Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (23)

Епилог

Ранчото „Бушуак“ 17

април 1871 година

Кристъл огледа масата в трапезарията. Всичко беше на мястото си, от двата свещника до семейните сребърни и порцеланови прибори на О’Браян и ленената покривка и кърпи, избродирани с голямо „О“ в ъгъла.

Не всички букви бяха еднакви, но тя сама ги беше бродирала, следвайки съветите на мама и Хелга, и се гордееше с работата си.

Днес се навършваха две години от сватбата й.

Сега Кристъл почти не се сещаше за онези първи месеци. Твърде много неща заемаха мислите й. Кърпите бяха подаръкът й за годишнината им. Конър знаеше, че тя не обичаше домакинската работа, и когато ги видеше, щеше да разбере колко много часове бе отделила, за да ги изработи.

А ако той не разбереше, тя сама щеше да му каже, също както той й казваше неща, които тя не разбираше. Сега това, което ги свързваше, бяха честността и откровеността. Бяха научили колко болезнено е да се държат по друг начин.

Тя излезе от трапезарията, спря се пред вратата на дневната и погледна отново подаръка на Конър за нея — портрет на Анабел, който щеше да бъде закачен до този на майка му Бриджит. Той се беше пошегувал, че ще й купи диамантено колие, а тя му беше отвърнала, че нямало да подхожда на кожените й дрехи, които все още носеше от време на време.

Беше се уплашила, че наистина може да й купи нещо екстравагантно. Той обаче не го беше направил. Миналата вечер, когато й беше дал портрета, й беше казал, че това е първата от многото семейни реликви, които двамата щяха да съберат през годините.

Доволна усмивка озари лицето й и тя тръгна към кухнята. Очакваха много гости. Хамилтън Гейтс и съпругата му Джени от „Двойното Д“; мама и Джъдж от „Дъсчения лагер“; адвокатът Хуго Ридли; и, разбира се, Сток, който щеше да пристигне всеки момент.

Мама и Хелга вече бяха в кухнята. Хелга помагаше за приготвянето на вечерята, въпреки че не живееше тук. След като Кристъл и Конър се бяха преместили в „Бушуак“, а мама и Джъдж се бяха върнали в „Дъсчения лагер“, германката беше избрала да остане при Сток.

— Хер Прайс не може да се справя сам — бе заявила тя, когато Кристъл и майка й я бяха помолили да се премести при тях. — Той има нужда от жена.

Двамата не се бяха оженили и Кристъл не беше съвсем сигурна кой къде спеше в къщата.

Сток и Хелга бяха странна двойка, но не по-странна от господин и госпожа О’Браян.

Животът бе странен, но по-важното беше, че беше добър, независимо от всичко, което се случваше.

Тя застана на вратата на кухнята, но там беше само икономката й. Кристъл чу плач от втория етаж и се усмихна. Знаеше къде бяха отишли всички.

Тя се втурна по стълбите и влезе в голямата спалня, в която някога бяха живели Даниъл О’Браян и съпругата му и която сега беше превърната в детска стая за близнаците.

Мама държеше едно от бебетата — Джеймс Даниъл, а Хелга държеше другото — Бриджит Анабел. Конър й се хилеше глуповато, застанал до една от люлките.

— Аз ги събудих.

— Направил си го нарочно.

— Да — потвърди Хелга, — така беше.

— Радвам се — намеси се Анабел. — И без това не можех да издържа дълго, без да ги видя.

Кристъл отмести очи от Конър и погледна бебетата. Те бяха на единайсет месеца и имаха сините очи и тъмната коса на баща си, който се кълнеше, че са наследили лукавството на майка си.

Джеймс беше по-силният и пръв беше проходил с малките си дебели крачета. Бриджит беше по-пъргава. Тя пълзеше по пода с необикновена бързина и можеше да се изкатери почти навсякъде.

И двамата вече можеха да казват „мама“ и „татко“, както и „птиче“ и „куче“, а помежду си разменяха хиляди думи, които никой от възрастните не разбираше.

Отиде до съпруга си и сложи ръка около кръста му. Той я целуна по носа.

— Честита годишнина.

— И на теб.

— Джъдж ще дойде след малко — каза Анабел. — Не мога да го накарам да зареже работата си.

— Мамо, той е мъж — каза Кристъл.

— Но той е само на седемнайсет.

— Бързо порасна.

За миг Анабел остана сериозна, след което се усмихна.

— Поне не порасна с горчивина в сърцето. За това трябва да благодарим на Конър.

Семейство Брейдън имаха много, за което да благодарят на Конър. И най-вече на Кристъл.

Тя го погледна. Трябваше ли да му каже, че очакваше още едно дете. Той искаше голямо семейство.

Тя беше напълно съгласна с него.

Семейство. Тази дума й звучеше толкова прекрасно сега. След двете погребения преди почти две години, тя се бе питала дали някога щеше да има истинско семейство.

Сега вече го имаше и възнамеряваше да го запази завинаги.

Отиде до отворения прозорец и се загледа в приближаващата каруца, зад която се виждаше Джъдж, възседнал Ликорис, черния мустанг, който Конър му бе подарил няколко седмици преди голямото състезание. Оттогава Джъдж не беше участвал в надбягвания, защото малцина бяха онези, които биха се осмелили да предизвикат прекрасния жребец. Оро се беше пенсионирал и бе дал началото на потомство от състезателни коне, които някой ден щяха да се превърнат в легенди в Тексас.

Поне така казваше Конър и в окръга никой не се съмняваше в думите му.

— Гостите ни вече идват — обяви Кристъл.

Анабел и Хелга тръгнаха напред, а Кристъл и Конър ги последваха хванати за ръце, повели децата си към своя празник на живота и любовта.