Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (18)

Глава 17

Сърцето на Кристъл спря да бие. Конър се бе върнал у дома, изморен от пътуването и прекрасен, но също така и подозрителен, при това с право.

Трябвало бе да му каже насаме какво бе направила, да му поднесе новината постепенно, но не бе имала такава възможност. Ако съдбата, в която Конър вярваше толкова силно, наистина съществуваше, то тази съдба беше решила да разруши щастието й.

„Ще си тръгнем“ — бе казал тя. Не беше добавила обаче, че ако го направеха, щеше да умре.

За изненада на Кристъл майка й заговори първа.

— Господин О’Браян, ние не искаме да ви бъдем в тежест. Семейството ми и без това ви причини достатъчно злини.

„Млъкни, мамо“ — помисли си Кристъл. Разбира се, че семейство Брейдън бяха бреме за Конър и това нямаше да се промени до смъртта му.

Конър продължи да ги гледа известно време, след което погледът му се спря върху Кристъл. Изражението му беше непроницаемо. Той й посочи потока и тя го последва натам, като си мислеше, че би отишла с него до края на света.

Конър я заведе до брега и ги отдалечи още повече от обора и къщата. Слънцето стопляше гърбовете им. Косата му беше пораснала и той изглеждаше по-слаб отколкото преди, но гърбът му бе все така изправен, а крачките му — все така широки. Кристъл трябваше да подтичва, за да не изостане от него.

Той не спря, докато не навлязоха дълбоко между дърветата, които растяха по брега на потока. Двамата стояха върху килим от трева и единствено водата и вятърът можеха да чуят разговора им.

На това място потокът беше широк и водата течеше бавно; Кристъл се загледа във вълничките, които набраздяваха повърхността. Конър стоеше толкова близо до нея, че тя чуваше дишането му, усещаше топлината му и погледа му върху себе си. Трябваше само да протегне ръка, за да го докосне. Той трябваше само да протегне ръка, за да я докосне.

Никой от тях не протегна ръка.

— За какво е всичко това, Кристъл? — попита той точно когато на нея започна да й се струва, че всеки момент ще закрещи. — Наистина ли искаш да си тръгнеш? Започна да ме подготвяш за това доста преди заминаването ми.

Сърцето й се сви. Искаше й се да извика, че не искаше да си тръгва, но не можеше да се довери на гласа си и само поклати глава.

— Това не е отговор.

Той беше прав. Конър заслужаваше повече. Тя се насили да погледне към него, към мрачното му изражение и проницателните му очи и чертите на лицето му, които се бяха запечатали завинаги в сърцето й. Любов и съжаление се надигнаха като буря в душата й. Кристъл заби нокти в дланите си и му разказа за посещението на Грациела. Бруталността на брат й, жестокостта на баща й — тя не премълча нищо. Конър дори не трепна по време на разказа й; той стоеше неподвижно, сякаш беше изваян от камък.

— Заведох я при госпожа Трухарт в града. След това говорих със Сток и той каза… — тя премигна, за да пропъди напиращите сълзи. — Той е добър човек. Това е причината те да са тук.

— И ако аз не съм толкова добър, ти ще си тръгнеш?

Гласът му беше груб и рязък.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Нямах точно това предвид.

Той сякаш не я чу.

— И Брейдън ги остави да си тръгнат с теб просто така?

— Него го нямаше, когато отидох да ги взема.

— Не си ли мислила, че ще тръгне след тях?

— Трябваше да поема този риск. Той не е толкова силен, колкото беше едно време.

— На мен ми се струва, че е достатъчно силен.

„Той живее на земята на О̀Браян.“ Кристъл почти можеше да чуе Конър да изрича тези думи.

— О, Конър — каза тя, почти на ръба на пречупването, — всичко, което правя, те наранява.

Те останаха загледани един в друг. Времето сякаш спря.

— Не всичко — той я сграбчи за ръцете и я дръпна към себе си. — Не и това.

Конър я целуна. Не нежно, не с обич, а по-скоро като наказание, сякаш искаше само да подчертае мисълта си.

Започна да я прегръща и точно когато тя си помисли, че вече можеше да се сгуши в него и да се вкопчи в тялото му, той я отблъсна.

Кристъл се олюля. Съзнанието й беше замъглено, а дишането й — затруднено.

— Защо винаги чувствам, че между нас има разстояние? — попита той. — Дори когато сме в леглото.

Това беше истината, самата болезнена истина. Кристъл понечи да отвори уста.

