Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (31)

2.

Джек хвърли поглед към двора и върху един постамент, висок колкото дърводелски тезгях, забеляза зеленикавата бронзова фигура на попрегърбен старец, разучаващ корицата на дебела книга. Елдър Тейър, предположи момчето. Беше с колосана яка, надиплена вратовръзка и редингот на трансценденталист от Нова Англия. Ненормално наведената му месингова глава сочеше към сградите, в които се намираха класните стаи.

Джек стигна до края на пътеката и зави вдясно. През един от прозорците над главата му изригна внезапен рев — момчета с крясъци скандираха сричките на някакво име, което звучеше като „Етъридж! Етъридж!“, последва взрив от неразбираеми писъци, викове и звуци от придърпването на тежки мебели по дървен под. „Етъридж!“

Джек чу затварянето на врата зад гърба си, хвърли поглед през рамо и видя как някакво високо момче с тъмноруса коса лети надолу по стъпалата на пансиона със скъпите си обувки от естествена кожа. Беше облечено със спортно сако от вълнен плат и вратовръзка. От студа го защитаваше само дълъг шал на жълти и сини карета, увит няколко пъти около врата му. Дългото му лице — едновременно изпито и арогантно, точно сега излъчваше типичното самодоволство на абитуриент. Джек сви глава в раменете си и продължи по пътеката.

— Никой да не мърда! — извика високото момче нагоре към затворения прозорец. — Стойте по местата си, зайци такива!

Джек се насочи към следващата сграда.

— Мърдате столовете — изпищя високият зад гърба му. — Чувам ви! Веднага престанете! — След това яростно подвикна на Джек, който се обърна с разтуптяно сърце. — Веднага се прибирай в пансиона „Нелсън“, който и да си ти. Бързо и незабавно. Бегом!

— Да, господине — смотолеви Джек, обърна се и забърза в посоката, посочена му от младежа.

— Закъснял си поне със седем минути! — изписка Етъридж зад гърба му и Джек, стреснат, заподтичва в тръс. — Бегом казах!

Джек премина от тръс в галоп.

Заслиза надолу по склона (надяваше се, че това е правилният път — във всеки случай натам бе гледал Етъридж) и забеляза как една дълга черна лимузина тъкмо се плъзва през главната порта и запъпля по алеята към вътрешния двор. Помисли си, че седящият зад тъмните прозорци едва ли ще е нещо толкова обикновено като родител на второкурсник в „Тейър“.

Дългата черна кола напредваше нахално бавно.

„Аман — помисли си Джек, — вече навсякъде ми се привиждат призраци.“

Въпреки това просто стоеше като истукан и гледаше как лимузината стига до началото на двора и спира, а моторът продължава да бръмчи. Шофьор-негър с рамене на полузащитник изскочи иззад волана и отвори задната врата. Непознат мъж, възрастен и белокос, с усилия се измъкна от задната седалка на лимузината. Под черното му палто се подаваха снежнобяла риза и внушителна черна връзка. Той кимна на шофьора и се затътри през двора към главната сграда. Изобщо не погледна към Джек. Шофьорът претенциозно проточи шия и погледна нагоре, сякаш размишляваше дали е възможно да завали сняг. Джек отстъпи назад и изчака старецът да се изкачи по стъпалата на административната сграда. Шофьорът продължаваше показното изучаване на небето. Джек предпазливо продължи да отстъпва към сградата и в момента, в който стената й го скри, се обърна и затича.

Пансионът „Нелсън“ се оказа триетажна тухлена сграда в другия край на двора. Два от прозорците на приземния етаж показаха на Джек дузина второкурсници, които се възползуваха от привилегиите си и четяха излегнати на кушетки, играеха карти на масички за кафе или лениво зяпаха нещо, което най-вероятно беше телевизор, поставен под прозорците.

Някъде нагоре по хълма се хлопна врата и Джек мерна високия рус Етъридж горделиво да крачи към собствената си сграда, доволен, че се е справил с престъпленията на първокурсниците.

