Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Талисманът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Talisman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ТАЛИСМАНЪТ. 1993. Изд. Плеяда, София. Биб. Стивън Кинг, №10. Роман. Превод: от англ. Жана ДИМИТРОВА [The Talisman / Stephen KING & Peter STRAUB]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 670. Цена: 45.00 лв. ISBN: 954-409-013-0 (грешен)

 

През 2002 год. има преиздание в същия вид.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Талисманът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Талисманът
The Talisman
АвторСтивън Кинг
Питър Строб
Първо издание1983 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър фентъзи
Видроман
СледващаЧерният дом
ISBNISBN 0-670-69199-2

„Талисманът“ (на английски: The Talisman) е роман на ужасите от Стивън Кинг и Питър Строб.

Сюжет

Главният герой е момче, чиято майка е смъртно болна. Решено да я спаси, то тръгва да търси Талисмана — амулет със свръхестествени възможности. За да го намери, то трябва да премине през Териториите — странна местност, която се намира извън познатия ни свят. След премеждия, срещи с приятели и врагове то успява да постигне целта си.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
Ричард си спомня

1.

Почувствува нещо като превъртане настрани и надолу, сякаш между двата свята имаше някакъв склон. Преди окончателно да се гмурне в нищото, Джек някак си смътно и отдалече дочу писъците на Озмънд.

— Лоши! Всички момчета! Аксиома! Всички момчета! Гадни! Гадни!

За миг бяха в разредено пространство. Ричард извика. После Джек удари едното си рамо в земята. Главата на Ричард го блъсна в гърдите. Прегърнал приятеля си, Джек продължи да лежи, без да отваря очи. Душеше и се ослушваше.

Тишина. Не абсолютна и пълна, но почти — чуваше се чуруликането на две-три птички.

Въздухът бе прохладен, миришеше на сол. Добра миризма… но не толкова, колкото уханията на Териториите. Дори тук — където и да беше това тук — Джек усещаше, че отдолу се надига и друга миризма, приличаща на вонята, напоила асфалта между колонките на бензиностанция. Беше миризмата, която се получава, когато твърде много хора карат твърде много коли, миризмата, отровила цялата атмосфера. Носът му бе свикнал с нея и я долавяше даже тук, на мястото, където не чуваше движение на коли.

— Джек? Добре ли сме?

— Да — отвърна Джек и отвори очи, за да види дали казва истината.

Първият му поглед го наведе на ужасната мисъл, че някак си във френетичния си устрем да измъкне оттам себе си и Ричард преди да е пристигнал Морган, не се бе пренесъл в Американските територии, а просто бе преместил себе си и приятеля си напред във времето. Това сякаш бе съвсем същото място, но остаряло и запустяло, сякаш бяха минали още един-два века. Влакът продължаваше да стои на релсите и той единствен изглеждаше същият. Всичко друго се бе променило. Релсите, които пресичаха буренясалия плац и продължаваха Бог знае накъде, бяха покрити с дебел слой ръжда. Траверсите изглеждаха изгнили и гъбясали. Високи бурени растяха между тях.

Джек неволно стисна Ричард, който изохка и отвори очи.

— Къде сме? — попита той и се огледа. На мястото, на което се бе намирала казармата, се виждаше заобленият метален покрив на някаква сграда, покрит тук-там с ръждиви петна. Останалата част от сградата бе скрита зад гъст бръшлян. Отпред самотно стърчаха два стълба, вероятно преди време поддържали някаква табела. От самата табела нямаше и помен.

— Не знам — отвърна Джек и докато гледаше към мястото, на което си спомняше, че бе имало подредени препятствия, и на което сега се провиждаше утъпкана пътека, обрасла с остатъци от флокс и златник, сподели най-лошите си страхове: — Може би сме се преместили напред във времето.

За негово изумление Ричард се изсмя.

— Хубаво е човек да знае, че в бъдещето нищо няма да се промени. — Той посочи лист хартия, закрепен на един от стълбовете. Бе поизбелял от времето, но буквите все още се разчитаха:

„Минаването забранено!

По нареждане на шерифа на окръг Мендосино и

по нареждане на полицията на щата Калифорния

НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ГЛОБЯВАТ!“

2.

— Е, щом знаеше къде сме, защо попита? — сопна се Джек, който хем се чувствуваше като глупак, хем изпитваше огромно облекчение.

— Тогава още не го бях видял — отвърна Ричард и целият гняв на Джек се стопи. Приятелят му изглеждаше ужасно. Изглеждаше така, сякаш развиваше някаква странна туберкулоза, която разяждаше съзнанието вместо дробовете му. И това не се дължеше само на пътешествието до Териториите и обратно, понеже Ричард сякаш бе започнал да свиква с нещата там. Не, сега той знаеше и нещо друго. Не само реалността бе коренно различна от грижливо изгражданите му представи. С това приятелят му би могъл да свикне и да се примири, ако му се дадеше достатъчно време. Но да откриеш, че баща ти е един от хората с черните шапки, едва ли е едно от най-приятните и рутинни неща в живота.

— Добре — каза Джек, като се опитваше гласът му да звучи радостно. Той наистина се чувствуваше почти радостен и смяташе, че спасяването от чудовище като Руел би накарало даже човек, умиращ от бързоразвиващ се рак, да се чувствува почти радостен. — Хайде, Ричи, път ни чака.

— Къде отиваме?

— Не знам, но сигурно някъде тук наблизо. Поне така ми се струва.

— В Пойнт Венути ли?

Джек обърна глава и се втренчи в него. Изморените очи на Ричард изглеждаха безизразни.

— Защо реши така?

— Там ли отиваме?

Джек сви рамене. „Може би. А може би не.“ Бавно тръгнаха през обраслия с бурени плац и Ричард смени темата.

— Всичко това истина ли беше? — Приближаваха се към ръждясалата двойна порта. — Имаше ли поне частица истина във всичко това?

— Прекарахме няколко дни в един електрически влак, който се движеше с четиридесет километра в час — отвърна Джек. — Освен това някак си стигнахме от Спрингфийлд, Илиной, в северна Калифорния, близо до брега на океана. Сега ти ми кажи, дали е било истина.

— Да… но…

Джек вдигна дясната си ръка. Китката й бе покрита с възпалени червени петънца, които сърбяха и смъдяха.

— Погледни това. Така ме подредиха червеите, които падаха от главата на Руел Гардънър.

Ричард се обърна встрани и шумно повърна.

Джек го прихвана. Имаше чувството, че в противен случай Ричард просто ще се свлече на земята. Ужаси се като усети колко много е отслабнал приятелят му, колко горещо е тялото му под ученическата риза.

— Извинявай, че го казах. Беше жестоко от моя страна — каза той, когато видът на Ричард се подобри малко.

— Да, наистина беше, но предполагам, че то бе единственото нещо, което можеше да… знаеш какво…

— Да те убеди ли?

— Да, струва ми се. — Ричард го погледна с беззащитните си, наранени очи. Цялото му чело се бе покрило с пъпки. Херпеси ограждаха устата му. — Джек, трябва да те попитам нещо и искам да ми отговориш… направо. Искам да те попитам…

„О, знам какво искаш да ме попиташ, Ричи.“

— След няколко минути — каза Джек. — Ще стигнем до въпросите и отговорите, които знам, след няколко минути. Но първо трябва да се погрижим за нещо друго.

