Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (11)

2.

В четвъртък Джек започна работа по обяд и до четири часа, когато към кръчмата започна да се точи обичайната тълпа, монетният телефон с надпис „Моля, ограничавайте разговорите си до три минути!“ звъня два пъти.

Първия път Джек не изпита никакъв страх и се оказа, че се обажда просител от името на някакъв благотворителен фонд.

Два часа по-късно, когато Джек привършваше със събирането на бутилките, останали от предишната нощ, телефонът зазвъня отново. Този път Джек отметна глава като животно, подушило пожар в суха гора… с тази разлика, че той усещаше не огън, а лед. Обърна се към телефона, който беше само на метър от него, и вратът му изпука. Мислеше си, че би трябвало да види как телефонът е пълен с лед — лед, който се просмуква през черната му пластмасова кутия, точи се на тънки като следи от молив сини струйки през дупчиците на слушалката и микрофона, виси на сталактити от шайбата и монетния отвор.

Но телефонът изглеждаше най-обикновен, студенината и смъртта се спотайваха само във вътрешността му.

Загледа се в него като хипнотизиран.

— Джек! — изкрещя Смоуки. — Вдигни проклетата слушалка! За какво, по дяволите, ти плащам!

Отчаян като обградено животно, Джек се обърна към Смоуки… но той го гледаше, стиснал тънките си устни, а изражението му беше същото, което се появяваше на лицето му тъкмо преди да цапне Лори. Джек се запрепъва към телефона, без да усеща, че краката му се движат. С всяка стъпка затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в ледената капсула, усети как кожата му настръхна и че всеки миг носът му ще потече.

Протегна се и хвана слушалката. Ръката му изтръпна.

Приближи я до ухото си. Ухото му изтръпна.

— Кръчмата в Оутли — промълви в мъртвата чернота и устата му изтръпна.

Гласът, който излезе от слушалката, беше дрезгавият, стържещ грач на нещо, умряло преди векове, на някакво създание, което въображението не би могло да си представи живо, видът му би подлудил човека или би го прострял мъртъв на земята със замръзнали от студ устни и ослепени от леден катаракт очи.

— Джек — накъсано прошепна грапавият глас и лицето му изтръпна, както се случва с човек, на когото зъболекарят е боцнал малко повече новокаин, преди да започне с болезнените манипулации. — Затътри задника си обратно вкъщи, Джек!

Стори му се, че някъде далече, на светлинни години разстояние, чува как собственият му глас повтаря:

— Кръчмата в Оутли… Кой се обажда?… Ало?… Алооо?…

Студено, толкова студено…

Гърлото му изтръпна. Пое си дъх и дробовете му сякаш замръзнаха. Скоро и камерите на сърцето му щяха да се вледенят и той просто щеше да се строполи мъртъв.

Леденият глас прошепна:

— Лоши неща могат да се случат по пътя на само момче. Питай някого!

Джек окачи слушалката с бърз, непохватен жест. Отдръпна ръката си и продължи втренчено да гледа телефона.

— Джек, оня смахнатият ли беше? — попита Лори и нейният глас също бе далечен… но малко по-близък, отколкото му се бе сторил неговият собствен преди няколко мига. Светът бавно се връщаше. Върху слушалката на монетния телефон видя отпечатъка от ръката си, ограден с проблясващ контур от скреж. После скрежът започна да се топи и да се стича по черната пластмаса.

3.

За пръв път Джек видя местното издание на Рандолф Скот в четвъртък, в четвъртък през нощта. Тълпата бе малко по-оскъдна, отколкото в сряда, и неимоверно по-оскъдна, отколкото в деня на изплащане на надниците, но въпреки това присъствуващите бяха достатъчно, за да е пълен барът и масите и сепаретата да са заети.

Клиентите бяха мъже от земеделска област, където плуговете вероятно лежаха забравени и ръждясали под сайвантите в задните дворове, мъже, които може би искаха да са фермери, но бяха забравили как. Някои носеха фермерски шапки, но според Джек много малко от тях изглеждаха като хора, които карат трактор. Всички бяха облечени в сиви памучни панталони или кафяви памучни панталони, или зелени памучни панталони, а имената им бяха избродирани със златна нишка върху джобчетата на сините им ризи. Носеха груби квадратни ботуши или големи разкривени обувки с двойна подметка. Ключовете на тези мъже висяха закачени на коланите им. Те имаха бръчки, но нито една от тях не беше от смях, а устните им бяха присвити в сурова гримаса. Носеха каубойски шапки и когато Джек погледна към бара, на табуретките пред него седяха поне осем души, които приличаха на Чарли Даниълс от рекламите на тютюна за дъвчене. Но тези мъже не дъвчеха тютюн — те пушеха цигари, и то много.

