Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Размяната (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Madwand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

Роджър Зелазни. Лудият жезъл

Редактор: Любомир Русанов

Издателска къща „Пан“, 1998

Корица: Рекламна агенция „Агора“

ISBN 954–657–146–6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

XV.

От скърцането на резето Пол се събуди от сън без сънища. Отначало чувстваше крайниците си като налети с олово, главата си — натежала, съзнанието си — като разнищено по краищата. Сякаш някой го беше упоил. Но само след миг, преди още Ларик да пристъпи в килията, драконовият белег започна да пулсира тежко, неистово, както никога досега. По цялото му тяло премина адреналинов шок, умът му мигновено се проясни и го изпълни чувство на дива сила — никога преди не беше изпитвал подобно нещо.

— Ставай! — нареди му Ларик.

Пол усещаше, че само с един замах може да го просне мъртъв на земята. Вместо това му се подчини.

— Тръгвай с мене.

Пол го последва извън килията с тромава, патрава походка, каквато сметна, че подобава на маскирано чудовище. През първия прозорец, покрай който минаха, Пол видя, че над света грее светъл ден, макар че слънцето не се забелязваше оттам и той не можа да прецени часа. Сега минаха по друг път, а не по онзи, по който го беше превел пламъкът.

— Ако ни съдействаш — обади се Ларик с почти нехаен тон, — може и да те пуснем на свобода невредим.

— В момента не се смятам за невредим — отговори Пол и изкачи едно стъпало.

— Сегашното ти състояние е обратимо.

— Защо се занимаваш с всичко това? — попита Пол.

Другият мълча дълго време. Най-сетне се обади:

— Ти няма да го разбереш.

— Опитай, току-виж съм разбрал.

— Не. Не е моя работа да ти обяснявам — отвърна му Ларик. — Няма да мине много време и ще получиш обяснение.

— Каква е цената на това, да предадеш комитета по посвещаването?

— Някои неща са по-важни от други. Ще видиш.

Пол тихичко се изкиска. Силата продължаваше да се вихри вътре в него. Беше смаян, че другият не усеща присъствието й. Едва я удържаше да не се плисне навън.

Изминаха дълъг коридор, изкачиха още едно стълбище, прекосиха обширна зала.

— Бих искал да те срещна при други обстоятелства — обади се Ларик, щом стигнаха до стълбище, което водеше надолу.

— Имам чувството, че и това ще стане — отговори Пол.

Мястото му се стори познато — беше минал оттук снощи. Разбра, че са стигнали в североизточното крило. Приближиха се към тъмна врата, цялата покрита с резба. Ларик пристъпи напред и почука.

— Влез — обади се глас, малко по-тънък, отколкото бе очаквал Пол.

Ларик отвори вратата и прекрачи прага. Извърна се.

— Идвай.

Пол го последва. Това беше кабинет, целият в груби греди и камък. Подът беше застлан с четири черги в червено и черно. Прозорци нямаше. Зад голяма маса седеше Райл Мерсон и довършваше закуската си. Не стана.

— Ето го Лудия жезъл, за когото говорихме — рече Ларик. — Той е напълно усмирен, като изключим духа му.

— Значи тъкмо онова, което ни трябва — отвърна Райл. — Остави го на мене.

— Да.

— Искам да кажа: разбирай ме буквално.

Пол забеляза как очите на Ларик се разшириха и устата му леко зяпна от изненада.

— Искаш да се махна?

Широкото лице на Райл не помръдна.

— Ако обичаш.

Ларик се вдърви.

— Много добре — обади се той. Обърна се към вратата.

— Но се навъртай наблизо, за да мога да те повикам.

Ларик погледна през рамо, кимна отсечено, напусна стаята и затвори вратата след себе си.

Райл се вторачи в Пол.

— Виждал съм те в Белкен — най-после се обади той.

— И аз съм те виждал там — отговори Пол, на свой ред втренчил поглед в по-възрастния мъж. — На улицата, приказваше с Ларик пред кафенето, в което бях седнал.

— Добра памет имаш.

Пол поклати глава.

— Не помня да съм ти давал повод да ме отвличаш и да се отнасяш така оскърбително с мене.