— Не ми разправяй онези глупости, че си Брейдън. Светът е пълен с такива като Брейдън Говоря ти за теб и мен.

Кристъл се разплака.

— Не знам. Аз не искам да бъде така. Може би това е, защото никога не си говорим.

— Говори тогава — думите бяха изречени като предизвикателство.

„Обичам те.“ Той щеше да си помисли, че така тя се опитваше да спечели време за семейството си. Конър имаше право да мисли само за най-лошото.

Тя го обичаше със страст, която я плашеше. Той също я плашеше, повече от всякога, повече дори в сравнение с онзи ужасен миг в хотела в Сан Антонио, когато бе научил за лъжите й. Плашеше я, защото много лесно можеше да го загуби — не само за една седмица, а завинаги.

Той изглеждаше толкова суров, докато стоеше срещу нея. Всичко в него излъчваше сила и твърдост. Все още не се беше преоблякъл. Кристъл се питаше дали и сърцето му бе толкова твърдо, колкото погледът му.

Искаше й се да докосне гърдите му и да усети туптенето на сърцето му. Дали и то биеше толкова силно, колкото нейното? Не, това беше невъзможно. Той не я обичаше.

Точно това я плашеше най-много. Дори ако останеха заедно, той никога нямаше да почувства към нея онова, което тя изпитваше към него.

Значи той искаше да говори? Е, тя не можеше да му каже нищо от онова, което той искаше да чуе.

— Прав си, Конър. Нищо няма да се получи. Ще си тръгнем.

— Не ставай глупава. И къде ще отидете?

— Госпожа Трухарт…

— Ще заведеш майка си в публичен дом.

— След баща ми госпожа Трухарт ще й се стори като светица.

— Ами Хелга? А брат ти?

Тя поклати безпомощно глава.

— Ние сме цяла армия, нали?

— Така поне ми се стори на мен.

— Не се почувства добре дошъл у дома си.

— Не бях посрещнат, както ми се искаше.

За миг погледът му се смекчи и на лицето му се изписа онова изражение, което караше коленете й да се огъват.

— Не ме гледай така — каза той. — Освен ако не си ни нагласила легло, за което да не знам.

Де да беше така.

Тя видя, че Конър се беше загледал в тревата пред себе си. Беше му казала, че никога повече няма да го направят навън, защото такова любене било неприлично. Беше истинска глупачка.

Той не й даде възможност да му каже това.

— Разбира се, че можете да останете — Конър сви рамене и обещанието за страст между тях изчезна.

— О, Конър — каза Кристъл. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му, но той щеше да си помисли, че тя го прави само от благодарност, докато истината беше, че на нея й се искаше да го прегръща, докато не забравят за останалия свят.

Двамата тръгнаха назад към къщата. Когато той спомена, че искал да отиде да провери как върви строежът на спалното помещение, на нея й се прииска да му каже, че могат да заключат вратата и…

Разделиха се без дори да докоснат ръце. Докато вървеше сама към къщата, знаейки, че майка й тръпне в очакване да чуе какво е казал Конър, Кристъл реши да направи нещо, което бе трябвало да направи много отдавна.

Трябваше да се изправи срещу най-възрастния Брейдън и да му каже, че нещата трябваше да се променят.

Кристъл замина рано на следващата сутрин с надеждата да намери баща си трезвен.

Предишната вечер Конър бе казал, че би искал да държи под око новата стока, и беше отишъл да спи неизвестно къде. Той все още не беше станал, когато Кристъл оседла Светкавица и се отдалечи бързо от къщата.

Майка й не би искала тя да отиде при Едгар. Ако Джъдж разбереше за намеренията й, щеше да тръгне с нея. Това обаче беше нещо, което Кристъл трябваше да свърши сама.

В „Бушуак“ цареше спокойствие. На утринната светлина дори къщата изглеждаше изоставена, с изключение на светлината в стаята, която Ройс бе казал, че баща им използва за библиотека… и в която Едгар се напиваше сам.

Кристъл откри баща си в убежището му, отпуснат пред камината, с измачкан костюм и изцапана яка. В краката му лежеше съборена една празна чаша. Той изглеждаше по-блед, по-слаб. Беше се състарил с десет години само за няколкото седмици, които бяха изминали от срещата им в града.

Той изглеждаше… безпомощен. Искаше й се да го обича, искаше й се да го успокои, но през всичките двайсет и четири години на живота й Едгар никога не й беше позволил да покаже каквито и да било чувства към него и не бе показал такива към нея. Той отново и отново бе доказвал, че е неспособен да дава или да приема обич. Беше пропуснал най-хубавото в живота и тя съжаляваше, когато си помислеше какво би могло да бъде.