— За какво?

Вместо да отвърне, Джек се приближи до малкия влак. Застана до него и го огледа. Ниска машина и два вагона — открит и закрит. Дали някак си бе успял да пренесе цялото това нещо в северна Калифорния? Едва ли. Пренасянето с Вълк бе дребна работа, издърпването на Ричард в Териториите от двора на „Тейър“ за малко не му беше откъснало ръката, но и двете бяха изисквали съсредоточаване и напрягане на съзнанието от негова страна. Доколкото можеше да си спомни, той изобщо не бе мислил за влака в момента на пренасянето, единствената му мисъл беше да успее да измъкне Ричард от лагера на вълкодлаците, преди той да види своя старец. Освен това при пренасянето си от единия в другия свят обикновено всичко друго се променяше в известна степен — актът на пренасянето, изглежда, изискваше и някаква трансформация. Ризите биха могли да станат къси палтенца, джинсите — вълнени панталони, парите — съчленени броеници. А този влак изглеждаше тук точно такъв, какъвто бе изглеждал и там отвъд. Морган бе успял да създаде нещо, което не загубваше нищо при пренасянето си.

„Освен това те носеха сини дънки там отвъд, Джеки.“ „Дааа. И въпреки че Озмънд държеше верния си камшик, той държеше и пистолет.“

„Пистолетът на Морган. Влакът на Морган.“ Джек настръхна. Чу Андерс да промърморва: „Лоша работа.“ Точно така. Много лоша работа. Прав беше Андерс. „Демони, наблъскани един до друг.“ Джек се пресегна към кабината, взе един от автоматите, сложи му нов пълнител и тръгна обратно към мястото, откъдето Ричард го наблюдаваше блед и замислен.

— Това изглежда като изоставен тренировъчен лагер на Гражданската отбрана — каза той.

— Имаш предвид едно от местата, където войниците на бъдещето се подготвят за Третата световна война, така ли?

— Ами да, нещо такова. Подобни лагери има на две-три места в северна Калифорния… те се създават и процъфтяват някой и друг месец, но когато избухването на Третата световна война отново се отдалечи за неопределено време, хората загубват интерес или закриват лагерите заради търговия с оръжие или наркотици, или нещо такова. Знам го от… от баща ми.

Джек не отвърна.

— Какво ще правиш с автомата, Джек?

— Ще се опитам да се отърва от този влак. Някакви възражения?

Ричард потрепери и направи отвратена гримаса.

— Абсолютно никакви.

— Как мислиш, дали ще стане с автомата? Ако стрелям в пластичния експлозив?

— С един куршум едва ли ще успееш, но можеш да опиташ с цял пълнител.

— Ами в такъв случай да проверим. — Джек махна предпазителя.

Ричард сграбчи ръката му.

— Не мислиш ли, че ще бъде по-разумно да се преместим до оградата, преди да започнеш с експеримента си?

— Добре.

Застанал до покритата с бръшлян ограда, Джек насочи автомата към пакетите с експлозив. Дръпна спусъка и автоматът раздра тишината. Изстрелите прозвучаха ужасяващо силно в тихия като параклис двор. Птички изненадано изкряскаха от страх и литнаха, за да търсят по-тихи места. Ричард се намръщи и затисна ушите си с длани. Брезентът се вееше и танцуваше. След това автоматът замлъкна, въпреки че Джек продължаваше да натиска спусъка. Пълнителят беше свършил, а влакът все така си стоеше на релсите.

— Е — каза Джек, — това беше страхотно. Случайно да имаш някаква друга и…

Откритият вагон избухна с гръм и се обви в сини пламъци. Джек видя как той просто подскочи върху релсите, сякаш някой го бе повдигнал нагоре. Той хвана Ричард за врата и го натисна надолу.

Експлозиите продължиха дълго. Изкривени парчета метал хвърчаха на всички страни. Върху заобления покрив на сградата се изсипа истински метален дъжд. От време на време някое по-голямо парче издаваше звук като китайски гонг или изхрущяваше така, като че ли нещо наистина обемисто бе решило да влезе оттам. След това нещо удари оградата точно над главата на Джек и остави дупка по-голяма от двата му юмрука и той реши, че е време да се измитат. Хвана Ричард и го задърпа към портите.

— Не! — извика Ричард. — Релсите!

— Какво?

— Рел…

Нещо прелетя над тях и момчетата се наведоха. Главите им се чукнаха.

— Към релсите — извика Ричард и заразтрива черепа си с бледата си ръка. — Не към пътя! Към релсите!

Джек бе озадачен, но не зададе въпрос. Така или иначе трябваше да тръгнат нанякъде.

Запълзяха покрай оградата като войници, пресичащи ничия земя. Ричард бе малко по-напред и водеше към отвора в оградата, през който релсите излизаха от двора. Докато пълзяха, Джек погледна през рамо. По-голямата част от влака сякаш просто се беше изпарила. Изкривени парчета метал — някои разпознаваеми, повечето не — лежаха в широк кръг около мястото, на което влакът се бе върнал в Америка, където е бил построен, продаден и платен. Това, че те не бяха убити от някой летящ шрапнел, бе изумително. Това, че даже не бяха одраскани, изглеждаше почти невероятно.

Най-лошото вече бе минало. Бяха се измъкнали от изоставения лагер. Стояха прави (все още готови да се наведат и да побягнат, ако последват остатъчни експлозии).

— Джек, на баща ми няма да му хареса, че вдигна във въздуха влака му — каза Ричард.

Гласът му беше съвършено спокоен, но когато го погледна, Джек видя, че Ричард плаче.

— Ричи…

— Не, изобщо няма да му хареса — повтори Ричард, сякаш си отговаряше сам.

3.

Между железопътните релси, водещи извън лагера в посока, която според Джек бе приблизително южна, растеше гъста ивица високи до коленете бурени. Самите релси, отдавна неизползувани, бяха ръждясали и на места странно извити — накъдрени почти вълнообразно.

„Това е от земетресенията“ — със страхопочитание си помисли Джек.

Зад тях пластичният експлозив продължаваше да избухва сегиз-тогиз. Джек тъкмо решаваше, че всичко окончателно е свършило, и отново чуваше дълъг, дрезгав звук, сякаш някой великан си прочистваше гърлото. Веднъж погледна назад и видя черен облак дим, увиснал в небето. Ослуша се за пращене на огън (като всеки, живял известно време на калифорнийския бряг, той се страхуваше от пожари), но не чу. Даже горите тук изглеждаха новоанглийски — гъсти и натежали от влага. Цялата местност със сигурност беше пълна противоположност на кафеникавия пейзаж на южна Калифорния и нейния сух като кибрит въздух. Горите бяха толкова свежи, че му изглеждаха почти самодоволни. Самата железопътна линия приличаше на бавно стесняваща се пътека между настъпващите дървета, храсти и плъзнал навсякъде бръшлян („Бас хващам, че е отровен“ — помисли си Джек и несъзнателно почеса изпохапаната си китка) със свой почти огледален образ от ивица бледо-синьо небе. Даже чакълът по линията беше покрит с мъх. Мястото изглеждаше уединено — място, изпълнено с тайни.