— Предполагам, че всичко това ти изглежда точно така.

— А аз предполагам, че на всекиго би изглеждало така.

— Не искам да започваме по този начин…

— Пък аз изобщо не искам да започваме. Какво искаш?

Райл въздъхна.

— Добре. Щом ще е така, така да е. Ти си мой пленник. Сега си в опасност. Аз мога да ти причиня всякакви беди, включително дори и смърт.

Дебелият магьосник се надигна, заобиколи масата и застана пред Пол. Направи прост жест, последван от друг — движенията му приличаха на онези, които беше използвал Ларик. Пол не усети нищо, въпреки че разбра какво става и се зачуди дали неговата маска под маската ще издържи.

Издържа.

— Може би си се привързал към сегашното си състояние?

— Да ти кажа, не съм.

— Лицето ти е скрито под собственото ти заклинание. Ще го оставя така, тъй като вече знам как изглеждаш. Предполагам, че можем да започнем оттук.

— Целият съм в слух. Продължавай.

— Миналата година до мене достигна слух, че Рондовал е отново обитаем. Малко по-късно чух за битката в планината Анвил. Чрез магия извиках образа ти. Косата ти, белегът, приликата ти с Дет — беше очевидно, че си от този род, ала никога не бях чувал за тебе.

— И, разбира се, е трябвало да направиш нещо — никой не обича Рондовал.

Райл се обърна, закрачи из стаята, след това пак се извърна към Пол.

— Изкушаваш ме да се съглася и с това да приключа въпроса — рече той. — Но си имам основания за това, което правя. Интересуват ли те?

— Естествено.

— Беше време, когато с Дет бяхме близки приятели. Той ти е баща, нали?

— Да.

— Ами къде те е крил през цялото това време?

Пол поклати глава.

— Не ме е крил. Така, както аз го схванах, съм бил там при нападението над Рондовал. Вместо да убие едно бебе, старият Мор ме отнесъл в друг свят. Където и израснах.

— Да, разбирам. Интересно. С кого те е разменил?

— С Марк Мараксон — човекът, когото убих в планината Анвил.

— Очарователно. Размяна, казваш. А как се върна тук?

— Мор ме върна, за да се справя с Марк. Значи си познавал баща ми?

— Да. Заедно сме се захващали с редица неща. Много го биваше като магьосник.

— Говориш така, сякаш е имало момент, когато сте престанали да бъдете приятели.

— Така е. Най-накрая се скарахме за нещо много основно, което се отнасяше до последния ни голям общ проект. Тогава разруших съдружието и го пратих да си събира багажа. Точно в този момент той подхвана всичко онова, което доведе до сблъсъка и до рухването на Рондовал. Третата страна, която участваше в начинанието ни, го заряза, когато на онзи фронт нещата взеха да изглеждат зле.

— И кой беше това?

— Един странен Луд жезъл — притежаваше огромна мощ. Всъщност не зная откъде го беше изнамерил Дет. Човек на име Хенри Спайър. Ама че име!

— Искаш да кажеш, че ако и двамата не бяхте го зарязали, Рондовал щеше да устои?

— Убеден съм, че щеше, но в един жестоко променен свят. Предпочитам обаче да смятам, че Дет и Спайър ме зарязаха.

— Че как иначе. А сега искаш да си го върнеш допълнително на семейството заради време оно.

— Надали. Но сега е твой ред да отговориш на някой и друг въпрос. Та казваш, Мор те е довел обратно тук?

— Казах, че ме е „върнал“. Той не ме придружи обратно. Изглеждаше болен. Мисля, че е останал на моето място.

— Размяна… Да. Направо в Рондовал ли те върна?

— Не. Сам намерих пътя нататък, но по-късно.

— А наследството ти? Всичко онова, което знаеш за Изкуството? До това как стигна?

— Ами като че ли го прихванах.

— Значи си Луд жезъл.

— И на мене така ми казаха. Още не си ми казал обаче какво искаш от мене.

— Кръвта на вода не става, нали? — сопна се Райл.

