Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (8)

Глава 7

Конър отвори очи, но му се прииска да не беше се събуждал изобщо. Цялото му тяло го болеше. Лежеше по корем в нещо, което му се струваше като легло от гвоздеи, забил лице във възглавницата, неспособен да диша. Най-лошото от всичко беше парният чук, който се опитваше разбие главата му отвътре.

Той изстена. Звукът на гласа му не беше окуражителен. Показваше, че все още е жив.

Със светлината на деня се върна и реалността. Образът на жената с коса като мед изплува отново в съзнанието му. Конър изруга. Той сякаш си спомняше изминалите часове, дни, седмици — по дяволите, нямаше никаква представа, колко време бе минало, — през които се беше напивал до безпаметност само за да може сега, след като бе поспал малко, да се събуди точно със спомена, който се опитваше да забрави.

Той не бе забравил нищо. Не помнеше само къде се намираше, нито пък как се беше озовал там.

Конър се насили да се обърне по гръб и с неимоверно усилие успя да седне. След това подпря глава с длани и се огледа. Дрехите му бяха захвърлени на камара на пода. Край него се виждаха обичайните за спалня мебели, все в добро състояние. През отворения прозорец долиташе песента на присмехулник. Искаше му се да застреля птичката, но кобурът с револвера му беше окачен в ъгъла на огледалото над тоалетната масичка — твърде далеч, за да го достигне.

Конър почеса брадясалите си скули. Сигурно не се беше бръснал от дни. Подуши въздуха. Очевидно не се беше и къпал отдавна.

Трябваше му едно питие, иначе нямаше да бъде способен да се понася сам.

Вратата на спалнята се открехна. Конър изстена болезнено.

— Радвам се да видя, че си жив.

Той присви очи към новодошлия.

— Не викай.

— Ти си жалка гледка, Конър О’Браян. И аз като повечето мъже обичам от време на време да си пийна повечко, но два дни и нощи непрекъснато наливане на са по моите възможности. Нито пък по твоите.

Конър разпозна мъжа.

— Сток Прайс — измърмори той и изпита облекчение. Подобно на Хам Гейтс, Сток беше един от старите му приятели. Един от най-добрите му приятели, а също и негов наставник. Той беше научил Конър на всичко, което знаеше за конете, а той знаеше повече от всеки друг.

— Видяхме се, когато ти се появи тук миналия понеделник. Радвам се да видя, че ме помниш.

— Какъв ден сме днес?

— Четвъртък по обяд.

На Конър не му се наложи да пита как беше прекарал времето.

— Донесъл съм ти гореща вода и сапун да се обръснеш. След това ще ти бъда много задължен, ако отидеш да се потопиш в потока и да проветриш стаята.

— Говориш ми като някаква стара госпожица, Сток.

— Аз трябва да дишам, Конър. В това няма нищо необикновено.

Той остави госта си сам с нещастието му. Конър успя да отиде до тоалетната масичка, където го очакваше легенът с водата. Наплиска внимателно лицето си, след което го натърка със сапуна. Докато прокарваше бръснача по брадата си, той издаваше звуци, които сякаш прорязваха мозъка му.

Успя някак да измъкне голото си тяло през вратата, да излезе от къщата и да измине двайсетте метра до потока, следван по петите от две хрътки. Скокът в студената вода почти го довърши. Той се натърка добре със сапуна, опитвайки се да раздвижи отново кръвта си.

Сток го чакаше на брега с кърпа и чаша кафе. Той му предложи и чифт чисти дрехи и Конър ги взе. Сток винаги се беше държал с него като със син, проявявайки приятелство и загриженост каквито не показваше към останалия свят.

Преди много години, в едно по-хубаво време, Даниъл му беше дал малък парцел земя на две мили по течението на потока, в знак на благодарност за добротата му към Конър. Наложило се бе дълго да го увещават да приеме подаръка. Той беше построил сам къщата, неизменно придружаван от едно малко момче, което го беше засипвало с въпроси и повече му бе пречило, отколкото помагало.

