Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (11)

Глава 10

Вместо с цветя Конър отиде на гроба на баща си с оръжие — револвер в кобура на бедрото си и карабина в калъфа на седлото. Вече беше направил твърде много грешки по отношение на семейство Брейдън и не искаше отново да бъде изненадан неподготвен.

Той се приближи бавно от имота на Сток и навлезе на територията на „Бушуак“, като се опитваше да не мисли за жена си и да се концентрира върху намирането на буренясалата пътека и едновременно с това се ослушваше за присъствието на други хора.

Той почти очакваше някой да стреля по него, но това не се случи. Тъмни облаци бяха надвиснали ниско над земята; очевидно скоро щеше да завали.

Пътуването не беше весело. В по-добри дни щеше да е изминал този път хиляда пъти, но сега тази земя не принадлежеше на О’Браян. Не бе осъзнавал колко много бе означавал този имот за него, докато не беше напуснал Тексас. Днес го разбираше още по-ясно.

Малкото гробище се намираше високо на един хълм, който се издигаше над по-голямата част от ранчото. Бяла ограда маркираше границите му. Тук беше погребана Бриджит О’Браян, а сигурно и баща му, но други гробове нямаше. Хуго Ридли му бе писал, че тялото на брат му е било погребано в общ гроб в Тенеси — съдба, която бе застигнала хиляди други войници от армията на Конфедерацията.

Никой не спря Конър и той не забеляза никого наоколо, но пък и мястото, което Даниъл бе подбрал за гробище, се намираше в част от имота, която не се използваше. Пасищата в ранчото се намираха по-близо до потока и откъм далечната страна на къщата.

Когато най-накрая намери почти заличената от растителността пътека, която водеше към върха, той забеляза, че оградата трябваше да се боядиса. Както беше очаквал, на върха имаше два гроба: единият — обрасъл с бурени, а другият — съвсем пресен.

Над бурените се издигаше каменна паметна плоча.

Думите му бяха също толкова познати, колкото и ирландските балади, които майка му бе пяла на своите момчета, както бе обичала да нарича тримата мъже в своя живот. Конър коленичи да откъсне няколко плевела, преди погледът му да се спре на съседния гроб. На гроба на Даниъл нямаше паметна плоча. Трябваше да поговори с Ридли за това.

Той се опита да си представи как бе изглеждал Даниъл последния път, когато го беше видял, но тогава бяха спорили и образът така и не се появи. Вместо това Конър си спомни по-стари, по-щастливи дни, когато Бриджит бе била все още жива и след това, когато бе починала и Даниъл се беше опитал да запълни празнината, която тя беше оставила в живота на синовете си.

Майка му и баща му бяха смели хора; животът в Ирландия ги беше направил такива. Бяха се оженили млади. И двамата бяха католици и затова бе трябвало да вземат под наем земята, която бяха обработвали, и да предават печалбите на британските собственици. Три бебета бяха погребани на ирландска земя. Даниъл бе започнал работа в града, за да плати за пътуването до Новия свят.

Тексас се бе оказал мечта. Бриджит едва бе успяла да стъпи на брега, когато бе родила две здрави момчета. Тя бе обичала да повтаря, че това бил знак, че животът в новия им дом ще бъде добър.

Тя бе казвала, че знакът се оказал верен, че животът им се наредил по-добре от най-смелите им очаквания, макар никога след това да не бе успяла да забременее отново.

Конър не помнеше нищо от първите години, които семейството му беше прекарало в крайбрежното селище Сан Патрицио, въпреки че Бриджит го бе уверявала, че и там са били щастливи сред ирландските си сънародници. Двамата с Джеймс едва бяха навършили две години, когато бе избухнала войната с Мексико. Заедно с много други заселници, Даниъл бе отвел семейството си в безопасност в Накогдочес в далечния Източен Тексас, след което се беше присъединил км Тексаските доброволчески отряди.

Баща му бе използвал полагащата се на всеки войник земя, за да постави началото на онова, което по-късно се беше превърнало в „Бушуак“. Даниъл и синовете му бяха работили усилено, за да разработят ранчото.