Джек наложи бърза крачка и то не само с цел да се отдалечат преди да се покажат полицаите или пожарникарите. Бързата крачка осигуряваше мълчанието на Ричард. Той вървеше твърде трудно, за да може да продължи да говори… или да задава въпроси.

Бяха изминали може би около три километра и Джек тъкмо се поздравяваше за този задушаващ разговора номер, когато Ричард с тънък, разтреперан глас извика:

— Хей, Джек…

Обърна се тъкмо навреме, за да види как приятелят му, който бе малко поизостанал, полита напред. Беше бял като платно. Джек едва успя да го хване. Ричард сякаш се беше стопил.

— Господи, Ричард!

— Чувствувах се добре до преди секунда-две — каза Ричард със същия тънък, разтреперан глас. Дишането му беше твърде бързо, твърде сухо. Очите му бяха полузатворени. Джек виждаше само част от сините му ириси. — Просто… ми се зави свят. Съжалявам.

Зад тях се разнесе нова експлозия, последвана от изтракващия звук на падащи върху ламаринения покрив на сградата метални останки. Джек погледна нататък, след това тревожно се втренчи в релсите, водещи напред.

— Можеш ли да се държиш за мен? Ще те понося на конче — каза той и си спомни за Вълк.

— Мога.

— Ако не можеш, кажи.

— Джек, ако не можех да се държа, нямаше да ти казвам, че мога. — В гласа му се усетиха насърчаващи нотки, нещо от предишния Ричард.

Джек го пусна. Приятелят му стоеше там и се олюляваше. Изглеждаше така, сякаш човек би могъл да го катурне с едно духване в лицето. Джек се обърна и клекна върху една от разядените траверси. Направи с ръцете си стреме и Ричард обви собствените си ръце около шията му. Джек се изправи и закрачи напред по траверсите. Вървеше толкова бързо, че почти тичаше. Изглежда изобщо нямаше да бъде проблем за него да носи Ричард и то не само защото приятелят му бе отслабнал. Джек бе влачил бурета с бира, бе пренасял кашони и брал ябълки. Беше прекарал доста време в Далечното поле на Сънлайт Гардънър, където бе вадил камъни — кажете „алилуя“. И всичко това го беше направило по-як и по-жилав. Но жилавостта бе проникнала твърде дълбоко във фибрите на самата му същност, за да се приеме, че това се дължи единствено на нещо толкова елементарно и безсмислено като физическите упражнения. Нито пък можеше да се разгледа като проста зависимост от пренасянето му напред-назад между двата свята или от това, че другият свят — прекрасен и величествен, както само той можеше да бъде — бе сложил своя отпечатък върху него. Джек смътно се досещаше, че се опитва да направи нещо повече, отколкото просто да спаси живота на майка си. От самото начало се беше опитвал да направи нещо по-значимо от това. Опитваше се да извърши добро дело и смътно долавяше, че подобни побъркани начинания винаги действуват закаляващо. Той наистина затича.

— Ако ме разболееш от морска болест — каза Ричард с глас, подскачащ в съзвучие със стъпките на Джек, — ще повърна точно върху главата ти.

— Знам, че мога да разчитам на теб, Ричи — задъхан отвърна Джек и се ухили.

— Доста глупаво се чувствувам тук горе. Сякаш съм на кокили.

— Вероятно така и изглеждаш, приятелче.

— Не ме… наричай приятелче — прошепна Ричард и усмивката на Джек стана още по-широка и той си помисли: „О, Ричард, приятелю мой, бъди жив и здрав навеки!“

4.

— И преди бях виждал този човек — прошепна Ричард над главата на Джек.

Той се сепна. Бе качил Ричард на раменете си преди десетина минути и бяха изминали още километър-два, но все още не се забелязваше какъвто и да било признак на цивилизация. Само релси и миризма на сол във въздуха.

„Дали релсите наистина отиват там, където мисля, че отиват?“ — чудеше се Джек.

— Кой човек?

— Човекът с камшика и пистолета. Познах го. Виждал съм го и преди.

— Кога? — задъхано попита Джек.

— Много отдавна. Когато бях малък. — Ричард замълча и след това неохотно добави: — По същото време, когато ми се присъни… онзи странен сън в дрешника… Само дето предполагам, че не е било сън, нали?

— Аха.

— А човекът с камшика бащата на Руел ли беше?

— Ти как мислиш?

— Че беше — мрачно отвърна Ричард.

Джек спря.

— Ричард, накъде отиват тези релси?

— Ти знаеш накъде отиват — отвърна Ричард с някакво странно спокойствие.

— Да, мисля, че наистина знам, но искам да го чуя от теб. — Джек замълча. — Струва ми се, че имам нужда да го чуя от теб. Накъде отиват тези релси?

— Отиват в град на име Пойнт Венути — каза Ричард и сякаш отново щеше да се разплаче. — Там има един голям хотел. Не знам дали това е мястото, което търсиш, но мисля, че вероятно е то.

— Аз също — въздъхна Джек и отново тръгна. Придържаше краката на Ричард с ръце, болката в гърба му ставаше все по-силна, но той неотлъчно следваше посоката на релсите, които щяха да го заведат — да ги заведат — до мястото, където се намираше спасението на майка му.

5.

Докато вървяха, Ричард разказваше. Той не започна веднага с участието на баща си в тази побъркана история, но бавно се приближаваше към него.

— Отдавна познавам този човек — каза Ричард. — Абсолютно съм сигурен. Той идваше вкъщи. Винаги влизаше отзад, през черния вход. Не звънеше на звънеца, нито чукаше. Просто някак си… подраскваше по вратата и мен винаги ме полазваха тръпки. Толкова се страхувах от него, че всеки път аха да се напишкам. Той беше висок човек. О, на малките хлапета възрастните винаги им се струват високи, но той наистина беше много висок. Косата му бе съвсем бяла. Обикновено носеше тъмни очила, а понякога слънчеви очила с огледални стъкла. Когато видях по телевизията репортажа за него, веднага разбрах, че и преди съм го срещал някъде. Същата вечер баща ми се занимаваше с някакви документи на горния етаж. Аз седях пред телевизора и когато той влезе и видя какво дават, едва не си изпусна чашата. След това бързо-бързо превключи на друг канал.

Ричард помълча, след това добави:

— Само че по времето, когато идваше вкъщи при баща ми, той не се наричаше Сънлайт Гардънър. Не мога да си спомня как точно беше името му. Но бе нещо като Банлънд… или Орлънд…

— Озмънд?

Ричард светна.

— Точно така. Никога не чух първото му име. Но той идваше веднъж на месец-два. Понякога и по-често. Веднъж идва през вечер в продължение на една седмица и след това изчезна за половин година. Когато идваше, винаги се заключвах в стаята си. Не харесвах миризмата му. Използуваше някакъв гаден одеколон, предполагам, въпреки че миришеше по-силно, като на парфюм. На евтин парфюм. Но отдолу…

— Отдолу избиваше миризма, като че ли не се е къпал поне десет години.

Ричард смаяно хлъцна.

— Аз също го срещнах като Озмънд — обясни Джек. Бе обяснявал и преди — поне част от това — но тогава Ричард не го бе слушал. Сега обаче слушаше. — В частта от Териториите, която съответствува на Ню Хампшир, още преди да го срещна като Сънлайт Гардънър в Индиана.

