Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (4)

Глава 3

Едгар Брейдън прибра оръжието в кобура и премигна, сякаш не вярваше на очите си.

— Какво правиш тук? — изсумтя той.

Смелият поздрав, който му беше приготвила Кристъл, замря на устните й.

Дори когато беше в добро настроение, баща й се държеше грубо. А сега настроението му не беше добро. На слабата светлина наболата му сива брада му придаваше хищнически вид, а обикновено студените му сини очи блестяха от гняв и изненада.

Тя за първи път забеляза колко стар изглеждаше той, въпреки мощното си телосложение — поне с десет години по-стар за своите петдесет и една години; непрекъснатото напрежение беше прорязало дълбоки бръчки в лицето му.

Той сам предизвикваше тревогите. Това му придаваше онази злоба, която беше неразделна част от живота на всеки Брейдън.

— Дойдох да докладвам — каза тя, докато слизаше от седлото и мислено се молеше да успее да се справи с положението. Обърна гръб на баща си и поведе жребеца към малкия поток до лагера, напои го и го отведе да пасе в тревата на брега. Малко по-нататък се виждаха два спънати коня, а до тях и едно до болка познато й муле. Видът на мулето подсили решителността й.

Едгар прокара ръка през оредяващата си руса коса.

— Трябваше да си с О’Браян.

— Ами… — тя се опита да намери подходящите думи. — Не се получи. — Кристъл оправи гънките на роклята си.

Едгар не прие оправданието й.

— Имахме споразумение. Връщай се в града.

Кристъл сложи ръце над огъня, за да ги стопли, и тъкмо се канеше да му отвърне, когато един остър, насмешлив глас й попречи.

— Виждам, че си го оставила да се измъкне. Да не би да си миришела твърде много на кон, за да го очароваш?

Тя въздъхна и се насили да погледне по-големия си брат. Висок и строен, дори прекалено, рус като баща им и с кафяви очи като майка им, Ройс беше най-красивият от семейство Брейдън. Въпреки че беше по-голям от нея само с две години, той я караше да се чувства като дете.

— Може и така да е — отвърна Кристъл. — Може да ме е подушил и затова да ме е отпратил.

Ройс я огледа, сякаш тя беше ново ловно куче. Въпреки волята си Кристъл си спомни за хотелската стая и как Конър бе успял да я накара да се почувства защитена и възбудена. Сега не се чувстваше защитена, а хваната в капан от онези двама мъже, които би трябвало най-много от всички да я обичат и да се грижат за нея.

— О, не — каза провлачено Ройс. — Миризмата изобщо не го е притеснила. Дори никак.

Кристъл потръпна. Брат й беше странен човек. Това впечатление се дължеше на неизменния му пресметлив поглед и на студенината му.

Когато бяха дошли в Тексас, той я беше научил да язди и да хвърля ласо, пренебрегвайки възраженията на майка им и нетърпението на баща им, но когато Кристъл се беше оказала по-добър стрелец от него, Ройс бе прекратил уроците.

Първоначално тя се беше обидила, макар да знаеше, че нещо в него не му позволява да допуска хората близо до себе си. И все пак той привличаше жените. Ройс харесваше уличниците, както твърдеше по-малкият им брат Джъджмънт. Картите и уискито бяха другата му страст.

Погледът, с който брат й я оглеждаше, стана някак си по-личен, дори твърде прекалено за брат.

— Вие двамата спахте ли заедно снощи?

Кристъл отвърна поглед. Знаела бе, че той ще й зададе този въпрос, но това не я улесняваше в отговора.

„Запълни му времето на всяка цена.“

Заповедта беше дадена лично от Едгар, а Ройс се беше ухилил одобрително. Ройс винаги одобряваше действията на баща си независимо колко жестоки бяха те. Нищо чудно, че Едгар предпочиташе най-големия си син пред всички останали и сякаш се гордееше с всичките гадости, които синът му вършеше, въпреки че самият Едгар обичаше да се прави на джентълмен.

Едгар никога не бе знаел какво да прави с единствената си дъщеря. Докато Конър О’Браян не се беше завърнал в Тексас.

