Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Талисманът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Talisman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 60 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ТАЛИСМАНЪТ. 1993. Изд. Плеяда, София. Биб. Стивън Кинг, №10. Роман. Превод: от англ. Жана ДИМИТРОВА [The Talisman / Stephen KING & Peter STRAUB]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 670. Цена: 45.00 лв. ISBN: 954-409-013-0 (грешен)

 

През 2002 год. има преиздание в същия вид.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Талисманът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Талисманът
The Talisman
АвторСтивън Кинг
Питър Строб
Първо издание1983 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър фентъзи
Видроман
СледващаЧерният дом
ISBNISBN 0-670-69199-2

„Талисманът“ (на английски: The Talisman) е роман на ужасите от Стивън Кинг и Питър Строб.

Сюжет

Главният герой е момче, чиято майка е смъртно болна. Решено да я спаси, то тръгва да търси Талисмана — амулет със свръхестествени възможности. За да го намери, то трябва да премине през Териториите — странна местност, която се намира извън познатия ни свят. След премеждия, срещи с приятели и врагове то успява да постигне целта си.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Летящите хора

1.

С ужас откри, че спечелените с тежък труд пари са се превърнали в броеници — приличаха на детски играчки-змии, направени от неумел майстор. Но ужасът му продължи само миг и след това той спокойно се усмихна. Разбира се, че броениците са пари. Когато идваше тук отвъд, всичко се променяше. Сребърният долар ставаше монета с грифон, ризата — късо палтенце, английският минаваше в речта на Териториите, а добрите стари американски пари — в навързани кокалчета. Той беше се пренесъл с около двадесет и два долара в джоба. Предполагаше, че има точно същата сума в парите на Териториите, въпреки че бе преброил четиринадесет кокалчета на едната броеница и повече от двадесет на другата.

Проблемът не беше толкова в парите, колкото в цените. Джек почти нямаше представа какво е евтино и какво — скъпо, и докато вървеше през пазара, се чувствуваше като участник в състезанието „Познай вярната цена“, само че ако оплескаше нещо, тук нямаше да има утешителна награда и потупване по гърба от Боб Баркър, ако оплескаше нещо, те биха могли… е, той не знаеше със сигурност какво биха могли да му направят те. Със сигурност биха могли да го изгонят. Може би и да го наранят и нагрубят. А да го убият? Вероятно не, но не можеше да бъде абсолютно сигурен. Те бяха малки хорица и не се месеха в политиката. А той беше странник.

Джек бавно вървеше през шумната тълпа от единия край на пазара към другия и се бореше с проблема, концентрирал се главно в стомаха му — беше ужасно гладен. Мерна Хенри да се пазари с някакъв човек, който продаваше кози. Госпожа Хенри стоеше близо до тях, но малко по-назад, за да не им се пречка. Тя беше с гръб към Джек, но Джейсън, когото държеше в ръце, го забеляза и размаха пухкавата си ръчичка. Джек бързо се обърна и се смеси с тълпата.

Миризмата на печено месо се носеше навсякъде. Той видя продавачи, които бавно обръщаха говежди бутове над жарави с дървени въглища, видя чираци, които слагаха дебели парчета свинско върху порязаници домашен хляб и ги подаваха на купувачите. А купувачите приличаха на участници в търг. Повечето от тях бяха фермери като Хенри и даваха знак, че искат храна, по същия начин, по който хората наддават на търг — просто вдигаха повелително ръка и разперваха пръсти. Джек видя отблизо няколко подобни сделки и при всички тях за разменно средство служеха навързаните броеници… но колко ли кокалчета щяха да му стигнат, чудеше се той. Всъщност това нямаше значение. Трябваше да яде, независимо дали при сделката щеше да си проличи, че е странник, или не.

Отмина някаква пантомима, без дори да я погледне, въпреки събралата се около нея огромна публика от жени и деца, които избухваха в одобрителни смехове и ръкопляскания. Приближи се до навес с брезентови стени, където едър мъж с татуировки върху огромните си мускули стоеше от едната страна на изкопан в земята, пълен с жарава трап. Над него бе закрепен железен шиш с дължина близо седем стъпки. Две потни, мръсни момчета стояха в двата му края и едновременно въртяха петте огромни къса месо, набодени по дължината на шиша.

— Вкусни мръвки! — монотонно подканяше едрият мъж. — Вкусни мръвки! Вкууусни мръвки! Купете си от моите вкусни мръвки! Най-вкусното месо е тук! Най-вкусното месо е точно тук!

Минаващият с поотрасналата си дъщеря фермер вдигна ръка и след това посочи втория къс месо вляво. Момчетата спряха да въртят шиша и шефът им ловко отсече филия печено и я постави върху комат хляб. Едно от момчетата притича с нея до фермера, който измъкна от джоба си броеница. Джек внимателно се вгледа и забеляза, че той откъсва две от дървените кокалчета и ги подава на момчето. Когато то се върна тичешком до навеса, клиентът пусна парите-броеница в джоба си с разсеяния, но внимателен жест на всеки човек, прибиращ рестото си, отхапа гигантска хапка от своя непохлупен сандвич и подаде остатъка на дъщеря си, чието първо отхапване не отстъпи по ентусиазъм на бащиното.

Стомахът на Джек куркаше и се бунтуваше. Той се надяваше, че е видял каквото трябва.

— Вкусни мръвки! Вкусни мръвки! Вкусни… — Едрият мъж замълча и го погледна, а надвисналите му вежди се сключиха над очите му — малки, но не и глупави. — Чух, че стомахът ти пее, приятел. Ако имаш пари, вземам ги и те благославям в молитвите си довечера. Ако нямаш, веднага разкарай глупавото си овчо лице оттук и върви по дяволите!