Когато Атуел Копача влезе, Джек почистваше шуплестата повърхност на грамофона. Той беше изключен, по кабелната се състезаваха „Янките“ и мъжете в кръчмата ги наблюдаваха напрегнато. Миналата вечер Атуел беше облечен в мъжката версия на Оутли за спортно облекло (памучни панталони, зелено-кафява риза с много писалки в единия от двата големи джоба, подковани работни ботуши). Тази вечер носеше синя полицейска униформа. Голям пистолет с дървена дръжка висеше в кобура, закачен на кожения му колан.

Той погледна към Джек, който си спомни думите на Смоуки: „… чувал съм, че старият Копач си падал по хлапета по пътищата. Предимно момчета“ и се сви, сякаш беше виновен за нещо. Атуел Копача бавно се ухили.

— Реши да поостанеш, а, момче?

— Да, господине — измънка Джек и ливна още от препарата за почистване върху шуплестата повърхност на грамофона, въпреки че тя едва ли щеше да стане по-чиста, отколкото беше. Просто чакаше Атуел да се отдалечи и след малко той наистина го направи. Джек се обърна, за да види как охраненият полицай пресича кръчмата… и тъкмо тогава мъжът в срещуположния й край се обърна и го погледна.

„Рандолф Скот — веднага си помисли Джек, — точно на него прилича.“

Но въпреки че лицето на истинския Рандолф Скот излъчваше суровост и непреклонност, от израза му лъхаше и неоспорим героизъм. И ако чертите му бяха груби, те в същото време бяха и неотменима част от лице, което можеше да се усмихва, докато този човек изглеждаше отегчен и някак си отнесен.

И с истински страх Джек осъзна, че мъжът гледа в него, в Джек. Той не се бе обърнал просто за да погледне кой е в кръчмата. Беше се обърнал, за да погледне към Джек. Момчето знаеше, че е така.

Телефонът. Звънящият телефон.

С огромни усилия Джек отмести очи, погледна отново шуплестата повърхност на грамофона и забеляза в нея да се оглежда собственото му надвесено, уплашено, призрачно лице.

Телефонът на стената започна пронизително да звъни.

Мъжът, седнал в левия край на бара, погледна телефона… и после отново се втренчи в Джек, който стоеше като замръзнал до грамофона с бутилката с препарата в едната ръка и парцала в другата и усещаше, че кожата му е настръхнала и косата му се е изправила.

— Смоуки, да знаеш, че ако отново е оня смахнат задник, ще гепя отнякъде една свирка и ще започна да я надувам в слушалката всеки път, когато звъни — заяви Лори, докато се приближаваше към телефона. — Кълна се, ще го направя!

Тя сякаш стана актриса в някаква странна пиеса и превърна всички клиенти в зрители, готови да доплатят стандартната такса от тридесет и пет долара на ден. И в целия свят останаха само двама души — той и каубоят с големите ръце и очите, които Джек… май… не… виждаше… съвсем.

Изведнъж, съвсем неочаквано, каубоят издума:

— Затътри задника си вкъщи.

И намигна.

Телефонът престана да звъни, преди даже Лори да протегне ръка към него.

Рандолф Скот се обърна, пресуши чашата си и извика:

— Донеси насам още едно наливно!

— Дявол да го вземе! — каза Лори. — Проклетият телефон вампиряса!

4.

По-късно в склада Джек попита Лори кой е човекът, който прилича на Рандолф Скот.

— На кого прилича? — не разбра тя.

— На един актьор, който играе каубойски роли. Седеше в края на бара.

Тя сви рамене.

— Всички ми се струват еднакви, Джек. Тайфа олюляващи се проклетници, дошли да търсят приятно прекарване тук. В четвъртък вечер обикновено плащат с малкото спестени пари на жените си.

— Той нарече бирата „наливно“.

Очите й просветнаха.

— А, да. Той ли? Май че е смахнат.

Последното прозвуча като истинско признание… сякаш се възхищаваше на извивката на носа му или на белотата на зъбите му.

— Кой е той?