Към по-малкия си син и болнавата си съпруга Едгар се отнасяше с нескрито презрение.

— Като видях как те гледаше О’Браян в бара, помислих си, че ще те налегне направо на пода — каза Ройс. — Той буквално те влачеше по улицата към хотела. Кажи истината. Спа ли с него? Въпросът не е труден. Отговори с да или с не.

— Отговори, момиче — нареди баща й.

— Не — каза Кристъл, като се обърна отново с лице към мъжете. — Не съм спала с него.

Ройс се разсмя.

— Тогава защо се изчерви?

Защото сладката, неопитна Кристъл, омагьосана от първата си целувка, може би щеше да скочи в леглото на О’Браян, ако беше поискал това от нея.

Сега обаче не му беше времето за такива признания. Тя можеше да измисли някакво правдоподобно обяснение.

— Не преспах с него, но го харесах. Ти каза, че той е едно алчно копеле, което се е върнало, за да отпразнува смъртта на баща си. Опитах се да го видя като такъв, но не успях.

— Не го оправдавай — каза Едгар. — Той не знае за смъртта на баща си. Ще се зарадва едва когато научи.

— Може би малката Кристъл вече му е казала — подметна Ройс.

— Не сме говорили за баща му. Той скоро ще разбере какво става.

— И ще наследи всичко — каза Едгар.

Гласът му бе станал дрезгав от гняв и горчивина, които бяха непонятни за Кристъл. Въпреки че беше роден и израсъл тук, Едгар не беше страстен защитник на Юга като голяма част от другите собственици на ранчо, които побесняваха, когато виждаха как тексаски земи попадат в ръцете на поддръжник на янките.

Баща й просто искаше ранчото „Бушуак“. Всъщност той не просто го искаше, а копнееше да го притежава, желаеше го по начина, по който някои мъже желаят жена. През десетте години, които бяха изминали, откакто Едгар бе купил ранчото „Дъсчения лагер“, което се намираше на отсрещния бряг на потока, той бе гледал с неприкрита завист към имота на О’Браян, който беше много по-качествен от неговия — с повече пасища и по-богата почва — и желанието му беше нараствало постоянно.

Когато се бяха преместили тук от Вирджиния, Конър вече бе заминал на север, оставяйки баща си и брат си близнак Джеймс, както и прекрасния семеен имот.

Кристъл почти не помнеше брат му. Той беше загинал преди много години по време на войната.

Даниъл О’Браян бе починал тази седмица, оставяйки след смъртта си дълг към Едгар Брейдън. Ранчото му, което беше заложил, за да получи заема, на практика беше в ръцете на Едгар — освен ако Конър не се появеше преди погребението на баща си. В договора за заем се казваше, че трябва да му бъде позволено да изплати заема, ако има възможност. Ако можеше да се вярва на слуховете, той разполагаше с достатъчно средства да го направи.

Погребението беше насрочено за неделя, тоест след три дни. Задачата на Кристъл беше да попречи на Конър да присъства. Кристъл винаги се беше опитвала да постъпва почтено, но не виждаше нищо почтено в ролята си, нито пък в поведението си предишната вечер. От друга страна, тя не бе действала в своя изгода.

Бе мислила за майка си и за Джъдж. Кристъл не бе повярвала, че баща й ще направи с тях каквото беше заплашил, но не бе искала да поема риска да го предизвика. Докато не се беше озовала в прегръдките на Конър.

Всичко беше толкова несправедливо, че тя се ядоса и се нахвърли върху Ройс.

— Ти наистина ме продаде на онзи ужасен мъж.

Брат й сви рамене.

— Той ти хвърли един поглед и реши, че сделката е добра.

— За какво говори тя? — попита Едгар, като местеше поглед между сина си и дъщеря си. — Ти трябваше да й уредиш случайна среща с О’Браян и толкова. Тя не трябваше да се замесва с други.

— Точно така и направих — Ройс отиде до огъня да си налее още кафе. След това подаде чашата на Кристъл, но тя само поклати глава.

