Роджър Зелазни
Лудият жезъл (16)

XVI.

Гласът на Райл Мерсон изпълни залата:

— Още ли е жив?

Пол не му обърна внимание, протегна ръка и махна кърпата от главата на Ларик. Отпред-назад през черната му коса минаваше един-единствен бял кичур.

Едва тогава Пол извърна глава и погледна набитата фигура, която току-що бе влязла в залата.

— Уби ли го? — попита Райл.

Пол се изправи и пристъпи към мъжа.

— Още никого не съм убил — рече той. — Но кой все пак е Ларик? И какъв ти е на тебе?

— Как така се освободи от наложеното ти заклинание?

— Не, ти ми отговори. Искам да разбера всичко за Ларик.

— Колко бързо забрави в какво положение се намираш — меко каза Райл. — Може и да си се освободил от прекия ми контрол, но каишката ти е къса.

После изговори думите, които разсеяха заклинанието за илюзия, човешката маска се свлече от Пол и отдолу се показа тялото на чудовище.

— Готов съм да изрека заклинанието за последното прехвърляне, за което ти говорих — ухили се Райл. — Само трябва да изрека думичката.

— Според мен няма да стане — отвърна Пол и волята му потече през драконовия белег, разтърси обгръщащия го образ на чудовище; чертите му се разтекоха и отново се обединиха такива, каквито си бяха открай време, а в косата му сякаш прошумоля невидим вятър и тя се обагри в естествения си цвят, сред който сияеше белият кичур.

Дрехите му висяха на парцали по него. Известно време диша тежко, но после се усмихна.

— А сега ми отговори — повтори той. — Кой е Ларик?

Райл пребледня.

— Едно време, когато с баща ти все още бяхме приятели, той повери малкия си син на моите грижи, даде го да чиракува при мен.

— Ларик е мой брат?

Райл кимна.

— По-голям е от тебе с около пет години.

— Какво си направил с него?

— Учих го на Изкуството, направих от него свестен човек, научих го да уважава приличието…

Пол бързо пресметна.

— Но той ти е бил и чудесна застраховка, когато си скъсал с баща ми, нали така? Имал си заложник, когото си противопоставил срещу гнева на бившия си приятел.

— Не се срамувам да си го призная — отвърна Райл. — Ти никога не си познавал баща си. Този мъж беше жив дявол. А беше и един от най-добрите магьосници по тези земи. Трябваше да се защитя по някакъв начин.

Внезапен проблясък на вдъхновение осени Пол и той попита:

— А да не би пък Спайър, който все още е бил в добри отношения с баща ми, да е направил на дъщеря ти онова, за да бъдат сигурни, че няма да направиш нищо лошо на Ларик?

Пребледнялото лице на Райл силно почервеня.

— Мислиш също като тях, нали? — навъси се той. — Да, така беше. Дори и баща ти не можа да проникне през защитата ми, но онова копеле успя да се промъкне и виждаш какво направи с нея. Ларик цял живот се е чувствал виновен за това.

— С немалка помощ от твоя страна, предполагам.

— По този начин го държиш в подчинение, нали? Стария номер с чувството за вина?

— Това е нещо, което сам ти никога не си изпитвал, сигурен съм. Готов си да прережеш гърлото на едно безпомощно момиче. Досега да си го сторил, ако не бях чул, че Ларик вика.

— По-скоро бих прерязал твоето — пристъпи напред Пол. — Проклет лицемер! И ти не си по-добър от баща ми или от Спайър. Може дори да си и по-лош. Готов си бил да участваш в плана им, докато си мислел, че оттам може да падне нещичко и на тебе. Но когато си разбрал, че ще загубиш, набързо си станал бял магьосник, защитник на добродетелта. Как ли пък не! Ти изобщо не си се променил. Сега караш брат ми да ти върши мръсната работа, та да си запазиш ръцете чистички. Само че те не са чистички. Не си чак толкова голям глупак, че да си вярваш, нали?

Райл понечи да направи предупредителен жест и Пол веднага превключи на второто си зрение. Драконовият белег продължаваше да тупти в ритъм с пулса му.

— Ти ли ще ми говориш за морал, когато ключовете за Портата са у тебе и дъщеря ми лежи тук, готова да я съсечеш? Кой тук е лицемерът, Детсън?

Между пръстите на магьосника проблесна огнена дъга и Пол се огледа наоколо за нишки или лъчи, ала напразно.

После изведнъж му се стори, че стаята се изпълва с големи валма разноцветна мъгла.