— В такъв случай сигурно си видял и… и сина му.

— Руел ли? — Джек поклати глава. — Руел тогава сигурно е бил в Прокълнатите земи и е получавал поредните няколко дози. — Джек си помисли за червените рани по лицето на чудовищното създание, после си спомни за червеите. Погледна зачервената си, подпухнала китка и потрепера. — Никога не бях виждал Руел преди края, никога не съм виждал и неговия американски двойник. Ти на колко години беше, когато Озмънд започна да се появява?

— Трябва да съм бил четиригодишен, понеже онова нещо… знаеш кое… в дрешника… още не се беше случило. Спомням си, че след това още повече се страхувах от него.

— След като животното те докосна в дрешника, така ли?

— Да.

— А това стана, когато беше на пет, нали?

— Да.

— Когато двамата бяхме на пет.

— Да. Можеш да ме свалиш за малко. Ще се опитам да повървя.

Джек се подчини. Двамата продължиха мълчаливо с наведени глави, без да се поглеждат. Когато Ричард е бил на пет, нещо се бе протегнало от тъмното и го бе докоснало. Когато двамата бяха на шест…

(на шест, Джеки беше на шест)

… Джек бе чул баща си и Морган да говорят за едно място, където ходели, едно място, което Джеки наричаше Страната на сънищата наяве. А по-късно през същата година нещо се беше протегнало от тъмното и бе докоснало него и майка му. И това нещо е било гласът на Морган Слоут — ни повече, ни по-малко. Морган Слоут, който се обаждаше от Грийн Ривър, Юта, и хлипаше. Той, Фил Сойер и Томи Удбайн бяха тръгнали три дни по-рано на ранния си ноемврийски лов. Друг техен колега — Ранди Гловър — имаше луксозна вила в Блесингтън, Юта. Гловър обикновено ловуваше с тях, но тази година кръстосваше Карибско море. Морган се обаждаше, за да съобщи, че Фил е застрелян, очевидно от някакъв друг ловец. Той и Томи Удбайн го измъкнали от пустошта на импровизирана носилка. Морган каза, че Фил дошъл в съзнание в джипа на Гловър и го помолил да предаде обичта му на Лили и Джек. Умрял петнадесет минути по-късно, докато Морган като обезумял карал към Грийн Ривър и най-близката болница.

Морган не беше убил Фил. Имаше си Томи, за да потвърди, че тримата са били заедно, когато е прозвучал изстрелът, в случай че изобщо някога се изискат свидетелски показания (което, разбира се, не бе станало).

Но сега Джек си мислеше, че това не означава, че не би могъл да си наеме някого, за да му го свърши. Нито пък означаваше, че чичо Томи не е таял съмнения относно случилото се. Ако е така, може би чичо Томи не е убит само за да останат Джек и умиращата му майка напълно без закрила срещу грабителските попълзновения на Морган. Може би е умрял, понеже Морган най-накрая се е изморил да се чуди дали единственият свидетел няма да намекне на оцелелия син, че смъртта на Фил Сойер е нещо повече от нещастен случай. Джек усети, че кожата му настръхва от ужас и погнуса.

— Този човек навърташе ли се у вас преди баща ти и баща ми да тръгнат на лов за последен път? — свирепо попита той.

— Джек, бил съм само четиригодишен…

— Не, не си бил на четири, а на шест. Бил си на четири, когато е започнал да идва, но беше на шест, когато убиха баща ми в Юта. А ти не забравяш, Ричард. Той идваше ли у вас преди да умре баща ми?

— Точно по това време идваше почти през вечер — каза Ричард. Гласът му едва се чуваше. — Точно преди този последен лов.

Въпреки че Ричард нямаше никаква вина, Джек не можа да сдържи горчивината си.

— Моят баща умира по време на лов в Юта, чичо Томи го прегазват в Лос Анжелос. Ричард, смъртността между приятелите на баща ти е дяволски висока!

— Джек…

— Обърне ли се колата, пътища много или счупи ли се стомната, няма защо да биеш детето. Ричард, можеш да си избереш клише, което ти харесва — каза Джек, — но когато дойдох при теб в училището „Тейър“, ти ме нарече побъркан.

— Джек, ти не разби…

— Да, наистина не разбирам. Бях изморен и ти ми предложи легло. Хубаво. Бях гладен и ти ми намери храна. Страхотно! Но това, от което имах най-голяма нужда, бе да ми повярваш. Знаех, че очаквам твърде много, но по дяволите, Ричард, ти си познавал човека, за когото ти говоря! Знаел си, че има нещо общо с баща ти, но просто каза нещо от сорта: „Бедният Джек е прекарал твърде много време под горещото слънце на Сийбрук Айланд и дрън-дрън-дрън!“ Господи, Ричард, мислех, че сме по-добри приятели!

— Ти все още не разбираш!

— Какво? Че си бил твърде уплашен от измишльотините на Сийбрук Айланд, за да ми повярваш поне малко? — Гласът на Джек трепереше от възмущение.

— Не. Страхувах се от нещо по-лошо.

— Така ли? — Джек спря и агресивно се вгледа в бледото, отчаяно лице на приятеля си. — И какво би могло да бъде по-лошо от това за Ричард Рационалния?

— Страхувах се — със съвършено спокоен глас отвърна Ричард, — страхувах се, че ако науча повече за всички тези тайни… за Озмънд или за онова, което преживях в дрешника тогава, няма да мога да обичам баща си повече. И бях прав.

Ричард покри очи с тънките си мръсни пръсти и заплака.

6.

Джек стоеше, гледаше плачещия Ричард и се проклинаше за сетен път. Нямаше значение какъв е Морган, след като той все пак беше баща на Ричард Слоут. Та нима не виждаше как духът му продължава да наднича от формата на ръцете на Ричард и от скулите на лицето му. Да не би случайно да беше забравил това? Не, но за миг горчивото му разочарование от Ричард просто го беше заслепило. Пък и нарастващата му нервност си бе казала думата. Талисманът беше много, много близо и той усещаше това с нервните си окончания по начина, по който конят помирисва вода в пустинята или далечен пожар в прерията и нервно се изправя на задните си крака.

„Да, добре, но се предполага, че този човек е най-добрият ти приятел, Джеки! Плаши се и повече, ако трябва, но не си го изкарвай на Ричард. Момчето е болно, в случай че не си забелязал.“

Той протегна ръка към Ричард. Ричард се опита да го отблъсне, но на него не му минаваха такива и той го прегърна. Двамата стояха на средата на изоставената железопътна линия, главата на Ричард се облягаше на рамото на Джек.

— Чуй — притеснено каза той, — опитай да не се тревожиш твърде много за това… знаеш… за всичко… просто недей, Ричи. Опитай се някак си да свикнеш с промените, ако можеш.

„Джек, това прозвуча наистина глупаво. Все едно да кажеш на някой, че е болен от рак, ама да не се тревожи, понеже съвсем скоро ще пуснат «Междузвездни войни» на видеокасети и той ще се ободри.“

— Да — каза Ричард и се отдръпна от Джек. Сълзите бяха оставили чисти следи по мръсното му лице. Той изтри очите си с ръка и опита да се усмихне. — „Сичко шъ бъде добре и сичко шъ бъде добре…“

— „И сички неща наистина шъ бъдат наред“ — включи се и Джек и те едновременно довършиха, после едновременно се засмяха и това беше добре.