— Опитва се да се измъкне. Попитай го за мулето — каза тя на Едгар.

Той погледна назад към животните, които пасяха близо до потока, след което погледна отново сина си.

— Да не би да говори за мулето, което ти докара от града? Ти ми се закле, че си го намерил.

Ройс сви рамене.

— Някакъв глупак го размени за Кристъл. Само недей да се ежиш. Аз я последвах в бара заедно с него и се уверих, че О’Браян също е там. Наложи се да предизвикам малко спречкване, за да привлека вниманието му, но всичко мина по вода. Какъвто джентълмен янки е станал, той веднага скочи да й предложи защитата си. Тогава тръгнах към задната врата.

Той хвърли един остър поглед на Кристъл.

— Сестричке, ти го заведе в хотела. Трябваше да останеш там с него, да го задържиш в града по-дълго, отколкото е възнамерявал. Да не би да си забравила за това?

Тя погледна към роклята си.

— И какво трябваше да използвам за примамка?

Двамата мъже се спогледаха.

— Имаш примамка, и то каква — каза Ройс.

— Защо си мислиш, че те държа в ранчото, далеч от града? — попита я Едгар.

Кристъл поклати глава с отвращение. Той на няколко пъти досега бе намеквал за хубостта й, но тя не му бе обръщала внимание. Няколко от каубоите в ранчото се заглеждаха след нея, но тя смяташе, че го правеха, защото бяха самотни. Те обаче никога не се заглеждаха повторно. Ройс се грижеше за това.

Истината беше, че тя беше една обикновена стара мома, която яздеше и стреляше като мъж, а в ранчото стоеше, защото там имаха нужда от нея. Кристъл не можеше да си представи, че това ще се промени някога.

Едгар не се отказваше.

— Готов см да заложа значителна сума, че можеш да отвлечеш вниманието му за няколко дни. Ако вече не си объркала всичко — той хвърли с отвращение чашата си на земята и тя се търколи в праха. — Ти си дъщеря на майка си. Време е да започнеш да се държиш като такава. Жените знаят как стават тези неща.

— Аз не знам.

Той изобщо не я слушаше.

— Два дни. Само за това те бях помолил — да го задържиш за два дни и ако…

Той не довърши изречението си и започна да ругае.

Това изненада Кристъл. Баща й никога не ругаеше. Винаги се обличаше официално за вечеря, винаги се държеше учтиво с всички на масата, говореше за времето и за храната, правеше комплименти на домакинята Хелга.

— Ти не си ме молил, татко. Ти ми каза, че той е един закоравял мошеник, който е изоставил баща си и брат си и е потърсил безопасност на север, че е отказал да се върне у дома след смъртта на брат си. Каза ми, че е променил решението си едва когато Даниъл О’Браян му писал, че е на смъртно легло.

Едгар се приближи към нея и тя долови дъх на уиски.

— Да не би да ме наричаш лъжец?

Кристъл не се помръдна от мястото си, въпреки че не й беше лесно, особено когато забеляза странния му поглед, който сякаш намекваше за лудост, много по-силна от обичайната му алчност.

Кръвта й се смрази. Кристъл никога не се беше противопоставяла така на баща си, освен в случаите, когато той се бе държал особено сурово с Джъдж и го беше наказвал с бой за малки прегрешения; дори и тогава обаче тя се беше застъпвала за брат си.

Донякъде тя правеше същото и сега, само че този път се застъпваше за мъж, когото почти не познаваше.

— Казвам само, че грешиш по отношение на Конър О’Браян — каза тя, с надеждата, че знаеше какво говори, и уплашена, че може би беше позволила на няколко целувки и малко любезност да й размътят мозъка.

Едгар вдигна ръка. През целия си живот не я беше удря, но сега беше достатъчно ядосан, за да го направи.

— Ако той се върне навреме за погребението, ти ще си платиш заедно с всички останали.

— Виж ти, виж ти — двамата се обърнаха към Ройс, в чийто поглед се бе появил особен блясък. — Дали пък нашата невинна Кристъл не е хлътнала? Прав бях. Между вас двамата наистина е станало нещо.

