В капсулата долу имаше двама души, които инспектираха Пътя към ада — шахта, прокопана през дъното на океана на хиляди клафтери^[1] под нас и която скоро щяха да отворят за пътуване. Поначало не бих се притеснявал, тъй като имаше двама щатни техници J–9. Само че единият беше заминал в отпуска на Шпицберген, а другият точно тази сутрин бе излязъл в болнични. И когато внезапното съчетание от вятър и водни вихри разлюля „Аквина“, и аз загрях, че днес е навечерието на РУМОКО, взех решение. Прекосих стаята и отместих един страничен панел.

— Швайцер, не ти е позволено да се бъзикаш с тия неща! — скара ми се доктор Аскуит.

Огледах веригите и го попитах:

— Ти искаш ли да поработиш по това?

— Разбира се, че не. Не знам откъде да започна. Но…

— Искаш ли Мартин или Деми да умрат?

— Знаеш много добре, че не искам. Само че няма да…

— Тогава кажи ми кой да го свърши — сопнах се аз. — Тая капсула долу се контролира оттук, отгоре, и ние току-що нещо се издънихме. Ако знаеш някой по-годен да работи по това, направо пращай хора да го доведат. Иначе ще се опитам сам да поправя J–9.

Той млъкна и аз постепенно започнах да разбирам къде е проблемът. Всичко беше съвсем очевидно. Дори бе използван припой. Бяха омотали четири вериги и препратили обратно цялата бъркотия през един от таймерите…

Така че започнах да разглобявам джаджата. Аскуит беше океанограф и надали разбираше нещо от електронни вериги. Предполагам, не му беше ясно, че предотвратявам саботаж. Работих около десетина минути и плаващата на стотици клафтери под нас капсула отново се задейства.

Докато работех, размишлявах над силите, които скоро щяха да бъдат призовани да преминат за кратко по Пътя към ада, а после като пратеник на дявола — или може би като самия дявол — щяха да бъдат пуснати на свобода там, сред Атлантическия океан. Мрачното време, преобладаващо по тези ширини в тази част на годината, не ми помагаше особено да си оправя настроението. Трябваше да се приложи смъртоносна сила, атомна енергия или дори още по-мощен феномен — жива магма — която да вдига пара и да се пени на километри отвъд самото море. Това, че някой можеше да си играе безразсъдни игрички с нещо подобно, не можех да го проумея. Вълните пак разлюляха кораба.

— Добре — рекох, — тук-там нещичко не беше наред, ама го оправих. — Отново върнах на място страничния панел. — Би трябвало да не ви създава повече неприятности.

Той погледна монитора.

— Май функционира нормално. Я да проверя…

Той щракна прекъсвача и заговори:

— „Аквина“ до капсулата. Чувате ли ме?

— Да — дойде отговор. — Какво стана?

— Късо в J–9 — отвърна той. — Поправихме го. Вие как сте?

— Всички системи — отново в нормално състояние. Някакви инструкции?

— Продължавайте мисията си — рече той и се обърна към мен: — Извинявай, че ти се развиках. Не знаех, че можеш да обслужваш J–9.

— Аз съм електроинженер — отвърнах — и съм ги учил тези неща. Знам, че малцина имат достъп. Ако не бях успял да разбера къде е повредата, нищо нямаше да докосна.

— Като че не понасяш да ти препоръчват разни неща?

— Точно така.

— Тогава и аз няма да го правя.

Това засега беше много добре, тъй като бях обезвредил малка бомбичка, която в момента бе в левия ми джоб и скоро щеше да бъде изхвърлена зад борда. Щеше да избухне след около пет до осем минути и да оплеска всичко. Що се отнася до мен, не исках да имам досие; но ако щеше да остане нечие досие, бих предпочел да е моето, а не на врага.

Извиних се и тръгнах. Отървах се от доказателството. Замислих се над онова, което бе станало днес.

Някой се беше опитал да саботира проекта. Значи Дон Уолш бе излязъл прав. Предполагаемата заплаха се беше оказала реална. Приеми го и го смели. Искам да кажа, бе замесено нещо голямо. Основният въпрос беше „какво?“, а следващият — „и после какво?“.

Запалих цигара и се облегнах на парапета на „Аквина“. Гледах как студеното северно море напада кораба. Ръцете ми трепереха. Това беше приличен хуманитарен проект. Освен това — и страшно опасен. Но дори и да забравим големите рискове, не бих могъл да се сетя за някакви съществени „против“. Ала очевидно такива имаше.

Дали Аскуит щеше да докладва за мен? Вероятно. Макар че нямаше да разбере какво прави. Щеше да му се наложи да обясни прекъсването на функциите в капсулата, за да съвпада докладът му с показанията на капсулата. И щеше да каже, че съм оправил късото съединение. Това беше всичко.

И щеше да е достатъчно.

Вече бях решил, че врагът има достъп до главния бордов дневник. Щяха да разберат за обезвредената бомба, за която не беше докладвано. Освен това щяха и да разберат кой им е попречил; и при достатъчно интерес от тяхна страна в такъв критичен момент можеха и да предприемат нещо необмислено. Добре. Аз точно това исках.

… Защото вече бях пропилял цял месец, докато чаках тази повреда. Надявах се скоро да тръгнат да ме преследват и да се опитат да ме разпитат. Дръпнах силно от цигарата и се загледах в блестящия под слънцето далечен айсберг. Този път щеше да е странно — такова чувство имах. Небето беше сиво, океанът — тъмен. Някъде на някого не му харесваше какво става тук, но, убий ме, не бих се досетил защо.

Е, всички да вървят по дяволите. Обичам облачното време. Родил съм се в облачен ден. И ще се постарая максимално да се насладя на днешния.

Върнах се в каютата си и си сипах едно, тъй като официално не бях дежурен.

След малко на вратата се почука.

— Натисни дръжката и бутай — подвикнах.

Вратата се отвори и влезе млад мъж на име Роулингс.

— Господин Швайцер — рече той, — Карол Дейт иска да говори с вас.

— Кажи й, че веднага идвам.

— Добре — отвърна той и си тръгна.

Сресах русолявата си коса и си смених ризата. Тя определено бе хубава и млада. Беше обаче и началник охрана на кораба, така че имах добра представа какво всъщност ми е замислила.

Приближих се до вратата й и почуках два пъти.

Влязох с мисълта, че вероятно е свързано с J–9 и с ония, дето ги бях свършил преди половин час. Това ще рече, тя беше над всичко и над всички.

— Здравей — рекох. — Викала си ме?

— Швайцер? Да, повиках те. Защо не седнеш, а? — и тя махна към едната, после и към другата страна на скъпото си бюро.

Седнах.

— За какво съм ти?

— Днес следобед си поправил J–9.

Свих рамене.

— Питаш или ми го съобщаваш?

— Не ти се разрешава дори да го докосваш.

— Ако искаш, ще се върна, ще го строша пак и ще си го оставя, както си беше.

— Значи признаваш, че си работил по него?

— Да.

Тя въздъхна.

— Виж какво, на мен не ми пука. Сигурно днес си спасил два човешки живота, така че няма как да те обвиня, че си посегнал на сигурността. Но искам да разбера нещо друго.

— Какво?

— Саботаж ли беше?

Ето на. Така си и знаех.

— Не — отвърнах. — Не беше. Бе станало късо…

— Дрън-дрън — прекъсна ме тя.

— Извинявай, не разбирам…

— Разбираш и още как. Някой е бъзикал онова нещо. Ти си го оправил и е било нещо много по-заплетено от някакво си късо. И е имало бомба. Регистрирахме избухването й зад борда преди около половин час.

— Ти го каза — рекох. — Не съм аз.

— Каква игра играеш? — попита тя. — Разчистил си за нас, но прикриваш някого. Какво искаш?

— Нищо — отвърнах.

Загледах се в нея. Косата й беше червеникава и имаше лунички, много лунички. Очите й бяха зелени. Сякаш доста раздалечени под рижия бретон. Беше доста висока, към два метра, макар че в момента беше седнала. Бях танцувал веднъж с нея на едно парти на борда.

— Е, как е?

— Бива — отвърнах аз. — Ами ти?

— Искам отговор.

— На какво?

— Саботаж ли беше?

— Не — отвърнах. — Откъде ти дойде такава идея в главата?

— Нали знаеш, че е имало и други опити?

— Не, не знаех.

Тя се изчерви изведнъж и луничките й проличаха още повече. Защо ли?

— Е, имало е. Очевидно сме ги спрели. Но имаше.

— Кой?

— Не знаем.

— Защо?

— Никога не успяхме да хванем замесените.

— Как така?

— Бяха умни.

Запалих цигара.

— Значи бъркаш — обадих се. — Имаше късо. Аз съм електроинженер, затова забелязах. И толкова.

Тя намери цигарите си и аз й запалих една.

— Добре — въздъхна тя. — Май ми каза всичко, което възнамеряваше да ми кажеш.

Изправих се.

— Между другото, пак те проверих.

— Е, и?

— Нищо. Чист си като девствен сняг и лебедов пух.

— Радвам се да го чуя.

— Недей, господин Швайцер. Още не съм свършила с тебе.

— Опитай каквото можеш — рекох й. — Няма да намериш нищо.

… И бях убеден в това, което й казах. Тъй че си излязох, чудейки се кога ли ще ме настигнат.

Всяка година изпращам по една коледна картичка — неподписана. На нея с печатни букви са изписани само имената на четири кръчми и на градовете, в които се намират. На Великден, Първи май, първия ден на лятото и на Вси светии вися в тези кръчми и си пия питието от девет до полунощ местно време. После си тръгвам. Кръчмите сменям всяка година.

Винаги плащам в брой — не използвам Универсалната кредитна карта, с която се разплащат повечето хора в днешно време. Кръчмите обикновено са долнопробни дупки на затънтени места.

Понякога Дон Уолш се явява, сяда до мен и си вика една бира. Започваме да си приказваме и после излизаме да се разходим. Понякога не идва. Но никога не пропуска два пъти един след друг. А втория път винаги ми носи пари.

Преди около два месеца, в деня когато лятото връхлетя света, седях на една маса в дъното на „Инферно“ в Сан Мигел де Алиенде, Мексико. Беше хладна вечер — вечерите там са си хладни — въздухът беше много чист, а звездите — много ярки, докато вървях по калдъръмените улици на този национален паметник. По едно време съзрях Дон да влиза, облечен с тъмен костюм, имитация на вълна и жълта спортна риза с отворена яка. Той се приближи към бара, поръча си нещо, обърна се и погледът му защъка между масите. Кимнах, той се ухили и ми махна. Приближи се, понесъл чаша в едната си ръка и бяла картичка в другата.

— Теб те познавам — рече той.

— Да, май се знаем. Ще седнеш ли?

Той дръпна един стол и седна насреща ми на малката масичка. Пепелникът преливаше, но не бях аз виновен. От отворения прозорец на тесния бар лъхаше на текила — течение, така да се каже — а навсякъде около нас двуизмерни голи мацки се бореха за жизнено пространство с плакати за корида.

— Та ти беше…

— Франк — изтърсих аз. Това ми дойде на езика, това казах. — Не беше ли в Ню Орлийнс…?

— Да, на Блажния вторник^[2] — преди две години.

— Точно така. А ти се казваше…?

— Джордж.

— Да бе, сега се сетих. Отидохме да се напием с тебе. И играхме покер цяла нощ. Страхотно си изкарахме.

— … и ти направо ме обра — взе ми близо двеста долара.

Ухилих се.

— Та с какво се занимаваш сега? — попитах го.

— О, ами обичайното. Големи сделки, дребни сделки… Сега тъкмо съм на път да сключа една голяма.

— Честито. Радвам се за тебе. Дано стане.

— И аз се надявам.

И така си приказвахме, докато си допие бирата.

— Ти разгледа ли града? — попитах.

— А бе, не, да ти кажа. Чувам, че си струвало.

— О, според мен ще ти хареса. Тук всеки гълта бензедрин, за да не спи три дена подред. Индиосите слизат от планините и танцуват. Тук все още се провежда пасео, ти знаеше ли? Освен това тук е единствената готическа катедрала в цяло Мексико. Проектирана е от неграмотен индианец, който бил виждал такива неща на картички от Европа. Когато свалили скелето, очаквали да рухне веднага, ала тя се задържала и вече доста дълго се държи.

— Ще ми се да се помотая, но съм тук само за ден-два. Мислех да купя някой сувенир за вкъщи, за семейството.

— Попаднал си тъкмо, където трябва. Тук всичко е евтино. Особено бижутата.

— Ще ми се да имах повече време да поразгледам забележителностите.

— На върха на един хълм на североизток от града има развалини, останали от толтеките — може да си ги забелязал, отгоре са побучени три кръста. Интересно, правителството все още отказва да признае, че те съществуват. Изгледът оттам е страхотен.

— Как се ходи дотам?

— Пеш — катериш се по хълма. Развалините не съществуват, така че достъпът е свободен.

— Колко време се изкачваш?

— Оттук дотам е по-малко от час. Допий си бирата и ще се поразходим.

Допи си я и се поразходихме.

