Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (7)

Глава 6

Кристъл чу вратата да се отваря и затваря. Конър се бе върнал. Струваше й се, че го беше нямало в продължение на часове. Донякъде се беше страхувала, а донякъде се беше надявала, че той е тръгнал без нея, че се беше отказал от любовта й и беше решил, че в крайна сметка няма нужда от жена.

Особено от жена, която почти не познаваше.

Такива мисли не спираха да минават през ума й, откакто той беше излязъл от стаята. Кристъл лежеше будна в тъмнината, преструваше се на заспала, в случай че той се върнеше, преструваше се на вярна съпруга, за каквато я мислеше Конър.

Преструвките вече й бяха станали втора природа. Мразеше себе си също толкова, колкото обичаше Конър.

Бе желала с цялото си сърце да го накара да прекара добре времето с нея, но се беше провалила. Дори в мрака присъствието му изпълваше стаята. Ниско в стомаха си тя почувства позната топлина. Поредният опит може би предстоеше преди признанието й.

Не. Това щеше да бъде също толкова лошо, колкото и всичко друго, което беше извършила. Пък и без това сигурно отново щеше да обърка всичко.

Конър запали лампата. Кристъл долови миризма на алкохол. Тя седна в леглото и го погледна, като отметна косата от очите си и притисна завивката към брадичката си.

Как трябваше да започне? С истината. Стига толкова лъжи.

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя. И тогава го огледа добре.

Ръцете му бяха свити в юмруци до бедрата му. Погледът му беше нещо, което не й се искаше да види повторно.

Тя си спомни мрачния блясък, който от време на време бе забелязвала в дълбините на сините му очи, и любовта, която беше надвила грозотата на миналото му само преди няколко часа, когато свещеникът беше извършил бракосъчетанието им.

Сега блясъкът беше изчезнал, а заедно с него и любовта. В погледа му цареше мрак. Нямаше нужда да му признава нищо. Той вече знаеше. Сърцето й се сви и тя загуби всякаква надежда.

Конър дръпна завивките и се втренчи в голото й тяло. Голотата вече не беше еротична. Кристъл се чувстваше засрамена и й беше студено.

Точно това обаче сигурно беше целта му. Още в самото начало беше разбрала, че Конър е умен човек. Сега разбираше, че той можеше да бъде и жесток.

Добре. Тя заслужаваше всичко, което той решеше да направи с нея. Единственото, за което се надяваше, беше да побърза и да избави и двама им от нещастието.

Кристъл сграбчи роклята си, която лежеше пред леглото, и я облече. Той не направи никакъв опит да й попречи.

— Как разбра — попита го тя, докато се облягаше отново на възглавницата. Гласът й прозвуча, сякаш излизаше от бездънна пропаст.

— Долу видях един стар приятел. Хам Гейтс.

— Чувала съм това име.

— Оказа се, че и той е чувал твоето. Той ми каза, че семейството ти е купило имота на другия бряг на потока малко след моето заминаване. Оттогава за теб се говори из целия окръг — жената, която язди из ранчото, грижи се за стадото като истински каубой, не е много общителна и никога не ходи в града. Каза, че си била истинска красавица и много мъже са искали да те ухажват, но мъжете Брейдън бързо ги отказвали.

Тя почти не го слушаше.

— Щях да ти кажа.

— Сигурен съм, че е така.

— Обичам…

Тя не довърши. Той изобщо не се интересуваше от това.

— Защо го направи? — попита Конър.

„Кое? Това, че те срещнах ли? Че се омъжих за теб? Че се влюбих в теб?“

Той имаше предвид всичко това, с изключение на последното.

— Дадох дума.

— Даде я няколко пъти.

Искаше му се да я удари. Кристъл виждаше това в начина, по който Конър стискаше юмруци, и се надяваше, че той наистина щеше да го направи. Той обаче продължи да я гледа с поглед, студен като смъртта.

— Какво ти каза твоят приятел?