— Не знам как се казва. Идва тук от една-две седмици. Предполагам, че е от новопостъпилите във фабриката. Чух, че…

— За Бога, Джек, аз казах ли ти да ми докараш буре, или не!

Джек тъкмо се опитваше да качи едно от големите бурета върху количката. Понеже неговото тегло и теглото на количката бяха почти еднакви, този акт изискваше много внимателно балансиране. Когато Смоуки кресна от прага, Лори изпищя и Джек подскочи. Бурето се изплъзна, прекатури се, капачката му изскочи като тапа от бутилка с шампанско и жълтеникаво-бялата струя бира я последва. Смоуки продължаваше да крещи, но Джек зяпаше в бирата като замръзнал… докато Смоуки не му цапна една.

Когато след около двадесет минути Джек се върна в кръчмата с хартиена кърпичка пред подутия си нос, Рандолф Скот си беше отишъл.

5.

„Аз съм на шест.“

„Джон Бенджамин Сойер е на шест.“

„Шест…“

Джек тръсна глава, опита се да се отърве от непрекъснато повтарящата се в нея мисъл, докато високият работник във фабриката, който всъщност не беше работник, се навеждаше по-близо и по-близо. Очите му… жълти и някак си люспести. Той… то… премигна — бързо, млечнобяло, влажно премигване и Джек изведнъж осъзна, че върху очните му топки има мигателна ципа.

— Вече трябваше да си тръгнал! — прошепна то отново и протегна към Джек ръцете си, които бяха започнали да се изкривяват, да се окосмяват и да се втвърдяват.

Вратата се отвори с трясък.

— Джек, ако не престанеш да се размотаваш, ще съжаляваш! — кресна Смоуки зад гърба на Рандолф Скот, който гърбом отстъпи назад. Втвърдяващите се копита бяха изчезнали, ръцете му отново изглеждаха само ръце — големи и силни, с множество изпъкнали вени. Още едно млечнобяло, бързо премигване, в което клепачите изобщо не взеха участие… и после очите му отново бяха бледосини, а не жълти. Той погледна Джек за последен път и се насочи към мъжката тоалетна.

Сега Смоуки пристъпи към Джек, през полуотворените му устни надничаха крокодилските му зъби, върху наклонената, тясна като на невестулка глава бе килната неизменната шапка от вестник.

— Не ме карай пак да ти повтарям — каза той. — Предупреждавам те за последен път и не си въобразявай, че говоря празни приказки.

И както срещу Озмънд, яростта на Джек внезапно се надигна — този вид ярост, която сякаш е свързана с чувството за отчайваща несправедливост и може би никога не е достатъчно силна, когато човек е на дванадесет — учениците в колежите понякога смятат, че я изпитват, но тя обикновено не е нищо друго освен малко по-силен интелектуален отклик.

Този път яростта му прекипя.

— Я не се дръж с мен, сякаш съм кучето ти — каза Джек и пристъпи към Смоуки Ъпдайк с омекнали от страх крака.

Изненадан, а може би дори слисан от неочаквания гняв на Джек, той отстъпи крачка назад.

— Джек, предупреждавам те…

— Не, човече, аз те предупреждавам — чу Джек собствения си глас. — Аз не съм Лори и не искам да ме удрят. И удариш ли ме, ще ти го върна.

Смущението на Смоуки продължи само миг. Той едва ли бе видял всичко на света — ако не бе живял в Оутли, щеше да разбира това — но понеже бе на противното мнение и не му липсваше самоувереността на врял и кипял, се протегна и сграбчи Джек за яката.

— Я не ми се дръвчи — каза той и придърпа момчето към себе си. — Докато си в Оутли, между теб и кучето ми няма никаква разлика. Докато си в Оутли, когато ми е кеф, ще те галя, когато ми е кеф, ще те бия.

Подкрепи думите си с яростно разтърсване за врата. Джек си прехапа езика и изкрещя. Гневът обагри с трескави червени петна бледите бузи на Смоуки като с евтин руж.

— Джек, точно сега може и да не разбираш, че това е така, но то е факт. Докато си в Оутли, ти си моето куче, а ще бъдеш в Оутли, докато аз реша да те пусна да си отидеш.

Смоуки замахна със свития си юмрук и за миг светлината на трите шестдесетватови крушки, които висяха в тесния коридор, лудешки се разпръсна от диамантените люспички върху пръстена му с форма на конска подкова. Юмрукът се стрелна напред като бутало и се стовари върху лицето на Джек. Той се блъсна в нашарената с надписи стена, бузата му първо пламна, а после изтръпна. Вкусът на собствената му кръв нахлу в устата му.