Нищо чудно, че Конър беше тръгнал направо към дома на Сток. Сега той беше и негов дом.

Изсушен и облечен в чисти дрехи и вече почти в съзнание, Конър последва Сток в кухнята в задната част на къщата. Сега, когато се беше изкъпал, кучетата бяха загубили интерес към него и се бяха скрили под сянката на едно дърво.

Сток беше нисък и все още накуцваше вследствие на старо нараняване, когато един мустанг го беше хвърлил преди години. Въпреки че беше около шейсетгодишен, косата му все още бе тъмна, погледът — бистър, а набръчканото му лице беше станало кафяво от слънцето.

И все още можеше да готви по-добре от най-добрия главен готвач в Саратога.

Сток сложи пред Конър чиния с бекон, яйца и бисквити Конър се закле, че никога повече няма да вкуси алкохол, след което излапа всичко и си поиска още бисквити.

В продължение на няколко минути Конър остана загледан в масата, оставяйки храната да си свърши работата.

— Когато се появих тук в понеделник вечер — каза той най-накрая, — споменах ли ти какво стана?

— Каза ми някои неща, преди да се напиеш — Сток дъвчеше парче тютюн. — Аз сам запълних празнините.

— В Ню Йорк трябва да съм оглупял.

Сток изплю част от тютюна в плювалника, който беше поставен до печката.

— Виждал съм жена ти. Няма нищо глупаво в това да я желаеш.

Конър за малко щеше да скочи от стола си.

— Виждал си я? Да не е идвала тук?

— Не, но язди с каубоите от „Дъсчения лагер“ и понякога води коня си надолу по потока, за да го напои. Обикновено гледа само водата, сякаш е на хиляди километра оттук, след което говори с коня, тихо и сладко, както правеше ти едно време. Не я притеснявам, въпреки се навлиза в моя земя. Все пак няма как да не забележа каква хубава кобилка е. И конят й не е лош.

Конър нямаше как да не се съгласи и с двете твърдения. Той си представи Кристъл такава, каквато я бе видял за първи път в бара: нежна, красива, опитваща се да бъде смела. Поне така му се бе сторило. Истината беше, че тя го бе чакала да й се притече на помощ и се бе тревожила единствено, че той може да не я забележи. Признаците, за които той бе решил, че водят към брак, се бяха оказали краят за него.

— Излязох пълен глупак. Най-лошото е, че не трябваше да се женя за нея.

— Това е един начин да погледнеш на нещата. Не забравяй, че си преживял трудни моменти. Не съм чак толкова глупав стар ерген, че да не знам какво означава да искаш собствено семейство. За това ти трябва съпруга.

— Опитваш се да ми намериш извинения. Това не е типично за теб.

Сток задъвка тютюна и се замисли.

— Прав си. Държал си се като глупак.

Думите му изобщо не успокоиха Конър.

— Имаш ли нещо против да ме подслониш за известно време, докато реша какво да правя?

— Този въпрос ме обижда.

— Извинявай. Наскоро една жена ми каза, че не е свикнала да се държат добре с нея. Предполагам, че и ти можеш да кажеш същото за мен.

— В това няма никаква доброта. Този дом е наполовина твой. Смятах, че винаги си знаел това.

— След толкова много години? Нали знаеш, че се бих на страната на Севера?

— Целият окръг знае това. Аз лично смятам, че човек прави това, което смята за правилно. Сега половината от земята и всичко, което се намира на нея, е твое, а след смъртта ми ще ти принадлежи изцяло. Не се опитвай да спориш с мен. Вече съм изготвил необходимите документи.

Конър не каза нищо. Не можеше да изрази чувствата си, защото Сток не беше сантиментален човек. Той само кимна в знак на благодарност, след което отмести чинията си встрани.

— Като стана въпрос за документи, трябва да отида до града и да уредя някои неща. Банкерите и адвокатите не са ми любимци, но предполагам, че на моменти има полза и от тях.