— Не ставай смешен! — гласът й не прозвуча толкова уверено, колкото й се искаше.

— Нещо обаче определено те е накарало да забравиш за мама и Джъдж.

Кристъл си помисли, че това обвинение не беше вярно, но след това почувства угризение на съвестта. Беше разкъсвана между противоречиви чувства.

Когато бе избягала от хотела тази сутрин, разтърсена по начин, който не бе предвидила и който не можеше да разбере, Кристъл се бе надявала, че Едгар ще я изслуша. Сега тя виждаше колко напразна се беше оказала тази надежда.

Ройс погледна баща си.

— Изглежда, че още един О’Браян е омагьосал една от нашите жени. И този път той е богат.

Погледът на Едгар стана жесток и Кристъл отново долови силата на гнева му.

— Значи и ти си същата като майка си, а? Казах ти, че ще бъда по-добър с нея, ако направиш каквото искам, че ще продължа да я издържам, но не и сега.

Кристъл се уплаши не толкова за себе си, колкото за майка си. Тя отиде до баща си и докосна ръкава му.

— Мама винаги ти е била вярна — каза тя, без да прикрива тревогата си. — Тя не заслужава това.

Едгар я отблъсна. Ботушът й се закачи в ръба на роклята и Кристъл се озова на земята.

— Удари я още веднъж и ще те застрелям.

Всички се обърнаха по посока на гласа. Най-младият Брейдън бе застанал на края на полянката с насочен в гърдите на Едгар револвер.

Единственото движение край огъня беше от ръката на Едгар, която се плъзна към револвера в кобура му. Кристъл скочи на крака.

— Той не ме удари, Джъдж. Просто не искаше да го докосвам, а аз се спънах — тя се опита да се усмихне. — Чувствам се малко неловко в тази рокля.

— Какво търсиш тук? — тросна се Едгар. — Ние си правим най-обикновено семейно събиране. Ти трябваше да си в ранчото с майка си.

— Тя е добре.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това. Тя е крехка женица — последните думи бяха изговорени с горчивина.

— Да, помня това — каза Джъдж. — Откакто съм се родил, си ми го казал милион пъти.

Кристъл усети как очите й се насълзяват. Милият Джъдж. Той се беше родил преди четиринайсет години, след като майка й бе загубила две бебета. Тя обичаше да повтаря, че той си е струвал чакането и неприятностите, въпреки че това раждане беше увредило здравето й. Слаб, висок като върлина, с много дълги ръце и крака, той беше най-добрият ездач от всички Брейдън, или поне щеше да бъде, когато се научеше на по-голяма дисциплина. Кристъл винаги му бе казвала, че е прекалено бърз с камшика. А ето, че сега той стоеше тук с револвер в ръка.

Тя обвиняваше себе си. И той като мама беше нейна грижа и тя трябваше да изпълни обещанията, които им бе дала преди толкова много години. А баща й се беше заклел да се държи по-добре с тях, ако Кристъл направи каквото се искаше от нея.

Проблемът беше, че нещата се бяха объркали. Кристъл не можеше да удържи думата си; не можеше да се изправи отново срещу Конър и да го излъже. Тя се обърна да каже на баща си как стояха нещата, но той се беше втренчил в Джъдж с онзи странен, изпълнен с омраза и лудост поглед, който сега й се стори по-ужасяващ, отколкото когато беше насочен срещу нея. Едгар тръгна бавно към сина си, като накуцваше силно. Кристъл замръзна на мястото си и усети как отново я обзема паника.

Револверът в ръката на момчето затрепери. Едгар го удари с опакото на ръката си и го повали на земята. От разцепената устна на Джъдж шурна кръв.

Кристъл извика и се втурна към брат си. Тя коленичи до него и избърса кръвта с края на роклята си. Джъдж премигна, за да пропъди сълзите си, и се втренчи край нея в баща им с омраза, равна на тази в погледа на Едгар.