Все пак живееше почти на морското равнище, а тук бяхме на две хиляди метра височина.

Но все пак се изкачихме на върха и заскитахме между кактусите. Седнахме на някакви големи камъни.

— Значи това тук не съществува — каза той. — Както и ти.

— Точно така.

— Значи не се подслушва — не, няма как — така, както повечето кръчми в днешно време.

— Тук си е все още диво.

— Надявам се и така да си остане.

— И аз.

— Благодаря ти за коледната картичка. Да търсиш работа?

— Знаеш как е.

— Добре. Имам работа като за тебе.

И така започна цялата тази история.

— Знаеш ли ги островите Лиуорд и Уиндуорд? — попита ме той. — Или Къртси?

— Не. Разкажи ми за тях.

— В Западните Индии — в системата на Малките Антили — започва дъга, която тръгва на югоизток от Пуерто Рико и Вирджинските острови към Южна Америка — островите са северно от Гваделупа и представляват най-високите точки от подземен рид, чиято ширина варира от седемдесет до триста и двайсет километра. Това са океански острови, изградени от вулканични материали. Всеки връх е вулкан — действащ или не.

— Е, и?

— Хаваите са се появили по същия начин. Къртси обаче е феномен от двайсет и първи век: вулканичен остров, който се появява за много кратко време някъде на изток от островите Вестмана край Исландия. Това става през 1963 г. Капелинхос, част от Азорските острови, е възникнал по същия начин и коренът му е в морето.

— Е, и? — но вече бях разбрал. Вече знаех за проекта „Румоко“, кръстен на маорския бог на вулканите и земетресенията. През двайсти век били приели някакъв проект „Мохол“, имало, естествено, и сделки с газ и мини, които включвали и дълбоко пробиване и използване на „оформени“ атомни заряди.

— РУМОКО — каза той. — Ти знаеш ли нещо?

— Малко. Предимно от научната страница на „Таймс“.

— Това ти стига. Вътре сме.

— Как така?

— Някой се опитва да саботира проекта. Мен ме натовариха да разбера кой, как и защо и да го спра. Опитах се, но досега неизменно се провалям. Всъщност, загубих двама от моите хора при доста странни обстоятелства. После получих картичката ти за Коледа.

Обърнах се към него. Зелените му очи сякаш светеха в тъмното. Той беше с около педя по-нисък от мен и сигурно с двайсетина кила по-лек, но пак си бе доста едричък. Ала сега почти бе заел стойка „мирно“, така че изглеждаше по-едър и по-силен от типа, който пухтеше до мен, докато се изкачвахме насам.

— Искаш да се включа?

— Да.

— Какво ще получа?

— Петдесет хиляди. Може и сто и петдесет — зависи от резултатите.

Запалих цигара.

— И какво трябва да правя?

— Постъпи в екипажа на „Аквина“ — най-добре като някакъв техник. Можеш ли?

— Да.

— Тогава дерзай. После разбери кой се опитва да прецака работата. И ми докладвай — или ги разкарай, по който начин сметнеш за уместен. И тогава ми докладвай.

Изкикотих се.

— Работата май е дебела. Кой ти е клиент?

— Един сенатор на САЩ — отвърна той, — чието име няма да споменавам.

— Мога да позная — рекох, — но няма да се опитвам.

— Ще го направиш ли?

— Да. Парите ще ми свършат работа.

— Ще е опасно.

— Кога не е било?

Разгледахме кръстовете и завързаните за тях дарове — пакети цигари и всякакви други джунджурии.

— И така — рече той, — кога започваш?

— Преди месецът да свърши.

— Добре. Кога ще ми докладваш?

Свих рамене под звездите.

— Когато имам какво да кажа.

— Този път няма да стане така. Петнайсти септември е крайната дата.

— … ако всичко мине без засечки?

— Петдесет бона.

— Ако вземе да става сложно и трябва да се отърва от два-три трупа?

— Както казах.

— Добре. До петнайсти септември.

— Без доклади?

— Освен ако не ми потрябва помощ или имам да кажа нещо важно.

— Този път можеш.

Протегнах ръка.

— Разбрахме се, Дон.

Той наведе глава и кимна към кръстовете.

— Направи го — каза той. — Искам го. Хората, които загубих, бяха много свестни.

— Ще се опитам. Ще се старая, колкото мога.

— Не те разбирам, пич. Ще ми се да знаех как…

— Не става. Ако някога разбереш как, ще съм дотам.

Поехме обратно по хълма и аз го оставих пред квартирата му за тази нощ.

— Да те черпя едно? — подвикна ми на палубата Мартин, когато минах покрай него на връщане от каютата на Карол Дейт.

— Добре — влязохме в корабното барче и си сипахме по едно.

— Трябва да ти благодаря за онова, което направи, докато двамата с Деми бяхме долу. Това…

— Голяма работа — отвърнах, — сам сигурно щеше да го оправиш за минутка, ако някой друг беше долу, а ти се беше случил на мястото.

— Обаче не стана така и много се радвам, че ти си се оказал подръка.

— Всичко е наред — вдигнах пластмасовата чаша за бира. В днешно време те са все пластмасови. Да му се не види! — В каква форма беше шахтата? — попитах.

— Отлична — той намръщи широкото си червендалесто чело и около синкавите му очи се появиха много бръчки.

— Май не си толкова уверен, колкото се мъчиш да изглеждаш.

Той се изкикоти и отпи малка глътка.

— Е, досега такова нещо не е правено. Естествено, всички малко се плашим…

Възприех това като ненатрапчива преценка на ситуацията.

— Но шахтата беше в добра форма — отгоре до долу?

Той се огледа — вероятно се чудеше дали помещението се подслушва. Подслушваше се, но той не казваше нищо, което би могло да навреди — нито на него, нито на мен.

Ако беше така, щях да го накарам да млъкне.

— Да — съгласи се той.

— Добре — аз пак се замислих над лафовете на ниския мъж с широките рамене. — Много добре.

— Странно отношение — рече той. — Ти си само техник на заплата.

— Доста се гордея с работата си.

Той ме изгледа с поглед, който не проумях, и каза:

— Звучи странно, като идея от двайсти век.

Свих рамене.

— Аз съм си старомоден. Не мога да се променя.

— Това ми харесва — рече той. — Ще ми се повече хора да бяха старомодни в днешно време.

— Какво прави сега Деми?

— Спи.

— Добре.

— Заслужаваш повишение.

— Надявам се да не ме повишат.

— Защо?

— Не обичам да поемам отговорности.

— Но ги поемаш и се справяш добре с тях.

— Извадих късмет — веднъж. Кой знае следващия път какво ще се случи…

Той ме погледна подозрително.

— Какво искаш да кажеш с това „следващия път“?

— Искам да кажа, ако се повтори — обясних. — Съвсем случайно бях в командната зала…

Сигурен бях, че се опитва да разбере какво знам — така че и двамата не знаехме кой какво знае, макар да бяхме сигурни, че нещо не е наред.

Той се вгледа в мен, отпи от бирата си, без да отмества поглед и кимна.

— Опитваш се да ми кажеш, че те мързи?

— Точно така.

— А стига бе!

Свих рамене и отпих.

Преди петдесет години, някъде към 1957-ма, имаше нещо, наречено АОКЛНЕ — голям майтап. Кръстено беше по тертипа на смешните съкращения, с които се кръщаваха разни научни организации. Означаваше Американско общество за какво ли не. Обаче за шефа на организацията беше нещо по-различно от майтап. Защото доктор Уолтър Мънк от Института по океанография „Скрипс“ и доктор Хари Хек от Принстън бяха членове и те бяха излезли с едно странно предложение, което впоследствие заглъхна поради липса на средства. Също като Джон Браун обаче то лежеше и тлееше в гроба, ала духът му шаваше с крака.

Вярно, проектът Мохол се води мъртъв, но онова, което излезе от тази идея, беше още по-мащабно и творческо.

Повечето хора знаят, че земната кора под континентите е дебела четирийсет километра и повече и че ще е трудно да се пробива там. Мнозина знаят също, че под океаните кората е много по-тънка. Там си беше съвсем възможно да се пробива през мантията или поне да се проникне в Непоследователността на Мохоровичич. Бяха говорили, че така могат да се съберат какви ли не данни. Е, добре. Но си помислете и за нещо друго: без съмнение проба от мантията би ни осигурила отговори на някои въпроси, включително радиоактивността и топлинното излъчване, геологичната структура и възрастта на Земята. Като поработим с природните материали, ще разберем границите, плътността на отделните слоеве на земната кора; ще ги сравним с получените от сеизмичните вълни при земетресенията данни. Всичко това, и още. Образец от седиментите би ни предоставил пълен запис на историята на Земята, далеч преди човекът да се появи на сцената. Но тук има и още, много още.

— Още една? — предложи Мартин.

— Да, мерси.

Ако прочетете внимателно публикацията на Международния съюз на геолозите и геофизиците „Активните вулкани на света“ и ако отбележите на картата онези, които не са вече действащи, то ще забележите определени вулканични и сеизмични пояси. Тихия океан е обкръжен с „Огнен пръстен“. Тръгнете покрай брега на Пасифика в Южна Америка и можете да го проследите на север през Чили, Еквадор, Колумбия, Централна Америка, Мексико, западните Съединени Щати, Канада и Аляска, а после обратно и надолу към Камчатка, Курилските острови, Япония, Филипините, Индонезия и Нова Зеландия. И да забравим за Средиземноморието, в Атлантика също има такава област, край Исландия.

Седяхме.

Вдигнах чашата си и отпих.

В света има над шестстотин вулкана, които могат да се определят като действащи, макар че през повечето време си траят.

Щяхме да добавим още един.

Щяхме да създадем вулкан в Атлантическия океан. По-точно, вулканичен остров като Съртси. Това беше проектът РУМОКО.

— Слизам долу — обяви Мартин. — През следващите няколко часа. Ще се радвам, ако ми направиш услуга и наглеждаш пак оная проклета машина. Ще ти се отплатя някак.

— Добре — казах, — само ми кажи кога е следващият път, веднага щом разбереш, аз ще се опитам да бъда в командната зала. Ако нещо стане, ще действам като предния път — ако наоколо няма никой, който би могъл да се справи и по-добре.

Той ме тупна по рамото.

— Става. Благодаря ти.

— Страх те е, а?

— Да.

— Защо?

— Това проклето нещо като че е кутсуз. Ти си ми талисманът. Ще те черпя с бири оттук до ада и обратно, просто се мотай наблизо. Не знам какво става. Просто кофти късмет, предполагам.

— Може би — казах.

Изгледах го, после пак се обърнах към питието си.

— Изотермичните карти показват, че мястото е точно тук, точно в тази част на Атлантика — рекох. — Това, което ме притеснява, обаче няма как да се предвиди.

— Кое е то?

— За магмата са известни най-различни неща — свих рамене — и някои от тях ме плашат.

— Какво искаш да кажеш?

— След като веднъж я пуснеш, не знаеш какво ще направи. Може да е какво ли не — от Кракатао до Етна. Самата магма би могла да е с какъв ли не състав. Излагането й на вода и въздух може да има всякакви последици.

— Нали уж имахме гаранция, че не е рисковано?

— Предположение. Научно, ала само предположение. Това е.

— Тебе страх ли те е?

— Заложи си гъза, че ме е страх, ако щеш.

— В опасност ли сме?

— Не толкова ние, защото нас няма да ни има там. Но онова нещо може да засегне световните температури, приливи, време. Малко съм подозрителен, признавам.

Той поклати глава.

— Нещо не ми харесва.

— Сигурно вече ти се е изчерпал запасът от лош късмет — свих рамене. — Аз не бих си загубил съня…

— Май си прав.

Допихме бирите и аз станах.

— Трябва да вървя.

— Още една?

— Не, благодаря. Работа ме чака.

— Е, ще се видим по-късно.

— Добре. Не се впрягай — излязох от каюткомпанията и отново се качих на горната палуба.

Луната разливаше достатъчно светлина, че да хвърля сенки около мен, а вечерта беше достатъчно хладна, за да ме накара да си закопчая яката.

Погледах вълните и се прибрах в каютата си.

Взех си душ, изслушах късните новини, почетох малко. Най-накрая си легнах с книгата. След малко ми се приспа, бутнах я на нощната масичка, загасих лампата и оставих кораба да ме приспи с люлеене.

… Трябваше да се наспя добре. Нали утре беше РУМОКО.

Колко ли време оставаше? Ами няколко часа, предполагам. И после нещо ме събуди.

Вратата ми тихо се отключи и чух предпазливи стъпки.

Лежах съвсем буден, със затворени очи, и чаках.

Вратата се затвори, ключалката отново изтрака.

После запалиха лампата, до главата ми бе опряно парче стомана, а една ръка стискаше рамото ми.

— Събуди се, господинчо! — изкомандва ми някой.

Престорих се, че бавно се пробуждам.

Бяха двама — примигнах, разтрих очи и вперих поглед в патлака, на около двайсет инча от главата ми.

— Какво става, по дяволите? — попитах.

— Не — отвърна мъжът с ютията. — Ние сме тези, които питат. Ти ще отговаряш, а не обратното.

