Роджър Зелазни
Лудият жезъл (17)

XVII.

Вълкът зави и се вмъкна в голямата пещера под Лицето, сред замръзналите силуети на други зверове и хора. Измъкваше се навън само за кратко, за да намери нещо за ядене — не можеше да се отдалечава много от леговището, а част от ума му постоянно наблюдаваше входа. Бързо бе намерил плячка и сега я бе донесъл със себе си в пещерата. Легна сред сенките на другите обитатели и загриза кокалите. Наоколо му цареше пълна тишина.

Когато се надигна отново, движенията му вече не бяха толкова бързи и продължиха да се забавят, също както пулса и дишането му.

Най-накрая едва се помръдваше, а скоро застина неподвижен. Погледът му стана стъклен. Застина.

Някаква змия бавно започна да се развива върху една скала близо до Лицето. Тя се заизвива надолу по коравия камък. Езикът й се стрелкаше, очите й сияеха. Плъзна се по пода. Приближи се до остатъците от вечерята на вълка и бавно ги погълна.

Изкачи се отново върху скалата, педя след педя, пъхаше се във всяка дупка, във всяка пукнатина, изяждаше всяко насекомо, което й се случеше на пътя. Със стрелкащия се език усещаше всяко раздвижване във въздуха.

Изминаха часове, движенията й се забавиха. Най-накрая се спотаи в една пукнатина, черна като нощта, и замря.

Огромната котка се събуди и се протегна. Погледна към неподвижното, безизразно лице на стената. Обиколи пещерата. Излезе за малко, за да намери храна, също както вълкът преди нея, върна се и се вдърви.

Един мъж се събуди. Изпсува, измъкна ножа си, разгледа го, прибра го. Закрачи насам-натам. След малко заговори на Лицето. То никога не му отговаряше, ала не можеше да го заблуди. Той усещаше разума, усещаше силата в него. Слепите очи сякаш непрекъснато го следяха, накъдето и да тръгнеше.

Най-накрая думите му заглъхнаха и той се превърна в част от пейзажа.

Харпията се събуди и нададе вопъл, последван от проклятие. Бързо изплющя с криле през пещерата и, изобилно и без капка въображение, се облекчи в полет.

После погледна Лицето и млъкна.

Спусна се към останките от вечерята на котката.

Пред Лицето всички бяха като един.