Кристъл отвърна поглед, защото не можа да понесе болката от спомена. Всяка нощ се молеше Конър да забрави миналото. Тя самата трябваше да направи същото.

По време на краткия си престой в „Бушуак“, преди да се беше срещнала с Конър, не бе влизала в тази стая. Тя приличаше на манастир, с прашни полици за книги по стените и плътни тъмни завеси, които изолираха напълно дневната светлина. С изключение на едно бюро и два стола, мебелировката беше оскъдна. Въздухът беше застоял и вонеше на уиски. Тя мина покрай баща си и дръпна завесите, след което отвори един прозорец.

Баща й се размърда и Кристъл се обърна с лице към него. Едгар премигна веднъж, след което изправи гръб и в погледа му се появи старата враждебност и подозрителност.

— Какво търсиш тук? — изсумтя Едгар.

Тя очакваше подобен поздрав и изпита чувство на загуба. Конър беше прав. Едгар Брейдън все още бе силен.

Но Кристъл също бе силна. Беше наследила това качество от баща си. Тя свали шапката и ръкавиците си и ги захвърли на бюрото, след което приглади косата си.

— Тук е толкова тихо. Сам ли си?

— Мъжете са на работа. От двете страни на потока, ако изобщо ти влиза в работата. Около обора трябва да има хора.

— А в къщата?

— Ти успя да я изпразниш — той говореше с такова презрение, че Кристъл потръпна.

— А Ройс?

— Момчето си има собствени грижи.

— Той е мъж, татко. Или поне се предполага, че трябва да е мъж. Знаеш ли, че е пребил Грациела?

— Не ми разправяй лъжи. Тя сигурно си го е заслужила.

Кристъл бе готова да му отвърне по хиляда начина, но трябваше да се въздържи и да ги запази за неща, които бяха по-близки до сърцето й от злобата на брат й. Вече беше защитила Грациела и не можеше да направи нищо повече. Сега други се нуждаеха от нея.

— Трябва да поговорим, татко.

Преди няколко часа се беше опитала да поговори с Конър, но без особен успех. Сега трябваше да се справи по-добре.

— Защо наруши обещанието си? — попита тя.

— Затова ли си дошла тук? За да ми зададеш този въпрос?

— Ти се закле, че мама и Джъдж ще живеят в „Дъсчения лагер“, ако ти помогна да получиш „Бушуак“. Ти получи ранчото. Защо ги върна тук?

Той се надигна от стола, но след малко седна отново.

— Виж какво, момиче, не съм длъжен да отговарям пред теб.

— Налага се. Имахме споразумение. Да не искаш да кажеш, че думата ти не означава нищо?

Той се огледа и присви воднистосините си очи под тежките сиви вежди и за миг сякаш изчезна някъде другаде, далеч от нея. Промяната в него бе колкото внезапна, толкова и необяснима.

— Това място. То не е такова, за каквото го мислех.

— И какво очакваше?

Той премигна и тя отново долови уязвимостта, която сънят не бе успял да пропъди.

— Не знам. През целия си живот съм се борил за всичко, което съм искал. А сега… — гласът му заглъхна и той се вглъби в мислите си.

Това не беше мъжът, който й се бе троснал само преди минута, а самотен, объркан човек, който се оглеждаше, сякаш нямаше представа, къде се намира. Той сякаш бе едновременно двама души — старият тиранин Едгар и някой много по-слаб, когото не познаваше.

Той я плашеше, но не по начина, по който я плашеше Конър; по-скоро Кристъл се страхуваше за него, а не от него.

Докосна ръката му.

— Татко — прошепна.

Той се дръпна рязко.

— Какво правиш, по дяволите? Защо си дошла тук? Онова копеле съпругът ти ли те изпрати?

Кристъл потръпна и се отказа. Това беше истинският Едгар Брейдън — подозрителен, осъдителен, студен, още по-лош отпреди и още по-непредвидим. Всеки знак на нежност, объркване или нужда от другиго беше просто моментно отклонение. В крайна сметка той щеше да остане далеч, поне по отношение на семейството си.

Кристъл се беше надявала да намери решение тази сутрин, а вместо това само бе увеличила мъката си.

— Исках да те питам дали има някаква възможност да се държиш по-добре с мама. Тя и Джъдж трябва да бъдат тук, но не могат да се върнат, докато ти се държиш така с тях.