— Защо искаш да нагласиш разказа си ли?

Резкият му тон я накара да потръпне. Досега го беше чувала да й говори само любезно и закачливо. Сега любезността беше изчезнала също като блясъка в очите му. На Кристъл й се прииска да умре.

Такава възможност за спасение обаче нямаше. Тя го погледна право в очите.

— Баща ми заплаши, че ще се разправи жестоко с мама и Джъдж, ако не успея да те задържа в града за известно време.

— Щял е да застреля собствената си жена и син? Ама че семейство си имаш.

— Опитах се да ти разкажа за семейството си. Само че ти не ме разбра правилно. Той нямаше да ги застреля. Не, той заплаши да ги изхвърли на улицата. Мама е болна и нямаше да оцелее, а Джъдж щеше да тръгне по-лош път. Аз трябваше да ги защитя.

Тя сметна, че не е необходимо да споменава за старите обещания, които беше дала на татко и мама Стюарт. Конър не беше в настроение да се интересува от това.

— Не си ли помисли, че и аз бих направил същото?

— Това ли щеше да направиш, ако ти бях казала всичко?

— Иска ми се да мисля, че бих опитал да го направя.

— Не можех да поема такъв риск — гласът й се превърна почти в шепот. — Не съм свикнала да виждам добри мъже.

— Мислила си, че съм като баща ти и брат ти. Хам ми разказа някои неща за тях. Не съм поласкан.

Тя се опита да преглътне буцата в гърлото си, но не успя.

— Знам, че не си като тях.

— Не. Аз съм по-глупав от тях.

Той коленичи до леглото. Кристъл усети как в нея се надига истерия и се овладя с огромно усилие на волята си.

— Баща ми е мъртъв — каза Конър. — Трябваше да ми кажеш.

Искаше й се да докосне бузата му, да го прегърне и да му нашепне успокоителни думи.

Вместо това Кристъл се загледа с празен поглед някъде край него и му разказа фактите такива, каквито ги знаеше.

— Това стана преди седмица. Сърцето му не беше в ред и от няколко месеца беше на легло. Лекарят каза, че вълнението от новината за твоето завръщане му е дошло твърде много.

Тя млъкна, затвори очи и се опита да се пребори с напиращите сълзи. Това беше по-лошо, отколкото си беше представяла, а тя си беше представяла големи ужасии.

— Съжалявам, Конър. Имам предвид баща ти.

Той издаде някакъв звук, който сякаш разкъса сърцето й.

— Достатъчно сме говорили за него.

Кристъл едва го чу.

— Даниъл ми харесваше. Той беше добър човек и се държеше любезно с мама.

— Казах достатъчно.

Но Кристъл не можеше да спре.

— Татко мислеше, че между тях има нещо, но грешеше. Баща ти почина, преди да се запозная с теб. Не аз съм ти попречила да се видиш с него.

— Но ми попречи да присъствам на погребението му. То е само след няколко часа, нали? Никога няма да стигнем навреме.

Конър уви ръце около гърлото й. Палците му натиснаха пулсиращите й артерии.

— Разбира се, ти знаеш това. То е било част от плана.

Кристъл вдигна глава.

— Давай, направи го. Заслужавам го.

— В нощта, в която избяга от хотела ли си обмислила подробностите. Господи, колко глупав съм бил, за да те оставя да ме вържеш и да ти говоря сладки приказки за брак — пръстите му стиснаха по-силно гърлото й. — Мога да те убия.

— Тогава го направи — каза тя.

Натискът се усили, след това отслабна. Кристъл го гледаше втренчено. След това се разплака. Не направи опит да избърше сълзите си и те се спускаха по бузите й и падаха върху ръцете на Конър. Той се отдръпна рязко, сякаш се беше изгорил.

— Дяволите да те вземат — каза той, докато ставаше от леглото. — Съпруга. — Последната дума беше произнесена с ръмжене и от това сърцето на Кристъл се сви още повече.