Пол протегна ръка и едно синьо кълбо мъгла веднага се устреми към нея. Усети влага по пръстите си. Миг по-късно той вече си подхвърляше от ръка в ръка кълбо от вода колкото баскетболна топка, което разпръскваше капки. Огън. Вода. Изглежда, разполагаше с логичното противодействие на всичко, за което можеше да се сети Райл.

Докато чакаше по-стария магьосник да предприеме първия ход, той отново си припомни битките с Кет и с Ларик и отново се зачуди защо при всеки случай бе възприемал света на магията по различен начин. После му хрумна, че при всички случаи той вероятно го е виждал такъв, какъвто го възприемаше противника. Може би сега светът на Райл бе доста по-мъглив от повечето светове.

— Значи си разменяме начина на виждане, така ли? — попита той полугласно.

— Дошъл съм тук да те убия, а не да те обучавам — отвърна Райл и огънят се превърна в крив кинжал, който метна към гърдите на Пол.

Детсън заповяда да се появи студ и той потече през върховете на пръстите му. Водната сфера се замъгли, втвърди се и се покри със скреж. Кинжалът се заби в нея и се разлетяха ледени кристали, после тупна на пода. Пол метна ледената топка към Райл, но магьосникът се дръпна встрани и тя се разби в стената зад гърба му.

Райл вдигна ръце и изведнъж ги отпусна. Залата изчезна. Сега нямаше нищо друго, освен тях двамата и разноцветните облаци. Пол отново пристъпи напред. Както и преди, той разбираше, че ако се приближеше достатъчно до Райл, юмруците му биха го разсеяли достатъчно. Така щеше да успее да се справи с неговата магия, а после, разбира се, и със самия него.

Той понечи да направи нова крачка напред, но изведнъж ниска стена рязко препречи пътя му. Засили се да я прескочи и изведнъж върху й поникнаха дълги стъклени шипове. Пол се дръпна назад и се блъсна в нещо. Метна бърз поглед през рамо и съзря друга стена. После стена изникна и отляво, и отдясно. И почти в мига, когато ги забеляза, те започнаха да се приближават. Райл се бе вторачил напрегнато в него с длани, обърнати една срещу друга, като бавно ги приближаваше.

Но тук нямаше ни горе, ни долу. Той заповяда на мъглите под него да закипят и да го издигнат нагоре, също както лъчите го бяха издигнали преди.

Издигна се над килията си и премина над предната стена. Май много лесно излезе…

Вгледа се в Райл и съзря зад пронизващия му поглед следи на загриженост. Магьосникът не познаваше още нито силните, нито слабите му места, знаеше само онова, което бе научил досега. И затова го беше страх. Значи, на този етап той водеше много консервативен дуел, защото го изпитваше, наблюдаваше го, държеше го на разстояние. Щом прецени, че нещата стоят така, самият Пол изведнъж застана нащрек. Без съмнение Райл много го биваше в тези работи. За броени минути той щеше да разбере докъде стига опитът на Пол и сигурно щеше да се хвърли в опустошителна атака. Пол изобщо не беше сигурен, че би могъл да оцелее след нея. Ето защо се налагаше да действа бързо и решително. Но как? Не можеше да се сети за никакъв подходящ начин за нападение в това безмълвно, сякаш излязло от сънищата място, обвито със смъртоносен захарен памук. Освен ако…

Може би той можеше да промени правилата, да промени средата… Може би по някакъв начин бе виновен за това, че позволява на другия да избира какво да бъде бойното поле. Толкова много неща не знаеше още…

Усети, че трябва да свърши с Райл възможно най-бързо. Освен от възможността Ларик всеки момент да се съвземе и да се притече на помощ на противника, Пол се страхуваше и от повтарянето на онзи ефект, който вече на няколко пъти бе изпитал — онази непредсказуема периодична загуба на силите.

Откакто се беше бил с Кет, той на няколко пъти се бе чудил дали всички тези съпътстващи игри със символите наистина са необходими в един сблъсък между магьосници. Тъй като ставаше въпрос за сблъсък на две воли, на сила срещу сила, и може би на лична енергия с лична енергия, струваше му се, че той би могъл да бъде опростен до най-същественото, а заврънкулките можеха да вървят по дяволите. Веднага му хрумна, че това е начин на мислене, свойствен на онези, които не са минали през обучение, на Лудите жезли. Когато се опитваше да имитира украшенията, които другите бяха усвоили през дългите години на обучение, той неизменно действаше бавно. Те го принуждаваха да играе по техните правила и това връзваше ръцете му. Очевидно имаше някакви предимства нещата да се вършат по този по-изтънчен начин, но точно в момента нямаше време за учене. Ето защо, когато се опита отново да се приближи, реши да опита алтернативния способ.