Смоуки го гледаше с втренчения, преценяващ взор на човек, възнамеряващ да си купи юница или лотариен билет. Сигурно не видя очакваното изражение в очите на Джек, понеже отново сграбчи замаяното момче, вероятно за да центрира по-добре второто си кроше.

В този момент в кръчмата някаква жена изпищя:

— Не, Глен! Не!

Последва гюрултия от разтревожени мъжки гласове. Още един женски писък — тънък и пронизителен. Изстрел.

— Аман от лайнарски истории! — извика Смоуки. Произнесе всяка дума отчетливо като актьор на бродуейска сцена, блъсна Джек към стената, врътна се и се втурна през летящата врата. Пистолетът отново изгърмя, последван от изпълнен с болка вик.

Джек бе сигурен в едно нещо — времето да изчезва бе дошло. Не в края на днешната смяна, не в края на утрешната или в неделя сутрин, а точно сега.

Гюрултията сякаш започваше да стихва. Нямаше сирени, така че може би никой не беше застрелян… но Джек си спомни, че работникът, който приличаше на Рандолф Скот, все още беше в мъжката тоалетна.

Вмъкна се в хладния, миришещ на бира склад, коленичи пред буретата и протегна ръка за раницата си. Пръстите му се размърдаха във въздуха, напипаха само мръсния бетонен под и отново го обзе задушаващата сигурност, че някой от тях — Лори или Смоуки — е забелязал скривалището му и я е взел. Толкоз по-добре, драги момко, тъкмо ще останеш в Оутли. Когато пръстите му най-сетне докоснаха найлона, Джек измъкна раницата с облекчение почти толкова задушаващо, колкото и страхът, и с копнеж погледна към черния вход в дъното на склада. Искаше му се да се измъкне оттам, а не да прекосява целия коридор, за да стигне до противопожарния изход в другия му край. Беше твърде близо до мъжката тоалетна. Но ако отвореше вратата, през която се разтоварваше стоката, над бара щеше да светне червена лампичка. И дори ако Смоуки още оправяше бъркотията по пода, Лори щеше да види светлината и да му каже.

Така че…

Приближи се до вратата, която водеше към задния коридор. Открехна я и хвърли едно око. Коридорът беше пуст. Добре. Рандолф Скот беше източил бъбрека и се бе върнал там, където кипяха събитията, докато Джек бе вземал раницата си. Страхотно!

„Да, освен ако още е там. Да не би да искаш да го срещнеш в коридора, Джеки? И отново да видиш как очите му стават жълти? По-добре изчакай, за да се увериш.“

Но не можеше да чака, понеже Смоуки щеше да забележи, че не е в кръчмата и не помага на Лори и Глория да забършат масите, нито изважда чиниите от миячната машина, и щеше да се върне, за да предаде докрай на Джек урока за мястото му в обществото на Оутли. Така че…

„Така че какво? Тръгвай, не се мотай!

Но може би той все още стои там и те чака, Джеки… може би ще изскочи като зловещо дяволче от детска играчка с пружина…“

Момчето стоеше нерешително, колебаеше се кого да избере — принцесата или тигъра, Смоуки или работника? Че мъжът с жълтите очи е в тоалетната, беше само възможност, че Смоуки ще се върне — сигурно.

Най-сетне отвори вратата и се измъкна в тесния коридор. Раницата на гърба му сякаш бе пълна с камъни — красноречиво доказателство за планираното му бягство в очите на всеки, който я види. Тръгна надолу по коридора, стъпваше на пръсти въпреки гърмящата музика и рева на тълпата, чуваше гръмовните удари на сърцето си.

„Аз бях на шест, Джеки бе на шест.“

„Защо тази мисъл продължава да се връща?“

„Шест.“

Коридорът сякаш се удължаваше, приличаше на механизъм, който се задвижва чрез ходене. Противопожарният изход в срещуположния му край като че ли се приближаваше само с милиметри. Върху челото и горната му устна лъщяха капчици пот. Не отместваше поглед от вратата,на мъжката тоалетна вдясно, а срещу нея в края на коридора беше избелялата, олющена червена врата с надпис: „Да се използува само при пожар! Включва се алармен звънец!“ Всъщност той знаеше от Лори, че аларменият звънец се е счупил преди две години. Каза му го, когато видя, че се колебае дали да изнесе боклука оттам.