Тя успя да измъкне част от разбитата си гордост някъде от дълбините на душата си.

— Не исках да се омъжвам за теб. Опитах се да ти кажа, че не трябва да го правим. Само че ти не искаше да ме чуеш. Затова избягах.

— Според мен си го направила, защото си умна. Така ме накара да те желая още повече.

— Нямам никаква представа, как да накарам един мъж да ме желае повече. Ти си единственият, когото някога съм обичала.

— В такъв случай можеш да ме съжаляваш и да поздравяваш останалите мъже за късмета им.

Тя се втренчи в ръцете си.

— Казаха ми, че си алчен и че си се върнал само за да си получиш наследството.

— Но аз съм богат. Не знаеше ли това?

— Понякога мъжете, които имат много, искат повече.

— Баща ти.

Кристъл кимна.

— Значи си мислила, че съм мръсник. Мъж, който трябва да получи добър урок. Добре си свърши работата, момиче. Научи ме как да бъда копелето, което мислех, че съм.

Той й обърна гръб. Кристъл не можеше да го остави да си тръгне по този начин. Скочи от леглото и тръгна след него. Докосна ръкава му, но когато Конър се обърна с лице към нея, погледът му я накара да отстъпи назад.

— Къде отиваш?

— В бара, ако изобщо ти влиза в работата. Смятам да се напия.

— Обичам те.

— Нямаш представа какво означава това.

— Все още съм твоя съпруга.

— Толкова по-зле.

— Когато се върнеш…

— Няма да е в леглото ти.

Двамата останаха да се гледат дълго и мъчително. Конър пръв наруши тишината.

— Когато се върна, бъди готова за път. Тръгваме на разсъмване. Ще яздим бързо.

— Но ние не можем…

— Да стигнем навреме за погребението ли? Разбира се, че не можем. Не се притеснявай. Ранчото „Бушуак“ скоро ще бъде собственост на семейство Брейдън, ако вече не е минало в техни ръце. Хам знаеше всичко за завещанието. Едва ли има човек в окръга, който да не знае. Брейдън натриха носа на предателя янки. Така ще се говори само след няколко часа. Разбира се, на теб ще бъде приписана по-голямата част от заслугата, както и трябва да бъде.

Всяка негова дума я прорязваше като нож.

— Мога да поговоря с татко.

— И какво ще му кажеш? Че си успяла да подмамиш богат мъж, който се е оженил за теб и който се заклел да те уважава и обича? Не разчитай, че ще спазя тези клетви.

Той излезе и Кристъл остана сама в стаята. Отпусна се на пода и се разрида.

Той я беше напуснал и сега тя беше съвсем сама. Както през по-голямата част от живота си. През изминалите години Кристъл бе черпила сили от дълга си и от време на време си бе позволявала да помечтае. Сега вече нямаше нищо.

Кой щеше да разбере за саможертвата, която беше направила? Не мама, която беше толкова вглъбена в собствените си проблеми, че беше сляпа за всичко друго. Не и Джъдж, който беше твърде млад.

И определено не татко, който се интересуваше само от собствените си мечти.

Ройс щеше да я види с разбито сърце и щеше да й се присмее. Е, какво пък. Той беше последната й грижа, последната й болка.

Какво възнамеряваше да направи Конър? Беше убила добротата в него. Само преди няколко минути той бе изглеждал готов да отнеме живота й. Кристъл се зачуди дали не възнамеряваше да избие цялото й семейство.

Малко преди разсъмване тя успя да заспи, все още свита на пода. Събуди я почукване на вратата.

Кристъл се отърси от паяжината, която обвиваше съзнанието й. Реалността се върна с цялата си суровост.

— Конър?

Той не отговори, но Кристъл знаеше, че е навън в коридора. Тя се изправи и се подпря на леглото.

— Дай ми една минута да се облека. След това тръгваме.

 

Както бе казал Конър, яздиха усилено цял ден, като спираха само да напоят конете и да починат малко. Той беше взел една манерка с вода и пушено месо, достатъчно за двама им.