— Хайде да тръгваме — каза Ричард.

— Накъде?

— Към твоя талисман. Като те слушам, ми се струва, че най-вероятно се намира в Пойнт Венути. Това е първият град по линията. Хайде, Джек. Тръгваме. Но недей да вървиш бързо, още не съм ти разказал всичко.

Джек го погледна въпросително и те отново тръгнаха, но бавно.

7.

Сега, когато се беше счупила стомната и Ричард си бе разрешил да започне да си припомня разни неща, той се оказа неочакван източник на информация. На Джек все повече му се струваше, че е започнал да реди някакъв пъзъл, без да знае, че няколко от най-важните парчета липсват. А през цялото време те са били в Ричард. Ричард бил ходил и преди в лагера на Гражданската отбрана. Това бе първото парче. Той бил собственост на баща му.

— Сигурен ли си, че това е същото място? — недоверчиво попита Джек.

— Сигурен съм. То ми се стори познато още там отвъд, но когато се върнахме… когато се върнахме тук… бях съвсем сигурен.

Джек кимна. Не знаеше какво друго да направи.

— Отсядахме в Пойнт Венути. Винаги отсядахме там, преди да дойдем тук. Влакът беше голямо преживяване. Колко бащи притежават свои собствени влакове, искам да кажа.

— Малко — съгласи се Джек. — Предполагам, че Диамантеният Джим Брейди и някои други са имали частни влакове, но не знам дали са били бащи.

— О, татко не е от тяхната категория — каза Ричард и се поусмихна, а Джек си помисли: „Приятелю, ти може би ще бъдеш изненадан.“

— В Лос Анжелос вземахме кола под наем и с нея отивахме до Пойнт Венути. Там отсядахме в един мотел. Само двамата. — Ричард замълча. Очите му се бяха замъглили от обич и спомени. — После — след като се помотавахме малко насам-натам — обикновено отивахме с влака на татко до лагера „Рединис“. Влакът всъщност беше съвсем малък.

— Лагер „Рединис“ ли?

Ричард сякаш не го чу. Беше се втренчил в ръждясалите релси. Те бяха цели тук, но Джек си помисли, че приятелят му може би си спомня изкривените и накъдрени участъци, покрай които бяха минали. На някои места краищата им просто стърчаха във въздуха като скъсани струни на китара. Джек предполагаше, че релсите в Териториите са в чудесно състояние — редовно и съвестно поддържани.

— Тук по-рано е имало теснолинейка. През тридесетте, както ми каза баща ми. Червената линия на окръг Мендосино. Само че тя не е била собственост на окръга, а на частна компания, която фалирала, понеже в Калифорния… знаеш, нали?

Джек кимна. В Калифорния всичко живо ползуваше коли.

— Ричард, защо никога не си ми споменавал за това място?

— Това беше едно от нещата, които татко ме бе помолил никога да не ти казвам. Ти и родителите ти знаехте, че понякога почиваме в северна Калифорния и той каза, че това е без значение, но че не трябва да ти казвам за влака или за лагера „Рединис“. Каза ми, че ако се изпусна, Фил щял да побеснее, понеже било страхотна тайна. — Ричард въздъхна. — Каза, че ако се изпусна, никога няма да ме вземе отново със себе си. Смятах, че не иска да се знае, понеже са съдружници. Но все пак предполагах, че в цялата работа може би се крие нещо повече. — Ричард отново въздъхна. — Теснолинейката фалирала заради колите и магистралите. Джек, имаше нещо в мястото, на което ме заведе. Колкото и да беше странно, то не миришеше на въглеводороди. Бих могъл да ти обясня по-подробно.

Джек отново кимна, но не каза нищо.

— Компанията най-накрая продала цялата линия — заедно с лицензията и всичко останало — на някаква строителна компания. Те мислели, че хората ще започнат да се местят към вътрешността на страната. Само че това не станало.

— И тогава я купил баща ти.

— Да, така предполагам. Не знам със сигурност. Той никога не говореше много за купуването на линията… или за подмяната на релсите с тези.

„Бая труд трябва да е хвърлил за това“ — помисли си Джек и после се сети за рудниците на Морган дьо Орис и за робите в тях.

— Знам, че ги е подменил, понеже ми попадна някаква книга за железниците и разбрах каква точно е разликата между теснолинейка и влак.

Джек коленичи и наистина видя едва забележими вдлъбнатини, успоредни на съществуващите релси.

— Той имаше малък червен влак — замечтано каза Ричард. — Само машина и два вагона. Движеше се с дизелово гориво. Винаги говореше със смях за него и казваше, че единственото нещо, което отделя мъжете от момчетата, е цената на играчките им. На хълма над Пойнт Венути имаше старо депо. Качвахме се дотам с взетата под наем кола, паркирахме и влизахме вътре. Още си спомням миризмата му — на нещо отлежало, но приятно… на дълго събирана слънчева светлина… А вътре беше влакът. И татко… татко казваше: „Всички за лагера «Рединис» да се качват! Ричард, купи ли си билет?“ И след това пиехме лимонада… или чай с лед… и седяхме в кабината… понякога той караше някакви неща отзад… доставки… но ние седяхме най-отпред… и… и… — Ричард преглътна и прекара ръка през очите си. — И беше чудесно. Само аз и той. Двамата. — Неловко се огледа. В очите му блестяха сълзи. — В онези дни в лагера „Рединис“ имаше обръщател за влака. В онези отдавна отминали дни…

Ричард изхлипа.

— Ричи… — Джек посегна да го докосне.

Той блъсна ръката му, отдръпна се и избърса сълзите от бузите си.

— Не бе толкова обрасло тогава — каза той и се усмихна. Поне се опита. — Нищо не бе толкова обрасло тогава, нали, Джек.

— Не — съгласи се Джек и откри, че самият той също плаче. „О, Ричард. О, скъпи приятелю.“

— Не, не беше — повтори Ричард, усмихна се, огледа настъпващите дървета и отри сълзите си с опакото на мръсните си ръце — нищо не бе толкова обрасло тогава. В отдавна отминалите дни, когато бяхме само хлапета. Когато всички живеехме в Калифорния и никой не живееше на друго място. — Той погледна към Джек и се помъчи да се усмихне. — Джек, помогни ми. Имам чувството, че кракът ми е хванат в някакъв глупав капан и ще… ще…

После Ричард падна на колене с коса, залепнала за измореното му лице, и Джек се смъкна до него и нямам сили да ви разказвам повече, обаче все пак ще ви прошепна, че те се утешиха един друг доколкото можаха, но както сигурно знаете от собствения си горчив опит, това никога не е съвсем резултатно.

8.

