Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (29)

1.

Времето минаваше. Джек, загубил всякаква представа, седеше, стиснал ръце под мишниците си, сякаш отново бе в усмирителната риза, клатеше се напред-назад, стенеше и се чудеше възможно ли е Вълк наистина да е изчезнал.

„Той изчезна. О, да, няма го. И познай кой го уби, Джек. Познай кой!“

В един миг микрофоните дрезгаво изпращяха. После се чу изпукването на статично електричество и всичко замлъкна — бученето на високоговорителите, гласовете горе, ленивото похъркване на моторите пред сградата. Джек изобщо не забеляза.

„Продължавай. Вълк каза да вървиш нататък.“

„Не мога. Не мога. Изморен съм. Каквото и да направя, винаги е погрешно. Загиват хора…“

„Я стига, самосъжалителна мижитурко! Помисли за майка си, Джек.“

„Не! Изморен съм. Остави ме!“

„И за кралицата.“

„Моля те, просто ме остави на мира…“

Той чу, че вратата в горния край на стълбището се отваря, и това го отрезви. Не искаше да го намерят тук. Нека го хванат отвън, в задния двор, но не и в това вонящо, оплискано с кръв, задимено помещение, където той беше измъчван, а приятелят му — убит.

Без да мисли какво прави, Джек взе плика с надпис „Джек Паркър“. Погледна вътре и видя перцето за китара, сребърния долар, охлузения си портфейл и пътния атлас на Ранд Макнали. Наклони плика и забеляза и стъкленото топче. Набута всичко в раницата си и я метна на рамо, чувствуваше се като човек в състояние на хипноза.

Стъпки по стъпалата — бавни и предпазливи.

— … къде ли са проклетите лампи…

— … странна миризма, като в зоологическа градина…

— … внимавайте, момчета…

Очите на Джек се спряха на металното чекмедже с пликовете с надпис „Искам да бъда лъч от светлината на Исус!“. Взе два от тях.

„Сега, когато те хванат на излизане, могат да те обвинят и в кражба, а не само в убийство.“

Нямаше значение. Той се движеше заради самото движение, нищо повече.

Задният двор изглеждаше безлюден. Джек стоеше на стъпалата и се оглеждаше, просто не можеше да повярва. Пред сградата се носеха гласове, движеха се светлини, от време на време увеличените до максимум полицейски радиостанции припукваха от статичното електричество, дочуваха се гласовете на диспечерите, но задният двор бе пуст. Пълна безсмислица. Предположи, че са били достатъчно объркани, достатъчно уплашени от това, което са намерили вътре, и…

Тогава един приглушен глас възкликна само на четири-пет метра вляво:

— Господи! Можеш ли да го повярваш?

Джек изви глава към гласа. Там върху отъпканата пръст, като някакъв груб ковчег от желязната епоха, лежеше сандъкът. Някой го оглеждаше отвътре с фенерче. Джек видя стърчащите му навън подметки. Друга фигура клечеше до страничния отвор и разучаваше капака.

— Изглежда така, сякаш капакът е изтръгнат от пантите. Въпреки че не ми е ясно как някой би могъл да го направи, нали са стоманени. Но те просто са… огънати.

— Майната им на пантите — отвърна отвътре приглушен глас. — Това дяволско нещо… те са затваряли вътре деца, Поли! Мисля, че наистина са го правели! Деца! По стените има инициали…

Светлината се раздвижи.

— … и стихове от Библията…

Светлината отново се раздвижи.

— … и рисунки. Малки рисунчици. Миниатюрни мъже и жени с ръце и крака като клечици. Точно както ги рисуват децата… Господи, мислиш ли, че Уилямс е знаел?

— Сигурно — отвърна Поли, който продължаваше да разглежда огънатите и прекършени панти на капака на сандъка.

Поли се вмъкваше навътре, колегата му се измъкваше навън. Без много да се старае да не го забележат, Джек прекоси откритото пространство зад тях. Тръгна покрай стената на гаража и излезе на страничната алея, откъдето се виждаше предният двор. Докато стоеше и наблюдаваше хаоса около полицейските коли, по шосето долетя линейка. Бурканът й се въртеше, сирената виеше.

— Обичах те, Вълк — прошепна Джек и отри с ръка мокрите си очи. Отправи се надолу по пътя в тъмнината, убеден, че ще го приберат, преди да измине и километър на запад от дома „Слънчева светлина“. Но след три часа все още вървеше. Очевидно полицаите имаха предостатъчно работа и не бързаха да го преследват.