Надигнах се и опрях гръб о таблото.

— Добре — съгласих се. — Какво искате?

— Кой си ти?

— Алберт Швайцер — отговорих.

— Знаем под какво име се представяш. Кой си всъщност?

— Ами аз съм си аз.

— Според нас не е така.

— Съжалявам.

— И ние.

— Е?

— Сега ще ни разкажеш за себе си и за своята мисия.

— Не знам за какво говорите.

— Ставай!

— В такъв случай ще ви помоля да ми донесете халата. Виси на закачалката до вратата на банята.

Онзи с патлака се наведе към другия.

— Вземи го, претърси го и му го дай.

Огледах ги.

Долната половина на лицето му бе прикрита с кърпа. И другият си бе вързал кърпа. Професионално, един вид. Аматьорите обикновено си слагат маски. Като домино. Тия маски почти нищо не скриват. Най-лесно различима е долната половина на лицето.

— Благодаря — казах аз, когато онзи ми подаде синия хавлиен халат.

Той кимна, а аз метнах халата на гърба си, нахлузих ръкавите, препасах го и приседнах на края на леглото.

— Добре — казах. — Какво искате?

— За кого работиш? — попита първият.

— Проект РУМОКО — отвърнах.

Той ме зашлеви, леко, с лявата ръка. Продължаваше да стиска пистолета.

— Не — рече той. — Цялата история, моля.

— Не знам за какво говорите, но може ли да запаля една цигара?

— Добре… Не. Чакай. Вземи от моите. Знам ли какво има в твоя пакет?

Взех цигара, запалих я, дръпнах, издишах дима.

— Не ви разбирам — казах. — Обяснете ми по-добре какво искате да знаете, и може би ще мога да ви помогна. Не си търся белята.

Това като че леко ги поотпусна, защото и двамата въздъхнаха. Мъжът, който задаваше въпросите, беше около един и седемдесет, другият към един и осемдесет. По-високият обаче бе доста набит. Бих му дал около деветдесет кила.

Седнаха на двата съседни стола. Насочиха дулото към гърдите ми.

— Отпусни се сега, господин Швайцер. И ние не щем неприятности — рече по-разговорливият.

— Страхотно — отвърнах. — Питайте, каквото щете, ще ви отговарям честно — подготвих се да лъжа като разпран. — Давайте!

— Днес ти поправи J–9.

— Това май всеки го знае.

— Защо?

— Защото двама души щяха да умрат и освен това знаех как да го направя.

— И откъде се извъди такъв експерт?

— За Бога, аз съм електроинженер! — възкликнах аз. — Оправям се с електрически вериги! Също като много други хора!

По-високият погледна по-ниския. Той кимна.

— Тогава защо се опита да накараш Аскуит да си трае? — попита ме по-високият.

— Защото като пипнах машината, наруших разпоредба — обясних аз. — Нямам право да я обслужвам.

Той кимна пак. И двамата имаха много черни, чисти на вид коси, добре развити гръдни мускули и бицепси, които се издуваха под тънките ризи.

— Като те гледа човек, приличаш на обикновен почтен гражданин — рече високият, — който се е изучил, за каквото там е искал, завършил е, не се е оженил, гледал си е работата. Може би всичко е точно както казваш и в този случай не сме справедливи към тебе. Ала въпреки това обстоятелствата са много подозрителни. Поправил си сложна машина, която не си имал право да поправяш…

Кимнах.

— Защо? — попита той.

— Ами защото мразя да гледам как умират хора, не знам защо — отговорих. — Вие за кого работите? За някое разузнаване ли?

По-ниският се усмихна.

— Не ни се позволява да го издаваме — рече другият. — Ти очевидно разбираш тези неща, обаче. Нашият интерес представлява просто известно любопитство защо така почтително премълча един очевиден саботаж.

— Ами нали ви казах.

— Да, обаче лъжеш. Хората не пренебрегват заповеди, както го направи ти.

— Глупости! От това зависеше човешки живот!

Той поклати глава.

— Боя се, че ще се наложи да продължим разпита и то по по-различен начин.

Когато чакам изхода от някаква заплаха или размишлявам над уроците, които може да получи човек през неизживения си, както трябва живот, пред мен политат няколко мехурчета със спомени, цветовете им се менят, както се менят за миг цветовете на сапунените мехури, а после се пръскат. Съществуването им продължава колкото това на сапунен мехур и чувството, което оставят у мен, дълго още ме преследва.

Мехури… Има един долу в Карибско море, който се казва Нов Едем. На дълбочина приблизително сто седемдесет и пет клафтера. Според последното преброяване там живеят над 100 000 души. Огромен осветен геодезичен купол, а изгледът нагоре е такъв, че много би харесал на Евклид. На големи разстояния от купола светлини в редици, като улични лампи обграждат булеварди сред скалите, мостове над каньони, пътища през планините. Моремобилите пълзят по дъното като танкове; миниподводници се реят или минават на различна височина; елегантни плувци в прилепнали шарени костюми щъкат напред-назад, влизат и излизат от мехура и работят около него.

Навремето прекарах там две седмици на почивка, и въпреки че открих в себе си склонност към клаустрофобия, за която дотогава не подозирах, все пак ми се стори много приятно. Хората бяха по-различни от обитателите на повърхността. По-скоро приличаха на едновремешните изследователи и заселници в диви земи, както си ги представям. По-големи индивидуалисти и по-независими от средния жител на сушата, но с някакво чувство за общност, за отговорност. Без съмнение е така, защото те наистина са заселници, постъпили са като доброволци в комбинации от програми, включващи едновременно и облекчението от по-малкия натиск на населението и експлоатацията на океанските ресурси. Както и да е — те приемат туристи. Приеха и мен, и аз отидох там, плувах с тях, возих се на подводниците им, разгледах мините и хидропонните градини, домовете им и обществените им сгради. Спомням си колко беше красиво, спомням си хората, спомням си надвисналото над мен море като нощно небе, гледано през фасетъчното око на някое насекомо. Или пък може би като гигантско насекомо от другата страна, което гледа през стъклото. Да, като че по-скоро е така. Може би характерът на това място пасна на една склонност към бунт, която от време на време чувствах да мърда дълбоко-дълбоко в душата ми.

Макар това да не беше Едем под стъкло и макар тези смахнати, прекрасни градчета-куполи определено да не са за мен, там имаше нещо, което го превърна в едно от тези весели и шарени нещица, които от време на време идват при мен, като мехурчета, когато очаквам изхода на изпитание или размишлявам над уроците, които човек може да научи през погрешно изживения си живот.

Въздъхнах, дръпнах от цигарата за последно и смачках фаса — знаех, че след миг мехурът ще се пукне.

Какво ли е да си единствения човек на света, който не съществува? Трудно е да се каже. Не е лесно да обобщаваш, когато си сигурен в особеностите само на един случай — своя собствен. Съмнявам се някъде да има аналогичен случай. Навремето псувах и се оплаквах от прогресивната ни механизация. Вече не.

Странно как стана:

Навремето пишех програми за компютри. И така започна всичко.

Един ден научих необикновена, стряскаща новина…

Научих, че целият свят занапред ще съществува на запис.

Как?

Ами сложничко си е.

Днес всеки си има акт за раждане, академично досие, кредитен рейтинг, история на всичките му пътувания, местожителства и най-накрая се появява и смъртният акт. Някога всички подобни неща са съществували на различни места. После някакви хора решили да ги съберат. И го кръстили Централна банка за данни. Резултатът бил мащабни промени в порядъка на човешкото съществуване. Сега съм убеден, че далеч не всички от тези промени са били за добро.

Аз бях един от онези хора и чак когато нещата си тръгнаха по реда, в главата ми започнаха да се въртят разни подозрения. Но тогава според мен вече беше твърде късно да се направи, каквото и да било.

Това, което вършеха хората в моя проект, беше да свържат в едно всички съществуващи банки с данни, така че обществените архиви, финансовите архиви, медицинските архиви, специализираните технически архиви — всички да станат достъпни чрез един източник — чрез ключови станции, чийто персонал има достъп до тази информация на различни нива на поверителност.

Никога не съм смятал нищо само за добро или само за лошо. Но този път вярвах едва ли не, че ще е само за добро. Наистина вярвах, че това ще е нещо много хубаво. Вярвах, че подобно нещо беше твърде нужно: всеки дом — с близък достъп до всяка писана някога книга, всяка пиеса, заснета някога на лента или записана на кристал, до всяка университетска лекция от последните двайсет години и до всякакви и всевъзможни статистически данни (на теория не можеш да фалшифицираш статистическите данни, ако всеки има достъп до твоя източник и може да го запита директно); всяко търговско или държавно предприятие имаше директен достъп до авоарите ти, до доходите ти и разполагаше със списък от всичките ти разходи; всеки адвокат със съдебни правомощия — с достъп до списъка на всичките адреси, на които някога си живял и с кого, и на всяко превозно средство, с което си пътувал някога и с кого. Целият ти живот, всичко, което вършиш, подреден като схема на нервната система на лекция по неврология — това ми изглеждаше добро.

Защото, първо на първо, ми се струваше, че така престъпленията ще изчезнат. Само доказан луд, мислех си, би престъпил закона с всичко това насреща си; а тъй като всичките медицински архиви бяха на разположение, дори и психопатът можеше да бъде спрян.

… И като говорим за медицина, колко хубаво, ако компютрите и лекарите, които ти поставят диагноза, имат мигновен достъп до цялото ти медицинско минало! Помислете си само колко ефикасно може да бъде лечението! Помислете си колко много смърт може да бъде предотвратена!

Помислете си за статута на световната икономика, когато е известно къде се намира всеки грош и накъде е тръгнал.

Помислете си за разрешаването на проблемите с контрола на трафика — по суша, вода и въздух — когато всичко е регулирано.

Помислете си за… о, по дяволите!

Виждах идващия Златен век.

Ба!

Един мой приятел, който имаше периферни връзки с мафията, както излезе, ми се присмя — както стоях пред него с очи, пълни със звезди, току-що завършил университета и постъпил на федерална служба.

— Ти сериозно ли вярваш, че всички авоари ще бъдат регистрирани? Всяка трансакция — записана? — попита ме той.

— Евентуално.

— Още не са пробили Швейцария, а дори и да успеят, ще се намерят други места.

— Ще има някакви отстъпки.

— Тогава не забравяй дюшеците и дупките в задните дворове. Никой не знае колко пари всъщност съществуват в света и никой никога няма и да узнае.

Така че аз се спрях, замислих се и започнах да чета икономическа литература. Той беше прав. Нещата в тази област, за която пишехме програми, бяха в общи линии оценки и приблизителни преценки, срещу онова, което биваше регистрирано — с включен фактор на съгласуване.

Замислих се и за пътуването. Колко нерегистрирани превозни средства съществуваха? Никой не знаеше. Не можеш да водиш статистика за неща, за които нямаш данни. А щом щеше да има нерегистрирани пари, щяха да се строят и още превозни средства. Брегове в света — колкото щеш. Така че и контролът над трафика нямаше да е толкова съвършен, колкото си го представях.

Медицината? Лекарите са хора като всички и също толкова мързеливи като всички нас. Изведнъж осъзнах, че далеч не всички медицински данни се регистрират — особено когато някой иска да си прибере парите в джоба, без да плаща данъци за тях, и не му искат рецепта.

Когато нещата опираха до хора, аз вечно забравях човешкия фактор.

Имаше тъмни личности, имаше просто такива, които не обичаха да се ровят в личния им живот и хора, които съвсем честно щяха да оплескат даването на необходимата информация. Всички тези хора щяха да докажат, че системата не е съвършена.

Което означаваше, че тя няма да работи по очаквания начин. Можеше и да има известно отхвърляне, известна съпротива, наред с обичайното увъртане. И навярно всичко това би могло да бъде дори оправдано…

Нямаше кой знае каква открита съпротива, така че проектът влезе в ход. Бе осъществен за три години. Аз работех в централния офис, започнах като програмист. След като разработих система, чрез която най-важните метеорологични станции и наблюдателни спътници изпращат данните директно в централната система, бях повишен в старши програмист и поех някаква началническа отговорност.

Дотогава бях научил достатъчно за проекта и съмненията ми си бяха повели за другарчета и няколко мънички страхове. Открих, че работата започва да не ми харесва и това ме накара още по-ревностно да изучавам системата. Майтапеха ме, че съм си вземал работа за вкъщи. Никой не разбираше, че това не е отдаденост, а по-скоро породено от страховете ми желание да науча всичко възможно за проекта. Тъй като началниците ми тълкуваха неправилно моите действия, те се погрижиха да ме повишат пак.

Това ми дойде добре, защото ми осигуряваше достъп до повече информация на политическо ниво. После по най-различни причини имаше порой от смърти, повишения, оставки и излизания в пенсия. Това отваряше широко вратите пред русите момченца и аз се издигнах доста високо в групата.

Станах съветник на стария Джон Колгейт, който отговаряше за цялата операция.

Един ден, почти в края на нашата мисия, аз му споделих страховете и съмненията си. Казах на побелелия старец с изпито лице и очи на шпаньол, че се боя, че сме създали чудовище и сме осигурили тотално нахлуване в личния живот на всеки.