На здрачаване пристигнаха в една странноприемница близо до градчето Комфърт, почти на границата с окръг Кер. Конър взе две отделни стаи. Кристъл не беше очаквала друго.

Нещата й бяха увити в одеялото, вързано за седлото й. В стаята си Кристъл се втренчи в нощницата. Тя си легна, увита само в одеялото, вместо в ръцете на съпруга си. Този път не се разплака. Сълзите й бяха пресъхнали.

На следващата сутрин отново тръгнаха на път, като все повече и повече приближаваха потока и двата имота, които сега бяха в ръцете на семейство Брейдън.

Веднъж Кристъл се опита да го попита какво възнамеряваше да прави, но той не й отговори. Тя реши, че не иска да знае.

Скоро истината излезе наяве. Той я водеше към „Бушуак“. Дори след всичките тези години Конър намираше пътя безпогрешно.

Пристигнаха късно, след залез. Беше приятна априлска вечер и прозорците на къщата бяха отворени. Светлина и звуци се изливаха в нощта. Кристъл долови смеха на баща си, но не успя да различи думите му.

Тя започна да се отчайва все повече. Баща й вече беше влязъл във владение на новата си собственост. Това едва ли трябваше да я изненадва.

Конър влезе в къщата, без да почука на вратата. Остана й само да го последва. Никога през живота си не бе пристъпвала толкова неохотно. Входната врата водеше към дневната Конър влезе и спря в средата на стаята. Всяка мебел привличаше погледа му, всеки предмет, закачен на стените. Дълго време той остана загледан в картината над камината.

Тя представляваше портрет на майка му Бриджит, ирландската емигрантка, която беше родила синове близнаци на един тексаски плаж през първия си ден в новата страна, преди трийсет и пет години. Беше починала години преди семейство Брейдън да се преместят тук. По време на няколкото си посещения в „Бушуак“ Кристъл бе слушала Даниъл да говори с обич за нея. Конър имаше нейната тъмна коса и сини очи.

Атмосферата бе нажежена до крайност. Кристъл посегна към съпруга си, но той вече бе тръгнал напред. Една странична врата водеше към дълъг коридор. В другия му край се намираше вратата на трапезарията. Оттам се чуваше смехът на Едгар Брейдън.

Конър влезе в трапезарията, последван от Кристъл.

Едгар Брейдън седеше начело на масата. Той погледна към вратата и смехът му секна. Погледът му се спря първо на Конър, след това на дъщеря му, а най-накрая върху револвера в кобура на О’Браян. Очите му се отместиха встрани към една карабина, подпряна в ъгъла.

Конър поклати глава. Едгар се облегна в стола си.

— Закъсня — каза той.

— Някой съмнява ли се в това? — отвърна Конър. Настъпи тишина. Кристъл застана до Конър, макар да знаеше, че това няма да му хареса. Нямаше значение, защото мястото й беше до него.

Майка й седеше в далечния ъгъл на масата и изглеждаше по-крехка и бледа, отколкото преди. Прошарената й тъмна коса беше прибрана в кок на тила. Тъмнокафявите й очи бяха хлътнали на фона на бледото лице. Черната рокля прикриваше формите на тялото й. Анабел никога не носеше черно. Това не се харесваше на Едгар. Роклята сигурно беше заради вчерашното погребение. Мъжът й, който се смяташе за джентълмен, сигурно беше настоял съпругата му да спази изискванията на обществото в такива случаи.

Джъдж седеше на масата и гледаше сестра си с нескрито презрение. Той очевидно беше разбрал какво става и беше решил, че Кристъл е сбъркала.

Ройс не беше в стаята. Това беше единственото хубаво нещо, което се бе случило с Кристъл през последните няколко дни.

Вратата към кухнята се отвори и в трапезарията влезе Хелга Вернер. Тя беше висока, едра емигрантка като Брейдън, с тази разлика, че родното й място беше Германия. Хелга беше икономка на семейство Брейдън от пет години и беше единственият човек, който не се страхуваше от Едгар.