Пол се вгледа в лицето на мъжа. Вече го нямаше невъзмутимият израз от началото на разговора. В погледа на присвитите му очи, втренчени в него, в нахлуващата на лицето му червенина и в прехапаните му устни се четеше заплаха. Забеляза също и че едната от пухкавите длани беше стисната в такъв здрав юмрук, че пръстените се бяха врязали дълбоко в плътта.

— Не разбирам за какво говориш — обади се Пол.

— Аз пък мисля, че разбираш — възрази Райл. — Баща ти наруши царуващото в този свят равновесие, но опитът му не успя. Аз го спрях и силите на Клейт доведоха до гибелта на Рондовал. Рано или късно трябваше да има някакъв отклик. Марк Мараксон се появи в планината Анвил и ти го спря. Сега махалото трябва отново да се залюлее в другата посока — така, както направи баща ти — и магията пак да завладее изцяло света. То може да спре дотук или да се люшне докрай и мечтата на баща ти да се сбъдне. През всичките тези години съм чакал, за да прекратя всичко това отново, да му сложа край, да се погрижа вече никога да не го бъде.

— Повтарям: не зная какво…

Райл пристъпи напред и го зашлеви. Един пръстен се заби в бузата му и Пол едва потисна импулса си да отвърне на удара.

— Син на черен магьосник! Ти сам си черен магьосник! — кресна той. — Не може да бъде другояче! То е в кръвта ти! Дори… — той млъкна. Отстъпи назад. Заговори отново: — Ти ще отвориш Портата. Ще завършиш великото дело на баща си в този свят.

Изведнъж Пол усети, че думите му са верни. Портата… Разбира се. Беше забравил. Всичките онези сънища… Сега те започнаха да се очертават в ума му. Обзе го решителност.

— Казваш, че в началото и ти си бил забъркан в цялата тази работа? — тихо попита той.

— Да, вярно е — призна си Райл.

— И ти ще ми говориш за черна магия…

Райл се извърна, върна се до масата, дръпна стола и се отпусна на него.

— Да — обади се той, забил поглед в остатъците от закуската си. — И в двата смисъла — така предполагам. Черна, защото беше използвана за нещо осъдително от морална гледна точка, и черна в по-тесния смисъл на най-дълбокото си значение — заради използването на сили, които могат да извратят характера на самия магьосник. За първото винаги може да се спори, но за второ — не. Признавам, че някога и аз бях черен магьосник, но вече не съм. Отдавна се поправих.

— Да хванеш Ларик да прави заклинанията вместо тебе — това едва ли е чуждо на духа на черната магия. Както в моя случай например…

Думите му заглъхнаха, щом Райл вдигна поглед и неподвижно се втренчи в него.

— В твоя случай — обади се той, — бих го направил сам и ще го направя, ако се наложи. В най-лошия си вариант това би било пример от първия вид — за да се предотврати по-голямото зло.

— Според общата теория за морала — защото това е нужно на другите?

— Не мисля само за нас двамата. Мисля за онова, което ти би причинил на целия свят.

— Като отворя Портата ли?

— Точно така.

— Извини ме, че съм такъв невежа, но какво ще се случи, ако се отвори Портата?

— Този свят ще бъде връхлетян и залят от силите на един далеч по-древен свят. Според нашите мерки той е обител на злото. Ние ще се превърнем в продължение на онази земя. Нейната много по-мощна и много по-древна магия ще помете напълно природните закони, които управляват тук. Нашата земя ще се превърне в царство на тъмните сили.

— Ала злото е нещо относително. Кажи ми какви възражения би имал един магьосник срещу нещо, което би направило магията още по-важна.

— Използваш точно аргумента, с който баща ти ме обори отначало. Но по-късно научих, че отприщените сили ще бъдат с такава мощ, че никой обикновен магьосник не би могъл да ги овладее. Всички ще зависим от милостта на онези отвъд Портата и на тези неколцина от нашите, на които ще им бъде все едно и които ще встъпят в съюз с отвъдните.

— И кои ще са тези неколцина?

— Баща ти беше един от тях; Хенри Спайър също е от тях. Ти и такива като тебе — до един Луди жезли.

Пол едва се удържа да не се усмихне.

— Да разбирам ли, че ти не си Луд жезъл?

