнъж злокобното му чувство за обреченост се разпука като черно яйце и мозъкът му триумфално се изпълни със светлина, със светлина и сладката свежест на въздух, толкова чист, че от половин километър да можеш да подушиш репичка, която човек току-що е извадил от градината си, и той внезапно усети, че може да се отблъсне с крака и да прескочи целия двор… или просто да полети като хората със закрепени към гърба крила.

О, светлина и свеж, чист въздух заместиха гадната воня на смет и освободеното от чувството за тъмнина и безнадежност място и за миг всичко в него засия ясно и лъчезарно, за миг сякаш всичко наоколо бе дъга, дъга, дъга.

И така Джек Сойер отново се пренесе в Териториите, докато стремително тичаше през израждащия се двор на „Тейър“, а звукът на разпукани камбани и ръмжащи кучета изпълваше въздуха.

И този път теглеше сина на Морган Слоут, Ричард, със себе си.