Леко развълнуван, угаси второто си зрение. Мъглите изчезнаха. Отново се намираше в залата, такава каквато си беше. Райл бе застанал близо до входа с отнесен поглед.

Пол вдигна десница, насочи я към Райл и заповяда другият да се строполи, да се сгърчи и да умре. Изведнъж драконовият му белег стана леден и той усети как силата нахлува през него. Продължи да съсредоточава волята си и силата, като вълна, потече в стабилен поток надолу по ръката му.

Райл залитна за миг, после се закрепи на крака. Изведнъж Пол се намери изправен върху буца земя — без изобщо да е помръдвал — сред могъщ поток вода, който се пенеше и от двете му страни. Райл стоеше върху малък остров малко по-надолу. Докато гледаше, водата отнесе отсамния край на острова на Райл и онзи бе принуден да се дръпне назад.

Но Райл вдигна ръце с напрегнат, съсредоточен израз на лицето. Устремът на водата започна да стихва.

Земята под краката на Пол потрепери. Водата се плискаше наоколо още известно време, после стихна. Това обаче не продължи дълго. Много скоро тя отново се раздвижи. Но този път потече към Пол. Той я гледаше и не можеше да отлепи очи от нея, а напорът й ставаше все по-голям. Пръстта под него започна да се размива.

Поклати глава, сякаш за да проясни съзнанието си. Райл пак го беше въвлякъл в символика. Едва сега Пол усети натиск, съвсем определено усещане за притискане по цялото си тяло. С всеки момент то ставаше все по-силно.

Съсредоточи отново енергията си.

— Изгори, стопи се, строполи се…

Натискът изчезна и Райл залитна, сякаш някой внезапно го бе ударил. Сега Пол го притискаше с цялата сила на волята си. Райл започна да се клатушка насам-натам, сякаш залюлян от силен вятър.

После изведнъж между тях изникнаха пламъци и се разгоряха, сякаш огромно духало бълваше въздух към Райл. Издигаха се от широката пропаст, която разделяше скалистия пейзаж около тях.

Докато Пол гледаше, ветровете стихнаха и пламъците се издигнаха право нагоре. После топъл бриз облъхна лицето му. Огнените езици започнаха да се накланят към него…

— Не! — изкрещя Пол и видението изчезна.

Все още усещаше бриза и горещината, докато най-накрая не овладя отново силите си. После и те стихнаха и той хвърли енергията си към противника с нова сила.

… Бе застанал на един планински връх, а Райл — на друг. Между тях вилнееше буря. Светкавици се сипеха върху двата хълма…

— Не — почти прошепна той. — Не и този път. — И отново се озова в залата. Продължи натиска.

… Всеки от тях стоеше върху буца лед, подмятана от оловносиво, разпенено море…

— Не.

Отново бяха в залата, а Райл го гледаше кръвнишки. Ръката го наболяваше, но вълните продължаваха да пулсират през нея.

… Около тях бе пълен мрак, заваля метеоритен дъжд…

— Не.

Продължи да се съсредоточава, готов да разсея всяко ново видение. Воля срещу воля — така трябваше да бъде.

Залата започна да избледнява покрай него, но той мигом я върна на мястото й.

— Не.

Усмихна се.

Продължи натиска още половин минута, а после усети, че насреща му се надига натиск. Призова цялата си решителност, но натискът ставаше все по-силен.

Дори и така, разбра той, надмощието бе на страната на Райл. Този човек си играеше играта внимателно, но всъщност нямаше нужда. Знаеше, че не може да устои още дълго. Райл наистина бе по-силният, дори да не го съзнаваше в момента.

Пол отново пристъпи напред. Само да можеше да го стигне, да пусне отново в действие юмруците си…

Но със следващата стъпка натискът стана непоносим. Знаеше, че никога няма да успее да прекоси стаята. А дебелият магьосник вече се усмихваше…

— Татко?

Райл извърна глава и натискът изчезна. Там, вляво от него, Пол видя, че Таиса се е надигнала и седи върху каменната плоча.

— Таиса…

Мъжът пристъпи напред.

Пол събра цялата си сила и удари. Райл тупна като чувал.

— Татко!

Таиса отново се строполи върху каменната плоча. Ларик, който се бе размърдал, отново застина неподвижен.

Гигантски изблици на смях разтресоха залата.