Той дълго се взира в мен като опипваше розовото коралово преспапие на бюрото.

— Може и да си прав — рече най-накрая. — Какво смяташ да предприемеш?

— Не знам — отвърнах. — Просто исках да споделя как се чувствам.

Той въздъхна, завъртя се на стола си и се загледа през прозореца.

Мина известно време и реших, че е заспал — понякога дремваше след обяда.

Най-накрая обаче заговори:

— Не ти ли е хрумвало, че съм чувал тези аргументи вече хиляди пъти?

— Вероятно — отвърнах. — И винаги съм се чудил как би им отговорил.

— Нямам отговор — отвърна рязко той. — Според мен това ще е за добро, иначе изобщо нямаше да се намесвам. Но може да греша, признавам го. Ала трябва да се намери някакъв начин да се документират и регулират всички варианти на такова сложно общество, каквото е станало нашето. Ако се сещаш за по-добър начин да се ръководи представлението, кажи ми го.

Мълчах. Запалих цигара и зачаках да заговори пак. По онова време не знаех, че му остават само шест месеца живот.

— Замислял ли си се някога да се откупиш? — попита ме той най-накрая.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Да се оттеглиш. Да напуснеш системата.

— Не съм убеден, че разбирам…

— Ние в системата ще сме последните, които ще внесат в нея личните си данни.

— Защо?

— Защото аз исках да е така в случай, че някой дойде при мен, както ти — днес и ме попита същото.

— Друг правил ли го е?

— Не бих ти казал, за да бъде всичко наистина чисто, както е замислено.

— Да се откупя — имаш предвид да бъдат унищожени личните ми данни, преди някой да ги въведе в системата?

— Точно така — отвърна той.

— Но аз няма да мога да си намеря работа — без диплома, без стаж…

— Това ще си е твой проблем.

— Без кредитен рейтинг няма да мога да купя нищо.

— Предполагам, че ще се наложи да плащаш в брой.

— Всичко се записва.

Той се облегна назад и ми се усмихна.

— Така ли? — попита той. — Наистина?

— Е, не всичко — признах.

— И?

Замислих се над това, докато той разпалваше лулата си и пушекът нападаше дългите му бели бакенбарди. Майтап ли си правеше с мен, подиграваше ли ми се? Или говореше сериозно?

Сякаш в отговор на моите мисли той стана от стола, прекоси стаята и отвори шкаф с данни. Известно време рови из него, после се върна с наръч перфокарти, все едно ръка от покер. После ги пусна на бюрото пред мен.

— Това си ти — рече той. — Следващата седмица влизаш в системата като всички — той издуха едно кръгче дим и пак седна. — Вземи си ги вкъщи и си ги сложи под възглавницата — рече той. — Спи върху тях. И реши какво искаш да ги правиш.

— Не разбирам.

— Оставям те сам да решиш.

— Ами ако ги скъсам? Какво ще направиш?

— Нищо.

— Защо?

— Защото не ми пука.

— Не е вярно. Ти си началник на цялата тази работа. — Той сви рамене. — Самият ти не вярваш ли в ценността на системата?

Той сведе очи и дръпна от лулата си.

— Вече не съм толкова убеден като някога.

— Ако го направя, ще престана да съществувам, официално — рекох аз.

— Да.

— И какво ще стане с мен?

— Това си е твой проблем.

Замислих се. После казах:

— Дай картите.

Подаде ми ги със замах.

Прибрах ги във вътрешния си джоб.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще спя върху тях, както ми предложи.

— Погрижи се да ги донесеш до следващия вторник, сутринта.

— Разбира се.

Той се усмихна, кимна и… толкоз.

Взех картите и ги занесох вкъщи. Но не съм спал.

Не, не това. Не заспах, не можех да заспя.

Мислих цяла вечност — добре де, цяла нощ — кръстосвах стаята и пушех. Да съществуваш извън системата… Какво ли можех да направя, ако тя не признаваше съществуването ми?

А после, към четири сутринта, реших, че е трябвало да обърна въпроса.

Как можеше системата да ме признае без значение с какво се занимавам?

Седнах и внимателно обмислих всичко. На сутринта скъсах картите, изгорих ги и пръснах пепелта.

— Седни на онзи стол — посочи високият с лявата си ръка.

Седнах.

Те ме заобиколиха и застанаха отзад.

Регулирах дишането си и се опитах да се отпусна.

Сигурно измина цяла минута; а после той рече:

— Добре, карай сега отначало докрай.

— Получих тази работа чрез бюро за намиране на работа — обясних му. — Приех я, дойдох тук, изпълнявах си задълженията, срещнах се с вас. Това е.

— От доста време ни повтаряш същото и според нас е вярно, че правителството — по съображения за сигурност — може да създаде фиктивен индивид в централния архив. После приспособяват към характеристиките му някой агент. Ако някой тръгне да го проверява, данните му изглеждат съвсем достоверни.

Не отговорих.

— Вярно ли е? — попита той.

— Да — кимнах, — казват, че това е възможно. Но нямам представа дали е вярно.

— Не признаваш, че си такъв агент?

— Не.

Двамата си зашепнаха. Най-накрая чух изщракване на метална ключалка.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа. Дявол да го вземе, спасявам двама души и веднага почвате да ме изкарвате такъв-онакъв. Не знам защо, макар че ми се ще да разбера. Какво толкова съм направил, не както трябва?

— Аз задавам въпросите, господин Швайцер.

— Просто съм любопитен. Може би ще ми кажете…

— Запретни си ръкава. Който и да е, няма значение.

— Защо?

— Защото така ти казвам.

— И какво ще ми правите?

— Ще ти сложим инжекция.

— Ти да не си доктор?

— Това не ти влиза в работата.

— Е, отказвам — впишете го в протокола. След като ченгетата ви докопат, по най-различни причини, дори ще се погрижа да ви погне и Медицинската асоциация.

— Ръкава, моля.

— Протестирам — заявих, докато запретвах левия. — Ако ще ме убивате, като свършите с вашите игрички — добавих — да знаете, че убийството е бая сериозно нещо. Ако трябва, ще ви погна. Един ден току-виж съм ви намерил и…

Усетих убождане зад бицепса.

— Имате ли нещо против да ми кажете какво ми бихте? — попитах.

— Нарича се ТС–6 — отговори той. — Може би си чел за него. Оставаш в съзнание, тъй като може да си ми нужен да изясним това-онова. Но ще ми отговаряш честно.

Изкикотих се — това те без съмнение приписаха на въздействието на наркотика и продължих да прилагам йогийските техники за дишане. Не можеха да спрат наркотика, но поне се чувствах по-добре. Може би щяха да ми дадат няколко допълнителни секунди, наред с чувството на отчуждаване, което изграждах.

Гледам да следя неща като ТС–6. Известно ми беше, че те оставя с ума си, неспособен да лъжеш и започваш да възприемаш думите съвсем буквално. Реших, че ще е най-добре да се възползвам от слабите му места като се отпусна по течението. Освен това си бях приготвил и номер за финала.

Онова, което най-много не харесвах на ТС–6, беше, че понякога имаше лоши странични ефекти — върху сърцето.

Не беше точно като пропадане, ала изведнъж се оказах на същото място и не се чувствах по-различно от обичайното. Знаех, че това е илюзия. Щеше ми се да имам достъп до пакета с противоотрови, който държах в стандартния комплект за първа помощ, скрит в гардероба.

— Чуваш ме, нали? — попита той.

— Да — чух се да отговарям.

— Как се казваш?

— Алберт Швайцер.

И двамата си поеха бързо дъх зад гърба ми. Онзи, който ме разпитваше, изшътка на другия, който понечи да каже нещо.

— Какво работиш? — попита той.

— Техник съм.

— Това го знам. Какво друго?

— Много неща…

— Работиш ли за правителството — за което и да е правителство?

— Плащам данъци, което означава, че през определена част от времето работя за правителството. Да.

— Нямах предвид това. Дали си таен агент, който работи за дадено правителство?

— Не.

— Известен агент?

— Не.

— Какво правиш тук тогава?

— Техник съм. Обслужвам машините.

— И какво друго?

— Не…

— Какво друго? По какво друго работиш, освен по Проекта?

— Върху себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Дейността ми е насочена към поддържане на личното ми икономическо положение и физическо благосъстояние.

— Говоря за други работодатели. Имаш ли такива?

— Не.

Чух как другият се обади:

— Тоя май е чист.

— Може би — първият отново се обърна към мен. — Какво би направил, ако ме срещнеш някъде и ме познаеш?

— Ще те осъдя.

— … и ако не успееш?

— Ако мога, ще те осакатя. Може би дори ще те убия, ако успея да му придам вид на самозащита или нещастен случай.

— Защо?

— Защото искам да запазя собственото си физическо благосъстояние. Фактът, че си го нарушил веднъж, означава, че можеш да се опиташ пак. Няма да позволя това да ми се случи.

— Съмнявам се, че ще се опитам пак.

— Съмненията ти за мен не значат нищо.

— Днес си спасил два живота и въпреки това имаш желание да отнемеш един.

Не отговорих.

— Отговори!

— Не си ми задал въпрос.

— Да не би да е получил наркотично съзнание?

— Не бях се сетил за това. Така ли е?

— Не разбирам въпроса.

— Наркотикът ти позволява да се ориентираш във всички три сфери. Ти знаеш кой си, къде се намираш и кое време е. Обаче потиска така наречената воля и точно затова ти трябва да отговаряш на въпросите ми. Човек с голям опит с „дрогите на истината“ понякога може да ги потисне като перифразира въпросите и дава буквално честен отговор. Това ли правиш?

— Неправилно зададе въпроса — обади се вторият.

— А как е правилно?

— Имаш ли някакъв предишен опит с наркотици? — попита ме вторият.

— Да.

— Какъв?

— Вземал съм аспирин, никотин, кофеин, алкохол…

— Серуми на истината — прекъсна ме той. — Неща като това, неща, които те карат да приказваш. Вземал ли си преди?

— Да.

— Къде?

— В Северозападния университет.

— Защо?

— Бях доброволец в серия от опити.

— Какво включваха те?

— Ефектите на наркотиците върху съзнанието.

— Ментални резервации — рече той на другия. — Може да отнеме дни. Той май се е подготвил.

— Можеш ли да потискаш серуми на истината? — попита ме другият.

— Не разбирам.

— Можеш ли да ни излъжеш — сега?

— Не.

— Пак го зададе неправилно — обади се по-ниският. — Не лъже. Всичко, което казва, буквално е истина.

— И как да изтръгнем някакъв отговор от него?

— Не знам.

Продължиха да ме бомбардират с въпроси. Най-накрая нещата започнаха да залиняват.

— Добре ни нареди — обади се по-ниският. — Ще ни трябват дни да го пречупим.

— Да го…

— Не. Имаме записа. Имаме отговорите му. Нека компютърът им бере грижата.

Вече беше започнало да се развиделява и имах смешното чувство, придружено от студени проблясъци в тила ми, че отново бих могъл да ги послъжа. Зад щорите се процеждаше светлина. Явно се бяха мъчили с мен часове наред. Реших да се пробвам и казах:

— Смятам, че каютата се подслушва.

— Какво? Какво искаш да кажеш с това?

— Корабната охрана — поясних. — Според мен всички техници са под наблюдение.

— Къде е устройството?

— Не знам.

— Трябва да го намерим — рече единият.

— Какъв е смисълът? — прошепна другият. Изпитах уважение към него — шепотът не винаги се записва. — Ако е така, отдавна вече да са дошли.

Дясната ми ръка се плъзна покрай облегалката, като че случайно. Напипах пистолета.

Свалих предпазителя и го вдигнах. Седнах на леглото и го насочих към тях.

— Добре, скапаняци — рекох. — Сега вие ще отговаряте на моите въпроси.

Големият посегна към колана си и го прострелях в рамото.

— Следващият?

Другият вдигна ръце и погледна приятеля си.

— Остави го да си кърви — наредих.

— Той кимна и отстъпи назад.

— Седнете! — казах им.

Двамата се подчиниха.

Минах отзад.

— Дай си ръката. — Почистих раната и я превързах — куршумът беше минал през цялата ръка. Бях поставил оръжията им върху шкафа. Махнах кърпите и огледах лицата им. Не ги познавах.

— Така, какво търсите тук? — попитах. — И защо искахте да знаете онова, за което ме разпитвахте?

Никакъв отговор.

— Не съм оборудван като вас — рекох — и затова ще ви вържа. Не мога да си позволя да се лигавя с наркотици.

Извадих лейкопласта от аптечката и ги залепих за столовете.

— Каютите са звукоизолирани — отбелязах и свалих пистолета. — За подслушването излъгах. Така че ако искате, попищете си, но все пак ви съветвам да не го правите. Ще си заработите по някой строшен кокал и двамата. — Та, за кого работите? — повторих.

— Аз съм техник на совалката — обясни по-ниският. — Приятелят ми е пилот.

Изгледах го хладно.

— Добре — рекох. — Приемам, защото не съм ви виждал тук. Сега много внимателно мислете как ще отговорите на следващия ми въпрос: За кого наистина работите?