Когато ръката му стисна дръжката на револвера, сърцето на Кристъл се сви. Колко глупаво бе смятала, че може сама да решава съдбата си. Сега тя разбра какво трябваше да направи. Обещанията, стари и нови, щяха да бъдат спазени. Дългът щеше да бъде изпълнен. Ироничното в случая беше, че за да го изпълни, щеше да й се наложи да продължи да лъже.

— Остави оръжието, Джъдж. Моля те.

Той обърна поглед към нея, сякаш искаше да възрази нещо. Кристъл прочете решителността в очите му, признак за надигащата се в него мъжественост, която Едгар потискаше непрестанно.

— Моля те — повтори тя. — Само ще влошиш положението.

Той наведе глава и отпусна револвера. Кристъл се опита да му помогне да се изправи, но той я отблъсна и стана сам, след което се скри в храстите.

На Кристъл й се искаше да тръгне след него, но не можеше да го направи. Един поглед към небето й показа жълтите линии, които бяха започнали да набраздяват утринната синева. Подобно на толкова много неща в живота й, времето беше неин враг. Трябваше да тръгва.

Тя се обърна към баща си и брат си, докато все още не беше изгубила кураж.

— Мога да намеря Конър О’Браян отново — каза тя с повече смелост, отколкото увереност и нещо вътре в нея, някакво чувство, което я беше направлявало през годините, сякаш умря. Кристъл си пое дълбоко дъх. — Ще направя всичко необходимо да го задържа няколко дни.

В съзнанието си видя как устните му се спускаха към нейните. Тя потръпна и веднага си представи Джъдж, както го бе видяла за последен път.

Срамът й я накара да се почувства по-смела.

— В замяна на това обаче искам по-големи отстъпки от твоя страна.

— Виж, момиче, аз вече ти обещах повече от достатъчно. Онова, което се случи с Джъдж преди малко, е само част от това, което ще се случи, ако О’Браян се върне твърде скоро.

— Не се съмнявам, татко. Но аз съм като теб. Искам повече.

Едгар се приближи към нея.

— Недей да ми говориш така…

Ройс сложи ръка върху рамото му и го спря.

— Нека да чуем какво има да каже.

Брат й едва ли можеше да се нарече най-добрият й съюзник, но в момента Кристъл беше готова да приеме подкрепа от всекиго.

Едгар изсумтя с отвращение и й кимна да продължи.

— Ти каза, че ще изхвърлиш мама и Джъдж, и аз се противопоставих. Сега реших, че твоята идея е много добра.

— Продължавай — каза той. — Слушам те.

Кристъл изложи предложението си, като говореше бързо и обмисляше подробностите в крачка. Тя успя да свърши, без да бъде прекъсвана твърде често. За нейно облекчение двамата се съгласиха с условията й, въпреки че Ройс говореше повече, а Едгар само сумтеше одобрително.

Кристъл дори изложи подробностите в писмен вид на гърба на една стара, намачкана фактура, която Едгар откри в дисагите си. Той се подписа под текста и пъхна листа в ръцете й.

— Закълни се, че няма да ме излъжеш, момиче. Ако ме подведеш, не отговарям какво ще се случи.

Тя си спомни за кръвта по младежкото лице на Джъдж. Ръката й трепереше, докато прибираше документа между гърдите си.

— Заклевам се.

Една невидима птичка се обади от клоните на дърветата и слънцето, което вече се подаваше над върховете на зелените хълмове, пропъди утринния хлад. Гледката беше някак жестоко красива, като се имаше предвид какво ставаше на фона й.

Кристъл подсвирна и конят й дойде при нея. Тя прибра полите на роклята си и се метна на седлото, след което провери карабината и ласото си; най-накрая улови юздите.

— Ще го задържа за два дни. Ако не успея, сделката се проваля.

— Гледай да успееш — каза Едгар. — Погребението не може да бъде отлагано дълго. Както е тръгнало, старият Даниъл ще се е разложил, преди да бъде погребан, но човек никога не знае какво могат да решат адвокатите.

— Ще направя каквото мога — каза тя.

— Три дни ще бъде по-добре — намеси се Ройс. — Ако се изкъпеш, може би ще го задържиш цяла седмица.