— Тогава оградата беше нова — каза Ричард, когато събра сили да продължи разказа си. Бяха тръгнали отново. В клоните на един висок, як дъб пееше козодой. Миризмата на сол във въздуха бе станала по-силна. — Много добре си спомням. Спомням си табелата на портите. На нея пишеше: "Лагер „Рединис“. Вътре имаше писта с препятствия и въжета за катерене и други въжета, на които увисваш и се залюляваш и се прехвърляш над разни басейни и канавки. Приличаше на лагер за новобранци във флотата от някой филм за Втората световна война. Но хората, които го използуваха, не приличаха на войници от флотата. Бяха дебели и облечени по един и същи начин — със сиви анцузи с надпис: "Лагер „Рединис“, избродиран с малки червени букви върху горнищата, и долнища с червени кантове. Изглеждаха така, сякаш всеки миг аха да получат инфаркт или мозъчен удар. А може би и двете едновременно. Понякога оставахме и през нощта. Два пъти отидохме в петък и останахме чак до понеделник сутрин. Не в сградата с ламаринения покрив, която видя. Тя беше нещо като казарма за хората, които си плащаха, за да влязат във форма.

— Ако наистина са правели това.

— Да, прав си. Ако наистина са правели това. Както и да е. Ние нощувахме в голяма палатка и спяхме на походни легла. Беше доста ветровито. — Ричард отново се усмихна с копнеж. — Но ти си прав, Джек, не всички хора, които се мотаеха там, приличаха на бизнесмени, опитващи се да влязат във форма. Другите…

— Какви бяха другите? — спокойно попита Джек.

— Някои от тях — много от тях — приличаха на едрите космати същества в другия свят — тихо прошепна Ричард. Джек трябваше да се напрегне, за да чува думите му. — На вълкодлаците. Имам предвид, че донякъде приличаха на обикновени хора, но не много. Изглеждаха… недодялани. Разбираш ли?

Джек кимна. Разбираше.

— Спомням си, че малко се страхувах да ги гледам в очите. От време на време в тях припламваха онези странни огньове… сякаш им се бяха подпалили мозъците. Други пък… — Ричард като че ли изведнъж осъзна нещо. — Други пък приличаха на колегата на треньора ми по баскетбол, за когото ти разказах. Онзи с коженото яке, който непрекъснато пушеше.

— Ричард, колко далече е този Пойнт Венути?

— Не знам съвсем точно. Но обикновено вземахме разстоянието за два-три часа, а влакът винаги се движеше бавно. Със скоростта на тичащ човек или малко по-бързо. Едва ли е на повече от тридесет километра от лагера. А може би е и по-близо.

— В такъв случай ние сме на около двадесет километра от него. От…

(от талисмана)

— Да. Сигурно.

Внезапно притъмня и Джек погледна нагоре. Сякаш за да покаже, че сантименталното одухотворяване на природата в края на краищата не е толкова сантиментално, слънцето се бе скрило зад гъсти облаци. Температурата като че ли изведнъж падна с десет градуса. Денят сякаш посивя. Козодоят замлъкна.

9.

Ричард пръв забеляза табелата — варосана квадратна дъсчица, надписана с черна боя. Стоеше от лявата страна на релсите, а около стълба й се бе обвил бръшлян, сякаш за да покаже, че тя е тук от доста дълго време. Текстът обаче бе съвсем актуален и гласеше: „Добрите птички могат да отлетят. Лошите момчета трябва да умрат. Това е последният ви шанс. Вървете си вкъщи!“

— Можеш да си тръгнеш, Ричард — спокойно каза Джек. — С мен всичко е наред. Те без съмнение ще те пуснат да си отидеш. Това изобщо не е твоя работа.

— Аз пък мисля, че може би е.

— Аз те въвлякох във всичко това.

— Не. Баща ми ме е въвлякъл във всичко това. Или може би съдбата. Или Бог. Или Язон. Но който ще да е, аз оставам.

— Добре — каза Джек. — Да вървим.

Когато минаваха покрай табелата, той подскочи, нанесе й доста сносен кунг-фу ритник и я събори.

— Браво, приятелче — каза Ричард и се поусмихна.

— Благодаря, но не ме наричай „приятелче“.

10.

Въпреки че пак бе започнал да изглежда изморен и отпаднал, Ричард не спря да говори през следващия час, докато вървяха по релсите към все по-засилващата се миризма на Тихия океан. Изля поток спомени, които бе потискал в себе си години наред. Джек се стараеше лицето му да не издаде огромното му удивление и… дълбокото състрадание към самотното дете, жадувало жалките трохи бащина обич, чийто образ Ричард рисуваше, неволно или не.

Той поглеждаше бледото му лице, раните по бузите и челото, херпесите около устата, слушаше напрегнатия му, почти шепнещ глас, в който сега, когато Ричард най-сетне имаше удобен случай да разкаже всички тези неща, изобщо нямаше колебание и запъване, и за сетен път се радваше, че Морган Слоут не е негов баща.

Ричард му каза, че си спомня всички забележителности покрай този участък на железопътната линия. На едно място забелязаха провиждащия се над дърветата покрив на някакъв хамбар, върху който все още се мъдреше избеляла реклама на „Честърфийлд Кингсайз“.

— Двадесет вида страхотен тютюн правят двадесет чудесни цигари! — усмихнат изрецитира Ричард. — Само че в онези дни се виждаше целият хамбар.

След това посочи на приятеля си огромен бор с разклонен връх, а петнадесет минути по-късно му каза:

— От другата страна на този хълм стърчеше една скала, която изглеждаше точно като жаба. Хайде да видим дали още я има.

Имаше я и Джек сметна, че наистина прилича на жаба. Малко. Ако понапрегнеш въображението си. „И може би тя помага да бъдеш на три. Или на четири. Или на седем. Или на колкото си.“

Ричард обичал железопътната линия и смятал, че лагерът „Рединис“ наистина си го бивало с пистата за бягане, с препятствията и въжетата за катерене. Но изобщо не харесвал самия Пойнт Венути. След известно напрягане на мозъка той си спомни даже името на мотела, в който отсядал с баща си по време на престоя им в малкия крайбрежен град. Мотел „Кингсланд“, каза той… и Джек откри, че името не го изненадва особено.

Ричард му съобщи, че мотел „Кингсланд“ се намирал съвсем близо до стария хотел, от който баща му сякаш винаги се бил интересувал. Той го виждал от прозореца си, но не го харесвал. Хотелът представлявал огромна, разперена постройка с кули и кулички, фронтони и кубета. На покрива му се въртели безброй медни ветропоказатели със странна форма. Въртели се даже когато нямало вятър, каза Ричард. Ясно си спомнял, че часове наред стоял до прозореца на стаята си и гледал как странните медни творения с форма на полумесец, на бръмбари скарабеи или на китайски идеограми се въртят и въртят и въртят и проблясват под слънчевите лъчи, докато отдолу океанът реве и се пени.

„О, да, докторе, сега си спомням всичко“ — помисли си Джек.

— Хотелът безлюден ли беше? — попита той.

— Да. Продаваше се.

— И как се казваше?

— „Азенкур“. — Ричард замълча и след това, съвсем по детски, добави още един цвят — този, който повечето деца най-вероятно биха оставили в кутията. — Беше черен. От дърво, но дървото изглеждаше като камък. Стар черен камък. И затова баща ми и приятелите му го наричаха така. „Черният хотел“.

11.

Донякъде (но не единствено) за да разведри Ричард, Джек попита:

— Баща ти купи ли и хотела, както е направил с лагера „Рединис“?

Ричард се замисли и след това кимна.