Зададох го, като знаех, че те нямат предимствата, с които разполагах аз. Аз работя за себе си, защото сам съм си шеф — независим служител на договор. В момента се казвам Алберт Швайцер и това е, точка. Винаги ставам онази личност, която трябва да стана. Ако ме бяха питали кой съм бил преди, можеше да получат по-различен отговор. Въпрос на обучение и мисловна нагласа.

— Кой дърпа конците? — настоях.

Никакъв отговор.

— Добре — въздъхнах. — Май ще трябва да ви разпитвам другояче.

Извърнаха глави към мен.

— Вие атакувахте физиологията ми заради няколко отговора. Аз пък ще си го върна на анатомията ви. Ще получа някой и друг отговор, обещавам. Само че ще подходя малко по-първично. Просто ще ви измъчвам, докато проговорите.

— Не би го направил — обади се по-високият. — Индексът ти за насилие е нисък.

— Я да видим — изсмях се аз.

Как ви се струва — да престанете да съществувате и въпреки това да си съществувате? На мен ми се стори доста лесно. Но все пак бях работил по проекта от самото начало, имаха ми доверие, бяха ми предоставили възможности…

След като скъсах картите си, отидох на работа, както обикновено. По-късно издирих и намерих необходимата точка на влагане — последният ми ден на работа.

Беше в Туле, там горе, на студа — в метеорологична станция…

Въртеше я един дядка, който обичаше ром. Още си спомням деня, когато влязох с кораба си „Протей“ в пристанището му и се оплаках от бурното вълнение.

— Ще те оправя — рече ми той.

Компютърът не ме беше подлъгал.

— Благодаря.

Той ме въведе, нахрани ме, разказва ми за морето и за времето. Внесох една щайга „Бакарди“ и го оставих да й се нахвърли.

— Тук нещата не се ли управляват предимно автоматично? — попитах.

— Точно така.

— Тогава ти за какво си им?

Той се разсмя и рече:

— Чичо ми беше сенатор. Трябваше ми място, където да отида. Той ме уреди… Я да видим кораба ти… Та какво като вали?

И отидохме да огледаме кораба.

Беше доста приличен по размери крайцер с мощни двигатели, излязъл далеч извън територията си.

— Бас — обясних аз. — Исках да мина зад Полярния кръг и да донеса доказателство, че съм бил там.

— Момче, ти не си добре.

— Знам, но ще спечеля баса.

— Сигурно — съгласи се той. — Едно време и аз бях същият — претъпкан с нужните съставки и винаги готов. Как е напоследък с гаджетата?

— Бива — рекох. — Пий едно — беше ме подсетил за Ева.

Той си сипа и спря да ме разпитва. Но историята не беше такава. Искам да кажа, надали би желал да чуе точно това.

Бяхме се разделили преди четири месеца. Не заради религия или политика, а заради нещо много по-основно.

Така че го излъгах за някакво измислено момиче и го оставих да ми се радва.

Бяхме се запознали в Ню Йорк, докато се занимавах със същото, с което и тя — прекарвах си отпуската, ходех на театър и на кино.

Ева беше високо момиче с ниско подстригана руса коса. Помогнах й да намери някаква станция на метрото, поразговорихме се, поканих я на вечеря и бях пратен по дяволите.

Сцена:

— Не съм такава.

— И аз не съм, обаче съм гладен, така че би ли приела?

— Какво си търсиш?

— Някого, с когото да си поговоря — отвърнах. — Самотен съм.

— Май си сбъркал адреса.

— Сигурно.

— Май не те познавам.

— Ставаме двама — но на мен със сигурност биха ми дошли добре едни спагети с месен сос и чаша кианти.

— Мъчно ли е да се отърве човек от тебе?

— Не, тръгвам си тихичко.

— Добре. Ще хапна едни спагети.

И хапнахме.

През този месец се сближавахме все повече и повече и накрая се сближихме съвсем. Фактът, че живееше в едно от онези смахнати градчета мехури на морското дъно, не значеше нищо. Бях достатъчно либерален, за да оценя, че клуб „Сиерз“ знае какво прави като пришпорва строежа им.

Сигурно трябваше да отида там с нея, когато си тръгна. Тя ме покани.

Беше дошла на почивка — да види Големия свят — както и аз. Не ходех чак толкова често в Ню Йорк.

Въпреки това й казах:

— Омъжи се за мен.

Ева не искаше да се откаже от мехура, а аз — от мечтата си. Исках големия свят над вълните — целия. Ала обичах тази синеока подводна кучка и сега осъзнавам, че сигурно е трябвало да приема нейните условия. Ама съм прекалено независим, мамка му! Ако поне единият от нас беше нормален… Само че и двамата не бяхме, и това е.

Ева, където и да си, надявам се двамата с Джим да сте щастливи.

— Аха, с кока-кола — казах аз. — Много е гот така. — И аз изпих сума ти коли, а той — двойни ромове с коли и накрая каза, че бил много уморен.

— Почва да ме хваща, мистър Хемингуей — рече ми той.

— Ами тогава да си лягаме вече.

— Добре. Мятай се на оная кушетка.

— Страхотно.

— Показах ли ти къде са одеялата?

— Да.

— Тогава лека нощ, Ърни. Утре ще се видим.

— И още как, Бил. Ще спретна закуската.

— Благодаря ти.

Той се прозя, протегна се и захърка.

Отпуснах му половин час и се захванах за работа.

Метеорологичната станция имаше пряка връзка с централния компютър. Успях да се намърдам там. Задвижваше се от къси вълни. На почти неизползвана честота. Добре прикрих къде съм пипал.

Когато свърших, знаех, че съм успял.

Можех да пробутам на Централния, каквото и да е, дори да бях на хиляди мили оттам, и той щеше да го приеме за чистата истина.

Бях почти Бог, да му се не види!

Ева, може би трябваше да тръгна по другия път. Никога няма да го разбера.

Сутринта помогнах на Бил Мелингс да се справи с махмурлука и той не заподозря нищичко. Беше много приличен дядка и се успокоявах с факта, че никога нямаше да му навлека неприятности с това, което бях направил. Защото никога никой нямаше да ме хване, сигурен бях. А дори и да ме хванеха, според мен нямаше да има неприятности. В края на краищата, чичо му беше сенатор. Можех да стана, който си поискам. Трябваше да преровя цялата история, цялото минало — дата на раждане, образование и тъй нататък — и можех да се наместя, където си искам в съвременното общество. Трябваше само да съобщя на Централния през метеорологичната станция по късите вълни. Той веднага щеше да създаде досието и аз можех да съществувам, в което си искам превъплъщение.

Но, Ева, аз исках тебе, аз… Е…

Според мен правителството наистина от време на време прави същия номер. Но съм сигурен, че не подозират съществуването на независим контрактор.

Знам повечето от онова, което си струва да се знае — всъщност повече от необходимото — за детекторите на лъжата и серумите на истината. За мен името ми е светиня. Никой не може да го научи. Знаете ли, че полиграфията може да бъде прецакана по поне седемнайсет различни начина? От средата на двайсети век в нея не са настъпили големи подобрения. Една препаска през долната половина на гърдите и няколко детектора за отпечатъци от пръстите и потта могат да направят чудеса. Но тези неща никога не получават нужното внимание. Някой и друг университет се занимава с тях от тази гледна точка, но само толкова. Още днес можех да ви разработя такова нещо, че никой да не се справи с него, но записът му няма да струва много в съда. Наркотиците обаче са друго нещо.

Един патологичен лъжец може да победи амитала и пентотала. Както и такъв с наркотично съзнание.

Какво е наркотично съзнание?

Някога да сте си търсили работа и да са ви подлагали на тест за интелигентност или за това доколко си подходящ, или на попълване на личен въпросник за вашите болежки? Без съмнение. Сега всички минават през това и всичко се съхранява в Централния. След известно време свикваш. Почват те още отрано и по някое време през живота си се научаваш да се справяш с тях. И придобиваш, както се изразяват психолозите, „тест-осъзнатост“. Което ще рече, че толкова си свикнал с тях, дявол да ги вземе, че знаеш на какви точно простотии биха се вързали.

Дотук добре. Научаваш се да им даваш отговорите, които искат. Научаваш всичките му номерца за пестене на време. Чувстваш се уверен — знаеш, че това е игричка, значи си игрово осъзнат.

Та, същата работа и с наркотиците.

Ако не се уплашиш и ако си пробвал преди някой и друг наркотик с подобно въздействие — можеш да ги прецакаш.

Наркоосъзнатостта не е нищо повече от това да знаеш как точно да се измъкваш под този особен вид обстрел.

— Вървете по дяволите! Сега вие отговаряте — казах.

Според мен старият, изпитан метод за изтръгване на отговори е най-добрият: болка, заплаха и признание.

Използвах тъкмо него.

Станах рано сутринта и направих закуска. Занесох му чаша портокалов сок и го разтресох.

— Какво, да му се не ви…

— Закуска — рекох аз. — Изпий това.

Изпи го, после отидохме в кухнята и хапнахме.

— Днес морето ми изглежда доста добре — казах аз. — Май мога да тръгвам.

Той кимна над яйцата.

— Ако някога минаваш насам, отбий се! Чу ли?

— Ще се отбия — обещах и оттогава наистина съм се отбивал няколко пъти, защото той ми хареса. Беше забавно.

Приказвахме цяла сутрин, изпихме три джезвета кафе. Навремето бил лекар с доста голяма клиентела. (След време той извади от мен няколко куршума и си мълча за това, че са били там.) Освен това за кратко бил и един от първите астронавти. По-нататък разбрах, че жена му починала преди около шест години от рак. Тогава се отказал от практиката си и не се оженил повторно. Бе потърсил начин да избяга от света и беше го намерил.

Макар че вече сме много близки приятели, никога не му казах, че е приютил незаконно устройство за подаване на данни. Някой ден мога и да му го кажа — знам, че той е един от малцината, на които бих могъл да се доверя. От друга страна, не искам да го превръщам в свой истински съучастник. Защо да създаваш проблеми на приятелите си и да хвърляш върху тях морална отговорност за щуротиите, които правиш?

Така че аз се превърнах в човека, който не съществува. Но се сдобих с възможността да ставам, който си поискам. Просто трябваше да напиша програма и да я пробутам на Централния през онази станция. Трябваха ми само средства за прехрана. Това последното беше малко сложничко.

Исках работа, където винаги да плащат в брой. Освен това заплатата трябваше да бъде достатъчно голяма, че да живея, както си искам.

Това значително стесняваше полето и изключваше много законни неща. Можех да си осигуря що-годе нормална автобиография, в която си поискам област и да се хвана на работа там. Ама защо?

Създадох си нова самоличност и я възприех. Онези дреболии, с които винаги си играете или отхвърляте като фриволни прищевки — точно това правех. Живеех на борда на „Протей“, който по онова време бе закотвен в едно заливче на малък остров край брега на Ню Джърси.

Започнах да уча джудо. Нали знаете, съществуват три школи: Кодокан, или чисто японският стил, Будо Куай и системата на френската федерация. Последните две до голяма степен приемат правилата на първата със следното изключение: душенето, хвърлянията, ключовете и другите работи са същите, но ги използват по-тромаво. Според тях чистият стил е разработен за нуждите на по-дребна раса и се набляга на скоростта, лостовите техники и сръчността, и не толкова на силата. Така че са се опитали да адаптират основните техники към нуждите на по-едра раса. Позволили са да се използва сила и техниките да не са чак толкова съвършени. Що се отнася до мен, това ме устройваше, защото съм едър и тромав. Само дето някой ден могат да ми видят сметката заради това, че съм толкова отпуснат. Ако изучиш Кодокан, може да си и на осемдесет години и пак да изпълняваш идеално наге-но-ката. Защото се изисква много малко усилие — всичко е техника. По моя начин обаче наближиш ли петдесетака, става все по-трудно и по-трудно, защото вече не си толкова силен като едно време. Е, все пак ми оставаха две десетилетия да усъвършенствам формата си.

Може пък да успея. По системата на Френската федерация имам Нидан, така че не съм пълна дупка. И ще се опитам да поддържам форма.

Докато се занимавах с тази усърдна физическа дейност, изкарах и един курс за ключар. Отне ми близо месец да се науча да се оправям дори с най-простата ключалка и все още смятам, че най-ефикасният начин е да разбиеш вратата с един удар, да си вземеш, каквото ти трябва и да си плюеш на петите.

Май не ставах за престъпник. Така е то — или го имаш, или го нямаш.

Изучих всяка дреболия, за която можах да се сетя, че би могла да ми свърши работа. Вероятно не съм спец по нищо, освен по собствения си странен начин на съществуване. Знам по мъничко за много езотерични неща. И имам предимството, че не съществувам.

Когато парите взеха да свършват, се срещнах с Дон Уолш. Известно ми беше кой е, макар той да не знаеше нищо за мен и се надявах никога да не узнае. Избрах него като средство за препитание.

Беше преди десет години и отгоре, и засега не мога да се оплача. В резултат на това може би дори съм станал малко по-добър с ключалките и с бойното изкуство — без да споменаваме наркотиците и подслушването.