Джек продължи покрай фасадата на пансиона и студеният вятър заплющя в лицето му, веднага щом зави зад ъгъла, където само след няколко стъпки имаше тясна врата, табела (този път дървена, бяла с черни готически букви), на която пишеше „Вход 5“, и редица прозорци, стигаща чак до следващия ъгъл.

И изведнъж пред третия прозорец — о, облекчение! Ричард Слоут — със здраво наместени зад ушите очила, стегната вратовръзка и поизцапани с мастило ръце — седеше изправен на бюрото си и задълбочено четеше някаква дебела книга. Беше обърнат странично към Джек, който имаше време добре да разгледа скъпия, добре познат профил, преди да потропа на стъклото.

Главата на Ричард отскочи от книгата. Изненадан и уплашен от внезапния шум, той ядно се втренчи навън.

— Ричард — тихо прошепна Джек и бе възнаграден от вида на учуденото лице на приятеля си, който изглеждаше почти обезумял от изненада. — Отвори — беззвучно, само с устни, каза той.

Ричард стана. Движеше се бавно като човек в шок. Джек със знаци му показа да отвори прозореца. Той се приближи, опря ръце на перваза и за миг строго се втренчи в него. Краткият, критичен поглед беше присъда за мръсното лице, дългата немита коса и най-вече за ненадейната му поява. „Къде по дяволите беше досега?“ После Ричард отвори прозореца и каза:

— Е, повечето хора обикновено използуват вратата.

— Така е — почти засмян отвърна Джек. — Когато стана като повечето хора, вероятно и аз ще го правя. Дръпни се малко.

Ричард отстъпи назад.

Джек се надигна, хвана се за перваза и се прехвърли вътре.

— Уф!

— Все пак е хубаво, че те виждам — каза Ричард, — но почти веднага трябва да тръгвам за обяд. Можеш да вземеш един душ, ако искаш. Всичко живо ще бъде в столовата. — Той млъкна, сякаш решил, че е говорил твърде дълго.

Джек почувствува, че приятелят му ще изисква внимателно отношение.

— Можеш ли да ми донесеш малко храна? Наистина умирам от глад.

— Страхотно! — възкликна Ричард. — Първо побъркваш всички, включително баща ми, като се хукваш нанякъде, после се вмъкваш тук като крадец и сега искаш да ти открадна храна. Наистина страхотно. Няма що! Даже знаменито!

— Ще трябва доста да си поговорим.

— Ако — рече Ричард и леко се наведе напред с ръце в джобовете си, — ако още днес тръгнеш обратно към Ню Хампшир или ми разрешиш да се обадя на татко да дойде и да те закара, ще ти свия малко храна.

— Искам да говоря за всичко с теб, Ричи. За всичко. Със сигурност съм готов да говоря и за връщане обратно.

Ричард кимна.

— Къде беше всъщност, по дяволите? — Очите му горяха зад дебелите стъкла. После изведнъж изненадано премигнаха. — И как за Бога можеш да обясниш начина, по който ти и майка ти се отнасяте с баща ми? Хайде, Джек, наистина смятам, че трябва да се върнеш в Ню Хампшир.

— Ще се върна. Обещавам. Но първо трябва да намеря нещо. Мога ли да седна някъде? Изморен съм до смърт.

Ричард кимна към леглото си, а после — типично за него посочи с ръка стола пред бюрото, който се намираше по-близо до Джек.

В коридора се хлопаха врати. Покрай вратата се влачеха крака, чуваха се високи гласове.

— Чете ли за дома „Слънчева светлина“? Аз бях там. Двама от приятелите ми загинаха и повярвай, Ричард, единият беше вълкодлак.

Лицето на Ричард се смръщи.

— Това е изумително съвпадение, понеже…

— Наистина бях в дома „Слънчева светлина“, Ричард.

— Така да е. Добре. След половин час ще се върна с малко храна и ще ти кажа кой живее в съседната стая. Но това са редовните ти измишльотини от типа „Сийбрук Айланд“, нали? Кажи ми истината!

— Дааа, нещо такова, струва ми се. — Джек смъкна палтото на Майлс П. Кигър от раменете си и то увисна върху облегалката на стола.