„Това е вашето наследство — бе казвал Даниъл. — Никой не може да ви го отнеме заради религията ви и ли дори за това, че не вярвате в бога. Ако се грижите за «Бушуак», то също се грижи за вас.“

Думите му се бяха оказали верни. В продължение на повече от трийсет години ранчото бе останало собственост на семейство О’Браян. Но войните и данъците бяха ужасно бреме, а банките и спекулантите не знаеха милост. Но най-лоши от всички бяха жените, които можеха да замаят главата на всеки мъж.

Конър спря. Тук, високо на хълма, под надвисналите облаци, умът му бе ясен и остър. Достатъчно дълго бе обвинявал Кристъл. Тя беше такава, каквато си е, той също. И той като баща си не беше способен да забрави и да прости.

Конър отиде до оградата и се загледа в земята, която се простираше кран него. Иззад един от хълмовете се издигаше дим. Сигурно от комина на къщата в ранчото в долината.

Той обичаше всичко това, но беше пропилял наследството си. И за какво? Заради една жена.

Обзе го чувство на загуба. Ако не беше мъж, сигурно щеше да заплаче. Всички шансове да познае мира се бяха изпарили.

— Трябва да напусна Тексас — каза той.

От една седмица тази мисъл се беше загнездила в съзнанието му. Трябваше да я изрече на глас, за да я види като истинска възможност. В Саратога имаше приятели и бизнес с коне, който беше разработил добре. Там имаше и жени, които щяха да се зарадват на завръщането му и който не се интересуваха, че беше оставил жена някъде в Тексас.

— Да се махна — повтори той.

Дори повтарянето на мисълта не му прозвуча убедително. Не можеше да си тръгне оттук. Тук му беше мястото. Внимателно обмисленият му план да превърне „Бушуак“ в процъфтяващо ранчо за коне трябваше да бъде променен малко и това беше всичко. Ако това решение не му донесе радост, то поне го предпази от проклятието на самосъжалението.

Промени. Това не беше нещо ново. Той беше обмислял и тях, заедно с възможността да си тръгне, и дори бе подхвърлил няколко идеи на Сток, докато двамата бяха поправяли оградата.

Конър се обърна към гроба на баща си. Сега трябваше да поговори с него или поне със спомена за него.

Трябваше да обясни на Даниъл какво и защо беше направил, да го помоли за прошка и да се сбогува с него. През годините Конър бе казал хиляди думи пред гроба на майка си, но сега нямаше какво да каже на баща си. Не можеше и да скърби.

Той се зае да разчиства плевелите и да изхвърля камъните от другата страна на оградата. Работата му подейства добре, зае мислите му и го успокои. Чувстваше се добре, или поне така си казваше, докато бършеше потта от челото си. Миг по-късно чу изщракването на затвор на оръжие зад себе си.

Конър замръзна на мястото си. Револверът му висеше окачен на оградата на пет метра от мястото, на което се намираше, а карабината му беше подпряна на ствола на едно отдалечено дърво, под сянката, на което конят му пасеше кротко.

Той се изправи бавно, разпери ръце встрани от тялото си, за да покаже, че е невъоръжен, след което се обърна.

От другата страна на оградата стоеше един мъж, насочил двуцевка срещу него. Беше строен почти като жена, шапката му бе нахлупена ниско над челото, а погледът му се беше впил в Конър. Чертите му бяха правилни и почти женствени; ако не се смятаха тънките му устни, мъжът беше красавец.

Нещо в нахалния начин, по който той се държеше, и в кройката на дрехите му показваше, че не беше обикновен каубой от ранчото. Конър беше готов да се закълне, че не го беше виждал никога през живота си, но мъжът му се струваше познат. Това се дължеше на очите — тъмни, непроницаеми кафяви очи.

— Ройс Брейдън — предположи Конър.

Мъжът кимна едва забележимо.

— А ти трябва да си мъжът на Кристъл.

— Познаваш ме от Сан Антонио. Наблюдавал си ме.

— Само в началото, в бара. След това видях, че тръгваш към Кристъл. Знаехме си, че тя няма да ни подведе.