— Както и от къпането и бръсненето.

Преди Конър би се ухилил на тази забележка. Сега обаче не можеше.

Той обиколи със Сток парцела. През изминалите години старият му приятел очевидно беше работил усилено, бе купил и разчистил земи за пасища, бе добавил корали и бе построил нов обор. На едно от пасищата пасяха половин дузина крави, а на друго — още толкова коне. Сток дори му каза, че искал да купи свине и овце.

— Съмнявам се, че ще го направя. Твърде съм стар, за да си създавам нови грижи, макар някои да твърдят, че бъдещето на този край е в свинете и овцете.

Сток говореше предимно за конете и мустангите, които все още бяха на свобода и чакаха някой да ги улови — „ако червенокожите не ги докопат преди това“.

— Какво стана с онази кобила, която яздеше?

— Алис ли? Построил съм й малък корал зад обора. Вече е твърде стара, за да я пускам другаде. Също като мен.

Конър се замисли за миг за кобилата и конете, които бе яздил на младини. Някои от тях може би все още се намираха в „Бушуак“.

Самата къща беше такава, каквато Конър я помнеше — покрив от дъски, скални основи, стени от кедрово дърво, веранда в задната част с изглед към потока, засенчена от дъб и орех; вътре имаше голяма кухня, която заемаше задната част на къщата, а малка дневна и една спалня разделяха предната част.

Конър мина през кухнята и влезе в дневната. До вратата беше сложен малък диван. Камината и два стола се намираха вляво от вратата, а спалнята — вдясно. Срещу дивана имаше прозорец, от който се откриваше гледка към малка полянка, а до него се виждаше входната врата, която се използваше рядко.

Нищо в стаята не изглеждаше по-старо, отколкото когато Конър бе идвал тук за последен път преди войната.

— Направих тази стая за теб — каза Сток, който сякаш бе прочел мислите му. — Реших, че може да дойде време, когато ще ти се наложи да поостанеш.

— Винаги си бил умен.

Мебелите бяха изработени ръчно от дъбово дърво. Конър каза, че се чувства виновен за това, че заема единственото легло, но Сток му отвърна, че е спал достатъчно много нощи в обора, когато Алис била болна, така че сега нямал нужда от нищо повече.

Имотът на Сток се простираше на сто акра, което не беше много за Тексас, но бе достатъчно, за да осигури издръжката на един мъж, ако времената не бяха много трудни.

— Напоследък нямаше да успея да си платя дори данъците, ако нямах заделена известна сума отпреди войната. Данъците закопаха баща ти. Опитах се да му дам колкото можех, но той не прие, пък и това, което можех да му предложа, не беше достатъчно.

— Ако знаех какво става…

— Синко, точно на мен не трябва да казваш това. Аз трябваше да намеря начин да се свържа с теб. Никога през живота си не съм писал писмо, но досега можех да се науча.

— Не обвинявам никого, освен себе си. Мое задължение беше да дойда тук и да видя какво става.

— Той по-скоро щеше да вземе пари от Едгар Брейдън, отколкото от теб. Онзи мръсник просто се появил един ден в ранчото и му предложил да му помогне. Изненадах се, когато разбрах за това. Мислех, че Брейдън не се интересува от баща ти. Не знам защо, просто имах такова чувство.

— Ако времената са били толкова тежки, откъде тогава Брейдън е намерил толкова пари?

— Това също е странно. Твърди се, че е дошъл тук с пари, че се е измъкнал от Вирджиния, преди положението да се влоши твърде много, но как е успял да ги задържи след войната, остава загадка.

Конър не беше в настроение да изразява благодарности за внезапната щедрост на Брейдън.

Когато Конър най-сетне оседла коня си, Сток го предупреди:

— Хората няма да бъдат настроени толкова приятелски, колкото бяха едно време. Най-вероятно няма да съжаляват, че си загубил земята си. Аз разбирах какво мислеше ти за неприятностите преди толкова много години, а най-накрая и баща ти също разбра, но ние бяхме единствените. Ние и няколко твърдоглави германци, но тях ги знаеш какви са свадливи.