— Не, аз трябваше да мина по трудния път, за да се изуча.

— Започвам да проумявам защо си се обърнал към бялата магия — каза Пол и мигновено съжали, защото забеляза как лицето на Райл отново се промени.

— Не, не ми се вярва — отговори той и го изгледа ядно. — Ти нямаш дъщеря, омагьосана от проклятието на Хенри Спайър.

— Призракът, който витае тук?…

— Тялото й лежи на скришно място ни живо, ни мъртво. Когато развалих съдружието, Спайър я омагьоса. Ала въпреки това исках да се боря срещу тях.

На Пол му се искаше да отмести поглед, да пристъпи от крак на крак, да се разкърши, да се махне оттук.

Вместо това попита:

— Какво точно имаш предвид под „Луд жезъл“?

— Такива като тебе, с естествена дарба за Изкуството — обясни Райл. — Връзката им със силите е по-близка и по-лична. Те са по-скоро художници на Изкуството, а ние — неговите техници, бих могъл да кажа.

— Благодарен съм ти, че ми обясни всичко това — каза му Пол. — Съзнавам, че колкото и да отричам каквото и да било, свързано с моите намерения, ти няма да ми повярваш, затова и няма да отричам нищо. Защо просто не ми кажеш какво искаш от мене?

— Сънувал си едни сънища — рече Райл с безизразен глас.

— Ами да, така е…

— Сънища — продължи той, — които аз ти изпратих. В тях духът ти проникна отвъд Портата, за да види голата пустиня, която представлява това злокобно място. Видял си и тамошните обитатели, затънали в поквара.

Пол си спомни сънищата отпреди, но се сети и за по-късните, за градовете отвъд планините — те не бяха гола пустиня, там имаше култура — толкова сложна, че не беше по силите на ума му да я проумее докрай.

— Само това ли ми показа — гола пустош? — попита той озадачено.

— Само това? Не ти ли беше достатъчно? Достатъчно, за да убеди всеки човек на място, че Портата трябва да остане затворена?

— Мисля, че си постъпил добре — каза Пол. — Но я ми кажи: ти само сънища ли ми изпрати?

Райл леко наклони глава на една страна и се намръщи. После се усмихна.

— О, това ли? Кет…

— Кет? Това ли е магьосникът, който ме нападна в собствената ми библиотека?

Райл кимна.

— Същият. Да, аз го изпратих. Свестен човек. Мислех си, че ще се справи с тебе и ще оправи работата още тогава, на място.

— Каква работа? Изприказва сума ти неща за Портата, баща ми, Луди жезли и черна магия, а аз така и все още не знам какво искаш от мене.

Дебелият магьосник въздъхна.

— Мислех си, че като ти изпратя сънищата и ти покажа каква заплаха крие това място и внимателно ти обясня положението, както току-що направих, бих могъл — просто би било възможно — да те привлека на своя страна и да те убедя да ми сътрудничиш. Животът би бил къде-къде по-лесен.

— Не започна по най-неподходящия начин с тези игрички с анатомията ми.

— Беше необходимо също и да ти покажа докъде бих стигнал, ако избереш да не ми помогнеш.

— Все още не съм сигурен в това. Какво остава — освен смъртта?

Райл доволно потри ръце и се усмихна.

— Главата ти, естествено — рече той. — Започнах по най-лесния възможен начин. Но ако след като подложа на подходящи за случая мъчения сегашното ти тяло и ти откажеш да ми дадеш каквото носиш, ще завърша прехвърлянето. Ще изпратя главата ти при останалата част от тебе в изгнание отвъд Портата. На мене ще ми остане един малко поосакатен демон за слуга, а ти — мястото си го виждал — ще влачиш нещастно съществуване до сетния си ден.

— Звучи много убедително — забеляза Пол. — А сега: какви биха могли да бъдат последиците?

— Ти знаеш къде са Ключовете — Ключовете, които могат да отворят Портата или да я заключат завинаги. Искам ги.

— За второто, както се предполага?

— Че как иначе.

— Съжалявам, но нямам никакви такива Ключове. Дори и нямам представа къде бих могъл да ги търся.