Двете момчета се разсмяха, въпреки че очевидно бяха капнали от умора. Смееха се, сякаш не можеха да контролират звуците, които издават.

Но подлудяващата миризма на цвърчащото месо не му позволи да си тръгне. Той извади по-късата броеница и посочи второто парче вляво. Не каза нищо. Струваше му се по-сигурно. Продавачът изсумтя, отново измъкна извития нож от колана си и отряза една филия, Джек забеляза, че е по-малка от филията на фермера, но това не бе от значение за стомаха му, който лудешки куркаше в очакване.

Продавачът плесна месото върху хляб и му го донесе лично, вместо да го подаде на някое от момчетата. Пое броеницата му и откъсна три, вместо две кокалчета.

Гласът на майка му язвително се обади в главата му: „Поздравления, Джеки… току-що те завлякоха!“

Продавачът го гледаше и се хилеше с почернелите си зъби, чакаше го да се обади, да се осмели да протестира по някакъв начин. „Бъди благодарен, че ти взех само три кокалчета, а не цялата връзка. А бих могъл, както знаеш. Момче, та ти със същия успех можеш да овесиш и надпис около шията си: «Тук съм странник и съм сам!» Тъй че казвай, Овчо лице, искаш ли да спорим за парите, искаш ли да си имаме разправии?“

Желанията на Джек нямаха значение. Беше очевидно, че не може да спори, но той отново усети безсилната си ярост.

— Мърдай оттук — каза продавачът и размаха огромната си ръка пред лицето му. Дебелите му пръсти бяха нашарени с белези, а под ноктите му имаше кръв. — Получи храната си. Сега се измитай!

„Мога да ти светна с фенерчето и да те гледам как бягаш, сякаш те гонят всичките дяволи от ада — помисли си Джек. — А ако видиш аероплан, сигурно ще полудееш. Току-виж не си чак толкова смел, за колкото се мислиш, приятел.“

Джек се усмихна и вероятно в усмивката му имаше нещо, което не се хареса на продавача, понеже той мръдна встрани, а по лицето му пробяга безпокойство. След това отново свъси вежди.

— Изчезвай, казах! — изрева той. — Изчезвай, Бог да те порази!

И този път Джек си тръгна.

2.

Месото беше безкрайно вкусно. Джек го излапа заедно с хляба и след това несъзнателно облиза потеклия по дланите му сок. По вкус месото наистина приличаше на свинско… но в същото време и не приличаше. Бе някак си по-сочно и по-ароматно от свинското. Но каквото и да беше, то чудесно задоволи глада му и той си помисли, че поне хиляда години с удоволствие би си носил от него за обяд в училище.

След като успя да затъкне устата на корема си поне за известно време, той вече бе в състояние да се оглежда наоколо с повечко интерес… и въпреки че не знаеше, най-накрая беше започнал да се смесва с тълпата. Най-сетне не бе нищо друго освен още един селяндур, пристигнал от селото си на пазара, още един селяк, който бавно се разхожда между сергиите и се опитва да зяпа едновременно във всички посоки. Търговците го разпознаваха, но само като още една потенциална мишена между многото. Те му подвикваха и му махаха да се приближи и след като той ги отминеше, подвикваха и махаха на следващия, който се случеше след него, независимо дали беше мъж, жена или дете. Джек с отворена уста разглеждаше стоките наоколо, стоки — прекрасни и странни едновременно, и между всички други, които също ги зяпаха, самият той престана да е странник, може би понеже се отказа от усилията си да изглежда преситен на място, където никой не се държеше като преситен. Хората се смееха, хората спореха, хората се пазаряха… но никой не изглеждаше отегчен.

Пазарът му напомни за павилиона на кралицата, но без съпровождащата го атмосфера на напрежение и прекалено трескава възбуда и веселба. Наоколо се носеше същата абсурдна смесица от миризми и аромати (преобладаваше мирисът на печено месо и животински изпражнения), движеше се същата ярко облечена тълпа (въпреки че и най-ярко облечените тук хора не можеха да стъпят дори на малкото пръстче на някои от контетата, които Джек бе видял в павилиона), във въздуха витаеше същото обезпокоително, но и някак си възбуждащо съществуване на съвършено нормалното редом с екстравагантното и странното.

Поспря пред една от сергиите, където някакъв човек продаваше килими, в които бе втъкан портретът на кралицата. Изведнъж се сети за майката на Ханк Скофлър и се усмихна. Ханк беше едно от хлапетата, с които той и Ричард Слоут другаруваха в Лос Анжелос. Госпожа Скофлър си падаше по възможно най-крещящите декоративни предмети, които Джек някога бе виждал. Как само щяха да й паснат стенните килимчета с образа на Лаура де Лосиан, с високо вдигнатата й в царствена диадема от плитки коса, втъкана в тях! Сто пъти повече от кадифените ковьорчета с еленчета или керамичната диорама на „Тайната вечеря“, която висеше над барчето във всекидневната на семейство Скофлър…

След това лицето, втъкано в килимчетата, сякаш се промени, докато Джек го гледаше. Образът на кралицата изчезна и на негово място се появи лицето на майка му, повторено отново, и отново, и отново. Очите и бяха твърде тъмни, кожата й — може би малко прекалено бяла.

Отново му стана мъчно за дома. Тъгата по майка му го връхлетя като вълна и със свито сърце той извика наум: „Мамо! Хей, мамичко! Господи, какво правя тук?“ — и с копнеж, силен и прочувствен като копнежа по любима, се зачуди какво ли прави тя сега, точно в тази минута. Седи до прозореца и пуши или гледа към океана, а край нея лежи разтворена книга? Гледа телевизия или е отишла на кино? Спи? Умира?

„Или е мъртва? — добави някакъв злобен глас, преди той да успее да го спре. — Или е мъртва, а, Джек? Вече мъртва!“

„Не го слушай!“

Усети, че очите го засмъдяха от сълзите.