Само че Кристъл се беше изкъпала миналата вечер в хотела. И въпреки всичките му приказки, той се беше овладял и се бе отдръпнал пръв от прегръдката им. Какво друго щеше да й се наложи да направи, за да удържи думата си?

Кристъл пришпори коня си, без да обръща внимание на Ройс, който я изпрати, като повдигна за поздрав два пръста към ръба на шапката си.

Три дни. Ако Конър О’Браян вече бе тръгнал на път, когато го настигнеше, щеше да разполага с не повече от един ден, най-много ден и половина. Но как щеше да го задържи? Може би щеше да се наложи да му позволи да я целуне отново.

Толкова лошо ли щеше да бъде? Ако той я желаеше, ако я докоснеше, ако я раздразнеше по своя нежен начин, щеше ли да му позволи да направи нещо повече?

Кристъл се страхуваше от отговора също толкова много, колкото го приветстваше; нетърпението, с което очакваше следващите дни, беше равно на срама, който изпитваше.

 

Конър се ругаеше, че бе тръгнал толкова късно. Беше се събудил достатъчно рано, бе слязъл да закуси и се бе върнал да събуди своята спяща красавица. Само че тя беше изчезнала. Единствено прострените върху леглото дрехи, които й бе купил, показваха, че тя наистина съществуваше.

Сигурно беше тръгнала преди разсъмване. Беше изминал половин час, докато успее да намери конюшнята, в която бе оставила коня си. Сметката беше платена предишната вечер от мъж, който бе казал, че е неин брат — факт, който потвърждаваше разказа й за господин Муле.

Онова, което не се връзваше, беше твърдението й, че няма никакви пари. Ако толкова много бе искала да си плати сама, защо не беше продала коня си?

Защо си бе тръгнала? Може би я беше притиснал твърде много, поне от нейна гледна точка — с прегръдки, с разкриването на чувствата си, с целувката си.

Лично Конър смяташе, че беше проявил завидно умение да се владее. Кристъл си нямаше никаква представа, колко близо бе била до това да бъде хвърлена върху леглото и налюбена както подобава.

Нещо, за което той щеше да съжалява, ако го беше извършил. Да съжалява и същевременно да се наслаждава. Един джентълмен не можеше да се държи толкова жестоко с бъдещата си съпруга. Конър можеше да почака да мине сватбата, преди да я хвърли на леглото.

Само че невинната госпожица Брейдън, която бе реагирала на единствената му целувка с неочаквана страст, бе показала, че също е способна на изненади.

Тя щеше да бъде идеалната съпруга. Само да не беше избягала. Това беше усложнение, което можеше да отложи плановете му за брак, и той прецени отново шансовете си.

Конър се разсмя на себе си, въпреки че в смеха му имаше болка. Той обичаше да се смята за романтик, но може би истината беше, че бе просто глупак. Вместо да се влюбва в първата тексаска красавица, която бе срещнал, трябваше да мисли за срещата с баща си.

Тревогата, която изпитваше, беше неизбежна, неловкостта — също. Той си бе тръгнал след горчиви спорове за наближаващата война, която бе предвидил по-ясно от всички останали. Когато бе научил, че брат му Джеймс е бил убит в битката при Шило, едва се бе въздържал да не разкъса синята си униформа и да се върне в Тексас.

Вместо това обаче беше написал писмо на баща си, за да го уведоми, че дори не се е доближавал до бойното поле и че единствените битки, които водеше, бяха с кавалерийските коне, които му бяха поверени. Отговорът беше кратък и лаконичен — Даниъл вече не го смяташе за свой син. Конър знаеше, че тези думи бяха написани в момент на скръб, и затова бе продължил да пише на баща си, но нито веднъж не беше получил отговор.

Докато един ден не беше пристигнала кратката бележка, която му нареждаше да напусне Саратога и да се върне у дома. Независимо от печалбите през последните няколко години, той винаги бе желал само да се прибере у дома и да поднови живота, който войната беше прекъснала. Нищо не можеше да замени липсата на Джеймс, но да тъгува за него на земята, на която двамата бяха израснали, щеше да направи мъката му по-поносима.