— Как можеш да го казваш, след като толкова пъти съм ги виждал на масата в кабинета ти — дори и когато наблюдавах борбата ти с Кет?

Мислите на Пол се върнаха едновременно към тази сцена и към един от сънищата му. Усети как вътре в него се надига съпротива.

— Няма да ти ги дам — каза той.

— Усещах аз, че няма да е толкова лесно — и Райл се надигна. — Ако отварянето на Портата значи толкова много за тебе, това просто показва докъде си затънал в това.

— Не е само отварянето на Портата — отговори Пол. — Онова, което ме гложди, е, че ще ми се отнеме нещо по такъв начин. За всяко нещо, което успееш да измъкнеш от мене, ще трябва доста да се понапънеш.

Райл вдигна ръце.

— Може да е и по-лесно, отколкото си мислиш — рече той. — Всъщност безболезнено — ако имаш късмет. Само за миг ще разберем колко си прозорлив.

Щом ръцете на Райл започнаха да се движат, Пол потисна желанието си да му отвърне с удар. Като че ли някакво гласче му нашепваше: „Още не.“ Може би беше собственият му глас. Превключи на второто си зрение и видя как го връхлита огромна оранжева вълна.

Когато тя го обля, усети как мисленето му се забавя, а после се сковава. Тялото му се вдърви. Вече изобщо не беше сигурен какво иска и какво — не.

Райл говореше и гласът му като че ли идваше от много-много далече:

— Как се казваш?

Странно очарован, Пол усети как устните му се размърдаха и чу гласа си да отговаря:

— Пол Детсън.

— Под какво име беше известен в света, в който си израснал?

— Даниъл Чейн.

— Притежаваш ли седемте статуетки, които са Ключовете за Портата?

Изведнъж между тях увисна стена от пламъци. Райл като че ли не я усещаше.

— Не — чу се Пол да отговаря.

Дебелият магьосник изглеждаше озадачен. След това се усмихна.

— Май не го формулирах както трябва — рече той с почти извинителен тон. — Можеш ли да ми кажеш къде точно се намират седемте магически статуетки, които някога са принадлежали на баща ти?

— Не — отговори Пол.

— Защо?

— Защото не зная къде са.

— Но си ги виждал, държал си ги в ръцете си, били са твои?

— Да.

— Какво е станало с тях?

— Откраднаха ми ги на път за Белкен.

— Не ти вярвам.

Пол не отговори нищо.

— Но заслужаваш да те поздравя за прозорливостта ти — продължи Райл. — Опази се да не се издадеш с много мощно заклинание. Много време ще ми трябва да проумея точната му природа и да го разваля. За твое нещастие нямам нито време, нито намерение и ти трябва да бъдеш принуден да говориш. Вече ти споменах по какъв начин.

Мъжът подхвана втора серия от жестове и Пол усети, че съзнанието му донякъде се прояснява. Докато това чувство ставаше все по-силно, пламъкът избледняваше.

— Освен това възстанових външния ти облик с естетическа цел — додаде Райл. — Сега, когато ти отново си си ти, би ли искал да добавиш нещо?

— Не.

— И аз така си помислих.

Дебелият магьосник се извърна, прекоси стаята и отвори вратата.

— Ларик? — извика той.

— Да? — чу се глас отдалече.

— Отведи този човек обратно в килията му — нареди магьосникът. — Ще изпратя да го повикат, когато подготвят залата за разпити.

— Опитал си с принуждаващо заклинание?

— Да, и то добро. Защитен е. Ще трябва да опитаме по другия начин.

— Жалко.

— Да.

Райл се извърна.

— Върви с него, Пол.

Пол се обърна и бавно се отправи към вратата. Докато вървеше, се зачуди… Щеше да мине точно покрай Райл. Ако се обърнеше внезапно и го нападнеше, усещаше, че може набързо да се справи с него, преди другият да успее да се намеси с някаква магия в играта. После, разбира се, щеше да му се наложи да се бие и с Ларик и се чудеше дали би успял да свърши с Райл, преди по-младият магьосник да се нахвърли върху му. Защото…

Пред очите му отново блесна пламъкът.