— Аз съм такъв, какъвто съм бил всякога.

Не, това не беше вярно, независимо колко изправен седеше в стола и колко уверено говореше. Някъде в далечината се чуха изстрели. Кристъл се стресна.

— Какво беше това? — попита тя.

Едгар се заслуша за малко, след което се усмихна.

— Това сигурно е Ройс, който се упражнява в стрелба. Кажи на копелето Конър О’Браян да внимава. Моето момче ще го сложи на мястото му — той се разсмя. — На два метра под земята. До онзи крадец на жени баща му.

Кристъл се почувства, сякаш в тялото й се забиваха куршуми. Тя посегна с треперещи ръце към шапката и ръкавиците си.

— Измий се, татко. Преди да тръгна, ще ти направя закуска. И вземи някой да ти помага тук. Някой, който да чисти и готви.

— Нямам нужда от помощ. Започнах живота си, като се грижех сам за себе си, и смятам да го завърша по същия начин.

Изстрелите престанаха за около минути, след което се чуха отново.

— Тогава си бил беден, а сега имаш пари. Наеми някого. Най-добре ще бъде да е мъж, едър и силен, за да не го закача Ройс.

Тя го остави и отиде в кухнята. Когато приготви закуската, Едгар все още не се беше появил. Тя остави чинията му под една кърпа с бродирано на нея „Б“. Майка й лично беше изработила бродерията, която беше изящна и красива като самата нея.

Кристъл се загледа в масата. Струваше й се, че беше направила твърде малко за него, макар да знаеше, че той нямаше да приеме повече. Тя оправи кухнята, провери килера и си тръгна, като се чудеше каква ли болка щеше да изпита при следващата им среща и кога отново щеше да се види с баща си.

Когато Кристъл напусна ранчото, стрелбата беше престанала. Всичките й мисли се насочиха към Конър.

 

Конър яздеше под лъчите на обедното слънце на път за дома си. Не беше виждал Кристъл от снощи и не беше оставал насаме с нея от разговора им до потока.

Беше гладен, изморен и мръсен и беше ядосан на всички, които познаваше. Дори и на Сток, който всяка вечер се беше оплаквал от „онази проклета германка“, докато Конър най-накрая не му беше казал: „Ти я пусна тук, ти можеш да я изгониш. Ти си собственикът.“

Сток обаче бе продължил да се оплаква, което създаде у Конър впечатлението, че на него може би просто му харесваше да ругае тази жена и потеклото й. Затова Конър го остави на мира.

Сток беше последната му грижа, заедно с Ройс и Едгар Брейдън. И двамата бяха мръсници, в това нямаше никакво съмнение. Да ги сравни със скунксове, щеше да бъде обидно за животните. Да им се сърди, беше все едно да се сърди на някое тексаско торнадо. Те разрушаваха всичко по пътя си, защото такава беше природата им.

Да обръща гнева си срещу Кристъл, беше също толкова безполезно. Нейната цел в живота сякаш беше спасяването на света. Тя имаше дълъг списък с конкретни имена, на които помагаше. Той знаеше чие име беше последно в списъка й.

Неговото.

Затова в крайна сметка гневът му беше насочен към самия него. Вчера бе имал възможност да я обладае на тревата край потока. Беше видял това в очите й, беше го почувствал в целувката й. Трябвало бе да се възползва. Това би влошило отношенията им, но поне щеше да е прекарал една по-спокойна нощ.

Когато влезе в къщата през задната врата, Хелга му подаде една бележка.

„Спомни си за кобилата и жребчето.“ Бележката беше подписана с буквата К.

Конър опипа хартията. Много добре си спомняше случката. Какво беше намислила Кристъл сега? Каквото и да беше, кръвта му вече бе кипнала.

Той взе коня си, преди един от каубоите да го беше отвел в обора, и се понесе през гората, като с всяка измината минута се чувстваше все по-разгорещен. Сигурно се измъчваше без причина. Като се имаше предвид как вървеше животът му напоследък, нямаше да се изненада да намери църковен хор да репетира на мястото, което смяташе за запазено само за него и съпругата му.

Вместо това налетя на простряно върху тревата одеяло, кошница с храна и бутилка вино, която се охлаждаше в потока. Там го очакваше жена му.

Дрехите й лежаха на брега, а тя беше във водата.

Косата й беше мокра, а по гъстите й мигли се виждаха капчици вода. Устните й бяха разтворени, но не в усмивка. Тя сякаш очакваше реакцията му.