— В целия окръг едва ли имаше повече от петдесет роби — каза Конър. — Аз казвах, че трябва да ги освободим и да запазим мира.

— Когато Линкълн ги освободи, повечето от тях се заселиха тук и живеят спокойно, но проблемът не е в това. Проблемът е, че янките ни казваха какво да правим. Брейдън не е най-обичаният човек тук, но той поне остана на страната на Юга. Не можеше да се бие заради крака си, но най-големият му син се записал в армията. Поне той така твърди.

— Ти съмняваш ли се?

— Бил е твърде млад, за да бъде взет войник в началото на войната, а след това е заминал за Западен Тексас. Казва, че се е присъединил към една част на Конър — федерацията, която се сражавала с индианците. Не мога да си го представя да рискува живота си, за да спаси неколцина заселници, но пазя мнението си за себе си.

Той се изплю в праха.

— Няма да го крия от теб. Ройс Брейдън е най-лукавото, злобно копеле, което някога е яздило из тези хълмове. И това включва някои от най-ужасните команчи, които все още се навъртат наоколо. Само че той не е единственият мръсник по тези места. Независимо какво мислят хората, а те не говорят много, поне не за него, баща му е още по-голям гадняр.

Сток му бе дал информация, върху която да мисли, докато яздеше към Кервил, който се намираше на един час път от дома на приятеля му. Повечето от нещата, които Конър бе научил, просто увеличаваха проблемите му. Той почти очакваше да бъде посрещнат от тълпа враждебно настроени граждани, готови да се разправят с него, но му се размина само с дълги погледи, докато яздеше по главната улица.

Някой по-чувствителен мъж може би щеше да се уплаши от враждебните погледи, но Конър бързо започваше да става безчувствен към подобни неща.

Той отиде първо в банката. Там също го гледаха враждебно, но погледите се смекчиха значително, когато спомена размера на средствата, които искаше да прехвърли от Ню Йорк. Документите му бяха изрядни. Когато банкерът го изпрати до вратата, се държеше, сякаш бяха най-добри приятели.

Адвокатът беше следващата спирка в краткия му списък. Хуго Ридли държеше малка кантора близо до сградата на съда. Кантората му беше бивш универсален магазин и изглеждаше все така неофициално, както я помнеше Конър.

Ридли беше адвокат на семейството от години. Той беше човекът, чрез който Конър бе научавал какво става със семейството му. Сигурно той беше написал завещанието, което предаваше ранчото в ръцете на Едгар Брейдън. Освен всичко друго, Конър искаше да чуе подробностите за това.

Ридли го посрещна на улицата и го въведе в кантората си, като се държеше, сякаш беше очаквал пристигането му и не искаше никой да види, че Конър влиза при него. Той беше дребен, пълен мъж със сиви мустаци и бакенбарди. Ридли даде знак на Конър да седне и се настани зад бюрото си.

— Искаш ли нещо за пиене? Имам хубаво бренди.

Главата на Конър щеше да се пръсне само при мисълта за алкохол.

— Благодаря, но ще откажа.

— Тогава една пура — адвокатът посегна към една кутия на бюрото си.

— Не, но ти запали, ако искаш.

— Опитвам се да ги откажа. Могат да се отразят доста зле на един мъж. Имам предвид пурите, разбира се.

— Същото може да се каже и за жените.

Ридли се изкашля.

— За адвокат имам лошия навик да не се изразявам добре. Няма какво да увъртаме. Аз съм човек, който вярва в откровеността. Исках да кажа, че знам какво се е случило в Сан Антонио.

— Какво си чул? — попита Конър, решавайки, че щеше да бъде най-добре веднага да научи какви слухове се носеха.