На Конър му се искаше да прескочи оградата и да заличи самодоволната усмивка от физиономията на Ройс. Брейдън, изглежда, се досети за намерението му, защото вдигна пушката. Конър не се съмняваше, че Ройс нямаше да се поколебае да използва оръжието, ако се почувства застрашен. Или дори ако не беше застрашен. Човек като него спокойно можеше да застреля някого и след това да заяви, че го е направил при самоотбрана.

Сега вече Конър разбираше защо мнението на Сток за този мъж беше толкова лошо.

На всичкото отгоре сега Ройс му беше роднина. При мисълта за това на Конър му се прииска да повърне.

Вадичка пот започна да се стича по врата и гърдите му, но това се дължеше на влажния, топъл ден, а не на страх. Конър беше преживял твърде много, за да се страхува дори от смъртта.

Той обърна гръб на Ройс и започна да изкоренява последните плевели, след което огледа свършеното.

— Това място се нуждае от по-добри грижи.

— Че за какво ни е да се грижим за него? Едва ли някой Брейдън ще бъде погребан някога тук.

Конър се обърна отново към него.

— Ако това се случи някога, аз лично ще разкопая гроба и ще нахраня лешоядите с костите ви.

Ройс се ухили.

— Празни приказки.

— Това не са просто приказки. Умри и ще разбереш.

— Майко мила. Изглеждаш малко разстроен.

— Остави пушката и ще разбереш дали е така.

Мрачна сянка се появи в погледа на Ройс. Той не беше глупав, а просто зъл.

— Няма ли да бъде проява на глупост от моя страна? — попита той.

— По-добре не се разделяй с оръжието, Ройс. Никога не можеш да знаеш кога ще се появя наблизо.

— Аз и без това никога не го правя. Освен когато съм с жена, разбира се. Никога не позволявам на жена да си играе с оръжието ми. Е, поне не с огнестрелното.

— Кристъл казва, че не си кой знае колко добър стрелец.

Ройс изпъна гръб и напомни на Конър за свита за нападение змия. Той почти си представи разцепения език да се стрелка между тънките устни.

Внезапно Конър се почувства много изморен. Омръзнало му беше да спори, омръзнало му беше това положение, омръзнал беше сам на себе си. Той поклати глава и отиде да облече ризата си, без да го е грижа дали Ройс щеше да го застреля в гръб. Конър нахлупи шапката си, закопча кобура си и прескочи оградата, след което тръгна към коня и карабината си, оставяйки Ройс зад себе си. Конър скочи на седлото, прибра карабината в калъфа й и погледна за последен път към Ройс. Имаше намерение да си тръгне веднага, но Брейдън не му позволи. Сигурно беше приел твърде навътре обидата за уменията му по стрелба.

— Кристъл си свърши добре работата — гласът му беше мазен и подигравателен. — Както вече казах, ние си знаехме, че ще стане така. Пазехме я точно за такъв случай.

— Доколкото разбирам, тя е отишла твърде далеч.

— Брака ли имаш предвид? Така мисли баща ми. Според мен тя е постъпила правилно. Да вземем например парите, които й даваш. Има късмет кучката. Сигурно наистина си толкова богат, колкото чухме да се говори. Жалко, че нямаш земя, за която да харчиш парите си.

Конър обмисли дали да не го прегази с коня си, но копелето сигурно щеше да се изнерви и да стреля.

— Добра ли е в леглото — попита Ройс. — Обзалагам се, че е. Тихите води винаги се оказват добри.

На Конър му се повдигна.

— За бога, говориш за сестра си.

— Да. Това е единствената причина, поради която тя все още беше девствена, когато се запозна с нея. Девствена беше, нали? Не ми се иска да си мисля, че напразно съм стоял далеч от леглото й, ако ти не си й бил първият.

Яростта на Конър излезе извън контрол. Той се хвърли от седлото върху Ройс. Пушката изтрещя и нещо одраска рамото му, но той не усети болка. Цевта беше гореща, когато Конър изтръгна оръжието от ръцете на Ройс и го хвърли в храстите.

