Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (22)

Глава 21

Конър изпрати един от каубоите да повика шерифа, но не успя да овладее нетърпението си и реши сам да тръгне да преследва убиеца на Едгар Брейдън. Той тъкмо оседлаваше един отпочинал кон, когато Кристъл влезе в обора.

Под очите й се виждаха тъмни сенки и тя изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята.

— Добре ли си — попита я той.

— Добре съм. Къде отиваш?

Той се поколеба, преди да й отговори.

— В „Бушуак“ освен ако тук няма нещо, което да се налага да свърша лично.

Кристъл си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Не, нищо, освен да седиш и да се тревожиш.

Той затегна колана на седлото, спусна стремето и се обърна към нея.

— Трябва да си починеш. Снощи не можа да спиш.

На лицето й се появи едва забележима усмивка.

— Нито пък ти — усмивката изчезна. — Отиваш да го търсиш, нали?

Нямаше нужда да пояснява кого имаше предвид.

— Мислиш ли, че е в ранчото? — попита Конър.

— Не.

Отговорът й беше толкова категоричен, че той я изгледа подозрително.

— Знаеш ли къде е? Да не е казал на майка ти нещо, за което аз не знам?

Тя отметна една къдрица от челото си. Беше измила кръвта на баща си от ръцете си, но не бе успяла да се отърси от измъчения си поглед.

— Казах ти всичко, което ми каза тя. Само че познавам брат си. Полубрат си — побърза да се поправи. — Ще ми трябва време да свикна с този факт.

— Къде е той? Трябва да бъде заловен.

— Само предполагам къде може да е, но имам доста добра представа. Изобщо недей да ме питаш къде е, защото няма да ти кажа.

— Ако се опитваш да го защитиш…

— О, не, не, нищо подобно. И не ме разбра. Няма да ти кажа, а ще ти покажа.

Тя го подмина и тръгна да оседлае Светкавица. Конър поклати глава, сякаш не вярваше на очите си.

— Трябваше да се досетя какво си намислила. Няма да те взема със себе си, Кристъл. По-скоро ще го оставя да избяга в Мексико.

Тя му хвърли един поглед през рамо.

— Значи сме в задънена улица.

— Което означава, че ти оставаш, а аз тръгвам — Конър говореше твърдо, но начинът, по който го гледаше жена му, му показваше, че тя нямаше намерение да го послуша.

— Няма да те лъжа. Когато заминеш, аз сама ще тръгна след тебе. Нашето семейство вече ти причини достатъчно проблеми.

Конър нямаше намерение да започва отново този спор.

— Майка ти има нужда от теб тук.

— Тя приема всичко много по-добре, отколкото си мислиш. Освен това аз никога не съм й предлагала голяма утеха. Знам, че ме обича и може би нещата между нас ще се променят, но това няма да стане днес.

— Прекалено опасно е.

— Аз съм добър стрелец.

— Ти си още по-добра цел. Може да ми попречиш.

— Могат да се случат много неща, включително и това ти да тръгнеш сега, а аз да те последвам по-късно — тя се приближи до него и го погледна с очи, които можеха да стопят камък. — Трябва да направя това, Конър. Трябва!

— Мога да те вържа.

— Ако бяхме в леглото, щях да ти позволя да го направиш.

— По-силен съм от теб.

— Знам. Освен това си и по-умен. Ако се замислиш, ще разбереш, че нямам друг избор.

Тя имаше способността да хвърля собствените му камъни по него. Значи бил по-умен, така ли? Ето, тук тя грешеше.

— Ти си жена, която умее да ме дразни.

— Имам си и добри страни.

Тя стоеше толкова близо до него, че Конър можеше да забележи блясъка в очите й и напрежението в ъгълчетата на устата й. Изглеждаше упорита и горда, но същевременно толкова уязвима и сладка, че го плашеше.

— Да, така е, наистина имаш и хубави страни.

Той не се опита да я спира повече. Трябваше да намери някакъв начин да отвлече вниманието й по-късно. По-скоро потокът в ранчото щеше да замръзне по средата на лятото, отколкото Конър да позволи нещо да се случи с Кристъл.

Когато изведоха конете си навън, двамата забелязаха Анабел Брейдън да слиза по стъпалата на верандата. Тя изглеждаше по-силна отколкото Конър я бе виждал някога. Понякога по време на трагедии хората се държаха по-смело.

— Тръгвате след него — каза тя. — Къде?

Кристъл хвърли един бегъл поглед на Конър.

— Каньонът…

— Онзи, в който ти обичаше да се криеш — каза Анабел и застана пред тях.

— Знаела си за него?

— Радвах се, че имаш такова място. Понякога ми се искаше да дойда там при теб.

— Трябвало е да го направиш.