— Защо си толкова тъжен, малки ми юнако?

Джек се сепна, вдигна поглед и забеляза, че продавачът на килимчетата се е втренчил в него. Той беше едър като продавача на месо и ръцете му бяха татуирани по същия начин, но усмивката му бе открита, слънчева и лишена от каквато и да било подлост и низост, там беше цялата разлика.

— Няма нищо — отвърна Джек.

— Щом нищото те кара да изглеждаш така, сигурно все пак си мислиш за нещо, синко.

— Значи наистина изглеждам зле, а? — попита Джек и се поусмихна. Той бе отвърнал напълно несъзнателно и може би затова продавачът на килимчетата не забеляза нищо странно в речта му поне засега.

— Юначе, та ти изглеждаше така, сякаш си имаш един-единствен приятел от тази страна на луната и виждаш как току пред очите ти изниква големият и страшен вълк, дошъл, за да го излапа.

Джек се усмихна, а продавачът се обърна и взе нещо от малката поличка, скрита зад най-големия килим. Предметът беше кръгъл и имаше къса дръжка. Когато го обърна, слънцето проблесна през него и Джек разбра, че е огледало. Стори му се малко и евтино, от онези, които човек може да спечели на всяко стрелбище.

— Хайде, юначе — каза продавачът, — погледни се и виж не съм ли прав.

Джек надзърна в огледалото и зяпна. За миг се смая толкова, та му се стори, че сърцето му е забравило да бие. Беше той, но изглеждаше като някой от героите от филмовата версия на Дисни за Пинокио, където непослушните момчета, избягали от домовете си, за да не ходят на училище, попадат в „Страната на забавленията“ и след известно време се превръщат в магаренца. Очите му, обикновено толкова сини и кръгли, колкото бе могла да ги сътвори англосаксонската му наследственост, бяха станали кафяви и бадемовидни. Косата му, груба и сплъстена, определено приличаше на грива и скриваше половината от челото му. Той вдигна ръка, за да я отметне встрани, но докосна само кожа, а в огледалото пръстите му сякаш се провираха през коса. Чу, че продавачът се смее развеселен. Най-удивителни от всичко бяха ушите му — дълги магарешки уши, които висяха чак под челюстта му. Докато се взираше в огледалото, едното от тях помръдна.

„Някога имах подобна играчка!“ — помисли си Джек изведнъж.

И след това:

„Едно време в сънищата наяве имах нещо подобно. Там, в обичайния свят, то беше… беше…“

Сигурно е бил най-много четиригодишен. В обичайния свят (бе спрял да мисли за него като за реален свят, без даже да забележи) то представляваше голямо стъклено топче за игра, розово в средата. Един ден, докато си играеше с него, то се търкулна по циментовата пътека пред къщата им и преди да успее да го хване, падна през решетката в канализацията. Тогава той си помисли, че си е отишло завинаги и го оплака, седнал на бордюра и подпрял лице в мръсните си ръце. Но явно се беше излъгал, защото сега отново държеше в ръце старата, забравена играчка — тъкмо толкова прекрасна, колкото и в дните, когато той бе на три или четири годинки. Момчето се ухили от удоволствие. Образът се промени и Джек Магарето стана Джек Котарака, а от развеселеното му лице се излъчваха мъдрост и тайнственост. Очите му се превърнаха от магарешко-кафяви в котешко-зелени. На мястото на увисналите магарешки уши наперено щръкнаха малки, сиви и пухкави котешки ушенца.

— Вече е по-добре — каза продавачът. — По-добре е, синко. Обичам да виждам щастливи момчета. Щастливото момче значи здраво момче, а здравото момче обикновено намира пътя си в живота. Тъй казва „Книгата на добрия земеделец“, а и ако не го казва, би трябвало. Сигурно ще си го драсна в моя екземпляр, ако сколасам някой ден пари да заделя и себе си да наградя. Искаш ли стъклото?

— Да! — извика Джек. — Да, страхотно е! — Бръкна за броеницата от навързани кокалчета. Пестеливостта бе забравена. — Колко?

Продавачът се смръщи и бързо се огледа наоколо, за да види дали някой ги наблюдава.

— Кътай си парите, синко. Скривай ги дълбоко и добре внимавай! Види ли ги някой, вярвай, лошо става. Пазарът тука от кокошкари пука!

— Какво?

— Няма значение. Безплатно е. Вземи го. Половината от тях ще се изпочупят в каруцата ми, когато настъпи десетакът и се затътря обратно към дома. И без туй майките водят малките си синове насам, за да ги видят, но не им ги купуват.

— Е, хубаво е, че не го отричаш — каза Джек.

Продавачът го погледна изненадан, след което и двамата избухнаха в смях.

— Щастливо момче с уста-бръснач. Синко, синко, бързо порасни и богат стани, пък при мен ела със злато в торба и тогаз плати всичко тройно ти.

Момчето се изкиска. Продавачът наистина си го биваше.

— Благодаря — каза Джек (в огледалото се бе появила широко ухилена котешка муцуна). — Много благодаря.

— Благодари на Бога — отвърна продавачът, помисли малко и добави: — И си пази парите!

Джек кимна, грижливо прибра играчката-огледало в жакета си до бутилката на Спийди и продължи през пазара, като през пет минути проверяваше дали броениците му са все още в него.

Струваше му се, че в края на краищата е отгатнал какво означава изразът „от кокошкари пука“.

3.

Две сергии по-надолу от говорещия в рими продавач на килими някакъв човек, силно лъхащ на алкохол и с превръзка през окото, се опитваше да продаде на един фермер огромен петел. Увещаваше го, че купи ли петела, и пусне ли го между кокошките си, през следващите дванадесет месеца го чакат само яйца с по два жълтъка.