— Скоро се връщам — каза Ричард и несигурно му махна от прага.

Джек изхлузи обувките си и затвори очи.

3.

Разговорът, определен от Ричард като „измишльотини от типа Сийбрук Айланд“ и за който Джек също си спомняше, се бе състоял в края на последното им посещение в едноименния курорт.

Двете семейства бяха почивали заедно почти всяка година, докато Фил Сойер беше жив. През първото лято след смъртта му Морган Слоут и Лили Кавано се опитаха да продължат традицията и ангажираха места за четиримата в огромния стар хотел на Сийбрук Айланд, Южна Каролина, мястото на най-щастливите им лета. Експериментът не стана.

Момчетата бяха свикнали да бъдат заедно. Освен това бяха свикнали и с места като Сийбрук Айланд. Ричард Слоут и Джек Сойер през цялото си детство бяха преброждали хотелите на курорта, неуморно бяха галопирали по кафеникавите му плажове, но сега атмосферата мистериозно се бе променила. В живота им се беше промъкнала неочаквана сериозност, странна скованост.

Смъртта на Фил Сойер бе променила самите багри на бъдещето. През последното лято в Сийбрук Джек почувствува, че може би не иска да седи на стола зад бюрото на баща си, че иска повече от живота. Повече какво? Той знаеше — и това бе едно от малкото неща, които наистина знаеше, че страстното му желание да получи повече е свързано със сънищата наяве. И когато започна да го усеща в себе си, разбра и нещо друго — неговият приятел Ричард всъщност не само беше неспособен да почувствува същността на това „повече“, а даже съвсем определено се стремеше към пълната му противоположност. Ричард искаше по-малко. Ричард не искаше нещо, което не би могъл да уважава.

Двете момчета се бяха измъкнали в ленивия промеждутък, характеризиращ часовете между обяда и следобедните коктейли в добрите курорти. Всъщност не бяха се отдалечили много. Седяха на склона на покрития с борове хълм от задната страна на хотела. Под тях проблясваше водата на огромния правоъгълен басейн, където Лили Кавано Сойер прилежно и без усилия изминаваше дължина след дължина. На една от масите встрани от басейна загърнат в дългия си мъхнат халат, с джапанки на краката, бащата на Ричард хапваше двоен сандвич с препечен хляб, като в същото време не преставаше да върти бизнес по телефона.

— Нещо такова ли искаш? — попита Джек.

Ричард седеше до изтегнатия си приятел и както обикновено беше с книга в ръка. „Животът на Томас Едисон“. Изглеждаше малко смутен от въпроса.

— Когато порасна ли имаш предвид? Знам, че приличам на човек, комуто не може да се угоди, но не знам дали го искам, или не.

— Наясно ли си какво искаш, Ричард? Винаги си казвал, че имаш желание да бъдеш химик-изследовател. Какво означава това?

— Означава, че искам да бъда химик-изследовател — усмихна се той.

— Разбираш какво имам предвид, нали? Какъв е смисълът човек да бъде химик? Мислиш ли, че това ще ти доставя удоволствие? Мислиш ли, че ще успееш да откриеш лекарство против рака, да спасиш живота на милиони хора?

Ричард го погледна съвсем открито, очите му изглеждаха уголемени зад очилата, които бе започнал да носи преди четири месеца.

— Не, не смятам, че някога ще успея да излекувам рака. Но не в това е въпросът. Въпросът е да се открие как функционират нещата, понеже те всъщност се движат в някакъв определен ред, независимо как ни се струва отстрани. Човек би могъл да открие поне част от него.

— От реда ли?

— Да. Защо се усмихваш така?

— Сега сигурно ще ме помислиш за побъркан, но аз бих искал да открия нещо по-просто, нещото, което кара всички тези богаташи да гонят топките за голф и да се надвикват по телефоните. Не ти ли се струва, че всичко това започва да става отвратително?

— То вече е отвратително — напълно сериозно отвърна Ричард.

— Не си ли мислиш понякога, че животът би могъл да ни предостави нещо по-приятно от реда? — Втренчи се в невинното, скептично лице на Ричард. — Не си ли мечтаеш за малко вълшебство, Ричи?