— Още не — обади се глас в главата му. — Почакай. Скоро. Въздържай се.

Пол кимна наум, мина покрай Райл и излезе в коридора, където го чакаше Ларик.

— Добре — рече Ларик и го поведе в посока, обратна на тази, от която бяха дошли.

Пол чу как вратата зад него се затвори. Един бърз саблен удар — реши той — точно под вечната кърпа на главата му и Ларик е извън играта.

Почти предсказуемо пламъкът отново проблесна пред очите му.

— Завий тук.

Той се подчини и се обади:

— Това не е пътят, по който дойдохме.

— Знам, кучи сине. Искам да ти покажа какво са сторили такива като тебе.

Изведнъж мястото му стана познато. Пол осъзна накъде са тръгнали и какво го водят да види и го обзе лека паника. Забави крачка.

— Идвай, идвай.

Никакъв план не му идваше наум, но под маската пулсът на силата продължаваше да тупти в ръката му. Реши да разчита на невидимия пламък. Усещаше, че съвсем скоро ще му се разкрие възможност — възможност да смаже Ларик и да…

Влязоха в пещерата. Ларик запали магическа светлина, която заплува пред тях и освети пътя им. Докато вървяха към мястото, където лежеше отвореният и празен ковчег, Пол се подготвяше. Само още няколко крачки…

Чу вика на Ларик. Той отекна между каменните стени. Премина на второто си зрение. Всичко беше оплетено в ивици ярка разноцветна светлина. Опита се и успя да ги разнищи на нишки, но в момента, в който се отпусна, те отново се превърнаха в ивици — хоризонтални; не плуваха във въздуха, а бавно се издигаха нагоре. Бяха различни на ширина. След миг видя, че се намират над поле от вертикални ивици, а отвъд тях имаше диагонали. Светът беше придобил странна кубична структура. И в този миг осъзна, че е започнал да вижда по различен начин същото онова, което винаги досега беше виждал като нишки — знаеше, че зад тези има и други и че някак си в бъдеще винаги ще вижда магическия свят по начина, най-подходящ за нуждите на момента, а не така ограничено, както в миналото.

И интуитивно разбра как да използва тези ивици — също както навремето се беше сетил за какво служат нишките. Много усилия му струваше да се въздържи да не протегне ръка и да започне да ги манипулира. Ларик се обърна към него озъбен.

— Няма я! — възкликна той. — Откраднали са я! Как?…

След което очите му придобиха странен израз и главата му бавно се обърна надясно. Пол беше сигурен, че сега и той вижда с второто си зрение и нещо в неговата версия му сочи посоката, в която бяха отнесли Таиса.

Изведнъж Ларик се обърна и бързо тръгна покрай перваза. Светлинката, която ги беше довела дотук, остана неподвижна някъде зад Пол, изливайки бледото си сияние в празния кръг.

Пол тръгна напред, стъпи на перваза — държеше второто си зрение на фокус, готов да използва новото си разбиране за магическите процеси. Забърза към естествената светлина в края на тунела и притича покрай мястото, където беше скрил статуетката.

Когато влезе в залата, в ума му избухна хор от гласове:

— Сега! Сега! Сега! Сега! Сега! Сега! Сега!

С гръб към него, Ларик се беше навел над неподвижното тяло на Таиса върху жертвения камък на десетина крачки от него. Пол протегна и двете си ръце и сграбчи една оранжева ивица. Усети как волята му започна да тече през драконовия белег.

След миг ивицата се отдели, заплува свободно и замахна като дълъг светещ прът към Ларик.

Ала щом го направи. Пол видя как Ларик се вцепени и започна да се извръща — знаеше, че другият магьосник е чул стъпките му. Забеляза смаяния израз на лицето му, който веднага се смени с разбиращ.

Но Ларик успя да се раздвижи — и то бързо. Лявата му ръка се стрелна нагоре и пръстите му се преплетоха. Сграбчи един диагонал и посрещна атаката на Пол.

Силата на удара просна Ларик на земята, но все пак успя да отбие оръжието на Пол. Пол завъртя дългия прът, който продължаваше да държи, и с отсечен удар на лявата си ръка го превърна в късо копие. Ларик поклати глава и се надигна от пода. Очите му бяха приковани в очите на Пол, докато той издигаше светещото копие над главата си.