Ако успееше да го огледа достатъчно отблизо, щеше да види повече от достатъчно. Ботушите му полетяха на една страна, шапката му бе захвърлена на друга и той пусна колана с кобура си на земята.

— Някога носил ли си наколенници без панталони? — попита го тя.

— Не.

Погледът й заблестя.

— Мисля, че ще бъдеш интересна картинка.

— Някои хора биха нарекли такава гледка неприлична.

— Вече не е.

Конър разкопча панталона си.

— Отвътре са малко грапави — каза той. — Може да протъркат.

Кристъл се изкашля и той си помисли, че тя сигурно беше по-нервна, отколкото изглеждаше.

— Като стана въпрос за търкане — каза тя, — имам един сърбеж, по който трябва да се поработи.

— Тогава ела тук и ще ти решим проблема.

— Ти ела тук.

Конър знаеше кога да отстъпи. Той захвърли дрехите си на брега и влезе във водата при Кристъл. Водата бе хладна, но достатъчно, за да охлади желанието му.

Той отметна косата от челото си.

— Искаш ли да ми покажеш къде те сърби?

Тя му се усмихна едва забележимо, но това беше достатъчно да предизвика появата на трапчинката на бузата й. Той я виждаше толкова рядко, че беше забравил, че трапчинката беше само една.

Кристъл се опита да запази равновесие на покритото с кал и камъчета дъно.

— Някога имал ли си нужда да те почешат навсякъде?

— Само когато съм с теб.

— И с никоя друга?

— С никоя друга.

Топлината, която премина между тях, можеше да накара водата да заври.

Неговата съблазнителна водна нимфа погледна надолу, след което вдигна глава и го погледна отново, но без вече да се усмихва, без да го предизвиква.

— Конър, това не е някакво разкаяние или заплащане за онова, което направих.

— Не е необходимо да ми обясняваш.

— За теб може и да не е, но за мен е.

Внезапно Конър осъзна истината. Той все още я обичаше също толкова силно, колкото и в мига, когато я бе видял за първи път в бара. Не, обичаше я още повече. Тогава бе забелязал само красотата на повърхността, а сега я обичаше заради всичко, което беше.

Безпокойството, което го беше измъчвало през последните седмици, се изпари. Той я обичаше. Как можеше да не я обича?

— Кристъл… — започна, решен да й го каже.

Тя сложи пръст на устните му.

— Не казвай нищо. Това, което ще се случи между нас, ще бъде, защото и двамата го искаме. Искам да направиш с мен всяко неприлично нещо, за което се сетиш, и аз ще направя същото с теб.

Тя се надигна над водата колкото да му покаже върховете на гърдите си.

— В случай, че се чудиш откъде да започнеш…

Конър обаче имаше други предпочитания. Той я целуна, уви ръце около хлъзгавото й от водата тяло, прегърна я и я изнесе на брега.

Двамата застанаха един срещу друг и се целунаха отново. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му и в мократа му коса. Той започна да гали гърба й и да опипва задника й.

Желанието му го караше да се чувства едновременно слаб и силен. Двамата легнаха на одеялото и той я прегърна.

— Неприлично, така ли? — започна да целува очите й, врата й, връхчетата на гърдите й, а след това отново се върна към устните й. — Между съпруг и съпруга няма нищо неприлично.

Тя се ухили и той отново видя в нея нимфата, която го беше поканила във водата.

— Моля те, остави ме да вярвам каквото си искам. През целия си живот никога не съм търсила забранени удоволствия. Сега ги искам.

Той пъхна бедрото си между краката й и започна да го движи напред-назад.

— Това неприлично ли е? Намерих ли сърбеж, който трябва да бъде отстранен?

— О, да! — каза задъхана тя.

Конър продължи да гали тялото й, докато кожата й не стана гладка и суха като коприна. Устните му я засипваха с целувки навсякъде, а когато разтвори краката й, тя му позволи да я целуне по най-интимния начин.

Телата им се сляха в едно и той вече не знаеше къде свършва тя и къде започва той. Любовта им беше толкова страстна, че когато светът се завъртя около тях, Конър се почувства, сякаш щеше да полудее.

Тя остана вкопчена в него дълго време. Той никога не се бе чувствал толкова добре. Неговата съпруга. Харесваше му как звучеше това.

Тя го правеше по-различен от обикновено. Правеше го възможно най-добър.

Конър си помисли, че може би беше намерил идеалната съпруга.