Самият Джек обаче нито имаше очи за петела, нито уши за приказките на собственика му. Той се присъедини към тълпата деца, зяпащи главната атракция на едноокия търговец — папагал в голям плетен кафез. Папагалът бе висок почти колкото най-малкото дете в групата, а перушината му бе гладка и тъмнозелена като бутилка бира „Хайнекен“. Очите му бяха същинско блестящо злато… четирите му очи. Също като понито, което Джек бе видял в оборите на павилиона, папагалът имаше две глави. Той се бе вкопчил в пръта с големите си жълти крака и спокойно гледаше в две посоки едновременно, а коронките на двете му глави почти се докосваха.

За радост на децата папагалът си говореше сам. Макар и слисан, Джек успя да забележи, че колкото и да обръщаха внимание на папагала, децата не изглеждаха нито удивени, нито даже учудени. Те не приличаха на хлапета, заведени за пръв път на кино, вцепенени от смайване по седалките, целите превърнали се в зрение и слух. Много повече приличаха на деца, свикнали в неделя редовно да гледат любимата си анимационна серия. Че беше чудо — беше, но не и съвсем ново. А на кого омръзват чудесата най-бързо, ако не на най-малките?

— Кряяяк! Колко високо е там? — осведоми се източната глава.

— Ниско е, ниско е, знам — отзова се западната глава и децата се изкискаха.

— Грааак! А каква е великата истина за благородниците? — попита източната глава.

— Че кралят ще бъде крал през целия си живот, но и ден като рицар е достатъчен за всеки човек! — нахално издекламира западната глава.

Джек се усмихна, няколко от по-големите деца се засмяха, но по-малките само погледнаха объркано.

— А какво има в долапа на госпожа Хамсийкова? — притисна източната глава западната с въпроса си.

— Гледка, дето никой човек няма да види! — върна си западната глава и въпреки че Джек се озадачи, другите деца посиняха от смях.

Папагалът тържествено разпери ноктите си, напусна пръта и направи няколко подскока върху сламата по пода на кафеза.

— А какво изплаши Алън Дестри до смърт?

— Видя на жена си увисналата гррръд!

В този момент фермерът си тръгна, а едноокият търговец продължаваше да е собственик на петела. Той яростно се врътна към децата.

— Марш оттук! Марш оттук и дим да ви няма, преди да съм нашибал задниците ви!

Децата се разбягаха. Джек хвърли през рамо последен очарован поглед на прекрасния папагал и си тръгна с тях.

4.

Малко по-надолу похарчи две от дървените кокалчета за една ябълка и черпак мляко — най-сладкото, най-ароматното мляко, което някога бе вкусвал. Помисли си, че ако отвъд имаха подобно мляко, производителите на „Нестле“ и другите като тях щяха да фалират само за седмица.

Тъкмо допиваше млякото, когато забеляза, че семейството на Хенри бавно се движи в неговата посока. Той подаде черпака на жената в палатката и тя пестеливо изля остатъка обратно в голямото дървено ведро до себе си. Джек избърса мустаците от горната си устна и забърза напред с надеждата, че никой от хората, пили преди него от черпака, не бе имал проказа или херпес, или нещо такова. Но някак си не му се вярваше, че подобни ужасни неща съществуват тук отвъд.

Той се върна по главната алея на пазара, отново мина покрай мимовете, покрай две дебели лелки, които продаваха грънци и паници, покрай чудесния двуглав папагал (едноокият му собственик вече си сръбваше съвсем открито от някаква глинена стомна, яростно се клатеше от единия до другия край на бараката си, стискаше озадачения петел за шията и грубо подвикваше на минаващите; Джек забеляза, че по мършавата му дясна ръка са се спекли жълтеникавобели курешки и се смръщи), покрай някакво празно пространство, на което се събираха фермери. Джек поспря за миг отстрани и любопитно ги огледа. Много от фермерите пушеха глинени лули. Няколко глинени стомни, почти същите като онази, която бе размахвал продавачът на птици, минаваха от ръка на ръка. На една дълга, тревиста ливада мъже струпваха камъни зад големи, рунести коне с наведени глави и кротки, глупави очи.

Джек мина и покрай сергията с килимите. Продавачът го забеляза и вдигна ръка за поздрав. Той му отвърна със същото и си помисли дали да не му извика: „Ей, мой човек, употребявай, но не злоупотребявай!“ Накрая реши, че е по-благоразумно да си мълчи. Внезапно отново го връхлетя усещането, че изглежда различен, че е странник и външен човек и че не може да скрие това.

Стигна до кръстопътя. Пътят, простиращ се на север и на юг, приличаше на пътека. Западният път бе значително по-широк.

„Е, хайде, Пътнико Джек — помисли си той и се опита да се усмихне. Изправи рамене и чу как бутилката на Спийди леко издрънча в огледалото. — Ето те, Пътнико Джек, отново си на пътя, който в Териториите отговаря на шосе Е-90. Е, крака, дръжте се и не ме изоставяйте!“

Закрачи напред и скоро голямата страна на сънищата наяве го погълна.

5.

Около четири часа по-късно, в средата на следобеда, Джек бе седнал във високата трева край пътя и наблюдаваше как доста хора, които оттук изглеждаха малко по-големи от бръмбари, се изкачваха по някаква висока паянтова кула. Беше избрал това място, за да си почине и да изяде ябълката си, тъй като му се стори, че точно тук е най-късото разстояние между Западния път и кулата. До нея оставаха поне още пет километра (а нищо чудно и много повече; почти свръхестествената чистота на въздуха пречеше на правилното преценяване на разстоянията), но той бе започнал да я вижда преди повече от час.