— Виж, Конър… нали нямаш нищо против да те наричам така? Кореспондираме си толкова отдавна, че си мисля, че те познавам. Както и да е, чух, че си се оженил за госпожица Кристъл Брейдън. Много мъже биха искали да са на твое място.

— Нека да заповядат.

— Какво… а, разбирам, сигурно се шегуваш. Винаги си бил майтапчия. Да заповядат. Това беше добра шега.

Ридли извади джобен часовник от жилетката си, но не го отвори, за да види колко е часът, а само погали с палец гравираната повърхност. Това, изглежда, му даваше някакво успокоение. Конър се зачуди дали не трябваше да си купи такъв часовник.

— Предполагам, че не би трябвало да те поздравявам — каза адвокатът. Конър реши да не му отговаря.

— Сигурно се чудиш дали прехвърлянето на ранчото е било законно. Няма какво да го увъртаме. Беше и все още е законно. Нито един съд в този щат няма да отмени волята на баща ти. Брейдън му даде пари на заем, когато банката му обърна гръб. Единственото нещо, което поиска в замяна, беше собствеността върху ранчото, когато Даниъл умре.

— Не е поел голям риск. Баща ми е бил болен.

— Така е. Но понякога хората живеят дълго, след като всички са ги отписали. Кълна се, че когато занесох на Даниъл писмото ти, в което пишеше, че си тръгнал насам, си помислих, че той ще скочи от леглото и ще ме разцелува. По мъжки, нали разбираш. Но изглежда, че вълнението му е дошло твърде много. Не трябва да се обвиняваш за нищо.

— Той е починал сам. Трябваше да ми кажеш, че е болен.

— Накара ме да обещая, че няма да ти кажа. Трябваше да си мълча и за завещанието, и за финансовите му проблеми. Не искаше да се върнеш тук изпълнен със съжаление към него. Спорихме за това, но аз отстъпих заради сърцето му.

— И все пак той е починал сам.

— Грациела е била там. Тя се грижеше за него през последните няколко години. Предполагам, че не си се виждал с нея. Хубава жена, родена е някъде южно от границата. Пълното й име е Грациела Гомес. Когато мъжете не бяха заети да мислят за Кристъл Брейдън, мислеха как да вкарат Грациела в леглото си. Проклет да съм, ако…

Конър имаше чувството, че адвокатът си е наумил да изтърка гравюрата на часовника.

— Това е друга история. Доколкото знам, тя води живот на девственица, въпреки че не прилича на такава. Разбира се, с кого спи, не е моя работа, но аз бях отговорен тя да се грижи добре за Даниъл. И тя наистина се грижеше добре за него. Доктор Ривърс каза, че благодарение на нея баща ти е издържал толкова дълго. Не че между тях имаше нещо. Е, може да се е позаглеждал, но…

Търпението на Конър се изчерпа.

— Не съм дошъл тук, за да слушам разкази за личния живот на баща си.

— Ами, да, разбира се, че не си.

— Освен това не съм очаквал да чуя, че можем да оспорим завещанието. Баща ми е дължал пари, а аз не се върнах тук навреме, за да изплатя дълговете му.

— Добре приемаш всичко, трябва да ти го призная. Всеки друг на твое място…

— Не искаш ли да чуеш за какво съм дошъл?

Ридли направи едно от обичайните си завъртания на сто и осемдесет градуса и му даде знак да продължи.

— Сега съм семеен мъж и имам задължения.

— Ти…

— Не знаеш дори половината. Това, което искам, е да внеса определена сума на нейно име в банката. Искам всеки месец от моята сметка да се прехвърля определена сума по нейната.

Той назова сумата.

Ридли подсвирна, но беше достатъчно умен да се въздържи от коментар.

— Видях се с банкера. Ти подготви документите, а той ще свърши останалото. Ще трябва да я уведомиш за решението ми. Напиши писмото. Направи го да изглежда законно и обвързващо. Тя ще получи от мен само това и нищо повече. Освен ако не ни се роди дете, разбира се. Възнамерявам да се грижа за детето си.