Най-накрая почти стигна. Точно срещу мъжката тоалетна.

„Той е там вътре, знам, че е там… и ако изскочи, ще изпищя… и ще…“

Момчето протегна треперещата си дясна ръка и докосна с пръсти резето на пожарния изход. Стори му се благословено прохладно. За миг сякаш наистина повярва, че ще успее да изхвръкне от чашката на насекомоядното растение навън в нощта… свободен.

И тогава вратата зад гърба му, вратата на женската тоалетна, внезапно се тресна и се отвори и една ръка сграбчи раницата му. Джек изпищя високо и отчаяно като уловено животно и се хвърли към пожарния изход, без да го е грижа за раницата и вълшебния сок в нея. Ако презрамките й се бяха скъсали, той просто щеше да прелети като стрела през буренясалия, пълен със смет и боклуци парцел зад кръчмата и нищо друго нямаше да има значение.

Но презрамките бяха от жилав найлон и не се скъсаха. Вратата се пооткрехна, разкри тесен черен клин от нощта навън и отново се затвори. Джек беше придърпан в женската тоалетна, обърнат обратно и запратен към стената. Ако я бе ударил с гърба си, бутилката с вълшебния сок несъмнено щеше да се счупи и да напои дрехите му и добрия стар Ранд Макнали с миризмата на развалено грозде. Само че той улучи с кръста си единствената мивка в помещението. Болката бе силна, мъчителна.

Работникът от фабриката бавно се приближаваше към него, придържаше джинсите си с ръце, които бяха започнали да се изкривяват и окосмяват.

— Вече трябваше да си тръгнало, хлапе — каза той, а гласът му загрубяваше и все повече заприличваше на животинско ръмжене.

Джек се заизвива наляво, без да отмества погледа си от лицето на мъжа, чиито очи изглеждаха почти прозрачни, не точно жълти, а някак си осветени отвътре… досущ очите на ужасните фенери от тикви в навечерието на празника Вси светии.

— Но можеш да вярваш на стария Елрой — каза подобното на каубой същество и се ухили, за да покаже уста, пълна с изкривени зъби, някои от тях счупени и нащърбени, други — почернели и развалени. Джек изпищя.

— О, наистина можеш да му вярваш — повтори то, а думите му едва се долавяха през ръмженето. — Той няма да те нарани твърде лошо. Наистина ще бъдеш добре — ръмжеше то и се приближаваше към Джек, — казвам ти, че ще бъдеш добре, да, наистина… — Продължаваше да говори, но момчето не би могло да повтори думите му, защото вече се чуваше само ръмжене.

Джек докосна с крак голямото кошче за боклук до вратата. Когато съществото-каубой посегна към него с изкривените си, космати като лапи ръце, той сграбчи кошчето, хвърли го и удари Елрой в гърдите, после бутна вратата на тоалетната, спусна се наляво към пожарния изход, дръпна резето и се шмугна в тъмнината зад кръчмата…

Но знаеше, че Елрой го следва по петите.

Вдясно от вратата имаше редица препълнени кофи за смет. Той сляпо събори три след себе си, чу как издрънчаха и се затъркаляха, чу яростния рев на Елрой, който се спъна в тях.

Обърна се тъкмо навреме, за да види как съществото пада. Успя дори да осъзнае („О, мили Боже, опашка, има нещо като опашка!“), че сега то наистина е почти животно. Ярка, златиста светлина струеше от очите му, два странни успоредни лъча, сякаш проникващи през двойна ключалка, просветваха отзад в тъмното.

Джек се обърна с гръб към него, смъкна раницата си, опита се да я откопчае с вдървените си пръсти, да охлади мозъка си, пламнал…

…„Джеки бе на шест… Боже, помогни ми… Спийди… Джеки бе на шест… Господи, Боже мой…“

… от мисли и несвързани молби. Съществото ръмжеше и вършееше между кофите с боклук. Джек видя как вдига лапа и после със свистящ звук я снижава, перва ръждясалата метална кофа и я запраща в другия край на двора. Отново се изправя, подхлъзва се, залита и после несигурно тръгва към него, а ръмжащото му, набръчкано лице се поклаща на нивото на гърдите му. И някак си въпреки лаещото ръмжене Джек просто разбра смисъла на думите му.

— Сега аз не само ще те изкормя, малко пиленце. Неее. Сега и ще те убия… след това.