Джек изяде ябълката си, опъна изморените си крака и се зачуди каква е тази кула, самотно щръкнала сред море от разлюляна трева. Освен това се питаше за какво им е притрябвало на хората да се изкачват по нея. Откакто напусна пазара, непрекъснато духаше вятър и то в посока към кулата, но когато все пак въздухът се укротеше за миг, Джек чуваше, че хората си подвикват един другиму и… се смеят.

На седем-осем километра от пазара Джек мина през някакво село, ако пет мънички къщички и един очевидно отдавна затворен магазин можеха да бъдат определени като село. След това по пътя не срещна други човешки жилища и тъкмо преди да зърне кулата, бе започнал да се чуди дали вече не е стигнал до Големия пущинак, без даже да разбере. Достатъчно добре си спомняше какво му бе казал капитан Фарън: „След Големия пущинак Западният път отива в нищото… или в ада. Чувал съм да казват, че дори Бог никога не дръзвал да мине оттам…“

Джек потрепера.

Не му се вярваше да е стигнал толкова далеч. Със сигурност не изпитваше нищо подобно на непрекъснато засилващото се безпокойство, което го бе обзело преди да се заплете в живите дървета в усилията си да се скрие от дилижанса на Морган… живите дървета, които сега му се струваха като ужасен пролог на преживяното в Оутли.

Всъщност отново го бяха обзели добрите усещания, владели го същата сутрин от мига, в който се бе събудил затоплен и отпочинал в копата сено, чак до минутата, когато бе чул как фермерът Хенри го подканя да слезе от каруцата му. Отново имаше чувството, че Териториите, независимо от всичкото зло, което могат да причинят понякога, са добри в основата си и че той може да бъде част от тях винаги, когато поиска… че той всъщност изобщо не е Странник.

Бе осъзнал, че е бил част от Териториите за дълги периоди. Странна мисъл му бе хрумнала, докато вървеше по Западния път, мисъл, появила се в главата му на някаква особена смесица от английски и езика на Териториите. „Когато сънувам нещо, единственото време, в което наистина разбирам, че сънувам, е, когато започна да се събуждам. А ако сънувам и се събудя ей така изведнъж, ако иззвъни часовникът или нещо такова, то в такъв случай аз съм най-изненаданият жив човек. Отначало самото събуждане прилича на сън. И аз не съм странник тук отвъд, когато сънят е дълбок… дали точно това имам предвид? Не, но нещо много близко. Обзалагам се, че баща ми често е спял дълбоко, а чичо Морган почти никога не го прави.“

Беше решил, че ще си глътне от бутилката на Спийди и ще се пренесе обратно още в първия миг, в който види нещо опасно… или даже нещо страшно. В противен случай ще върви целия ден тук отвъд, преди да се върне в щата Ню Йорк. Всъщност той би прекарал и нощта в Териториите, ако имаше нещо за ядене освен единствената ябълка. Но нямаше, а по широкия, безлюден и изровен от каруци Западен път не се виждаха магазини.

Старите дървета, ограждали кръстопътя и пазара, след последното малко селище бяха сторили място на обширни тревисти пасища. Джек изпитваше усещането, че върви по безкрайно шосе в средата на безграничен океан. Крачеше съвсем сам под небето, което беше ясно и слънчево, но студено („Сега е краят на септември, разбира се, че трябва да бъде студено“ — помисли си той, но думата, появила се в съзнанието му не бе септември, а една от думите от езика на Териториите, която наистина би могла да се преведе много по-добре като „деветия месец“). Покрай него не минаваха никакви пешеходци, никакви каруци — нито натоварени, нито празни. Единствен спътник му бе непрекъснатият вятър, тихият му звук се носеше като въздишка — есенна и самотна — през океана от трева.

И ако някой го попиташе как се чувствува в този миг, Джек би отговорил:

— Много добре, благодаря. Чудесно!

„Чудесно“ беше думата, която щеше да се появи в съзнанието му, докато вървеше през безлюдното море от трева, защото „екстаз“ бе дума, подсъзнателно свързана за него с поп-хита на групата „Блънди“, носещ същото име. И той сигурно щеше да се учуди, ако му кажеха, че бе плакал няколко пъти, докато бе стоял и наблюдавал огромните вълни, изчезващи една след друга към хоризонта, докато се бе опивал от великолепната гледка, която много малко американски деца бяха имали възможност да видят — безбрежна шир под синьо небе с омайващи ширина и дължина, а даже и дълбочина, небе, несмущавано от реактивни самолети, прорязващи купола му, небе, непознало мръсния, лепкав смог над големите промишлени градове.

Джек успя да види, да чуе и да помирише съвсем нови неща — докато сетивните възприятия, с които бе израсъл и свикнал, просто ги нямаше. В много отношения той беше забележително отракано дете — бе отгледан в Лос Анжелос в семейството на импресарио и филмова актриса и щеше да бъде по-странно, ако е наивен — но отракан или не, той все още беше дете, и опитът, който придобиваше тук, си беше неоспорима печалба… поне в подобна ситуация. Самотното еднодневно пътешествие през океана от трева със сигурност би могло да доведе до емоционална претовареност, може би дори до усещане за лудост и халюцинации един възрастен човек. Един възрастен човек щеше да посегне към бутилката на Спийди (вероятно с твърде треперещи пръсти, за да успее да я сграбчи успешно) само час или дори по-малко, след като е напуснал пазара.