Конър говореше спокойно, въпреки че всяка изречена дума го разкъсваше.

— Надявам се, че си обмислил добре решението си. Струва ми се, че тази жена те е излъгала. Това е достатъчно основание за развод, въпреки че от думите ти разбирам, че анулирането на брака ви не е на дневен ред.

— Това, което е станало между нас, засяга само нас. Ти само подготви документите, напиши писмото и й го занеси лично.

— Съмнявам се тя да се появи в града. Досега не е идвала.

— Ще бъдеш възнаграден щедро за пътуването до ранчото. Ходил си там неведнъж, за да видиш баща ми.

Ридли се съгласи, след което продължи да обяснява какво точно щеше да пише в документите, какво щеше да бъде съдържанието на писмото, кога щяха да се извършват плащанията. Всичко това не интересуваше Конър и той си тръгна.

Навън го посрещнаха още хладни погледи, въпреки че откъде праведните граждани на Кервил го познаваха, си оставаше загадка за него, тъй като повечето от тях му бяха непознати. Вероятно някой го бе разпознал и новината се беше разпространила из целия град. Конър бе забравил колко бързо се разнасяха новините в малките градчета.

Инатът го накара да остане по-дълго, отколкото бе възнамерявал. На една пресечка от кантората на адвоката той забеляза универсален магазин. Влезе и долови звуците и миризмите от детството си, когато двамата с Джеймс бяха идвали в града за покупки. В този магазин, чийто собственик се казваше Джон Е. Окси според табелата на входа, предлагаше обичайния избор от стоки: метли и юлари висяха по стените, полиците зад тезгяха бяха натежали от кутии с енфие, бъчви с ябълки бяха наредени край стените, заедно с мъжки шапки и работни дрехи, топове плат, ботуши.

На видно място бяха наредени карабини. На тезгяха имаше буркан със сладки, табела със списък на наличните лекарства и нож за тютюн.

В магазина имаше около една дузина мъже, жени и деца, които застинаха по местата си, когато Конър влезе. Никой не го поздрави.

Една жена привлече погледа му. Беше облечена изцяло в черно, включително и с черно боне, което прилепваше плътно по лицето й. Тя беше на средна възраст, имаше забележителна фигура и го гледаше най-сурово от всички със студените си, присвити очи.

До нея стоеше друга, по-млада жена, около трийсетгодишна, също облечена в черно. Тъмната й коса и боне я правеха да изглежда по-бледа, отколкото беше в действителност. Тя също имаше изящни черти и кротко, покорно изражение, сякаш носеше тежестта на целия свят върху плещите си.

Той й кимна със съчувствие. Тя му се усмихна едва забележимо и Конър видя колко красива беше. По-възрастната жена я дръпна за ръката и тя се загледа в ръцете си.

Конър я позна. Казваше се Дора Уедърс и заедно със съпруга си притежаваше ранчо на Грийн Крийк — „Двойното Д“. Синът им беше един от приятелите на Конър. Казваше Далуърт, също като баща си, но всички го наричаха Сторми. Госпожа Уедърс неведнъж бе канила Конър в дома си.

Конър свали шапката си и тръгна към нея, за да я поздрави и да я попита как е синът й. Тя предугади намерението му, хвана младата жена за ръка, подмина Конър със силно изсумтяване и излезе навън.

Е, това в общи линии показваше как щяха да се държат всички с него. Той се обърна към мъжа зад тезгяха.

— Госпожа Уедърс загуби син във войната — каза мъжът. — Дал младши. Другата жена е вдовицата му. Не очаквай от тях да те приветстват с прегръдки.

— По дяволите — измърмори Конър не защото го беше грижа кой знае колко, а заради Сторми. Проклетата война. Пораженията, които беше нанесла, сякаш никога нямаше да бъдат превъзмогнати.

