Роджър Зелазни
Лудият жезъл (23)

XXIII.

Нощта падна. В една голяма зала в замъка Авинконет шестте инкрустирани със скъпоценни камъни фигурки бяха поставени в центъра на няколко концентрични кръга и около тях бяха изговорени най-различни Думи и направени най-различни Знаци. Отне им цял ден да ги подредят, защото всичко, което можеше да тръгне накриво — разлята боя, погрешно произнесени Думи, неправилно нарисувани фигури, цяла поредица земни трусове и напиращи войски от гризачи, които пречеха на всичко — тръгна накриво.

Най-накрая обаче и последното заклинание бе произнесено, последната черта — теглена, последния жест — направен. Всички външни намеси веднага стихнаха. Ключовете бяха заключени.

Сега Пол, Ларик, Ибал, Вони, Райл, Таиса, Миша ръкавичка и Белфаниор седяха, облягаха се, ставаха, разхождаха се, носеха се насам-натам като невидим облак, подкрепяха се, почиваха и си говореха в дъното на голямата стая.

— Но тогава не разбирам как така не помогнаха на Спайър — тъкмо казваше Миша ръкавичка.

— Според мен те помагаха на Спайър през цялото време — отвърна Райл, — но най-накрая успяхме да ги поизтощим и тях мъничко. Поне достатъчно много.

— Казваш, че теоретически той все пак би могъл да отвори Портата само с един ключ? — попита Миша ръкавичка.

— Каза на Пол, че може, и на мен ми се вярва, че е прав. Но сигурно щеше да му струва доста усилия. Да ти кажа, не знам със сигурност. Той е най-големия жив авторитет по въпроса.

— Ами сега? — попита Ларик. Беше седнал до Таиса, която се бе вторачила в Пол. Той пък се бе вторачил в книгата в скута си.

— Сега не могат вече да направят нищо, но аз няма да се спра, докато и седемте Ключа не бъдат унищожени — обади се Райл. — Някой може да ги открадне или да ги освободи по някакъв начин и всичко може да почне отначало…

— Аз бих могъл известно време да ги опазя поне от смъртните крадци — предложи Миша ръкавичка.

— А пък аз от онези другите — обади се отнякъде Белфаниор.

— Но могат ли да бъдат унищожени? — попита Таиса. — Че какво ли не опитахме…

— Всичко, което съществува, си има слабо място — остави чашата си Ибал. — Трябва да ги изследваме по-внимателно.

— Тук някъде е — обади се Пол. — Далече е и е откъслечно, но баща ми е оставил някои ключове към него. Вече и сам успях да открия някои нови. Ще изчета всичко от кора до кора и ще видя кое как е. Доста време ще ми отнеме…

— Но трябва да се направи — вметна Ларик.

— Да.

— Не мога да не се възхитя на това как изглеждат — обади се Ибал. — Знаеш ли, ако бях Луд Жезъл, а не магьосник с класическо образование, не ми се вярва, че щях да седя тук с тебе.

Райл го изгледа навъсено.

Ибал се изкиска.

— Не ме гледай така. И ти си бил забъркан в началото с тая работа, докато не си научил онова важното нещо. Ами ако беше Луд Жезъл, тогава какво щеше да стане, а, Райл?

Райл отмести поглед.

— Не мога да отричам — смотолеви той. — Грешно е, но ги мразя. Както заради това, че събудиха онези видения, така и заради всичко друго.

— Не го казах само да те дразня — продължи Ибал, — а само за да те предупредя: не се доверявай вече на никакви Луди жезли, освен присъстващите тук… освен ако не са доказали, че заслужават доверие.

— Мислиш ли, че Спайър сега търси съюзници?

— Ти не си ли мислиш същото?

— Май напипах нещо — обади се Пол и преобърна страницата. — Май че няма да е лесно…

Изведнъж напрежение изпълни стаята, сякаш налягането на въздуха се бе вдигнало. Няколко секунди наред ставаше все по-силно, после секна.

— Какво беше това? — попита Миша ръкавичка.

— Ключовете се опитаха да разкъсат оковите си — съобщи Белфаниор. — Но не успяха. Хубаво заклинание сте им стъкмили.

— Много обещаващо — обади се Ларик. — Чети, чети, брат ми. И да го отбележиш това място.

По-късно, невидим и носещ се из въздуха, аз бях единствената публика, като не броим дремещия дракон. Пол седеше на крепостната стена на Авинконет и свиреше бавно на китара с превързаните си ръце. Смятах се за голям късметлия, задето успях да науча името си и да открия целта си в живота. И докато слушах песента му, реших, че той май не е толкова лош, колкото подобава на един господар, с когото те свързва проклятие. Музиката му доста ми хареса.

После стана нещо странно — моите сетива не са като техните и ми е приятно да мисля, че могат да бъдат измамени много по-трудно. Луната се показа иззад един облак и заля земята с бледата си светлина; и когато светлината падна върху Пол, за миг ми се стори, че косата му е съвсем бяла и я прорязва черен кичур, а не обратното. В този миг в съзнанието ми изникна детински спомен за моя създател, и ми се стори, че виждам лицето на Дет, покрило като маска лицето на Пол. Образът ми направи по-силно от естественото за случая впечатление и споменът, който събуди, кой знае защо ме поразстрои.

Но след миг всичко това изчезна и музиката продължи. Дали животът е кратка илюзия, или дълга песен? — попитах се аз.

Като че усещах нужда отново да се задълбая във философски търсения.