В случая с Джек възприятията минаваха почти едновременно през съзнанието и подсъзнанието му. Така че, когато започна да плаче от изпитваното блаженство, той просто не усещаше сълзите и само си мислеше: „Господи, колко добре се чувствувам… сигурно би трябвало да ми е неловко и някак си призрачно, когато наоколо няма жив човек, но на мен просто ми е добре.“

Ето как Джек започна да мисли за обзелия го екстаз като за добро и чудесно усещане, докато крачеше по Западния път, а сянката му постепенно се удължаваше зад гърба му. И за миг не му хрумна, че част от емоционалната му лъчезарност може би се дължи на факта, че преди по-малко от дванадесет часа той все още бе затворник в кръчмата на Ъпдайк в Оутли (пръстите му продължаваха да са сини от последното притиснало ги буре), че преди по-малко от дванадесет часа той едва бе успял да се спаси от преследващия го с цел да го убие звяр, за когото бе започнал да мисли като за козел-върколак, че за пръв път в живота си вървеше по широк, светъл, абсолютно безлюден път, по който не се виждаха реклами на „Кока-кола“ и други „най-прочути“ в света продукти. Вездесъщите жици също липсваха — нито се простираха от двете страни на пътя, нито се кръстосваха над него, както бе било с абсолютно всички пътища, по които бе пътувал през живота си. Тук нямаше и помен даже от далечния звук на някой самолет, да оставим настрана трясъка и буботенето на Боинг-747, приготвящ се за кацане на летището в Лос Анжелос, или прорязващия небето гръм на излитащите от военноморската база в Портсмът машини и последващото свистене на въздуха над „Алхамбра“, наподобяващо звука от камшика на Озмънд, когато те се насочеха към Атлантическия океан. Тук се чуваше единствено звукът от неговите стъпки по пътя, придружаван от собственото му дишане.

„Господи, колко добре се чувствувам — помисли си Джек и разсеяно отри очите си с ръка. — Просто чудесно!“

6.

А сега пред очите му се издигаше кулата, за да я разглежда и да й се чуди.

„За нищо на света не бих се качил там“ — помисли си Джек. Бе изял ябълката чак до сърцевината и напълно несъзнателно, без да отмества очи от кулата, беше изкопал с пръсти дупка в земята и бе заровил огризката.

Кулата изглеждаше направена от дъски, досущ като хамбар, и му се струваше висока поне петстотин стъпки. Приличаше на голям, кух правоъгълник, чиито стени се състояха от множество дървени хиксове, подредени един върху друг. Горе завършваше с хоризонтална площадка и примижалият Джек виждаше, че върху нея се разхождат много хора.

Нов порив на вятъра раздвижи тревистата повърхност и запрати множество вълнички към кулата, докато Джек, обхванал коленете си с ръце, продължаваше да седи отстрани на пътя. Изведнъж си представи как високото, паянтово нещо се олюлява и стомахът му се преобърна.

„За нищо на света не бих се качил там — помисли си той. — Не бих се качил и за милион долара!“

И тогава се случи тъкмо това, от което той се страхуваше. Един от хората падна.

Джек скочи. Лицето му имаше втрещеното, смаяно изражение на човек, присъствувал на цирково представление и видял неуспешното изпълнение на някой от опасните номера — лошо падане на гимнастик, изпускане на акробатка, неочаквано събаряне на човешка пирамида.

„Ох! Олеле…“

Изведнъж очите на Джек се ококориха и той зяпна така, че челюстта му опря в ключиците. След това бавно тръгна нагоре и той невярващо се ухили. Човекът нито беше паднал от кулата, нито го бе духнал вятърът. Самата площадка имаше две подобни на езици продължения, които много приличаха на дъски за скокове във вода. Мъжът просто се бе приближил до края на едното от тях и бе скочил. На половината път надолу нещо започна да се разгъва и Джек си помисли, че е парашут, който едва ли ще има време да се отвори.

Но не беше парашут.

Бяха криле.

Падането на човека се забави и спря напълно, когато беше на около петдесет стъпки над тревата. После той започна да лети нагоре и надолу, насам и натам, а крилата се вдигаха толкова високо, че почти се докосваха — също като двете коронки на двуглавия папагал — и след това отново се отпускаха надолу с огромна сила като ръцете на плувец във финален спринт.

„Ау, ау — помисли си Джек, онемял от смайване. Това беше върхът, това наистина бе невероятно. — Ау, ау, я виж ти!“

След това втори човек скочи от дъската на върха на кулата, след това трети, после четвърти. За по-малко от пет минути във въздуха вече имаше петдесетина души, които описваха сложни, но напълно различими фигури. Скачаха от кулата, описваха осмица, връщаха се върху кулата, скачаха от другата страна, описваха осмица, отново върху кулата, почивка върху площадката и пак отначало.

Хората с крилете се въртяха, танцуваха и кръстосваха въздуха. Джек започна да се смее от удоволствие. Гледката донякъде му напомняше танците във вода от поостарелите филми на Естър Уилямс, където плувкините и самата Естър Уилямс, разбира се, винаги ги правеха да изглеждат твърде лесни, сякаш едва ли не всеки би могъл да се топне и да започне да се върти и да се гмурка, сякаш няма по-лесно нещо от това ти и приятелите ти да се подредите в редичка на срещуположните дъски и да започнете скокове в такт с музиката.

Но тук имаше разлика. Хората, които летяха, не създаваха усещане за лекота и ефирност, те сякаш изразходваха огромно количество енергия, за да се задържат във въздуха, и Джек с внезапна сигурност усети, че сигурно боли, боли по начина, по който боли изпълнението на някои от сложните гимнастически упражнения. „Без болка няма победа!“ — би изревал треньорът, посмее ли някой да се оплаче.