Той направи набързо покупките си — две пачки тютюн и един галон уиски, за да възстанови на Сток количеството, което му беше изпил. Конър купи и половин дузина сладки пръчки, като си помисли, че приятелят му щеше да им се зарадва. По-късно щеше да се върне да купи още неща, въпреки че за двама сами мъже тютюнът и уискито бяха напълно достатъчно.

Конър измина обратния път по-бързо отколкото на отиване, без да оглежда местността, през която минаваше. Събитията от последните няколко дни си казваха думата и уискито в стомната започваше да го изкушава все повече.

Трябваше да се въздържи. Имаше да обмисля много неща.

Той върза коня си зад къщата и свали дисагите с покупките. Сток се появи на задната врата. Хрътките не се виждаха никъде.

— Виждам, че си успял да се върнеш цял-целеничък. Някакви проблеми?

— Не, но ти беше прав. Добрите граждани не ми се зарадваха.

— Трябва да си доволен, че не са ти приготвили въже.

— Струва ми се, че неколцина обмислят точно това.

Сток се умълча. Нещо в начина, по който стоеше на вратата и я препречваше, както и погледът му, накараха косата на Конър да настръхне.

— Какво става — попита той.

— Имаш посетител.

— Въоръжен ли е?

— Не, доколкото успях да забележа. Поне не с обичайните оръжия.

— Къде е?

— В дневната. Само че… — Сток поклати глава. — В дневната. По-добре влез веднага.

Той пое дисагите на Конър.

— Имам чувството, че си купил цял товар гранит. А, сбъркал съм. Това тук е стомна с уиски. Ще свърши работа. Скоро може да имаш нужда от него.

Конър закачи шапката си на гвоздея до задната врата, но не свали кобура. Мина през кухнята, но не влезе в дневната, преди да бе разбрал кой беше посетителят. Във въздуха се носеше ароматът на Кристъл. Почувства се, сякаш някой го бе сритал в слабините.

Тя стоеше до предния прозорец и гледаше навън. Той спря на вратата между двете стаи и Кристъл се обърна с лице към него. Беше облечена в кожена рокля и жилетка и жълта блуза, а косата й бе сплетена в дебела плитка на гърба й. Ръцете й бяха в ръкавици и стискаха силно шапката й.

Един поглед към нея беше достатъчен да го накара да се вцепени. Дяволите да вземат черната й душа.

— Какво търсиш тук? — попита той.

Тя се олюля, толкова леко, че той нямаше да забележи, ако не я гледаше втренчено.

Това обаче продължи само миг и тя се овладя. Беше се оженил за силна жена. Тя само изглеждаше слаба.

Кристъл тръгна към него. Проклет щеше да бъде, ако избягаше, но това беше второто нещо, което му дойде наум. Какъвто си беше глупак, първата му мисъл беше да започне да я целува, докато и двамата не се озоват на пода.

Кристъл се приближи още. Конър забеляза тъмните сенки под очите й, но погледът й издаваше решителност и това го ядоса. Тя нямаше право да бъде тук.

— Не изгледаш много добре — каза той.

— Нито пък ти.

— След като свършихме с любезностите, искаш ли да ми кажеш какво правиш тук?

Тя хвърли шапката си на дивана; след това свали ръкавиците си, като измъкваше пръстите си един по един, откривайки пръстена на лявата си ръка. Това измъчваше Конър, сякаш с всяко дръпване в стомаха му се забиваше нож. Кристъл захвърли ръкавиците до шапката.

Конър се облегна на рамката на вратата.

— Да не смяташ да се съблечеш изцяло?

— Искаш ли да го направя?

— Не — излъга той.

Беше излъгал и когато й бе казал, че изглежда ужасно. Тя изглеждаше уморена, но му се струваше по-хубава отколкото преди. А той не беше забравил нищо.

Кристъл заобиколи дивана и тръгна бавно към него.

— Ако знаеше нещо за мен, ако наистина ме познаваше, едва ли щеше да се изненадаш, че съм тук. Независимо дали ме искаш или не, Конър О̀Браян, аз съм твоя съпруга и по право мястото ми е до теб.