Дали го чуваше с ушите си, или само в главата си?

Нямаше значение. Разстоянието между този и онзи свят се бе свило от вселена до проста мембрана.

Съществото Елрой ръмжеше и се приближаваше към него, клатеше се непохватно на задните си крака, дрехите му висяха раздърпани на невероятни места, езикът му се полюляваше пред отворената, пълна с почернели зъби уста. И това ставаше в пустия парцел зад кръчмата на Смоуки Ъпдайк в Оутли, да, поне сега ставаше там, в препълнения с бурени, в осеяния с боклуци двор с ръждясала пружина за легло тук, с решетка на Форд, модел 1957, ей там, а отгоре гледаше призрачната, болнава луна, която приличаше на оглозган кокал и превръщаше всяко парче стъкло в мъртво, втренчено око, но всичко това не бе започнало в Ню Хампшир, нали? Не. То не започна и с разболяването на майка му или с появата на Лестър Паркър. То беше започнало, когато…

„Джеки беше на шест. Когато всички ние живеехме в Калифорния и никой не живееше на друго място и Джеки беше…“

Продължаваше да се мъчи да откопчае раницата си.

Съществото се приближаваше и сякаш танцуваше. За миг му заприлича на някоя от рисуваните фигури в анимационните филми на Дисни и той започна да се смее като побъркан, а то изръмжа и подскочи. Тежките копита-лапи минаха само на сантиметър край него, а то се олюля назад между бурените и боклуците, стовари се върху пружината и някак си се заплете в нея. Изрева, във въздуха се разхвърча бяла пяна, а то се задърпа, заизвива и заподскача на един крак. Другият бе заклещен между ръждясалите намотки.

Джек бръкна в раницата, за да измъкне бутилката. Напипа чорапи, мръсно бельо, свити на топка джинси. Улови гърлото на бутилката и я извади. Животното-Елрой разцепи въздуха с яростен вой и най-накрая издърпа крака си от пружината.

Джек се претърколи по пепеливата, буренясала почва. В дясната си ръка стискаше бутилката, лявата бе промушил през една от презрамките на раницата си и докато с палец и показалец се опитваше да отвие капачката, тя се мяташе насам-натам. Най-сетне успя.

„То дали може да ме последва? — зачуди се той несвързано, докато приближаваше бутилката до устните си. — Когато преминавам, пробивам ли някаква дупка през нещата? То може ли да ме последва през нея и да ме довърши от другата страна?“

Устата му се напълни с вкуса на развалени, мъртви гроздове. Той се задави, гърлото му се стегна и сякаш промени посоката. Ужасният вкус изпълни синусите и назалните му канали и той дълбоко простена. Чу воя на Елрой, който му се стори далечен, сякаш животното беше в единия край на тунела, а той, Джек, стремително падаше към другия. Този път наистина изпита чувството, че пада, и си помисли: „О, Боже мой, какво ще стане, ако наистина пренеса глупавото си аз върху някоя канара или високо в планината там отвъд?“

Държеше високо бутилката и раницата, отчаяно стискаше затворените си очи и чакаше да разбере какво ще стане — ще има ли животно-Елрой, или няма да има. Територии или забрава. А мисълта, която го бе преследвала през цялата нощ, отново доплува в ума му като танцуващо конче върху въртележка — Сребърната дама, а може би Ела Спийд. Той я улови, яхна я и се заспуска надолу в облака от вълшебен сок и ужасната му миризма, държеше я и чакаше следващото, което щеше да се случи, усещаше как дрехите се променят върху тялото му.

„Шест, да, когато всички бяхме на шест и никой не беше нещо друго и бяхме в Калифорния и кой надуваше онзи саксофон, татко, Декстър Гордън ли беше, или някой друг и какво имаше мама предвид, когато казваше, че живеем на финалната линия и къде, ооо, къде ходехте вие с чичо Морган, татко, о, татко, понякога той те гледаше, сякаш… сякаш… ооо, сякаш в главата си наистина има финална линия и зад очите му става земетресение и ти умираш в него, ооо, татко!“

Падаше, въртеше се, обръщаше се в средата на преддверието на ада, всред миризмата, обгърнала го досущ като морав облак, Джек Сойер, Джон Бенджамин Сойер, Джеки, Джеки…

„… беше на шест, когато това започна да се случва и кой надуваше саксофона, татко? Кой го надуваше, когато бях на шест, когато Джеки бе на шест, когато Джеки…“