Сети се и нещо друго. Спомни си как веднъж майка му го заведе със себе си да видят приятелката й Мирна, която беше истинска балерина и репетираше на тавана на едно танцово студио в долната част на булевард „Уилшир“. Тя участвуваше в някаква балетна трупа и Джек я беше гледал на сцена доста пъти. Майка му често го водеше със себе си и на него винаги му беше скучно, но никога дотогава не бе виждал Мирна по време на репетиция… никога толкова отблизо. Беше впечатлен и малко уплашен, когато видя разликата между танца на сцена, когато всички се плъзгат леко и ефирно и ситнят без каквито и да било усилия на върховете на палците си, и тежкия труд по време на репетиция, когато балетистите са само на няколко стъпки от теб, дневната светлина струи през огромните прозорци и няма музика, а хореографът ритмично тактува с ръце и грубо подвиква забележки. Никакви похвали, само забележки. По лицата им се стичаше пот. Триката им бяха мокри от пот. Огромното, просторно помещение вонеше на пот. Мускулите им трепереха от изтощение. Сухожилията им приличаха на опънати кабели. По челата и вратовете им пулсираха изпъкнали вени. Единственият звук, който се чуваше, беше потропването на палците им по пода и учестеното им, тежко дишане. Джек изведнъж бе разбрал, че танцьорите не само си изкарват прехраната, те просто се самоубиват. Но най-много го беше впечатлило изражението им — цялата тази концентрация, цялото това изтощение, цялата тази болка… и под всичко това той с изумление бе видял да надзърта истинска радост! Радостта не можеше да бъде сбъркана и Джек се уплаши, защото тя му се бе сторила необяснима. Що за хора бяха тези, способни да подлагат себе си на подобна непрекъсната, пулсираща, непоносима болка?

И сега момчето си помисли, че отново вижда болка. Дали хората във въздуха наистина имаха криле като хората-птици в сериала за Флаш Гордън или по-скоро бяха последователи на Икар и Дедал и по някакъв начин ги бяха закрепили на гърба си? Джек откри, че това просто няма значение… поне за него.

„Радост.

Те живеят в мистерия, тези хора живеят в мистерия.

И радостта ги държи.“

Само това бе важното и само то бе същественото. Радостта ги държеше горе, нямаше значение дали крилете растяха от гърбовете им или бяха закрепени с ремъци и катарами, защото дори от разстояние той виждаше същите усилия, които бе видял на тавана на танцовото студио в долната част на булевард „Уилшир“. Цялото това разточително влагане на енергия, за да се постигне едно прекрасно, моментно противопоставяне на естествения закон. Това, че едно такова противопоставяне изискваше толкова много и траеше толкова кратко, беше ужасно, а че хората въпреки това го правеха, бе и ужасно, и прекрасно.

„И всичко е просто игра“ — помисли си Джек и изведнъж се почувствува сигурен в това. Игра или може би дори само репетиция преди играта, също както всичката пот и изтощение на тавана на булевард „Уилшир“ също бяха само част от репетиция. Репетиция за представление, което може би единици щяха да удостоят с вниманието си и което бързо щеше да бъде сменено от друго.

„Радост“ — помисли си той отново, докато стоеше прав с лице, обърнато към летящите в далечината хора, а вятърът рошеше косата му. Невинността му бързо приближаваше своя край (и под натиск Джек неохотно би признал, че наистина усеща приближаването на някакъв край — не е възможно едно момче да скита по пътищата дълго време, не е възможно през главата му да минат премеждия като неговото в Оутли и то да очаква да остане невинен младенец), но в секундите, докато стоеше и гледаше към небето, всичко около него сякаш бе невинност, както за младото рибарче от поемата на Елизабет Бишъп[1] в краткия миг на Богоявлението съществува единствено дъга, дъга, дъга.

„Радост! Каква чудесна дума!“

И за пръв път, откакто бе започнало всичко това, а единствено Бог знаеше кога точно е било началото, Джек се почувствува добре и отново закрачи по Западния път с лека стъпка и с прекрасна, глуповата усмивка. От време на време хвърляше поглед през рамо и още дълго продължаваше да вижда летящите в небето хора. Въздухът в Териториите беше толкова чист, че сякаш увеличаваше образите. И дори след като вече не можеше да ги вижда, чувството на радост не го напусна, а остана като дъга в главата му.

7.

Когато наближи залез слънце, Джек осъзна, че отлага връщането си в другия свят, в Американските територии, и то не само заради вкуса на ужасния сок. Отлагаше го, защото не му се искаше да си тръгне оттук.

Едно поточе, изникнало между пасищата (където отново бяха започнали да се появяват малки горички — бухлати дървета със странни, равни върхове, подобни на евкалипти), бе завило надясно и сега течеше успоредно на пътя. В далечината, напред и малко вдясно, се виждаше огромно, покрито с вода пространство. Всъщност то бе толкова огромно, че повече от час Джек го бе мислил просто за малко по-синя част от небето. В действителност синьото пространство бе езеро. „Наистина Голямо езеро“[2] — помисли си Джек и се усмихна на собствената си игра на думи. Предполагаше, че в другия свят това е езерото Онтарио.

Чувствуваше се добре. Бе вървял в правилната посока — може би съвсем малко по на север, отколкото е трябвало, но не се съмняваше, че Западният път скоро ще завие надолу. Радостното му настроение, определено от самия него като чудесно, бе преминало в някакво ведро спокойствие, в чувство — чисто и прекрасно като въздуха на Териториите. Само едно нещо помрачаваше добрите му усещания и то беше споменът

(шест, на шест, Джек бе на шест)

за Джери Бледсоу. Защо съзнанието му толкова дълго бе отказвало да изплюе спомена за него?

„Не, не споменът… двата спомена. Първо аз и Ричард чухме как госпожа Фийни разказваше на сестра си, че електричеството изскочило и го опекло, че разтопило очилата върху целия му нос, че тя чула господин Слоут да говори по телефона и той се бил изразил точно така… а после седях зад канапето и нямах намерение да подслушвам или да си пъхам носа в чужди работи, но чух татко да казва: «Всичко си има последствия и някои от последствията могат да се окажат от неудобната за нас страна.» А нещо със сигурност се е оказало неудобно за Джери Бледсоу, нали така? Когато в края на краищата очилата се разтопят върху носа ти, е меко казано…“

Джек спря. Спря вцепенен.

