Роджър Зелазни
Лудият жезъл (14)

XIV.

Естеството на философските ми размисли, що се отнася до собствената ми природа, все повече се задълбочава, колкото повече опознавам света. И сякаш не откривам никакви истински отговори, нито на практическо, нито на по-общо ниво. Сега открих, че се чудя дали пък състоянието на несигурност не е орис на всички разумни същества. И все пак, поразен съм от това, че зад действията на другите стоят причини, които аз не разбирам напълно. Действията им ми изглеждат насочени към създаване на определени положения, докато аз нямам реални… цели. Аз циркулирам… Аз получавам информация. Но нямам никаква представа за какво е всичко това. Нямам цел, имам само призрака на цел — нещо, което постоянно ме преследва с мисълта, че трябва да уча още и още неща.

Въпреки че съм объркан пред лицето на съществуванието, продължих да се подчинявам на дребния императив, който ме придружаваше, откакто напуснах Рондовал. Видях как Миша ръкавичка тръгна да изпълнява задачата и непосредствено се убедих, че Ибал наистина разполага със средство бързо да го препрати там, където трябва — да не споменавам пък за желанието му. Наблюдавах заминаването на Миша ръкавичка, а после се върнах на онова място в подножието на Белкен, където получих първия си урок по съживяване на труп. Опитах пак и постигнах добър резултат — изплаших една група излезли на излет момчета-чираци.

После се зареях, като се чудех какво да предприема по-нататък. Да последвам ли все още различимата следа на онзи странен магьосник обратно към града, за да открия какво точно крои? Или пък да се заема с преследването на Пол и Ларик на север. Настигнах ги в полет и по-нататък просто се носех след тях, чак до залез-слънце. Не си отговорих на нито един въпрос, но вече не усещах натиска, който чувствах по-рано. Засега бях също толкова доволен, колкото едно време, когато безцелно се носех из развалините на Рондовал.

Разбира се, така не можеше да продължи дълго. Осъзнах го, щом денят помръкна. Светлината бе изцедена от него и огромният замък Авинконет изникна пред нас в сумрачната далечина. В този миг научих какво е страх.

Обзе ме странно усещане — мрачно предчувствие, ако щете — че мога да умра, че съществуването ми може да бъде прекратено и че това може да стане именно там, на това място. Беше нещо, което никога преди не бе ми хрумвало, и ми дойде като ужасно прозрение — защото дори когато го съотнесох с онова, което знаех за себе си, осъзнах, че това като нищо можеше да бъде истина. На вас ще ви се стори, че живот, толкова безцелен, колкото моят, изпълнен най-вече с въпроси и въпроси, няма да струва кой знае колко. В същия миг аз разбрах, че това изобщо не е така. Усетих, че повече от всичко друго аз искам той да продължи, колкото и безцелен и озадачаващ да изглеждаше.

Примъкнах се по-близо до Пол. Обвих се около топлината, която излъчваше неговото същество. Защо тъкмо в този миг ми хрумна мисълта за полет, нямах никаква представа. Когато прелетяхме край мрачната цитадела, се притиснах о него като дете о майка.

След като се приземихме, останах с него и го придружих в килията, в която го затвориха. Известно време останах там с него — докато му донесоха вечерята и аз се досетих, че едва ли ще го безпокоят повече до сутринта. Макар и по-раншните ми страхове да не бяха стихнали съвсем, досега те значително бяха намалели и бяха позволили на по-рационалните мисли да изплуват на повърхността. Сега, докато всичко бе спокойно и явно никой не беше на крак, всъщност беше най-доброто време за мен да огледам мястото, да открия какви заплахи можеше да се спотайват тук и да обмисля най-добрия начин да ги обезвредя.

И с тази мисъл аз се оттеглих и оставих Пол в сигурната му, безинтересна квартира. Обиколих най-различни стаи, унищожих няколко плъха, огледах спящите, търсех признаци на черна магия или на опасни сили.

Движех се много бавно — не ми се щеше да ме изненадат. Нощта започна да изтънява и аз постепенно започнах да усещам, че предчувствието ми е било фалшиво. Тук нямаше никакви надвиснали заплахи. Изглежда, това бе просто поредното струпване на камъни, пригодено да бъде обитавано от хора чрез прилагането на няколко прости строителни принципа и инсталирането на проста канализация; няколко грубо сковани мебели и разни шарени предмети, окачени по стените, които нямаха функционално значение. Единствените следи от магически дела ми се сториха болезнено безвредни.

И все пак така, както аз се чувствах, не можех толкова лесно да се обезсърча. Полунощ мина и замина. Обиколих всички високи кули до една. Аз…

Неописуема болка прониза цялото ми същество. Нищо подобно не бях изпитал досега, освен може би шока от собственото ми раждане, който не помнех. Нещо изведнъж се бе променило, нещо ме бе засегнало чак до дълбините на моята личност. Но дори и след това се усъмних дали точно това е ужасното нещо, което търсех. Не бе придружено дори от сянка на черна магия. Крайният му резултат бе усещането, че в мен самия нещо се бе уталожило, бе си дошло на мястото. Само да можех да разбера какво е, чувствах, че част от моята собствена тайна ще ми се разкрие. Дълго се носех и размишлявах, но не получих никакво просветление, нито пък можах да определя откъде бе дошло онова, което ме бе сполетяло, каквото и да беше то. Сякаш някой някъде бе произнесъл името ми, но без да мога да го чуя.

Заслизах етаж след етаж надолу и се успокоих. Бях изследвал всичко, което се намираше над земята, и реших да разгледам онова, което бе под замъка, навътре в планинския склон. Имаше ред отвори — естествени и изкуствени. Един по един аз проникнах в тях и ги изследвах.