Само че Кристъл не му беше казала нищо и не искаше той да говори. Всеки път, когато Конър се опиташе да отвори уста, тя намираше начин да го спре.

Това й се удаваше много лесно.

Двамата облякоха ризите си и започнаха да се хранят, но Конър прекара повече време да я гледа. Тя имаше хубави крака, дълги и стройни, силни от годините, прекарани на седлото. Хубави глезени, хубави прасци, хубави бедра, хубави…

Той се спря. Трябваше да се концентрира върху по-безопасна територия. Проблемът беше, че в Кристъл нямаше нищо безопасно.

Тя му предложи чаша вино и той направи същото за нея. На Конър обаче не му трябваше алкохол, за да му се замае главата; присъствието на Кристъл беше достатъчно.

Когато се нахраниха, двамата легнаха един до друг и се загледаха в облаците, които се движеха над главите им. Той беше готов да подремне известно време с нея, след което да се възползва от момента, в който тя нямаше да бъде толкова бдителна и да я попита дали го желаеше или не, а след това да я люби страстно отново.

— Днес ходих в „Бушуак“.

Спокойствието изчезна. Все едно че го беше ударила с юмрук в стомаха. Той се отдръпна инстинктивно. Ето какво се криеше зад тази малка сценка, а той си бе мислил, че тя го желае толкова силно, че не може да се владее. Кристъл бе казал, че това не е разкаяние или проява на благодарност, но може би го беше излъгала. Може би беше излъгала и самата себе си.

— Опитах се да поговоря с татко за мама и Джъдж, но той не ме изслуша. Променил се е, Конър. В един момент си е същият като преди, а в следващия е съвсем различен. Плаши ме.

Треперещият й глас разкъсваше сърцето му. Конър се почувства като мерзавец заради това, че гледаше на нейните проблеми през собствените си очи. Той я прегърна. Кристъл го целуна по гърдите и обви ръка около кръста му.

— Казах ти, че нямам нищо против, че те живеят с нас.

— Но това не е добре нито за тях, нито за теб и мен. Това не е истинско решение и двамата го знаем прекрасно.

Тя беше права. Ако й кажеше, че не е така, щеше да излъже.

— Ройс не беше там, но го чух. Упражняваше се в стрелба някъде из хълмовете.

— Мислиш ли, че ще стане по-добър?

— Не знам. Възможно е…

— Веднъж го видях в действие. Той е страхливец. Това е нещо, което не може да бъде променено с упражнения по стрелба.

Кристъл се умълча и за миг му се стори, че може да е заспала. Дишането й обаче не беше равномерно и той усещаше напрежението в тялото й.

Спокойствието беше изчезнало, но не и любовта и желанието му към нея. Каквото и да изпитваше тя, той знаеше със сигурност, че й харесваше да се люби с него.

— Веднъж ти ми каза, че си жена, която си държи на думата. Или нещо подобно.

Тя го погледна.

— Така е. Не съм лъгала, откакто… — тя прехапа устна. — Защо винаги оставям това да застава между нас?

— Защото си такава, каквато си. А сега да се върнем към обещанието ти…

Очите й се разшириха от тревога.

— Какво обещание?

— Онова, че ще ме оставиш да направя каквото искам с теб и след това ти ще направиш същото с мен.

Тревогата изчезна и погледът й заблестя.

— А, това обещание. Мислех, че си го забравил.

— Няма начин. Залавяй се за работа.

Тя седна до него и свали ризата си. Гърдите й бяха едри и стегнати, а връхчетата им вече се бяха втвърдили.

— Съблечи се — нареди тя.

Той я послуша.

Кристъл го бутна по гръб върху одеялото и посегна към полупразната чаша с вино.

— Откраднах това от килера в „Бушуак“. Не знам дали принадлежи на твоето семейство, или на моето, но сега вече е наше.

Тя го поля от стомаха до бедрата с тъмната течност. Конър подскочи неволно, когато усети хлъзгавия хлад.

— Какво правиш? — попита той.

Кристъл сви рамене.

— Не знам. Видях чашата, погледнах към теб и си спомних за нещата, които направи с мен — тя премигна с престорена невинност. — Действам само по инстинкт. Кажи ми, ако направя нещо не както трябва.

Тя облиза виното под пъпа му, след което облиза устни.

— Не е зле.

— Съвсем не е зле — съгласи се Конър. Гласът му беше по-висок от нормалното. Тялото му се втвърди.

Кристъл доказа, че можеше да бъде също толкова развратна колкото и той.