„Какво се опитваш да кажеш?“

„Знаеш какво се опитвам да кажа, Джек. Баща ти бе идвал тук в същия онзи ден, Морган — също. И двамата са били тук отвъд. На същото място, на което в Калифорния, в Американските територии, се намира тяхната сграда. И са направили нещо или поне единият от тях със сигурност е направил. Може би нещо голямо… а може би нещо съвсем дребно… просто са подхвърлили някое камъче… или са заровили ябълкова огризка в земята… Но направеното от тях някак си се е отразило там отвъд. Отразило се е там отвъд и е убило Джери Бледсоу.“

Джек потрепера. Струваше му се, че разбира защо съзнанието му с такава мъка се бе добрало до спомена за играчката-такси, за бръмчащите мъжки гласове, за извивките на саксофона на Декстър Гордън. То просто не бе искало да си припомня, понеже

(кой предизвиква промените, татко)

е предполагало, че дори само с присъствието си тук отвъд той може би причинява нещо ужасно в другия свят. Дава началото на Трета световна война? Не, вероятно не. Не беше убивал никакви крале напоследък, нито млади, нито стари. Но какви действия създават ехото, опекло Джери Бледсоу? Дали чичо Морган е застрелял двойника на Джери (ако той е имал такъв)? Или се е опитал да трампи идеята за електричеството? Или всичко е било само следствие от някаква дреболия… от нещо съвсем безобидно, нещо като купуването на резен месо от сергията на някой селски пазар? Кой предизвиква промените? Какво предизвиква промените?

„Приятен малък потоп, сладко пожарче.“

Изведнъж устата на Джек пресъхна.

Той се приближи до течащото край пътя поточе, коленичи и потопи ръка, за да си гребне вода. Ръката му внезапно замръзна. Обагрената в цветовете на наближаващия залез, лениво влачеща се вода изведнъж почервеня и заприлича на река от кръв. После стана черна, а след миг — прозрачна и Джек видя…

Не успя да сдържи вика си, когато видя, че по Западния път трещи дилижансът на Морган, теглен от запенената дяволска дузина от тринадесет черни коня. Едва не припадна от ужас, когато в обутия с ботуши кочияш, размахващ камшик от капрата, позна Елрой. И не ръка държеше камшика, а някакво копито. Елрой караше кошмарната карета, Елрой, който се хилеше и от устата му надничаха почернели корени, Елрой, който изгаряше от нетърпение отново да намери Джек Сойер и да разпори корема му и да изтръгне вътрешностите му.

Джек стоеше на колене пред потока с очи, изхвръкнали от ужас, и разтреперана от смайване уста. Последната дребна подробност, видяна от въображението му, бе най-ужасяваща от всичко: очите на конете сякаш светеха. Сякаш светеха, понеже бяха пълни със светлина, понеже отразяваха залеза!

Дилижансът летеше на запад по същия път… и гонеше него.

Джек не беше сигурен, че ще успее да се изправи, дори ако трябва, и пълзешком се отдалечи от потока, примъкна се обратно на пътя и се свлече в праха, а бутилката на Спийди и огледалото, което му подари търговецът на килими, се забиха в ребрата му. После изви глава и притисна дясното си ухо до повърхността на Западния път.

Долови непрекъснатия грохот по твърдата, суха земя. Още беше далече… но се приближаваше.

Елрой размахваше камшик на капрата… Морган седеше вътре. Морган Слоут? Морган дьо Орис? Нямаше значение. Двамата бяха едно и също. С усилие се откъсна от хипнотизиращото въздействие на грохота по земята и се изправи. Извади от жакета бутилката на Спийди — еднаква и тук, в Териториите, и там, в Съединените щати — и махна толкова от мъха, колкото можа, без да обръща внимание, че част от него се сипе в няколкото пръста течност, останали на дъното. Погледна нервно наляво, сякаш очакваше да види как черният дилижанс се появява на хоризонта и отразяващите светлината на залеза очи на конете светят като странни фенери. Естествено не видя нищо. Тук, в Териториите, хоризонтите бяха близки, както вече беше забелязал, а звуковете се носеха надалеч. Дилижансът на Морган сигурно бе на петнадесет километра на изток, а може би и на двадесет.

„Още имам време“ — помисли си Джек и приближи бутилката до устните си. И само хилядна от секундата преди да отпие, съзнанието му извика: „Хей, почакай! Спри, глупако, да не би да си решил да загиваш?“ Хубава гледка щеше да представлява той, няма що, ако както си стоеше на средата на Западния път, се пренесеше в другия свят и изневиделица цъфнеше посред някоя магистрала точно пред колелата на бясно хвърчащ камион.

Завлече се до края на пътя… и направи още десет-дванадесет крачки навътре във високата трева за по-сигурно. За последен път дълбоко си пое дъх и напълни дробовете си със сладостните ухания на Териториите, сякаш копнееше с тях да запази и чувството си за спокойствие… безоблачното усещане за дъга.

„Трябва да се опитам да запомня всичко това — помисли си той. — Може би ще имам нужда от него… може би дълго няма да мога да се върна тук.“

Огледа обширните пасища. Нощта вече се прокрадваше над тях откъм изток и те бяха започнали да притъмняват. Отново повя вятър — вече студен, но все още благоуханен, разлюля тревата и разбърка косата му, започнала да става твърде дълга.

„Готов ли си, Джеки?“

Джек затвори очи и се приготви за ужасния вкус и повръщането, което щеше да го последва.

— Напред — прошепна той и отпи.

Бележки

[1] Американска поетеса (1911–1979)

[2] Големите езера — серия от пет езера между САЩ и Канада, включваща езерата Ери, Хюрън, Мичиган, Онтарио и Горното езеро, свързани с Атлантическия океан посредством р. Сейнт Лорънс.