Срещата с баща му беше най-важната част от завръщането на Конър. Да можеха само наистина да намерят мир! Трябваше да го направят. Конър никога нямаше да се почувства пълноценен, докато това не станеше.

Може би миналата вечер не бе трябвало да мисли за сватба. Да, но то бе част от онова, което Конър искаше: тексаско момиче, което да му помогне да осъществи мечтите си за ранчото. Бащата, който той помнеше, щеше да бъде доволен от нея, ако Конър изобщо успееше да я намери.

Сега Конър галопираше напред, като си мислеше за Даниъл и Кристъл, за земята такава, каквато я помнеше. Вдъхваше чистия тексаски въздух и се радваше дори на праха, вдигнат от копитата на коня му. Миг по-късно той усети как около раменете му се увива ласо и тялото му полита към земята. Освободен от товара си, конят му препусна напред, докато Конър клатеше глава, опитвайки се да разбере какво става.

Той изруга, без да обръща внимание на острата болка в рамото си, което беше ударил при падането, след което се изправи на крака. Ласото беше стегнало ръцете му плътно към тялото и не му позволяваше да посегне към револвера си.

Ласото се отпусна. Той последва въжето, което се виеше в праха до един голям дъб, който растеше до пътя. Там Конър намери един дългокрак жребец, който пристъпваше нервно от крак на крак, полускрит зад ствола на дървото. На седлото му седеше една жена, която изглеждаше също толкова нервна, колкото и конят.

Кристъл беше намерена. По-точно, тя го беше намерила.

— Нарани ли се? — гласът й прозвуча уплашено и нервно. Имаше за какво.

Конър не успя да задържи дълго гнева си, не и пред двете големи очи, които се бяха втренчили в него, и пред пълните устни, разтворени в очакване на отговора му.

Той се освободи от ласото, протегна се и усети острата болка в рамото си.

— Ох! — извика тихо Кристъл и понечи да слезе от седлото.

— Нищо ми няма — Конър махна с ръка, което му струва поредната доза болка. Той се ухили. — Нищо, което да не може да се оправи с една добра разтривка.

Тя премигна веднъж, след което се настани добре на седлото си. Беше умна жена и осъзна, че трябва да разтрие рамото му. А то можеше да не е единствената част, по която щеше да работи.

— Не трябваше да го правя — каза тя и се изсмя нервно. Но ти се появи иззад завоя с такава скорост, че се уплаших, че можеш да ми се изплъзнеш.

— Толкова лошо ли щеше да бъде?

Тя се изчерви и Конър разбра онова, което Кристъл не можеше да изрази с думи.

Той вдигна шапката си, изтупа я в бедрото си и я нахлупи ниско над челото. Едно остро изсвирване накара коня му да се върне. Беше човек, който обичаше да получава отговор на всичките си въпроси, и сега се наведе да вдигне ласото.

— Според простия ми мозък щеше да бъде много по-лесно и за двама ни, ако си беше останала в хотела.

Конър бавно нави ласото, приближи се до нея и й го подаде. Оголеният над ръба на ботуша й крак привлече вниманието му за секунда. Той хвърли един поглед на уинчестъра в калъфа на седлото, след което я погледна в очите.

— А може би си предпочела да ме причакаш тук, на пътя? Да не би да си крадла, Кристъл Брейдън? И ако е така, какво искаш — парите ми или сърцето ми?

— Не съм…

— Няма значение. И двете са твои.

Той погледна отново към крака й. Мъжкото търпение си имаше граници. Конър я сграбчи за кръста и преди тя да успее да възрази, я смъкна от седлото и я сложи пред себе си.

Жребецът й се размърда неспокойно. Конър и Кристъл останаха неподвижни.

Ръцете й бяха върху ризата му. Тя вдигна гъстите си черни мигли и го погледна с безкрайно дълбоките си очи. Конър я придърпа към себе си и я целуна. Целувката беше сладка, изкушаваща и за двама им. След това той се усмихна.

— Улови ме, момиче. Скандално е да оплетеш един мъж така. Нямаме никакъв избор. Ще трябва да се оженим.