— Божичко — промълви Хелга, докато оглеждаше помещението. Тя остави една купа с гореща супа на масата. Едгар я изгледа ядосано, но тя не се помръдна от мястото си.

В кухнята зад гърба й Кристъл забеляза Грациела, прислужницата на ранчото „Бушуак“. Мургава, скулеста и със съблазнителни форми, тя се различаваше от Хелга както нощта от деня.

Значи сега баща й имаше две прислужници? Сигурно наистина се мислеше за голям джентълмен. Е, това щеше да продължи съвсем малко, докато спазеше своята част от споразумението си с Кристъл. И ако Конър го оставеше да живее.

Едгар се изкашля.

— Знаеш какви са условията на завещанието — той хвърли един поглед на Кристъл.

— Знам, но не ги научих от нея — последната дума бе изговорена с омраза.

Анабел се надигна от стола си.

— Кристъл, скъпа, какво става? Какво си направила?

Кристъл се почувства, сякаш бяха забили нож в сърцето й. Дори майка й смяташе, че дъщеря й бе сбъркала. Едгар изгледа ядосано жена си и тя млъкна.

— Аз съм разумен човек, О’Браян — каза Едгар. — Тук има някои неща, които ти принадлежат. Лични вещи на баща ти, писма, дрехи и други такива.

— Така ли? Включваш и портрета на майка ми?

Едгар се изкашля отново. Кристъл виждаше как увереността му расте с всяка изминала минута. Тя никога не бе смятала баща си за глупак и сега бързо променяше мнението си за него.

— Картината върви с ранчото. Но, както казах, аз съм разумен човек.

— Аз също. Връщам ти твоята собственост.

— И какво мое имаш?

— Дъщеря ти. Моята съпруга.

Анабел извика. Този път Едгар скочи от стола си.

— Съпругата ти! — каза той. Той се втренчи ядосано в дъщеря си. — Не трябваше да се омъжваш за него.

— Е, какво толкова — каза Конър с тих, но твърд като стомана глас, — никой план не е идеален, нали? — Той погледна Кристъл за първи път от часове. — Тя е голямо изкушение за един мъж. Но ти, разбира се, вече знаеш това. Връщам ти я в не съвсем идеално състояние, разбира се, тъй като един мъж трябва да се възползва от привилегиите на брака. — Той я огледа от главата до петите. — А тя ми се предложи, това поне е сигурно. Дори преди идването на свещеника.

— Виж сега — каза Едгар, — не можеш просто така да нахълташ в чужд дом и да обиждаш собственика му.

— Мислех, че обиждам нея.

Той остана да я гледа известно време, след което отвори уста да каже нещо. Кристъл зачака изтръпнала следващите му думи.

За миг тя видя болката в дълбините на очите му. Тя обаче бързо бе заменена от гняв, отвращение и омраза.

Конър излезе от стаята. Кристъл се заслуша в стъпките му, докато вървеше по коридора и минаваше през дневната. Входната врата се затръшна след него. Тя долови тропота от копитата на коня му, който го отнасяше далеч от ранчото.

— Наистина ли си се омъжила — попита я майка й.

— Не сега, мамо — успя да промълви Кристъл.

Тя погледна към Джъдж. Подутата устна все още не беше зараснала на мястото, където го беше ударил баща им. Той изглеждаше толкова млад и същевременно толкова мъдър. В погледа му все още се четеше отвращение.

Кристъл вече не я беше грижа за това. Последните думи на Конър, преди да си тръгне, кънтяха в ушите й. Той я беше изоставил.

Тя бръкна в яката на роклята си и извади смачкания лист хартия, след което го хвърли на масата пред баща си.

— Аз удържах думата си. Сега очаквам и ти да направиш същото.

Кристъл погледна майка си.

— Надявам се, че не си преместила всичко от другата страна на потока.