— Знаеш ли, понякога си мисля, че ти просто копнееш за хаос — каза Ричард и леко се изчерви. — Смятам, че ми се подиграваш. Ако наистина мечтаеш за вълшебства, значи искаш да направиш на пух и прах всичко, в което вярвам. На практика отричаш реалността.

— Може би не съществува само една-единствена реалност.

— В „Алиса в страната на чудесата“ със сигурност! — ядоса се Ричард.

Той тръгна между боровете и Джек за пръв път осъзна, че разговорът, предизвикан от неговите усещания за сънищата наяве, бе вбесил приятеля му. След секунди с помощта на дългите си крака Джек настигна Ричард.

— Не ти се подигравах. Просто бях любопитен защо винаги казваш, че искаш да бъдеш химик.

Ричард спря и трезво го погледна.

— Само престани да ме докарваш до лудост с подобни фантасмагории. Сигурно Сийбрук Айланд те тласка към такива разговори. Но и без най-добрият ти приятел тотално да се е пернал, е трудно да бъдеш един от десетината нормални хора в Америка.

И след този ден Ричард Слоут се наежваше при какъвто и да било признак на фантазьорство от страна на Джек, класифицираше го като „измишльотина от типа Сийбрук Айланд“ и незабавно сменяше темата.

4.

Джек, изкъпан и със залепнала към главата мокра коса, лениво разгръщаше книгите върху бюрото на Ричард и го чакаше да се върне от столовата. Тъкмо се чудеше дали предстоящият разговор нямаше да бъде по-лесен, ако вместо учебника по органична химия и разни математически ребуси на бюрото лежеше „Властелинът на пръстените“, и Ричард се вмъкна през вратата. Носеше петносана хартиена салфетка, в която явно имаше доста храна.

— Какво дадоха за обяд? — попита Джек.

— Имаш късмет. Панирани пилета. Едно от малкото неща, които сервират тук, без да те накарат да съжаляваш животното, което е трябвало да умре, за да стане част от менюто.

Ричард подаде мазната салфетка на Джек. Четирите дебели, големички парчета пиле ухаеха невероятно приятно и той незабавно се нахвърли върху тях.

— Откога си започнал да ядеш, сякаш го правиш за последен път? — Ричард побутна очилата върху носа си и седна на тясното легло. Кафявото пуловерче, което носеше под вълненото си сако, прилежно бе напъхано под колана на панталоните му. За миг Джек изпита силно безпокойство. Зачуди се дали наистина е възможно да говори за Териториите с човек, който е толкова стегнат, та чак си е загащил пуловера.

— За последен път ядох вчера около обяд — кротко каза той. — Просто съм малко гладен, Ричард. Благодаря ти, че ми донесе от пилето. Страхотно е. Най-доброто пиле, което някога съм ял. Ти наистина нямаш грешка, особено като знам, че с тази постъпка рискуваш да те изключат.

— Струва ти се като на шега, нали? — сопна се Ричард и се намръщи. — Ако някой те намери тук, аз вероятно наистина ще бъда изключен. Така че не виждам нищо смешно. Трябва да измислим как да те върнем в Ню Хампшир.

Мълчание. Преценяващ поглед от страна на Джек, твърд поглед от Ричард.

— Разбирам, че искаш да ти обясня какво правя, Ричард — с пълна уста започна Джек, — и повярвай ми, няма да бъде лесно.

— Сигурно знаеш, че не изглеждаш същият — въздъхна Ричард. — Изглеждаш… по-голям. И това не е всичко. Променил си се.

— Знам, че съм се променил. И ти би се променил, ако беше с мен от септември насам. — Джек се усмихна, погледна към смръщения Ричард, облечен като послушен син, и разбра, че никога няма да може да каже на приятеля си за баща му. Просто не беше способен на това. Ако събитията го свършеха вместо него, добре, но неговото сърце не беше толкова жестоко, та да направи тези ужасни разкрития.

Ричард продължаваше да се мръщи насреща му, очевидно очакваше началото на историята.

