Роджър Зелазни
Лудият жезъл (12)

XII.

Щом излезе от пещерите на Белкен и се върна в омагьосания град в подножието му, Хенри Спайър надяна нова маска. После цял ден празнува с колегите си магьосници, никой от които не знаеше кой е той всъщност. Наслаждаваше се на това да се разхожда сред тях, понесъл в себе си голямата мрачна тайна, несподелена с никого от тях. Пи вино, подправено с леки, нежни наркотици, прави чудеса и през цялото време избягваше само най-великите от колегите си. Стигнеше ли се до сблъсък на две воли, той не се страхуваше от никого, но не му се щеше да попада пред очите на някой майстор — достатъчно велик, за да проникне зад маската му. Не, това би било преждевременно разкриване.

Той вървеше и сипеше клетви и ругатни върху онези, които не харесваше, от време на време кимваше на някого, който беше спечелил уважението му. Не му омръзваше да играе тази тайна, богоподобна роля. Толкова дълго се беше въздържал. Но сега… Сега виждаше как бъдещето капва като круша от клона в протегнатата му длан. Усещаше странно, вълнуващо сродство с онези, които щяха да се облагодетелстват от усилията му — никой от тях дори не го и подозираше.

Щом денят започна да угасва, градът се ширна в цялото си великолепие. Силите му бяха нараснали невероятно, но той се въздържаше и демонстрираше само малка частица от тях на новите си другари, събрали се тук да си поиграят и да се поизпитат.

Докато падаше нощта, той си тананикаше и танцуваше. Чак до след полунощ се бори с огромната, изтънчена вечеря. Разкара съня и възстанови жизнеността си с помощта на заклинание от най-висш порядък, което приведе в действие бързо и лесно. След това се разходи със сребърна платноходка по кръгообразния градски канал, като взе със себе си една куртизанка, един пасивен педераст, един сукуб^[1], една димяща купа с отвара от сънно биле и кана от любимото му вино, чието съдържание се възстановяваше също толкова бързо, колкото и нейният господар. След всички тези години на спотайване и криене сега имаше повод да празнува, защото Равновесието — аха-аха! — и щеше да се прекатури.

Нощта напредваше и градът се превърна във фантазия от светлини и цветове, от звуци и заслепяваща сетивата музика. Продължи да пирува, докато небето на изток избледня и мигновена тишина пробягна като вълна през града. Веднага след това нощните забавления продължиха отново, но духът беше понамалял.

Той отърси от себе си праха на мечтите и страстите, надигна се от напарфюмираните възглавнички, върху които лежеше, и остави настрана леките нощни удоволствия. Зарязал цялата фриволност, пораснал както на ръст, така и по царственост на осанката, той напусна по-оживените райони на града и тръгна на север. Щом стигна до края на омагьосания кръг на града, той продължи нататък и се изкачи на един нисък хълм. На върха му се спря, наведе глава и се обърна.

Най-накрая се приведе и вдигна от земята една суха съчка, от която все още стърчаха няколко клонки. Погали я и започна тихичко да говори — представяше я на четирите посоки на света. После дълго я гледа втренчено и мълчаливо, като продължаваше бавно да я гали. Утрото ставаше все по-светло и когато той се наведе и остави съчката на земята, се видя, че тя беше променила формата си и сега наподобяваше някакво малко животно. Подхвана дълга литания.

— Еохипус, Мезохипус, Протохипус, Хипарион… — нареждаше той.

От земята се надигнаха прах и пясък и се завихриха над малката фигурка в посока, обратна на часовниковата стрелка, обвиха я и я скриха напълно от погледа. Той продължи. Въртящата се кула се издигна, разшири се и се превърна в черен вихър, много по-висок от самия него. Вихърът нададе нисък, стенещ вой, който скоро се превърна в рев. Всмукваше какво ли не от все по-далечни и далечни разстояния — храсталаци, чакъл, кости, лишеи.

Мъжът се отдръпна далече от увличащата сила, вдигна ръце на равнището на раменете си и започна да маха с длани. От центъра на вихъра се разнесе дълъг, колеблив вик и той отпусна длани.

Ревът стихна. Въртящата се завеса започна да се спуска надолу и разкри очертанията на нещо едро, черно, четирикрако; то гордо отметна глава назад.

Мъжът пристъпи напред и постави длан върху шията на създанието, непознато на жителите на този свят. То изцвили.

Миг по-късно то се успокои и ръката на мъжа се плъзна към стремето на седлото — съществото се беше появило на този свят оседлано. Яхна го и хвана юздите.

Намираха се в центъра на кратер, който го нямаше, когато беше започнал да прави заклинанието си. Заговори на животното с цвят на пясък, погали го по врата и по ушите. След това внимателно дръпна юздите.

То бавно се измъкна по падината и той го накара да обърне глава на север. Усмихна се и потеглиха нататък. От изток над тях се протегнаха алени пръсти. Те се спуснаха долу в равнината и намериха един черен път. Той притисна хълбоците му с колене и отново дръпна юздите.

— Дий, Прах! — извика мъжът. — Напред!

Неуморният му кон се стрелна напред в зората и бързо се втурна в ослепителен, неестествен галоп.