Както и да е, това е част от цялата работа, и всяка Коледа пращам картичка на Дон.

Не знаех дали не си мислят, че блъфирам. Бяха казали, че индексът ми за насилие е нисък, което означаваше, че имат достъп до личното ми досие или до Централния. Което означаваше, че трябва да се опитам да ги задържа извън равновесие през останалото време в навечерието на РУМОКО. Но будилникът ми сочеше шест без пет, а в осем трябваше да застъпя дежурство. Ако знаеха толкова много, колкото изглеждаше, вероятно имаха достъп и до разписанието на дежурствата.

Значи, ето я пукнатината, дето я бях търсил цял месец — тук, в дланта ми в навечерието на РУМОКО. Само че ако те знаеха с колко време разполагам, за да ги обработя, вероятно щяха да ми се инатят. Нямаше как да ги държа цял ден в каютата; а единствената алтернатива беше да ги предам на охраната, преди да се явя на дежурство. Беше ми противна самата мисъл за това, тъй като не знаех дали на борда няма още от техните — които и да бяха те — или дали не са замислили още нещо, след като случая с J–9 не се бе развил според очакванията им. Ако бяха успели, със сигурност щяха да отложат пусковата дата, петнайсти септември.

Трябваше да си изработя парите, което значеше, че имам да пращам колет. Засега кутията беше доста празна.

— Господа — гласът ми звучеше странно на самия мен, а рефлексите ми като че бяха забавени. Ето защо се опитах да огранича движенията си, колкото се може повече и да говоря бавно и внимателно. — Господа, вашият ред мина. Сега е моят. — Обърнах един стол с облегалката напред и се настаних на него, облегнах пистолета на ръката си, а ръката — на облегалката. — Аз обаче — продължих — преди да пристъпя към действия, ще ви кажа какви предположения имам относно вас.

Вие не сте правителствени агенти — погледнах първо единия, после другия. — Не. Вие представлявате нечии частни интереси. Ако сте агенти, без съмнение щяхте да се уверите, че аз не съм. Вие направо стигнахте до крайност, докато ме разпитвахте по въпроса, така че моята догадка е, че сте цивилни и може би вече сте донякъде отчаяни. Това ме кара да ви свържа с опита за саботаж на J–9 днес следобед. Да, нека го наречем саботаж. Знаете, че беше саботаж и знаете че и аз го знам — тъй като аз взех мерки и не се получи, както очаквахте. Това очевидно ви е накарало да действате по начина, по който действахте тази вечер. Ето защо за това дори няма да ви питам.

Следващото, предопределено от първото ми предположение — знам, че документите ви за самоличност са истински. Мога всеки миг да ги извадя от джобовете ви, ако са там, но имената ви няма да значат нищо за мен. Затова дори няма и да ги погледна. Всъщност искам отговор само на един въпрос и вероятно той няма да навреди на вашия работодател или работодатели, които без съмнение биха отрекли, че изобщо ви познават.

Искам да знам кого представлявате.

— Защо? — попита по-едрият намръщено. Имаше белег до устната си, който не бях забелязал, когато му махнах кърпата.

— Искам да знам кой ви е наредил да се отнасяте така брутално с моята персона — отвърнах.

— С каква цел?

Свих рамене.

— Най-вероятно лично отмъщение.

Той поклати глава.

— И ти работиш за някого. Щом не е правителството, все ще е някой, който не ни е симпатичен.

— Значи признавате, че не сте независими оператори. Щом не искате да ми кажете за кого работите, ще ми кажете ли защо искате да спрете проекта?

— Не.

— Добре. Да зарежем това — виждам, че сте свързани с някоя голяма риба, която е била отрязана по някаква линия в тази работа. Как ви звучи това? Може би дори мога да направя някои предположения.

Другият се разсмя, но едрият му метна гневен поглед и го накара да млъкне.

— Е, стига за това — рекох. — Благодаря. Сега да видим нещо друго: мога просто да ви предам на охраната затова, че сте проникнали тук. Дори мога да кажа, че сте били пияни и да изтъкна, че сте си мислели, че тази каюта е на някакъв ваш приятел, който нямал нищо против да си поиграете малко — последен рунд преди да си легнете да спите. Как ви звучи това, а?

— Каютата подслушва ли се или не? — попита по-ниският, който изглеждаше малко по-млад от другия.

— Разбира се, че не — обади се партньорът му. — Просто си дръж езика зад зъбите.

— Е, как ви се струва? — попитах.

Той отново поклати глава.

— Другият вариант е да им разкажа всичко — и за наркотиците, и за разпита, и въобще. А това как ви се струва? Как бихте издържали един продължителен разпит?

Едрият се позамисли и пак поклати глава.

— Ще го направиш ли? — попита той най-накрая.

— Да, ще го направя.

Той сякаш се замисли върху това.

— В такъв случай — заключих аз — не мога да ви спестя болката, както ми се искаше. Дори и да притежавате наркоосъзнатост, знаете, че след два дни ще рухнете, ако редом с наркотиците използват и разни други номера. Тъй като предпочитате да протакате, мога само да предположа, че сте намислили и още нещо да спрете РУМОКО…

— Много умен бил тоя, бе!

— Кажи му пак да млъкне — кимнах аз. — Много бързо отговоря и ми разваля кефа. Та, какво има? Хайде, де — подканих ги. — Все ще разбера, по един или друг начин, знаете как е.

— Прав е — обади се белязаният. — Ти наистина си прекалено умен. Коефициентът ти на интелигентност и профилът на личността ти изобщо не свидетелстват за подобно нещо. Приемаш ли предложения?

— Може би — отвърнах. — Но трябва да е нещо голямо. Кажете ми какви са условията и кой ми го предлага.

— Условията са четвърт милион долара в брой — каза той. — Това е максимумът, който мога да предложа. Пусни ни и си гледай работата. Забравѝ за случилото се тази вечер.

Наистина се замислих над това. Нека си призная — изкушаваше ме. Но за няколко години през ръцете ми бяха минали доста пари, а би ми било крайно неприятно да докладвам в „Частни разследвания“ на Уелш, третата по големина детективска агенция в света, с която исках да продължа да работя като независим контрактор, че съм се провалил.

— А кой плаща сметката? Как? И защо?

— Тази вечер мога да ти дам половината в брой, а другата половина — след седмица, до десет дни. Ти ще ни кажеш как искаш да ти ги дадем. За „Защо“ обаче недей да питаш. Това ще е едно от нещата, които купуваме.

— Шефът ви очевидно има много пари за хвърляне — погледнах часовника и забелязах, че е станало шест и петнайсет. — Не, длъжен съм да ви откажа.

— Значи не си човек на правителството. Ако беше, щеше да приемеш и после да ни арестуваш.

— Вече ви го казах. Какво ново още?

— Май сме в задънена улица, господин Швайцер.

— Надали — отвърнах. — Просто стигнахме до края на моя предговор. Тъй като не можахме да се разберем с вас по човешки, сега трябва да предприема фактически действия. За което се извинявам, но няма как.

— Вече сте готов да паднете до физическо насилие?

— Боя се, че да — отвърнах. — Вие не се безпокойте. Очаквах тази сутрин да съм махмурлия, та снощи си пуснах болнични. Имам цял ден на разположение. Ти вече си ранен болезнено, така че ще те оставя малко на мира.

Изправих се предпазливо, стаята се люшна пред очите ми, но не се оставих да ми проличи. Приближих се до стола на по-дребния, грабнах неговите ръце заедно с облегалките и го вдигнах със стола от пода. Да, бях замаян, но не и слаб.

Отнесох го в банята и го стоварих заедно със стола под душа, докато той се мъчеше да ми фрасне една глава.

После се върнах при другия.

— Просто за сведение — рекох му. — Всичко зависи от това кое време през деня е. Измерил съм температурата на топлата вода там по различно време и тя може да е от 140 до 180 градуса по Фаренхайт. Приятелчето ти ще я пробва колко е гореща — ще му се излее отгоре като водопад веднага щом му разкопчая ризата и панталоните и оголя, колкото се може повече плът. Разбра ли ме?

— Разбрах.

Върнах се в банята, разголих го и пуснах душа — само топлата вода. После се върнах в стаята. Втренчих се в лицето на приятеля му и забелязах, че малко си приличаха. Хрумна ми, че може и да са роднини.

Когато онзи започна да пищи, другият се помъчи да запази невъзмутим израз. Но виждах, че съм на прав път. Той отново се помъчи да се освободи, погледна часовника, погледна и мен.

— Спри го, проклет да си! — извика той.

— Да не сте братовчеди? — попитах.

— Братя сме — наполовина! Спри го, маймун такъв!

— Само ако имаш какво да ми кажеш.

— Добре! Но го остави там и затвори вратата!

Изтичах и спрях водата. Главата ми започваше да се прояснява, макар все още да се чувствах ужасно гадно.

Докато спирах крана, си опарих дясната ръка. Оставих жертвата си, размекната от парата, затворих вратата зад себе си и се върнах в стаята.

— Та какво имаш да ми казваш?

— Може ли да ми освободиш едната ръка и да ми дадеш цигара?

— Ръката не, но цигара можеш да запалиш.

— Какво ще кажеш за дясната? Почти не мога да я движа!

Поразмислих, казах „Добре“ и пак взех пистолета.

Запалих цигарата, тикнах я в устата му, после прерязах лейкопласта и освободих дясната му ръка до лакета. Той изпусна цигарата, вдигнах я и отново я пъхнах в устата му.

— Добре — рекох. — Имаш десет секунди да й се порадваш. После ще говорим по същество.

Той кимна, огледа се из стаята, дръпна силно от цигарата и изпусна дима.

— Предполагам, че наистина знаеш как да причиняваш болка — каза той. — Щом не работиш за правителството, навярно досието ти е доста дебело.

— Не работя за правителството.

— Тогава ми се иска да беше на наша страна, защото работата е доста сериозна. Който и да си и каквото и да правиш, надявам се, че си наясно със ситуацията.

… и пак погледна часовника ми.

Шест и двайсет и пет.

Вече на няколко пъти го погледна, но аз не му обръщах внимание. Ала сега ми се стори, че това не е само желание да знае колко е часът.

— И кога ще избухне? — попитах наслуки.

— Доведи брат ми тук, за да мога да го виждам — отговори той.

— Кога ще избухне? — повторих.

— Много скоро — отвърна той — и после няма да има значение. Твърде късно се усети.

— Не мисля — изръмжах. — Но сега, след като вече знам, се налага да действам и то бързо. Така че… не се тормозете повече. Смятам да ви предам на охраната още сега.

— Ами ако ти предложим повече пари?

— Недейте. Само ще ме притесните и аз пак ще ви откажа.

— Добре. Но моля те, доведи го и се погрижи за изгарянията му.

Така и направих.

— Вие, пичове, оставате тук за малко — казах най-накрая, загасих цигарата на по-големия и отново залепих китката му за облегалката. После тръгнах към вратата.

— Ти не разбираш, нищо не разбираш! — чух глас зад себе си.

— Не се самозалъгвай — подметнах през рамо.

Не разбирах. Нищо не разбирах.

Но можех да се досетя.

Изхвърчах по коридорите и стигнах каютата на Карол Дейт. Задумках по вратата и най-накрая чух сподавени ругатни и „Изчакай!“. После вратата се отвори и тя се облещи насреща ми. Примигваше на светлината, на главата й беше нахлузена нещо като нощна шапчица и се беше загърнала в широк халат.

— Какво искаш? — попита ме тя.

— Тъкмо днес е денят — рекох. — Трябва да говоря с тебе. Мога ли да вляза?

— Не — отвърна тя. — Не съм свикнала с…

— Саботаж — извиках. — Знам. Точно за това става въпрос и още не е свършило. Моля те…

— Влез! — Изведнъж вратата се отвори широко и тя се дръпна встрани.

Влязох.

Тя затръшна вратата зад мен, облегна се на нея и каза:

— Е, какво има?

Светеше някаква мижава лампа. Забелязах разхвърляното легло, от което очевидно я бях вдигнал.

— Виж, може би онзи ден не ти разказах всичко — казах й. — Да, беше саботаж — имаше бомба и аз я обезвредих. Това е минало свършено. Днес обаче е големият ден и тепърва предстои последният опит. Знам го със сигурност. Досещам се какво е и къде се намира. Можеш ли да ми помогнеш? Искаш ли да ти помогна? Трябва да се бърза!

— Седни — рече ми тя.

— Нямаме много време.

— Седни, моля те. Трябва да се облека.

— Моля те, побързай!

Тя влезе в съседната стая и остави вратата след себе си отворена. Но аз бях зад ъгъла, така че надали я притеснявах, ако ми имаше доверие — а според мен ми имаше, защото така си и беше.

— Какво е станало? — попита ме тя сред шумоленето на дрехите.

— Според мен един или няколко от трите атомни заряда е хванат в капан, тъй че птичето ще подрани с песента, още докато си е в клетката.

— Защо? — попита тя.

— Защото в каютата ми има двама, и двамата залепени за столове, които по-рано тази вечер се опитаха да ме накарат да им обясня защо поправих J–9.