Може би за да отложи мига, в който трябваше да се опита да убеди Ричард Рационалния в невероятното, Джек попита:

— Момчето от съседната стая напуска ли училището? През прозореца видях, че на леглото му има куфари.

— Да, това е много интересно. Имам предвид, че е интересно в светлината на това, което ти ми каза. То напуска, всъщност вече си тръгна. Някой ще дойде за нещата му, предполагам. Бог знае що за фантасмагории ще съчиниш от цялата история, но в съседната стая живееше Руел Гардънър. Синът на проповедника, управлявал дома, от който твърдиш, че си избягал. — Ричард пренебрегна внезапния пристъп на кашлица, споходил приятеля му. — Трябва да кажа, че общо взето Руел беше всичко друго, но не и нормално момче от пансиона, и едва ли някой тук особено съжалява, че си отива. Тъкмо когато се разчу историята, че в дома, управляван от баща му, умират деца, той получи телеграма да напусне „Тейър“.

Джек бе изплюл хапката пиле, която насмалко не го задави.

— Синът на Сънлайт Гардънър, така ли? Този човек има син! И той е бил тук?

— Дойде в началото на срока. Точно това се опитвах да ти кажа преди да ме прекъснеш.

Изведнъж училището „Тейър“ се стори на Джек заплашително по начин, който Ричард никога не би разбрал.

— И що за човек беше той?

— Садист — просто отвърна Ричард. — Понякога наистина дочувах странни звуци в стаята му. Веднъж на сметището видях захвърлена мъртва котка без уши и очи. А той изглежда тъкмо като човек, който с радост би измъчвал котка. И някак си все ми се струваше, че мирише като гранясала английска кожа. — Помълча тъкмо колкото трябва и след това попита: — Ти наистина ли беше в дома „Слънчева светлина“?

— Цели тридесет дни. Домът бе истински ад или поне адът му е най-близък роднина. — Джек си пое дъх и погледна смръщеното, но поне отчасти убедено лице на приятеля си. — Знам, че ти е трудно да го преглътнеш, Ричард, но човекът с мен беше вълкодлак. И ако не беше убит, докато ми спасяваше живота, щеше да е тук сега.

— Вълкодлак. Козина по дланите на ръцете. Превръща се в жадно за кръв чудовище при всяко пълнолуние.

Ричард замислено огледа малката стая. Джек изчака, докато очите им отново се срещнат.

— Искаш ли да знаеш какво правя? Искаш ли да ти разкажа защо прекосявам на стоп страната?

— Вече просто трябва да го направиш — отвърна Ричард.

— Опитвам се да спася живота на мама. — Щом го произнесе, изречението му се стори изпълнено със смайваща яснота.

— И как по дяволите ще направиш това? — избухна Ричард. — Майка ти може би е болна от рак. И както ти е изтъкнал баща ми, има нужда от доктори и лекарства… а ти хукваш по пътищата! И с какво ще спасиш живота на майка си, Джек? С вълшебства и магии ли?

Очите на Джек плувнаха.

— Продължавай, Ричард, продължавай, приятелю! — Той притисна влажните си очи в ръкава.

— Ей, успокой се, ей, недей… — притесни се Ричард и френетично задърпа пуловера си. — Джек, не плачи, хайде, моля те, знам, че е ужасно, не исках да… — Той безшумно бе прекосил стаята и сега непохватно го поглаждаше по раменете.

— Добре съм — каза Джек и свали ръката си. — Това не е някаква побъркана измишльотина, Ричард, независимо как ти се струва отстрани. Баща ми ме наричаше Джек Пътника, така ме нарече и един старец в Аркадия Бийч. — Надяваше се, че ще излезе прав и съчувствието на Ричард ще стане негов съюзник, ще му отвори тайни прозорци и тайни врати, и когато го погледна в лицето, видя, че не се е излъгал. Приятелят му изглеждаше разтревожен, разнежен, склонен да му повярва.

Джек подхвана разказа си.

5.