Ларик се изправи на крака и вдигна и двете си ръце над главата си. Пол метна копието от светлина право към него и Ларик отпусна ръце. Ярките ивици подскочиха и като че ли се завъртяха около оста си.

Сякаш с трясък се спусна венецианска щора. За миг Ларик стана невидим зад цветната стена. Копието на Пол отскочи от нея и то, и стената като че ли се разпаднаха във фонтан от искри. Щом те утихнаха, видя Ларик изправен да кръстосва ръце пред себе си.

Периферното му зрение едва успя да го предупреди навреме. Ларик беше сграбчил два латерални диагонала като светещи ножици. Пол протегна ръце пред себе си и се втурна напред.

Сграбчи един вертикал и го тикна в челюстите на светлинното заклинание. Диагоналите се затвориха — ръбовете им се спряха на сантиметри от кръста му. Забеляза лека напрегнатост по лицето на Ларик, а ръцете му се стегнаха още повече. Диагоналите подскочиха и се приближиха. Ларик се наведе и отчаяно се напрегна.

Пол рязко се метна напред, после се оттласна назад, хвърли се на пода и се претърколи. Ларик залитна и ивиците се кръстосаха над Пол.

Той се изправи отново на крака, лице в лице с Ларик. Наблюдаваше ръцете му. Започна да обикаля в кръг около него на разстояние от пет метра и Ларик се завъртя бавно, като нагаждаше положението си към неговите движения. Ръцете на другия магьосник бавно заописваха сложни траектории. Пол ги наблюдаваше възможно най-внимателно, ала не различаваше с какви магически материали работи Ларик и как ги вижда.

Изведнъж кракът на Ларик описа широка, рязка дъга, една от по-ниските ивици удари Пол през глезените и той се строполи на пода. Изруга, задето се беше оставил да го заблудят толкова лесно, и се помъчи да стане.

Но подът като че ли се вълнуваше, надигаше и му пречеше да се изправи. Докато се бореше с него, осъзна, че вече не лежи на пода, а се намира върху вълна от ивици на няколко сантиметра над него. И чак тогава започна да разбира, че в тези работи техниката можеше да бъде по-важна от суровата енергия. Не успяваше да се изправи на крака — подпираше се на колене и на лявата си ръка. Забеляза как десният крак на Ларик се движи бързо нагоре-надолу, като че ли натиска педал на пиано и поддържа повърхността под него неспокойна. Изглеждаше така, сякаш сръчността на Ларик засега надхвърля неговата и ефективните му контрамерки за него са въпрос на рефлекс, докато на Пол му се налагаше да размишлява по няколко секунди, преди да реши как да напада и да се защитава.

Зачуди се дали магическата атака е най-доброто средство да се справиш с един мъж. Само да можеше да се добере достатъчно близо и да удари Ларик така, че да отвлече вниманието му от магическите манипулации, беше убеден, че собствените му боксьорски рефлекси ще са достатъчни да се справи с него в ръкопашен бой. Ако не се окажеха достатъчни, то тогава имаше чувството, че просто е срещнал по-добър от себе си.

Ивиците! Очевидно човек можеше да се подпира на тях. Така че…

Протегна ръка нагоре, хвана се за ивиците, които се издигаха, изправи се и продължи, докато свободно заплува над вълнуващия се под. Дясната ръка на Ларик вече се беше размърдала — настрани, на равнището на раменете.

Пол се протегна напред, сграбчи друг хоризонтал и замахна с него право към Ларик.

В последния възможен момент успя да се извие встрани, пусна се и тупна на пода.

Ларик беше сграбчил еднометрово острие от зелена светлина, подобно на меч, и замахна, готов да го порази.

Отново усети под краката си обикновения под, сграбчи диагонална ивица от жълта светлина, с волята си я накара да придобие формата на сабя и зае позиция „ан гард“, докато се бореше да застане твърдо на земята. За първи път в този свят държеше в ръцете си нещо, подобно на сабя — и за първи път след края на последния сезон по фехтовка в университета.