— И какво доказва това?

— Ами доста грубички бяха.

— Е, и?

— Когато аз надделях, се отнесох с тях по същия начин. И ги накарах да говорят.

— Как?

— Не ти влиза в работата. Но проговориха.

— Мога ли да ги взема от каютата ти?

— Да.

— Как така ги надви?

— Не знаеха, че имам пистолет.

— Разбирам. И аз не знаех. Ще ги пипнем, не се безпокой. Но ти ми казваш, че си ги гепил и двамата и си успял да изцедиш от тях някои отговори?

— Повече или по-малко — отвърнах. — И да, и не, и да не се вписва в протокола, ако каютата ти се подслушва. Подслушва ли се?

Тя се приближи, кимна и долепи пръст до устните си.

— Е, давай да правим нещо — подканих я аз. — По-добре да се задействаме. Не искам тия типове да прецакат съвсем проекта.

— Няма. Ще приема, че знаеш какво вършиш. Ти направи нещо, което никой не очакваше от тебе. Това от време на време се случва. Отвреме-навреме се появява по някой, който си знае идеално работата и усеща кога нещо не е наред — и на когото му пука достатъчно, че да предприеме нещо, пък майната им на торпедата. Та казваш, на борда на този кораб скоро ще избухне атомна бомба. Нали така?

— Да.

— Мислиш, че един от зарядите е бил застопорен и към него е включен таймер?

— Точно така — погледнах часовника на китката си и забелязах, че наближава седем. — На бас, че не ни остава и час.

— След малко слизат долу — съобщи тя.

— Какво смяташ да предприемеш?

Тя вдигна телефона от нощната си масичка.

— Операции, спрете предстартовото броене — нареди тя. — Свържете ме с охраната. Сержант, искам да направите някои арести. — Тя ме погледна. — Кой беше номерът на стаята ти?

— 640 — отвърнах.

— Стая 640 — повтори тя. — Двама мъже. Точно така. Да. Благодаря — и затвори.

— Ще се погрижат за тях — съобщи ми тя. — Значи според тебе някой заряд ще избухне преждевременно?

— Точно това ти казах. Два пъти.

— Можеш ли да го спреш?

— Ако съм подходящо оборудван, макар че бих предпочел да изпратиш механик…

— Давай — каза ми тя.

— Добре — и отидох за инструменти.

Върнах се в каютата й след около пет минути с тежка торба, метната през рамо.

— Наложи се да се подпиша с кръв — съобщих й, — но взех онова, което ми трябва. Защо не докараш някой свестен физик?

— Искам да си ти — рече тя. — Още от самото начало си вътре. Знаеш какво вършиш. Да пазим групата малка и сплотена.

— Кажи ми къде трябва да отида — рекох аз и тя ме поведе.

Вече беше почти седем.

Отне ми десет минути да разбера кой точно от зарядите бяха пипали.

Беше като детска игра. Бяха използвали мотора на детски конструктор за напреднали, с вградена батерия. Трябваше да се задейства от стандартен таймер-часовник, който щеше да го накара да отвори оловния капак. Проклетата пущина щеше да избухне, докато пада надолу.

За да я обезвредя, ми трябваха по-малко от десет минути.

Застанахме до парапета и аз се облегнах.

— Добре — въздъхнах.

— Много добре — обади се тя. — Докато не съм забравила, много внимавай. Предстои да станеш обект на най-голямото разследване, което някога съм предприемала.

— Давай! Чист съм като сняг и като лебедов пух.

— Ти не си истински — заяви тя. — Такива хора като тебе не ги произвеждат.

— Пипни ме — отвърнах. — Съжалявам, ако това, че съществувам не ти харесва.

— Ако някоя нощ не се превърнеш на жаба, едно момиче би се научило да те харесва.

— Това момиче трябва да е изключително тъпо — рекох.

Тя ме изгледа странно, но аз не си направих труда дори да се опитам да изтълкувам погледа й.

След това ме погледна право в очите.

— Ти имаш някаква тайна, която не разбирам съвсем — каза тя. — Приличаш на остатък от Едно време.

— Може и да съм. Виж, вече ми каза, че съм ти помогнал. Защо не оставиш нещата така? Не съм направил нищо лошо.

— Трябва да си върша работата. Но от друга страна, ти си прав. Помогна ми и всъщност не си нарушил никакви правила… Освен във връзка с J–9, за което съм сигурна, че никой няма да ти причини никакви неприятности. От друга страна, трябва да пиша доклад. При необходимост действията ти ще заемат видно място в него. Не мога просто да ги премълча.

— Не съм искал това — рекох.

— А какво искаш?

Стигне ли веднъж до Централния, знаех, че мога да го ликвидирам. Но преди това щеше да мине през една камара хора. Те можеха да ме вкарат в някоя беля.

— Ти държиш групата малка и сплотена — рекох аз. — Би могла да се лишиш от един човек.

— Не.

— Добре. Тогава може от самото начало да бъда призован на служба.

— Така по̀ бива.

— Съгласна ли си?

— Ще видя какво мога да направя.

— Това ми стига. Благодаря ти.

— Какво ще правиш като си свършиш работата тук?

— Не знам. Може да замина на почивка.

— Сам ли?

— Може би.

— Виж какво, харесваш ми. Ще направя, каквото мога, за да те овардя от неприятности.

— Ще съм ти благодарен.

— Ти май имаш отговор за всичко.

— Благодаря.

— А момиче?

— Какво момиче?

— Би ли взел някое момиче да ти помага, с каквото и да се занимаваш?

— Мислех, че работата ти тук е доста добра.

— Така е. Не говоря за това. Питах те имаш ли си.

— Какво да си имам?

— Стига си се правил на глупак. Питам те имаш ли си момиче.

— Не.

— Е?

— Ти не си наред — казах й. — Какво, по дяволите, бих могъл да правя с разузнавачка до себе си? Да не би да искаш да ми кажеш, че би рискувала да бачкаш в един екип с непознат?

— Наблюдавах те в действие и не ме е страх от теб. Да, бих рискувала.

— Това е най-странното предложение, което съм получавал някога.

— Мисли бързо — рече ми тя.

— Не знаеш в какво искаш да се набуташ — казах.

— Ами ако те харесвам — ужасно много?

— Е, обезвредих ти бомбата…

— Не ти говоря за благодарност. Но все пак ти благодаря, де. Както разбирам, отговорът ти е „не“.

— Престани! Не можеш ли да дадеш на човек възможност да си помисли?

— Добре — рече тя и ми обърна гръб.

— Чакай! Недей така. Наистина страшно си падам по тебе, но от толкова години съм закоравял ерген. Ти за мен си усложнение.

— Нека погледнем по този начин — каза ми тя. — Ти си по-различен и аз го знам. Бих желала да правя нещо по-различно.

— Като например?

— Да лъжа компютрите и да не ми пука.

— Кое те кара да го кажеш?

— Това е единственият отговор, ако ти си истински.

— Истински съм.

— Значи знаеш как да прецакаш системата.

— Съмнявам се.

— Вземи и мен — погледна ме тя. — Искам и аз да правя същото.

И аз я погледнах. Кичурче коса докосваше бузата й. Като че всеки миг щеше да се разплаче.

— Аз съм последният ти шанс, нали? Срещна ме в странен момент от живота си и искаш да рискуваш.

— Да.

— Ти не си наред, а аз не мога да ти дам сигурност, освен ако не искаш от мен да изляза от играта — а аз не мога. Играя по собствените си правила, обаче — и те са малко странни. Ако ние с тебе се съберем, сигурно ще останеш млада вдовица. Така че трябва да се съобразиш и с това.

— Достатъчно си корав, че да обезвреждаш бомби.

— Рано ще легна в гроба. Правя много глупости, когато ми се налага.

— Аз май съм се влюбила в теб.

— Тогава, за Бога, нека говорим по-късно. Точно в момента има много неща, за които да мисля.

— Добре.

— Ти си тъпа кучка.

— Не мисля.

— Е, ще видим.

След като се събудих от един от най-дълбоките сънища в живота ми, отидох и застъпих дежурство.

— Закъсня — рече Мори.

— Ами кажи им тогава да ме отрежат.

После отидох и започнах да наблюдавам самата операция.

РУМОКО беше в действие.

Те слязоха долу — Мартин и Деми — и сложиха заряда. Направиха необходимото и излязоха. Всичко беше готово и чакаше радиосигнала. Каютата ми бе опразнена от натрапници, за което бях благодарен.

Отдалечихме се достатъчно и дадоха сигнала.

Отначало всичко бе спокойно. После бомбата избухна.

Видях как един мъж се изправи на носа на кораба. Беше стар и побелял, с широкопола шапка. Той се прекатури и падна по очи.

— Замърсихме атмосферата още повече — обади се Мартин.

— По дяволите — изръмжа Деми.

Океанът се надигна и ни връхлетя. Корабът бе на котва.

Отначало нямаше нищо. После се започна.

Корабът се разтресе като измокрено куче. Вкопчих се в парапета и се загледах нататък. Надигна се грамада от вълни, мръсни и гадни вълни, но ги обяздихме.

— Минахме първия етап — обяви Карол. — Започва да се изгражда.

Кимнах, но не казах нищо. Нямаше кой знае какво за казване.

— Нараства — обади се тя след малко и аз кимнах.

Най-накрая, по-късно същата сутрин, онова, което се бе родило, се показа на повърхността.

Дотогава водата отдавна вече вреше и кипеше. Мехурите ставаха все по-големи. Температурите паднаха. Появи се сияние.

И после изникна фантастичен кълн. Той се издигна високо-високо във въздуха, златен в утринните лъчи, като Зевс, дошъл да навести някоя от приятелките си. Всичко това бе придружено от грохот. Кълнът увисна във въздуха за няколко мига и се спусна сред дъжд от искри.

Веднага се завихриха страшни водовъртежи. Ставаха все по-силни — водите се пенеха и блестяха. Ревът ту заглъхваше, ту отново екваше. Изскочи нов филиз, и още един. Водата пламтеше под вълните. Още четири кълна, всеки по-голям от предишния…

А после взривът разтресе океана и поде „Аквина“ като приливна вълна…

Но ние бяхме готови — корабът бе специално конструиран за това — и я яхнахме.

Яздехме я дълго и нямаше край.

Изминахме мили, а ни се струваше, че сме само на една ръка разстояние.

Следващият кълн просто се издигаше ли издигаше, докато се превърна в безкрайна колона. Тя прониза небето и започна да се смрачава. Колоната започна да набъбва и в основата й запламтяха огньове.

След време цялото небе вече беше потъмняло; фин прах изпълни въздуха, очите, дробовете. Отвреме-навреме в далечината прелиташе облак сажди като ято черни птици. Запалих цигара, за да предпазя дробовете си от замърсяване и гледах как огньовете се разпалват.

Бяхме накарали вечерта да подрани и морето потъмня. Самият Кракен, събуден, сигурно лижеше черупката ни. Сиянието се усили и пред очите ни изникна тъмен силует.

РУМОКО.

Беше конусът. Изкуствено създаденият остров. Парче от самата отдавна потънала Атлантида, може би, се издигаше там, в далечината. Човекът бе успял да създаде суша. Един ден той щеше да е годен за обитаване. Ако можехме да създадем архипелаг…

Да. Може би втора Япония. Повече място за набъбващото човечество. Повече място за живеене.

Защо ме бяха разпитвали? Кой ли беше против това? Това бе добро, виждах го.

Махнах се. Прибрах се и вечерях.

Карол дойде в столовата и спря при мен, сякаш случайно. Кимнах, тя седна и поръча.

— Здрасти.

— Може би вече си премислил едно-друго? — каза тя между салатата и ерзац-телешкото.

— Да — отвърнах.

— Какви са резултатите?

— Все още не знам. Беше ужасно внезапно и, честно казано, би ми харесала възможността да имам време да те опозная повече.

— Което ще рече какво?

— Има един такъв древен обичай, познат като „ходене“. Нека известно време го попрактикуваме.

— Не ме харесваш ли? Сравних индексите ни за съвместимост. Те показват, че заедно ще ни е добре — тоест, като те приемам на доверие — но мисля, освен това знам за тебе още доста неща.

— Като не броим факта че не съм за продан, какво означава това?

— Направих доста догадки и според мен бих се разбирала чудесно с индивидуалист, който знае как да си играе с машините.

Известно ми беше, че столовата се подслушва и предполагах че тя не знае, че аз знам. Затова си имаше основание да каже онова, което току-що бе казала — и мислеше, че аз не го знам.

— Извинявай! Много бързаш — казах. — Дай на човека шанс, става ли?

— Защо не отидем някъде да поговорим за това?

На този етап вече бяхме стигнали до десерта.

— Къде?

— На Шпицберген.

Замислих се и кимнах:

— Добре.

— След час и половина ще съм готова.

— Олеле! — възкликнах. — Аз си мислех че имаш предвид например тази събота и неделя. Има още тестове, които трябва да се проведат, а аз — дежурства по график.

— Но работата ти тук вече приключи, не е ли така?