В един от тези входове се натъкнах на спящата жена. Тя лежеше, без да помръдва, в един контейнер, а духът й скиташе наоколо — много, много бледата светлинка на живота все още сияеше около нея. Приближих се, за да я разгледам по-добре и капанът хлопна. Беше слабо заклинание, заложено, за да впримчи всяко по-нематериално създание, такова като мен, което би се осмелило да се приближи твърде много до дамата. Предполагам, че за да я предпази от обсебване.

Така че бях хванат на няколко човешки боя разстояние от нея в нещо, което най-добре бих могъл да опиша като гигантска невидима паяжина. Известно време се борих, но разбрах, че така доникъде няма да стигна. Отпуснах се върху оковите си и се опитах да си променя формата. И това не помогна, нито пък опитите ми да се прехвърля в друга равнина. Силовата паяжина ме държеше здраво.

Висях там разпънат и се опитвах да анализирам капана си. Паяжината притежаваше известна аура на достойнство, като онази, която хората приписват на отлежалите вина. Този ефект ми бе познат от опита ми с някои стари заклинания, които бяха останали из Рондовал. Добрите, като това, за лош късмет с годините ставаха все по-добри, поради течащата в противоположна посока ентропия на равнината, в която действа магията. Това заклинание, доколкото можех да преценя, беше от петнайсет-двайсет години. Опитах се да изпратя енергийни заряди през него, по една малка част всеки път, с надежда да намеря слабо място, върху което да въздействам. Оттам бих могъл да го разплета като чорап. Но нямаше никаква полза. Беше си цяло-целеничко и аз бях вътре.

Останах там доста дълго, припомняйки си всичко, което би могло да се използва срещу него. Опитах всичко поред, ала нищо не свърши работа и тогава реших, че май е време да разработя по-задълбочено философията. Започнах да размишлявам върху съществуванието и несъществуванието, изследвах отново онова предчувствие, премислих отново болката…

Чух стъпки.

Общо взето, доста лесно е да останеш незабелязан, когато поначало си невидим и безшумен, но аз вложих допълнителни усилия, за да постигна неподвижност на всички нива, включително и умственото, когато видях да приближава Пол, воден от странен пламък, също толкова нематериален, колкото и аз самия.

В това подобие на пламък имаше нещо познато, нещо, което никак не ми харесваше. Чувствах, без да знам защо, че то е достатъчно силно, за да ми навреди.

Усетих, че Пол и ярката светлина си разменят някакви мисли. Чувах само репликите на Пол — не ми се щеше да се настройвам, за да подслушвам целия разговор. Страхувах се, че по този начин бих могъл да разкрия присъствието си пред онзи страшния.

Най-накрая Пол откопча капака на контейнера, вдигна го и го постави встрани. Последва нова дълга пауза, после той извади оттам жената и я понесе на ръце по един перваз, следвайки пламъка. После хлътнаха в един тунел.

Изведнъж бях свободен! Заклинанието сигурно беше съсредоточено около жената, а не около възвишението или контейнера.

Увиснах на място. Искаше ми се да видя къде отиват, но не ми се щеше да се приближавам много. Можех пак да попадна в някой капан. Бавно се понесох след тях, като се държах доста надалеч — сега вече знаех на какво разстояние действа заклинанието.

Разпознах голямата зала веднага щом влязох. Последния път, когато минах оттук, се движех с метафизична скорост и следвах магическа следа, така че нямаше нужда да набелязвам някакви ориентири. И съответно нямах никаква представа, че точно тук се намира Портата.

Портата…

Тъкмо каквато си я спомнях — от сънищата на Пол и каквато я мярнах, когато минах набързо оттук. Портата се възправяше тук — огромна, заплашителна и, слава богу, затворена. Тя никога не е била отваряна на тази равнина, досетих се аз, макар че призрачното й съответствие, открехвано много пъти, позволяваше да преминат послания, същности, духове. Ако и материалното й „аз“ се отвореше, вече щеше да е невъзможно да бъде затворена, защото виждах как щеше да започне взаимопреливането между двата свята. Съществата от другия свят, в който магията беше много по-силна, същества със странна структура и много по-древни, щяха да дойдат и да завладеят тази по-млада земя с нейната по-слаба магия и да я променят в нещо по свой образ. Образ, съживен от суровите природни форми на този по-нов свят, По-силни в магията, по-слаби в обикновената жизненост. Магията щеше да надвие, нямаше съмнение…

Пол положи товара си върху камъка, излъчващ аура на смърт. Движенията му бяха бавни, нерешителни, сякаш вървеше насън. Протегнах се внимателно, много по-внимателно от всякога, и докоснах съзнанието му.

Беше омагьосан. Не го съзнаваше, но пламъкът го бе заробил.

Не виждах никакъв начин да се намеся успешно. Знаех, без да зная откъде го зная, че онова нещо е по-силно от мен. Чувствах се напълно безпомощен, докато то водеше Пол, докато го накара да извади статуетката. Бях меко казано доволен, когато силата на Пол му изневери и се наложи да изоставят този замисъл. Ядът на пламъка събуди у мен най-близкото до радостта чувство, което някога бях изпитвал.

Гледах ги как си тръгват оттук. Съмнявах се, че Пол го заплашва някаква непосредствена опасност, пък и исках да поразгледам още малко залата. Голямо, квадратно парче утро украси стената отляво. Лека-полека започна да ме обзема ново предчувствие и то беше свързано с тази стая.