— Да. Така смятам. След известно време. Когато за пръв път ме заведе със себе си, на главния вход висеше табела „Продава се“, която по едно време просто изчезна.

— Но вие никога не сте нощували там, така ли?

— Господи, разбира се, че не! — Ричард потрепера. — Би могъл да ме вкара вътре само завързан с въже… но даже тогава сигурно не бих влязъл.

— Искаш да кажеш, че дори не си влизал?

— Не. Нито съм влизал, нито пък някога ще вляза.

„Ах, Ричи, не са ли те учили, че човек не бива никога да казва «никога»?“

— А баща ти? Той също ли не е влизал?

— Не, доколкото ми е известно — произнесе Ричард с чисто професорски тон и насочи показалец към основата на носа си, сякаш искаше да намести очилата, които не бяха там. — Мога да се закълна, че никога не е влизал. Та той се страхуваше не по-малко от мен самия. Само че аз… аз само се страхувах, докато при него… при него имаше и нещо друго. Този хотел сякаш…

— Какво сякаш?

— Мисля, че той просто му беше влязъл под кожата — неохотно каза Ричард и замълча, потънал в спомени. — Когато бяхме в Пойнт Венути, той всеки ден отиваше и стоеше пред него. Нямам предвид няколко минути или нещо такова, не, той стоеше пред него по два-три часа. Понякога и повече. Обикновено сам. Но не винаги. Имаше… странни приятели.

— Вълкодлаци ли?

— Така ми се струва — почти сърдито отвърна Ричард. — Да, някои от тях сигурно са били вълкодлаци, както ги наричаш. Те изглеждаха непохватни в дрехите си. Постоянно се почесваха, обикновено по онези места, на които не е прието да се почесва един възпитан човек. Други приличаха на заместника на треньора ми по баскетбол. Изглеждаха някак си жестоки и зли. Някои от тях срещах и в лагера „Рединис“… Джек, ще ти кажа нещо. Тези хора сякаш се страхуваха от хотела повече и от баща ми. Те просто се свиваха и трепереха от страх, когато бяха близо до него.

— А Сънлайт Гардънър? Той идваше ли там?

— Аха. Само че в Пойнт Венути приличаше повече на човека, когото видяхме там отвъд…

— На Озмънд, така ли?

— Да. Но тези хора не идваха много често. Обикновено баща ми отиваше сам. Понякога си носеше сандвичи, които му бяха приготвили в ресторанта на мотела, сядаше на една пейка на тротоара срещу хотела и го гледаше, докато си ядеше обяда. Аз стоях до прозореца във фоайето на „Кингсланд“ и гледах как баща ми гледа хотела и лицето му никак не ми харесваше. Изглеждаше уплашено, но в същото време и някак си… някак си злорадо.

„Злорадо значи“ — помисли си Джек.

— Понякога ме питаше дали искам да отида с него и аз винаги отказвах. Той кимваше и си спомням, че веднъж каза: „Има време. Някой ден ще разбереш всичко, Рич… след години.“ И си спомням как си помислих, че ако говори за черния хотел, изобщо не искам да разбирам. — Ричард въздъхна. — Веднъж, когато беше пиян, каза, че вътре имало нещо, че било там отдавна. Спомням си, че си бяхме легнали. Вятърът духаше силно през онази нощ. Чувах как вълните се удрят в брега и как ветропоказателите скърцат, докато се въртят по върховете на кулите на „Азенкур“. Звукът беше страховит. Мислех си за хотела и всички онези стаи, празни и безлюдни…

— Като изключим духовете — промърмори Джек. Стори му се, че чува стъпки, и бързо погледна назад. Нищо. Никой. Докъдето стигаше погледът му, релсите бяха пусти.

— Точно така. Като изключим духовете — съгласи се Ричард. — И тогава аз попитах: „А то ценно ли е, татко?“, а той отговори: „Най-ценното, което съществува.“ — Ами тогава някой маниак вероятно ще се вмъкне и ще го открадне — подметнах аз, въпреки че никак не ми се обсъждаше повече тъкмо тази тема, но пък и никак не ми се искаше да го оставя да заспи. Не и когато навън духаше такъв страховит вятър и когато ветропоказателите поскърцваха толкова злокобно. Той се засмя и чух как си налива още малко бърбън от бутилката, която стоеше на пода край леглото му. „Рич, никой не може да го открадне — каза той. — А ако някой маниак успее да влезе в «Азенкур», ще види неща, които не е виждал никога. — После отпи от чашата си и мога да ти кажа, че започна да се унася. — Само един човек на света би могъл някога да докосне това нещо, но той никога няма да се доближи до него, Рич. Обещавам ти това. Най-интересното е, че то е едно и също тук и там отвъд. Просто не се променя, поне доколкото на мен ми е известно, то наистина не се променя. Бих искал да го притежавам, но изобщо не мисля да се опитвам, поне не сега, а може би и никога. Какво ли не бих могъл да правя с него! О, наистина бих могъл, но, общо взето, смятам, че най ми харесва то да остане там, където си е.“ Вече и на мен ми се беше приспало, но аз го попитах какво е това то, за което говори.

— И какво ти отвърна той? — с пресъхнала уста запита Джек.

— Ами нарече го… — Ричард се поколеба и се смръщи. — Нарече го „оста на всички възможни светове“ и се засмя. А после го нарече нещо друго. Нещо, което изобщо не би ти харесало.

— И какво беше то?

— То направо ще те подлуди.

— Хайде, Ричард, изплюй го!

— Ами нарече го… хм… нарече го „безразсъдството на Фил Сойер“.

Само че Джек не изпита гняв, а изблик на гореща, замайваща възбуда. Това беше талисманът, точно така. Оста на всички възможни светове. Колко свята? Само Бог знаеше. Американските територии, самите Територии, хипотетичните Територии на Териториите и така нататък и така нататък… до безкрайност. Вселена от светове, необхватен макрокосмос от светове и във всички тях едно нещо, което винаги остава същото, една обединяваща сила — несъмнено добра, въпреки че сега е затворена на зловещо място. Талисманът, оста на всички възможни светове. Дали той наистина беше и безразсъдството на Фил Сойер? Сигурно. Безразсъдството на Фил… безразсъдството на Джек… на Морган Слоут… на Гардънър… и надеждата на две кралици, разбира се.

— Значи няма само двойници! — възкликна Джек.

Ричард, който крачеше с мъка и наблюдаваше как траверсите изчезват под краката му, нервно се втренчи в него.

— Не са двойници, а нещо повече, понеже има повече от два свята. Има тройници… четворници… кой знае? Морган Слоут тук, Морган дьо Орис там отвъд, вероятно Морган, херцог на Азриил, нейде другаде. Но той никога не е влизал в хотела.

— Не разбирам за какво говориш — въздъхна Ричард, а примиреният му глас сякаш казваше: „Но съм сигурен, че така или иначе ще продължиш и ще преминеш от глупости към същински безумия. Всички да се качват! Тръгваме към Сийбрук Айланд!“

— Той не може да влезе вътре. Това е. Морган от Калифорния не може… и знаеш ли защо? Защото Морган дьо Орис не може. А Морган дьо Орис не може, понеже Морган от Калифорния не може. Ако един от тях не може да влезе в своята версия на черния хотел, в такъв случай никой от тях не може. Разбираш ли?

— Не.