Захванах се с десерта — ябълков пай, при това доста вкусен, с бучка чедър — като си пийвах и кафето. Заклатих бавно глава над чашата.

— Мога да ти отменя дежурството за един ден — каза ми тя. — Нищо лошо няма да стане.

— Извинявай, резултатите от тестовете ме интересуват. Нека да е в събота и неделя.

Тя като че се замисли над това.

— Става — кимна най-накрая и аз продължих с десерта.

„Става“ вместо „да“, „добре“ или „ясно“ явно беше нещо като ключова дума. Или може би нещо друго, което тя направи или каза. Не знам. Вече не ми и пука.

Когато излязохме от столовата, тя вървеше малко пред мен. Аз отворих вратата пред нея и от двете страни към мен пристъпиха двама мъже.

Тя се спря и се обърна.

— Не си прави труда да го казваш — казах. — Не бях достатъчно бърз и сега съм арестуван. Моля те, не ми чети правата. Знам какви са. — Вдигнах ръце, щом видях желязото в ръката на единия. — Весела коледа — добавих.

Тя обаче все пак ми прочете правата, а аз през цялото време я гледах втренчено. Не смееше да ме погледне в очите.

По дяволите, това нейно предложение беше твърде хубаво, за да бъде истина. Според мен не беше много-много свикнала да играе тази роля, обаче — аз нехайно се зачудих дали не би го изтърпяла, ако обстоятелствата го налагаха. Но беше права, че работата ми на борда на „Аквина“ е приключила. Трябваше да се задействам и да се погрижа Алберт Швайцер да умре през идните двайсет и четири часа.

— Довечера наистина ще заминеш за Шиипберген — рече ми тя. — Там условията за разпит са по-добри.

Как ли щях да успея? Е…

Сякаш ми четеше мислите, тя добави:

— Тъй като изглеждаш донякъде опасен, бих те осведомила, че придружителите ти са много добре обучени мъже.

— Значи ти все пак няма да дойдеш с мен?

— Боя се, че не.

— Много лошо. Тогава трябва да си кажем сбогом. Искаше ми се да те опозная по-добре.

— Това не значеше нищо! — заяви тя. — Трябваше просто да те закараме там.

— Може би. Но ти винаги ще се чудиш и никога няма да го узнаеш.

— Боя се, че се налага да ви сложим белезници — обади се единият от мъжете.

Протегнах ръце и той почти извинително добави:

— Не, сър. Зад гърба, моля.

Така и направих, но докато мъжете ми минат отзад, хвърлих поглед на белезниците. Падаха си малко старомодни. Правителственият бюджет не пропуска да спести от такива работи. Ако се наведях назад, можех да ги прекрача и щяха да ми минат отпред. Трябваха ми, да речем, двайсет секунди…

— Има още нещо — обадих се аз. — Питам само от любопитство. Откри ли случайно защо ония двамата влязоха в моята каюта с взлом да ме разпитват и какво са искали всъщност? Ако ти е позволено да ми кажеш, бих искал да го знам, защото после спах доста зле.

Тя прехапа устна, като че се замисли и каза:

— Бяха от Ню Сейлъм — град-мехур на Северноамериканския континентален шелф. Бояха се, че РУМОКО ще спука купола им.

— И спука ли го? — попитах.

Тя се умълча.

— Още не знаем — каза тя най-накрая. — Засега мълчат. Опитахме да се свържем с тях, но засега не проявяват интерес.

— Какво искаш да кажеш?

— Още не сме успели да възстановим контакта.

— Искаш да кажеш, че може би сме унищожили цял град?

— Не. Според учените шансовете за това бяха минимални.

— Според вашите учени — казах. — Те сигурно са гледали на това по по-различен начин.

— Разбира се — отвърна тя. — Винаги има такива, които са против. Те изпращат саботьори, защото нямат доверие на нашите учени. То се подразбира…

— Съжалявам — казах.

— За какво?

— Че бутнах онзи под душа. Добре, благодаря. Ще го прочета във вестниците. Давай да заминавам за Шпицберген.

— Моля те — каза тя. — Правя онова, което съм длъжна да правя. Според мен така трябва. Ти може да си чист като сняг и лебедов пух. Ако е така, много скоро ще се убедят в това. Тогава… тогава бих искала да имаш предвид, че онова, което ти казах преди, може още да важи.

Изкисках се.

— Естествено, но аз вече ти казах сбогом. Благодаря че отговори на въпроса ми, все пак.

— Не ме намразвай!

— Няма. Но никога не бих могъл да ти имам доверие.

Тя ми обърна гръб.

— Лека нощ — казах.

Поведоха ме към хеликоптера. Помогнаха ми да се кача на борда. Бяха само те двамата и пилотът.

— Тя те харесваше — каза онзи с пистолета.

— Не — отвърнах.

— Ако е права, и ти си чист, ще я потърсиш ли отново?

— Никога вече няма да я видя — казах.

Той ме настани отзад в хеликоптера. После двамата седнаха и дадоха сигнал.

Моторите забоботиха и изведнъж се издигнахме.

В далечината РУМОКО тътнеше, пламтеше и плюеше.

Ева, съжалявам. Не знаех. Никога не бих се досетил, не може да стане така.

— Предполага се, че си опасен — обади се мъжът вдясно. — Моля те, не се опитвай да правиш нищо.

Ave, atque, avatque, казах аз, дълбоко в себе си.

Двайсет и четири часа, наредих на Швайцер.

След като си взех парите от Уолш се върнах на „Протей“ и няколко дни медитирах. Тъй като това не доведе до желания резултат, отидох да се напия с Бил Мелингс. В края на краищата, бях използвал неговата апаратура, за да убия Швайцер. Не му казах нищо, освен че му пробутах една измислена история за несъществуваща мацка с големи млечни жлези.

После заминахме на риба за две седмици.

Вече не съществувах. Бях изтрил Алберт Швайцер от лицето на земята. Постоянно си повтарях, че повече не искам да съществувам.

Ако ви се налага да убиете човек — искам да кажа, налага ви се, защото друг избор нямате — според мен това би било кървава и ужасна работа, която налага клеймото си върху душата ти и започваш да цениш повече стойността на човешкия живот.

Само че не беше така.

Беше тихичко и заразно. Срещу това аз имах изграден имунитет, но много малко хора разбраха за станалото. Бях разтворил пръстена и пуснал спорите. Това беше. Никога не научих имената нито на придружителите ми, нито на пилота. Дори и лицата им не бях разгледал добре.

То ги уби за трийсет секунди, а аз успях да си махна белезниците за по-малко от двадесетте секунди, които бях предвидил.

Разбих хеликоптера на брега, изкълчих си дясната китка, успях да се измъкна от проклетата машина и тръгнах пеш.

Щеше да изглежда така, сякаш са получили инфаркт.

Имах нужда да полежа. Ценя собствения си живот една идея повече от живота на всеки, тръгнал да го усложнява. Но това не значи, че не се чувствах ужасно скапано.

Карол ще заподозре какво е станало, според мен, но Централния признава само фактите. А аз се погрижих в хеликоптера да нахлуе достатъчно морска вода, която да се погрижи за спорите. Нито един известен на човека тест не би могъл да докаже, че съм ги убил аз.

Тялото на Алберт Швайцер без съмнение е било повлечено от водата през отворената врата.

Всичко е точно. Но може би съм се хванал с неподходяща професия. Все още ми е много скапано.

Изпод всички тези клафтери РУМОКО бълваше дим и се надигаше като ония холивудски чудовища, набедени за научна фантастика. Според прогнозите след няколко месеца пожарите щяха да угаснат. След това щяха да го покрият с почвен пласт и да насърчават мигриращите птици да спират там за почивка, може би да вият гнезда и да ползват острова за тоалетна, После щяха да засадят там червени мангрови дървета — мутанти и те щяха да свържат морето със сушата. Дори и насекоми щяха да доставят. Един ден, на теория, той щеше да бъде част от годен за обитаване архипелаг.

Решение на проблема с населението с две остриета: създавате ново място за живеене на хората като при това убивате маса хора, живеещи на друго място.

Да, сеизмичният шок бе пропукал купола на Ню Сейлъм. Имаше много жертви.

Но въпреки всичко новата рожба на проекта РУМОКО трябваше по план да се появи следващото лято.

Хората в Балтимор II се тревожат, но проучванията на Конгреса доказват, че грешката била на строителите на Ню Сейлъм, които не били подсигурили купола срещу резки промени. Съдът потърси отговорност на някои от контракторите, а двама отидоха при съдия-изпълнителя въпреки връзките, които, на първо място, им бяха осигурили участието в проекта.

Тоя остров хич не е хубав, голям е и на мен ми се ще никога да не бях натиквал онзи под душа. Той си е жив и здрав, доколкото знам — в Ню Сейлъм е расъл — но знам, че вече никога няма да бъде същият.

За следващия остров щели да вземат повече предпазни мерки — каквото и да значи това. Според мен тия предпазни мерки нищо не чинят и им нямам грам доверие. Но пък така или иначе вече на нищо нямам доверие.

Ако още един град-мехур си отиде, както си отиде твоят, Ева, според мен това ще ги накара да позабавят ход. Но надали ще е краят на проекта РУМОКО. Според мен пак ще си намерят извинение. И после ще почнат да вдигат па̀ра за трети остров.

От друга страна, бих казал че след като всичко в днешно време се контролира, бихме могли да контролираме и населението. Аз дори ще си спретна самоличност — всъщност много самоличности — и ще гласувам за това, ако се стигне до референдум. Според мен трябва да се строят повече градове-мехури и да се увеличат начинанията във връзка с космическите изследвания. Но никога повече РУМОКО. Не.

Въпреки резервите си от миналото почвам да действам на своя глава. Уолш никога няма да разбере. Надявам се, че и никой друг никога няма да разбере. Не съм алтруист, но като че дължа нещичко на расата, от която смуча кръв. В края на краищата, някога и аз й принадлежах…

Ще се възползвам от това, че не съществувам и ще саботирам тази гадост така, че да си остане последна.

Как?

Ами поне ще се погрижа да го превърна в Кракатао.

В резултат на последното Централния научи доста неща за магмата, а като последица от това — и аз.

Ще манипулирам заряда и може би дори ще го направя множествен.

И когато бебето изплаче, ще съм се погрижил това да е най-страшният сеизмичен трус, който помни човечеството. Сигурно няма да е много трудно да се постигне.

Може би ще убия хиляди хора. Без съмнение ще убия някого. Както и да е — когато РУМОКО пропука Ню Сейлъм, мнозина толкова се уплашиха, че според мен РУМОКО II ще изпоплаши още повече. Надявам се, че по това време мнозина ще карат отпуските си на пътешествия с кораби. Прибавете и факта, че знам как плъзва един слух и мога сам да ги пускам. И ще го направя.

Или поне ще разчистя палубите, доколкото мога.

Ще постигнат резултати, проектантите де — като например цял Еверест посред Атлантика и някой и друг пропукан купол. Засмей се — значи ти си добър човек.

Сложих примамката и хвърлих въдицата. Бил отпи от портокаловия сок, а аз дръпнах от цигарата.

— Напоследък си инженер консултант, така ли? — попита ме той.

— Ъ-хъ.

— И сега какво смяташ да правиш?

— Намислил съм една работа. Малко е сложничка.

— Ще се хванеш ли?

— Да.

— Понякога ми се ще да бях такъв като тебе.

— Недей. Не си струва.

Загледах се в тъмните води, способни да раждат чудеса. Утринното слънце току-що бе близнало вълните и решението ми беше, така да се каже, твърдо. Вятърът бе хладен и приятен. Небето днес щеше да е красиво. Личеше си по разкъсаните облаци.

— Звучи ми интересно. Значи, казваш, разрушителна работа?

И аз, Юда Искариот, го погледнах и рекох:

— Подай ми кутията със стръвта. Май нещо се е закачило на въдицата.

— И на моята. Чакай малко.

Денят се изсипа върху палубата като куп сребърни долари.

Извадих моята риба и я треснах милосърдно с тоягата по тила.

Продължавах да си повтарям, че не съществувам. Надявам се да е вярно, макар и да чувствам, че не е. Сякаш под всяко мярнало се зайче по вълните виждам лицето на стария Колгейт.

Ева, Ева…

Прости ми, моя Ева. Как искам дланта ти да докосне челото ми.

Красиво е — среброто. Тази сутрин вълните са синьозелени и Боже, колко е красива светлината!

— Ето ти стръвта.

— Благодаря.

Взех я и отплавахме.

Всъщност всеки умира някога, отбелязах аз. Но от това не ми стана по-добре.

Ала всъщност от нищо не би могло да ми стане по-добре.

Следващата картичка ще е за Коледа, както обикновено, Дон, но този път година по-късно.

Никога не ме питай защо.

Бележки

[1] Клафтер — мярка за дълбочина, равна на 182 см. — Бел.пр. ↑

[2] Първият вторник след Коледа. (букв. от фр.) — Бел.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Роджър Зелазни Името ми е легион (1)

Метаданни

Данни

Името ми е легион

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част първаНавечерието на Румоко

Роджър Зелазни
Името ми е легион (1)

Част първа
Навечерието на Румоко