Ройс се опита да окаже съпротива, но не беше боец, докато Конър беше. Юмрукът на Конър се стовари в правилния нос на противника му и той усети как костта се чупи. Кръв шурна върху ръката му. Ройс падна на земята и закри лице.

Видът на кръвта ядоса Конър още повече. Искаше му се да рита Ройс, да го налага с юмруци и отново да го рита, да освободи всички демони на презрението и отвращението, които се бяха събрали в него, откакто беше научил истината.

Но Ройс лежеше в прахта, стенеше, а кръвта се стичаше по ръцете му и Конър насочи отвращението си към самия себе си. Беше се върнал у дома, мислейки се за джентълмен, но лудостта от младостта му все още не го беше напуснала — само че сега беше закалена с омраза.

Той извика коня си с изсвирване и подхвърли една последна заплаха на Ройс, преди да се отдалечи.

— Да не си посмял да говориш отново така за нея! Ако го направиш, ще те убия.

 

— Ох!

Сток цъкна с език и поля раната на Конър с още карболова киселина. Течността потече по голите му гърди.

— Да не си се превърнал в хленчеща госпожичка?

Конър го изгледа гневно.

— Някога заливал ли си се с тази гадост?

— Всеки път, когато някой ме улучи.

— Това е просто драскотина. А и не мога да си представя някога да си бил раняван.

Сток премести тютюна, който дъвчеше, в другата страна на устата си.

— Ако се случи, на теб ще ти се наложи да се погрижиш за мен.

— Добре.

Сток покри раната с марля и я превърза.

— Известно време ще смъди адски.

Конър махна с ръка и се намръщи.

— Проблемът е в отровата, с която реши да ме лекуваш.

— Аз бих казал, че проблемът е куршум, който е минал твърде близо до теб. Искаш ли да ми кажеш какво се случи?

Конър обмисли колко да му разкаже. В крайна сметка реши да му каже всичко.

Когато свърши разказа си, Сток му подаде чаша уиски.

— Със страхотно семейство си се сродил. Казах ти, че Ройс е мръсно копеле.

— Прав беше. Освен това не съм се сродил с тях — той изпи уискито на един дъх. — Кристъл тръгна ли си?

— Замина за града повече от половин час преди ти да се появиш тук.

Конър запази гласа си спокоен.

— Каза ли къде точно отива или какво възнамерява да прави?

— Предположих, че знаеш.

Конър сви рамене. Болката в рамото за малко не го събори.

— Седмицата изтече — каза той. — Тя се приготвя да си тръгне.

— Тази сутрин трябва да сте се карали здраво по този въпрос. Когато ти изчезна, тя вдигна такъв шум в кухнята, че кучетата избягаха. Кой знае колко чинии е счупила.

— Кристъл не може да бъде наречена нежна жена.

Сток кимна с възхищение.

— Тя ми натресе един юмрук в челюстта, а брат й стреля по мен. Не мисля, че бих понесъл още една среща с някой Брейдън днес.

Той говореше спокойно, като се опитваше да се преструва, че му няма нищо. Би трябвало да си налее още едно, за да отпразнува случая. Най-сетне на Кристъл й беше дошъл умът в главата и си бе тръгнала.

Само че на Конър изобщо не му беше весело. Настроението му беше мрачно като облаците, които бяха надвиснали над дърветата.

Той стана и облече чистата риза, която му беше донесъл Сток. Беше голям чистофайник. Накара Конър да се изкъпе в потока, преди да почисти раната му.

Сток беше по-лош от нюйоркчанин.

— Днес взех няколко решения — каза Конър, докато закопчаваше кобура си. Движеше се бавно и внимателно.

Сток повдигна вежди, но не каза нищо.

— Имаш ли нещо против да направя някои промени тук — онези, за които говорихме? Няма да направя нищо, преди да се посъветвам с теб.

— Вече ти казах, момче, това място е наполовина твое. Нямам намерение да възразявам срещу идеите ти.

— Трябва да отида до града, за да уредя нещата.