Парира челен удар и отскочи назад — не стоеше достатъчно уверено на крака, затова не се осмели да нанесе ответен удар. Щом стъпи по-здраво на крака и Ларик атакува, осъзна едновременно две неща: че Ларик идва към него по-скоро с гърдите напред, а не настрани, а в лявата си ръка е стиснал нещо тъмно и продълговато, дълго метър-метър и нещо.

Заотстъпва назад. В колежа не се биеха с щитове и мечове — това беше нещо средновековно, по-бавно, по-тромаво, изискващо различна работа с краката. Нямаше намерение и той да си материализира щит и да се бие с Ларик по начин, с който онзи беше по-наясно.

Ларик замахна с меча си към гърдите му. Пол отскочи назад. Острието изобщо не го докосна. Ларик продължи да напредва, Пол — да отстъпва.

Бързо си припомни всичко, което се отнасяше до техниката на другия. Ларик сигурно използваше повече ръба на острието, отколкото върха му. Пол държеше сабята си ан гард, но се замисляше дали да не атакува с шпага.

Спря да отстъпва и финтира. Ларик леко повдигна щита си и се подготви да нанесе съсичащ ответен удар. Пол не предприе нищо и забеляза как на лицето на Ларик започна да се изписва усмивка.

Зае ниска позиция и отби острието. Последва атака.

В мига, в който мечът на Ларик помръдна, Пол се надигна рязко. Оръжието му описа полукръг по посока на часовниковата стрелка и блокира ръката на другия. Ларик изхриптя, а Пол продължи движението в очакване да докосне тялото извън края на щита.

Но оръжието изпадна от ръката на Ларик, той отстъпи назад и се прикри по-плътно. Пол се усмихна, тропна тежко с крак и се устреми напред.

Ларик вдигна дясната си ръка, но Пол не му обърна внимание и замахна за челен удар. Зеленият меч политна от пода и се намери в ръката на Ларик. Той отби удара. Пол не успя да прецени инерцията си, увеличи я и проби щита на Ларик, преди той да нанесе ответния си удар.

Ларик залитна назад, Пол трудно издърпа острието си, отдръпна го встрани и нанесе силен ритник право в центъра на щита. Ларик се строполи. Пол замахна отново и изби меча от ръката му. Щитът се люшна настрани. Пол вече не беше в някаква благоприятна позиция за фехтовка, ала бе достатъчно близо, за да забие юмрук в корема на другия.

Щом удари, щитът падна, той захвърли оръжието си и заби десния си юмрук в челюстта на Ларик.

Ларик се изправи и вдигна длани пред лицето си. Беше притиснал корема си с прилепени един към друг лакти. Втурна се право към него. Пол отстъпи встрани. Замахна с лявата си ръка към главата му, ала не улучи.

Ларик се сниши и го сграбчи за коленете. Пол усети, че губи равновесие, посегна към рамото на Ларик, успя да сграбчи само ризата му и залитна назад. Разнесе се звук от раздиращ се плат.

— Убий го! Побързай! — обади се гласът в главата му.

Щом Пол падна, Ларик се опита да се хвърли отгоре му, но Пол го пресрещна с кръстосан удар и той падна настрани. В този миг Пол разбра какво точно трябва да направи.

Вдигна дясната си ръка на равнището на рамото си, с длан нагоре и се претърколи да възседне проснатия по гръб Ларик. Драконовият му белег затуптя. Мракът на линиите, които разделяха ивиците около него, се устреми към ръката му и се събра в черно кълбо от небитие, заличаване, смърт.

Замахна с кълбото към лицето на Ларик, ала очите му мярнаха нещо и той едва успя да се извърне и да захвърли смъртоносната сфера надалече.

Ларик започна да се противи и той го удари по върха на брадичката — веднъж, много силно. Усети как тялото на противника му се отпуска. След това пак се изправи на крака, отметна косата от очите си и се втренчи.

Бавно протегна ръка напред. Там, където беше откъснал ръкава на Ларик… Ръката на Ларик беше оголена.

Дланта му леко потрепна, щом докосна драконовия белег върху дясната китка на Ларик.