— Има много неща, които трябваше да направя — Анабел погледна Конър. — Знам, че синът ми е извършил ужасни неща, и не те моля да запазиш живота му, но за Ройс, да бъде вкаран в затвора, ще бъде по-лошо от смъртта.

— Мамо — каза Кристъл, — не можем да знаем какво ще се случи.

— Знам, но това не ми пречи да се надявам — тя погледна Конър. — Върни ми я цяла. Искам това от теб.

— Ще го направя — отвърна той.

Анабел кимна и се върна в къщата при Сток и Хелга, а Кристъл и Конър пришпориха конете си. Те продължиха да яздят бързо до потока и навлязоха в територията на ранчото „Дъсчения лагер“. Конър бе смятал, че познава всяка педя от тази част на окръга, но не бе знаел за пътя, по който Кристъл го поведе сега.

Стигнаха до група дървета на брега на един от потоците. Кристъл спря коня си между дърветата и посочи към варовиковия каньон, който се издигаше на стотина метра по-нататък.

— Той е там — каза тя.

— Изглежда, си убедена в това.

— Не забравяй, че той не знае, че е бил издаден. Тръгнал е, като е мислел, че татко е мъртъв. Сега се крие само от предпазливост. Един път, когато те нямаше, той открадна няколко коня от ранчото и ги доведе тук. Аз ги намерих и ги върнах обратно.

Тя изрече това спокойно, сякаш му казваше, че докато го бе нямало бе пекла бисквити. Трябваше да я улови за косата и да я заключи някъде, за да не се излага повече на такива опасности.

— Предполагам, че е малко късно да ти казвам каква глупост си направила.

— Станалото — станало.

— Въпреки това ти го казвам.

— Знаех, че ще реагираш така, и затова не ти казах по-рано.

— Кристъл, по дяволите…

Светкавица повдигна глава и Кристъл побърза да го погали по гривата, за да го успокои.

— Конър, аз не искам да ти се противопоставям. Знам, че не правя това, което искаш от мен, и не се държа както подобава на една съпруга, но нещата постоянно се объркват.

Гласът й потрепери и той си помисли, че тя щеше да се пречупи. В друг случай сигурно щеше да я смъкне от седлото и да я прегърне, да й позволи да почувства силата и любовта между тях. Сега обаче моментът не беше подходящ.

Конър изруга мислено алчността и лудостта, които ги бяха довели до тук. Той се загледа във входа на каньона и смени темата.

— Има ли изход от това място?

Кристъл поклати глава.

— Каньонът е тесен и не е много дълбок, но стените му са твърде стръмни и не могат да бъдат изкачени.

Конър погледна към небето. Слънцето беше увиснало ниско над далечния край на каньона. След малко повече от час щеше да започне да се здрачава и тогава всичко можеше да се обърка.

— Ако не е тук, губим ценно време.

— Тук е.

— Много си самоуверена.

Тя се усмихна.

— Знаеш, че не съм. Просто Ройс е човек на навика. Той не е склонен към приключения и не е много умен. Няма да избяга. Просто няма да знае къде да отиде. Освен това си мисли, че вече е собственик на „Дъсчения лагер“. Утре ще отиде в ранчото, където за смъртта на баща си ще започне да обвинява теб. Ако някой се сети да го попита къде е бил, той ще отговори, че е бил с жена или е спял, след като е прекалил с уискито. Поне така смята да направи той. Никой няма дори да си помисли, че е убил собствения си баща.

— Толкова добре ли го познаваш?

— Иска ми се да не го познавах. Трябваше да предвидя това…

— Престани, Кристъл. Ти не си виновна.

Само че мракът в очите й не изчезна и Конър осъзна, че тя обвиняваше себе си.

Двамата слязоха от конете, спънаха ги до потока, застанаха в края на горичката и се загледаха към каньона.

— Настани се удобно — каза Конър. — Ще поема първия пост, за да се уверя, че той няма да излезе. Когато се стъмни малко, ще се приближа и ще се опитам да видя дали е там. Ти можеш да стоиш на пост тук.

— Забрави за това. Идвам с теб.

— Не. Не и този път. Ако имам нужда от теб, ще те повикам.

— Мога да му отвлека вниманието.

— Сигурно можеш, само че няма да е неговото, а моето. Трябва да се концентрирам върху Ройс.

Двамата се спогледаха, но никой не беше готов да отстъпи.

— Прав си — каза тя след малко. — Ще остана тук. Но ако чуя изстрели, смятай всички обещания за невалидни.

Той я докосна по бузата и зае поста си. Времето минаваше бавно. Ако се изключеха ястребите, които понякога прелитаха над главите им, наоколо нямаше жива душа.

Конър реши, че се е стъмнило достатъчно, и отиде да вземе коня си.

— Ще яздя бавно на зигзаг.

— Той все пак ще има възможност да те застреля.

— Светлината е слаба, а и той не е добър стрелец.