Джек изобщо не чу какво му отвърна Ричард. Изгаряше от откритието си.

— Двама Моргановци или дузини. Няма значение. Две кралици или дузини — дузини кралици в дузини светове, Ричард, помисли за това! Побира ли го мозъкът ти? Дузини от черни хотели! Само че в някои от световете те могат да бъдат черни лунапаркове… или черни стадиони… или не знам още какво. Но, Ричард…

Джек спря, сграбчи Ричард за раменете, обърна го към себе си и се втренчи в него с блеснали очи. Отначало Ричард понечи да се отдръпне, но спря като закован, омаян от огнената красота, излъчваща се от лицето на Джек. Изведнъж, за миг, Ричард повярва, че всички неща са възможни. Изведнъж, за миг, се почувствува излекуван.

— Какво? — прошепна той.

— Някои неща са изключения. Някои хора са изключения. Те са… те са… единствени по природа. Само това мога да измисля, за да го изразя. Те са като него — като талисмана. Единствени по природа. Аз. Аз съм единствен. Имал съм двойник, но той е умрял. Не само в света на Териториите, а във всички светове освен в този. Знам това, чувствувам го. Моят баща също го е знаел. Мисля, че и затова ме е наричал Джек Пътника. Когато съм тук, не съм там. Когато съм там, не съм тук. Ричард, ти също!

Ричард го гледаше онемял.

— Ти едва ли си спомняш, понеже беше в Страната на сънищата, докато говорех с Андерс, но той ми каза, че Морган дьо Орис е имал син. Ръштън. Разбираш ли какъв е бил той?

— Да — прошепна Ричард, все още неспособен да отмести очи от Джек. — Бил е моят двойник.

— Точно така. Андерс каза, че е умрял още като малко момченце. Талисманът е единствен по природа. Ние също. Баща ти обаче не е. Аз видях Морган дьо Орис отвъд. Той наистина прилича на баща ти, но не е баща ти. Ричард, Морган не е можел да влезе в черния хотел. Не може да влезе и сега. Но знае, че ти си единствен по природа, точно както знае, че и аз съм. И затова желае смъртта ми. Той има нужда да си на негова страна, понеже ако тогава реши, че наистина иска талисмана, винаги би могъл да те изпрати да го вземеш, нали?

Ричард се разтрепера.

— Както и да е — мрачно заключи Джек, — едва ли ще му се наложи да се тревожи за това. Ние ще изнесем талисмана, но той няма да го има.

— Джек, аз няма да мога да вляза там — прошепна Ричард, но Джек не го чу, понеже вече вървеше напред.

Ричард затупурка след него.

12.

Превали пладне. Двете момчета вървяха, без да разговарят. Гората се бе смълчала. На две места Джек забеляза дървета със странни чворести дънери и преплетени корени, растящи досами релсите. Видът им никак не му хареса. Струваха му се твърде познати.

Ричард, който вървеше, забил поглед в изчезващите под краката му траверси, се спъна, падна и си удари главата. Джек отново го понесе на конче.

— Джек, ето там! — след цяла вечност извика Ричард.

На височинката пред тях релсите се мушваха в старо депо. Вратите му зееха отворени и зад тях се мержелееше изпълнен със сенки и паяжини сумрак. Зад депото (което нищо чудно някога да било приятно място, както твърдеше Ричард, но на Джек сега му се струваше само изпълнено с призраци) имаше шосе.

Оттатък шосето беше океанът. Джек дочуваше шума на вълните.

— Май стигнахме — с пресъхнало гърло каза той.

— Почти — отвърна Ричард. — Пойнт Венути е на два-три километра по шосето. Господи, бих искал да не се налагаше да ходим там! Джек… Джек? Къде отиваш?

Но Джек не се обърна. Прекрачи релсите, заобиколи едно от странно изглеждащите дървета (точно това по-ниско и от храст) и се насочи към шосето. Високи бурени и треволяци шибаха прокъсаните му джинси. Нещо се раздвижи в сумрака на депото (някогашното частно депо на Морган Слоут) и се чу гаден лигав звук, но Джек дори не погледна нататък.

Стигна до шосето, пресече го и се насочи към брега.

13.

В средата на декември 1981 година Джек Сойер стоеше с ръце в джобовете на джинсите си там, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния океан. Той беше дванадесетгодишно, изключително красиво за възрастта си момче. Океанският бриз отмяташе назад дългата му, може би твърде дълга кестенява коса и откриваше фино, гладко чело. Той стоеше и мислеше за майка си, която умираше, за приятелите — близки и далечни, живи или не, и за светове в световете, следващи пътя си.

„Изминах пътя — помисли си той и потрепера. — Джек Сойер Пътника стигна от единия до другия бряг.“ Изведнъж очите му се напълниха със сълзи и той дълбоко си пое дъх. Ето го най-сетне тук, близо до талисмана.

— Джек!

Не се обърна. Не можеше да откъсне поглед от окъпания в слънчева светлина океан, от проблясващите в златно гребени на вълните. Той беше тук, беше успял. Той…

— Джек! — Ричард го разтърси за рамото и го изтръгна от замайването му.

— Какво?

— Погледни! — Ричард учудено му сочеше нещо надолу по шосето, накъдето се предполагаше, че се намира Пойнт Венути. — Виж там!

Джек погледна. Разбра изненадата на приятеля си, но самият той почти не се изненада — или поне не повече от тогава, когато Ричард му бе съобщил името на мотела, в който едно време отсядал с баща си в Пойнт Венути. Не, не се изненада особено, но…

Но беше дяволски приятно отново да види майка си.

Лицето й бе дълго шест метра и много по-младо, отколкото Джек изобщо можеше да си го спомни. Така Лили беше изглеждала на върха на кариерата си. Меднорусата й коса бе опъната назад и завързана на конска опашка. Но безгрижната усмивка, на която не й пукаше от нищо, не можеше да бъде сбъркана. Тя бе нейна, единствено нейна. Никой друг от филмовата гилдия не бе успял да се усмихне по този начин — тя я беше измислила и все още държеше патента. Лили гледаше през голото си рамо. Към Джек… към Ричард… към синия океан.

Това беше майка му… но когато премигна, лицето мъничко се промени. Брадичката стана по-кръгла, скулите — по-заоблени, косата — по-тъмна, очите — още по-наситеносини. Сега към него гледаше лицето на Лаура де Лосиан, майката на Язон. Джек премигна отново и пред него отново беше майка му — майка му на двадесет и осем години, предизвикателно ухилила се на света с радостната си, приканваща към майтап усмивка.

Майка му го гледаше от огромен афиш. В горния му край пишеше:

"Трети годишен филмов фестивал Пойнт Венути, Калифорния Кино „Бъткър“ 10 — 20 декември

Тази година панорама на Лили Кавано — „Кралицата на второкласните филми“

— Джек, това е майка ти — дрезгаво каза Ричард. В гласа му се долавяше страх. — Едва ли е случайно съвпадение. Не може да е, нали?

Джек поклати глава. Не, не беше съвпадение.

Думата, която очите му продължаваха да фиксират, разбира се, беше „кралица“.

— Хайде — каза той на Ричард, — мисля, че почти стигнахме.

Двамата тръгнаха един до друг по шосето към Пойнт Венути.