Животът около двете момчета продължаваше, както във всички пансиони — спокоен и кипящ едновременно, изпъстрен с викове, ревове и смях. Покрай вратата минаваха стъпки, но не спираха. От стаята над тях се носеше ритмично потупване и когато най-после до ушите им достигна част от някаква мелодия, Джек позна една от плочите на „Блу Ойстър Кълт“. Той започна да разказва на Ричард за сънищата наяве. От сънищата наяве премина към Спийди Паркър. Описа гласа, който му бе говорил от въртящата се в пясъка фуния, как за пръв път бе глътнал от „вълшебния сок“ на Спийди и се бе пренесъл в Териториите.

— Но сега мисля, че сокът бе просто евтино вино, виното, което пият алкохолиците — каза Джек. — И по-късно, след като го свърших, открих, че нямам нужда от него, за да се пренасям. Можех да го правя и без вълшебен сок.

— Хубаво — уклончиво кимна Ричард.

След това Джек се опита вярно да му опише Териториите: коларските пътища, летния дворец с неговото безвремие и специфичност. Капитан Фарън, умиращата кралица, която го доведе до двойниците; Озмънд. Сцената в село Вси ръце, пътят към Големия пущинак, който всъщност беше Западният път. Показа на Ричард малката си колекция от тайнствени предмети — перцето за китара, стъкленото топче и монетата. Ричард просто ги повъртя в ръце и му ги върна без коментар. После Джек отново преживя злочестите си дни в Оутли.Ричард изслуша разказа му за тунела и кръчмата мълчаливо, но с широко разтворени очи.

Джек внимателно пропусна от отчета си участието на Морган Слоут и Морган дьо Орис в събитията в почивната зона на Луисбърг в западната част на Охайо.

После трябваше да опише Вълк така, както го бе видял за пръв път — лъчезарен гигант в гащеризон, и усети, че в очите му отново припарват сълзи. Той наистина стресна Ричард с плача си, докато му разказваше как се е опитвал да накара Вълк да пътуват с коли. Изповяда нетърпението си с него, положи усилия да не се разциври пак и беше добре известно време — успя да довърши историята за първата промяна на Вълк без сълзи и свито гърло. Силната ярост му помогна да говори спокойно, докато стигна до Фърд Джанклоу и тогава отново заплака.

Ричард дълго време не каза нищо, после стана и извади чиста кърпа от едно от чекмеджетата на бюрото. Джек шумно си издуха носа и каза:

— Това е, което се случи. Или поне голяма част от него.

— Какво си чел напоследък? Какви филми си гледал?

— О, я върви по дяволите! — Джек се изправи и прекоси стаята, за да си вземе раницата, но Ричард се протегна и го хвана за китката.

— Не мисля, че си си измислил всичко. Не мисля, че си измислил дори част от него.

— Наистина ли?

— Да. Не знам какво да мисля, но съм сигурен, че не ме лъжеш умишлено. — Пусна ръката му. — Вярвам, че си бил в дома „Слънчева светлина“, наистина го вярвам. Не се съмнявам, че си имал приятел на име Вълк, който е умрял там. Съжалявам, но не мога да взема Териториите за чиста монета и не мога да приема, че приятелят ти е бил вълкодлак.

— Значи мислиш, че съм побъркан, така ли?

— Мисля, че имаш неприятности и че си притеснен. Но няма да се обадя на татко и няма да те накарам да си тръгнеш сега. Просто трябва да спиш тук довечера. Ако чуем, че господин Хейуд минава на проверка, можеш да се скриеш под леглото. — Въздъхна, сложи ръце на хълбоците си и критично огледа стаята. — Имаш нужда от почивка. Сигурен съм, че това е част от проблема. В онова ужасно място са те съсипали от работа и мозъкът ти се е размътил. Сега трябва добре да си починеш.

— Така е — съгласи се Джек.

— Скоро се налага да отида на тренировка с отбора по баскетбол, но ти можеш да останеш тук. Довечера пак ще ти донеса храна. Най-важното сега-засега е, че имаш нужда да си починеш и че имаш нужда да се върнеш у дома.

— Ню Хампшир не е дом — каза Джек.