Анабел улови гърлото си с ръка.

— Нямах време.

— Добре. Няма да останеш тук. Съпругът ти се съгласи да те остави да живееш в „Дъсчени лагер“. Ти, Джъдж и Хелга. Той ще остане тук с Ройс.

— Но това означава да разбием семейството.

— Ние не сме семейство. Ние сме хора, които имат роднинска връзка помежду си, и нищо повече — тя насочи вниманието си към Джъдж. — Разкарай това упорито изражение от лицето си. Аз мога да ти казвам какво да правиш и ще го правя, докато не докажеш, че си способен да се грижиш сам за себе си.

— Как се е променила нашата малка Кристъл! — възкликна Едгар.

Той си беше заминал.

Сърцето й тежеше като олово в гърдите.

— Дори повече, отколкото можеш да си представиш.

Точно сега беше най-подходящият момент да си тръгне. Кристъл не мислеше, че щеше да издържи и секунда повече. Да се строполи на пода, нямаше да бъде много умно. Баща й щеше да я помисли за слаба. Тя беше слаба и опустошена по начин, който той никога не би могъл да разбере, и затова Кристъл побърза да излезе в коридора.

Хелга я пресрещна и я прегърна. Кристъл си позволи да се отпусне. Всъщност нямаше друг избор.

Икономката измърмори нещо на немски.

— Приготвила съм ти стая, скъпо дете — добави тя.

Кристъл обаче не беше нейното скъпо дете. Тя се беше провалила във всяко едно отношение.

— Можеш ли да ме наричаш госпожа О’Браян. Само между нас двете, разбира се.

— Да, фрау О’Браян — каза Хелга и двете тръгнаха бавно към стълбите в другия край на коридора.

Те едва бяха направили няколко крачки, когато входната врата се отвори и затвори. В дневната се чуха стъпки. Сърцето на Кристъл заби учестено. Той се бе върнал. Въпреки всичко щеше да я вземе със себе си.

Ройс влезе в коридора. На лицето му се изписа широка усмивка.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, сестричке. Твоят мъж се изнесе оттук адски бързо. Сигурен съм, че няма да се върне.

Кристъл стисна ръката на Хелга.

— Ти си страхливец.

— Не, просто съм предпазлив. Той беше като ранен глиган; не се знаеше какво може да направи. Пък и предполагам, че тук е имало достатъчно драматични сцени за една вечер. Поне така ми се стори отвън.

— Ти биеш жени.

— Ти пък откъде си…

Той млъкна и в погледа му се появи злобен блясък.

— Давам им онова, което искат — усмивката се върна бавно на лицето му. — Поздравления. Успя да си хванеш богат мъж. Освен това успя и да си изпълниш задачата. Но моля те, иди да си починеш. Изглеждаш ужасно, а никога не се знае кога отново може да имаме нужда от теб.

Той повдигна шапката си и тръгна към трапезарията, като подметна нещо, че трябвало да провери какво става в кухнята, щом като Хелга не си вършела работата.

Кристъл можеше само да въздъхне облекчено, че първата й среща с Ройс бе завършила. Ако бе смятал да я обиди, не беше успял. Тя вече не се интересуваше от мнението на никого, освен на Конър. А той си беше заминал.

Кристъл погледна лявата си ръка. Конър не си беше взел пръстена. Той беше този, който винаги търсеше знаци, и тя реши, че може би имаше право. Пръстенът й даваше надежда. Преди няколко минути в трапезарията бе видяла как целият й живот се разпада. Ако тогава Конър беше поискал пръстена, сигурно щеше да го получи. Сега обаче щеше да му се наложи да й отреже пръста, за да си го вземе.

Надеждата я изпълни с жизненост и сили, каквито не бе имала преди. Кристъл не можеше да позволи всичко да свърши така. Не можеше и нямаше да го направи. Утре щеше да измисли нещо. Тя се отдръпна от Хелга и тръгна към стълбите, оставяйки икономката зад себе си.