Веждите на Сток останаха повдигнати.

— Не отивам, за да видя какво прави тя — увери го Конър.

— Не съм казвал подобно нещо. Струва ми се обаче, че забравяш за рамото си.

— Де да можех. Само че вече твърде дълго отлагах нещата. Трябва да отида до банката, а след това и да поговоря с Хуго Ридли.

— Няма нужда да си измисляш оправдания. Върви в града и свърши каквато работа имаш.

— Не си спомням някога да си дразнил така хората.

— Времената се променят.

— Така е, старче. Така е.

Конър измина разстоянието до града бързо, като вървеше напряко, и така успя да скъси голяма част от пътя. Сток беше прав. Рамото го болеше адски. Не беше човек, който се наслаждаваше на болката, но сега откри, че тя му помагаше да се концентрира върху пътуването вместо върху онова, което можеше да намери в края му. Беше взел предпазни мерки, в случай че Ройс Брейдън решеше да му устрои засада.

Конър обаче беше готов да заложи коня си, че в момента Ройс си беше у дома, грижеше се за счупения си нос и оплакваше разбитата си физиономия.

Когато пристигна в Кервил, Кристъл и Светкавица не се виждаха никъде, но и Конър не се огледа достатъчно внимателно, докато се отправяше към банката. При първото си посещение бе имал работа с втория по значение служител, който с гордост се беше нарекъл вицепрезидент. Този път лично президентът го въведе в един кабинет и му предложи питие и пура.

Конър отбеляза, че банкерите и адвокатите си приличаха много.

Молбата му беше елементарна. Искаше само списък на собствениците на ранчо, които се нуждаеха от заеми.

— Това са почти всички — каза банкерът.

— Не се ли говори за прекарване на добитък за работниците по железопътната линия на север от Тексас?

— Говори се, разбира се, тъй като в Тексас има повече добитък, отколкото търсят купувачите. Някои се, интересуват, а други смятат, че идеята е глупава.

— А вие какво мислите?

— Аз не се занимава с добитък.

— И нямате желание да им помогнете, ако се нуждаят от финансиране, за да прекарат добитъка.

— Господин О’Браян, аз имам задължения пред клиентите си. Не мога да рискувам парите им.

— Някой от тези собственици на ранчо случайно да е на път да просрочи ипотека?

— Това е поверителна информация.

— Което означава, че има такива. Те също са клиенти. Ако не се лъжа, те са тези, заради които беше създадена тази банка.

Банкерът се опита да отвърне нещо, но Конър не му обърна внимание. Беше обмислил всичко и беше подготвен да обори всеки аргумент на събеседника си. Да играе ролята на богаташ, беше основна част от подготовката му.

Необходим му беше не повече от половин час, за да сключи сделка. Конър щеше да финансира прекарването на добитъка, а ранчеросите щяха да мислят, че парите са им били отпуснати от банката. Когато дълговете им бъдеха изплатени, той щеше да прибере печалбата, след като банката си удържеше съответния процент. Неколцината, които може би щяха да пожелаят да продадат имотите си, щяха да намерят веднага купувач, който щеше да им предложи добра цена. Не беше необходимо да знаят предварително, че това беше предателят О’Браян.

— Поемате голям риск, господин О’Браян — каза банкерът.

— Познавам тези хора, макар те да се правят, че не ме познават. Няма да ме разочароват.

Следващото му посещение беше при Хуго Ридли.

— Ходих в ранчото с писмото за жена ти, но нея я нямаше.

— Оставил си писмото там?

— Нямах друг избор. То беше адресирано до госпожа О’Браян. Баща й едва ли би… ама, разбира се, че би го отворил. Не трябваше да го оставям. Разбирам те напълно.

Конър не каза нищо повече по въпроса. Сега поне знаеше откъде Ройс беше научил за сумата, която беше превел по сметка на Кристъл. Той съкрати срещата, след като уреди с Ридли да се постави паметна плоча за гроба на Даниъл. Вече навън, за малко щеше да се сблъска с Дора Уедърс и снаха й Джени. Конър повдигна шапката си и се извини. Госпожа Уедърс прие любезно извинението му, докато не забеляза лицето му под шапката.

— Трябваше да се досетя, че ще дебнеш някъде наоколо — каза високомерно тя.

— Съжалявам за Сторми — каза Конър, преди тя да беше успяла да го подмине.

Перото в черното й боне потрепери и тя го изгледа с омраза.

— Как смееш да споменаваш името му? — изсъска.

— Той ми беше приятел — погледът му се плъзна към придружителката й. — Госпожо.

Усмивката й бе кратка, но достатъчна, за да покаже отново на Конър, че Сторми се беше оженил за красива жена.

— Ела, Дженифър — нареди госпожа Уедърс. — Имаме по-важна работа от това да се мотаем тук с този безделник, който би трябвало да бъде обесен, вместо да му се позволява да се разхожда сред почтените хора.

— Но…

— Не спори с мен, момиче. Този път може би ще успеем да си свършим работата, без да ни попречат.

Дора Уедърс се понесе към универсалния магазин от другата страна на улицата. Джени понечи да тръгне след нея, но се спря.

— Господин О’Браян, Сторми винаги говореше само хубави неща за вас. Той ми писа преди послед…

— Дженифър!

Джени се усмихна отново, сви леко рамене, сякаш искаше да се извини, и побърза да заеме обичайното си място зад свекърва си.

Конър се усмихна след нея. Рамото му пулсираше от болка, стомахът му се бе свил от притеснение, къде ли можеше да е жена му, и той беше в настроение да се радва на малки прояви на човечност като тази, предложена му от Джени Уедърс. Това момиче имаше силен характер. Сторми си беше подбрал добра жена. Защо добрите хора като Сторми умираха, а боклуци като Едгар Брейдън оставаха живи?

Защото такъв беше светът.

Циникът в него стегна хватката си. Конър поклати глава с отвращение. Време беше да се връща при Сток. Той знаеше това, но проблемът беше, че не можеше да накара краката си да преминат от другата страна на улицата и да го отведат в конюшнята, в която беше оставил коня си.

Нещо го задържаше тук, някаква недовършена работа, която нямаше нищо общо с банкери или адвокати. Една жена с руса коса и кафяви очи, която не искаше да го остави на мира, независимо колко близо или колко далече беше от него.

Погледна първо надясно, след това наляво. Няколко каруци и около дузина ездачи се движеха бавно надолу по улицата. Той почти не им обърна внимание, а се замисли, опитвайки се да се постави на мястото на Кристъл.

Не бе успял да измисли кой знае какво, когато една от каруците спря точно пред него. Кристъл се втренчи в очите му от мястото си на седалката. Беше облечена в роклята и елека от еленова кожа, но шапката й беше отметната на гърба. Кичури руса коса обрамчваха лицето й, а тъмните й очи бълваха огън.

— Значи не си заминала — каза той и мислено се скастри за глупостта си, че бе почувствал облекчение.

— Сваляше ли я? — попита тя. Звучеше толкова ядосана, колкото бе била в кухнята преди няколко часа.

— Кого? — попита той с непресторено учудване.

— Знаеш кого. Наблюдавах ви от другата страна на улицата и се чудех колко далеч смяташ да стигнеш, при това точно с нея и точно днес.

— Не знам какво те е разстроило толкова много. Бих ти предложил да слезеш, за да ти обясня някои неща, но се страхувам, че може пак да ме удариш.

— Свърших с ударите. Само наранявам себе си.

Той тъкмо щеше да й каже, че това не беше точно така, когато се чу изстрел. На улицата настана бъркотия и някаква жена изпищя. Кристъл стисна устни и сграбчи юздите, за да овладее коня. Конър погледна покрай нея и забеляза Едгар Брейдън да язди право към каруцата, размахал револвер в ръка.

— Стой, копеле! — извика Едгар.

Конър имаше представа кого имаше предвид Брейдън. Той поклати глава с отвращение и плъзна ръка близо до револвера си. Още един Брейдън, с когото трябваше да се разправя. Това означаваше, че му предстояха само неприятности.