— Може да извади късмет.

— Не, Кристъл, късметът го напусна.

Той провери карабината и револвера си и се качи на седлото. Конър тъкмо щеше да тръгне напред, когато забеляза някакъв ездач по средата на равнината, и се спря. Ездачът се появи изневиделица, но беше очевидно накъде се е запътил — към входа на каньона.

Преди да успее да се обърне към жена си, тя вече се беше метнала на коня си.

— Можеш ли да различиш кой е това — попита я Конър.

— Определено не е Ройс. Той седи по-изправен в седлото, а и… — тя зяпна от удивление. — Мисля, че е мама. Но това е невъзможно. Тя не се е качвала на кон от години.

Миг по-късно Кристъл се понесе напред и на Конър не му оставаше нищо друго, освен да я последва. Анабел обаче имаше твърде голяма преднина и изчезна във входа на каньона, преди да успеят да я настигнат.

Кристъл не можеше да бъде спряна, но Конър успя да я изпревари. Двамата спряха пред един дъб малко след входа на каньона. Посрещна ги неземна тишина. Тук беше по-тъмно, сякаш нощта вече бе паднала, и те тръгнаха бавно, оставяйки конете сами да намерят пътя.

Някъде пред тях се появи мъждукаща светлина.

— Лагерен огън — прошепна Конър и Кристъл кимна.

Когато стигнаха до огъня, видяха Ройс. Анабел беше застанала пред него. Беше облечена в черна рокля за езда и стоеше отпуснала ръце до тялото си, с вдигната глава и изправен гръб.

Някога красивото лице на Ройс изглеждаше гротескно на светлината на огъня. Той беше насочил двуцевка в сърцето на майка си.

Ройс хвърли бегъл поглед към новодошлите.

— О-хо, събиране на семейство Брейдън и семейство О’Браян. Да не сте дошли да злорадствате за състезанието?

— Знаеш защо сме тук — каза Конър. — Свали оръжието.

— Не мога да го направя — отвърна Ройс. — Дори аз не бих пропуснал толкова отблизо. Пък и само така мога да ти попреча да ме застреляш.

Конър слезе от коня и вдигна ръце, за да покаже, че не беше въоръжен. Кристъл последва примера му.

— Не би стрелял по мама — каза тя.

— Така ли? Вече съм обвинен за убийството на татко, или поне мисля, че тя бе започнала да ми казва точно това, когато вие ни прекъснахте. Реших, че е откачила напълно, но сега виждам и малката си сестричка предателка, готова да ме обвини в същото абсурдно нещо.

— Ти си го извършил, Ройс — каза Кристъл. — Не знам как си могъл, но си го извършил ти.

— Тогава защо да не я застрелям? Защо да не застрелям и теб? Нямам какво да губя.

Кристъл се опита да го разубеди.

— Откажи се, моля те. Ако не го направиш, никога няма да имаш спокойствие. Може би татко те е заплашил. Може да е станало при самозащита. Разкажи ни какво стана.

Умна жена, печелеше време. Конър се помоли усилията й да се увенчаят с успех. Ройс се изсмя остро.

— Не бях заплашен от онзи глупак. Ще ти кажа какво каза той, когато го намерих. Каза, че нямал намерение да загуби всичко от един О’Браян. Беше тръгнал за жена си. И за Джъдж. Искаше да накаже Джъдж за това, че спечели състезанието. Намекна, че може да продаде ранчото и да се махне оттук. А за мен какво щеше да остане?

Той присви злобно очи и погледна Конър.

— Е, какво пък, може да ви кажа всичко — в гласа му се долавяше доволство. — Аз убих и Даниъл О̀Браян.

Конър понечи да се нахвърли върху него, но викът на Кристъл го спря.

— Света Богородице! — прошепна Анабел.

Ройс продължи да говори монотонно, сякаш беше съвсем сам.

— Копелето упорито отказваше да умре, а ти беше тръгнал насам — той се ухили. — Дори татко не знаеше, или поне не беше сигурен.

Анабел пристъпи към него. Ройс повдигна малко дулото на пушката и тя се спря.

— Не мисля, че ще стреляш по мен. Аз съм твоя плът и кръв, докато Даниъл и Едгар не бяха.

— За какво говориш, по дяволите? Никога не съм те разбирал.

— Знам много добре какво говоря — тя си пое дълбоко дъх и Конър се зачуди колко ли й струваше това признание. — Едгар Брейдън не беше твой баща. Ти не познаваш баща си. Когато се омъжих за Едгар, вече бях бременна, а мъжът, който беше виновен затова, избяга.

Ройс скочи на крака.

— Лъжеш!

Той размаха пушката и вниманието му бе отвлечено за миг. Кристъл и Конър видяха едновременно възможността, която им се откриваше. Кристъл се хвърли върху майка си и я събори на земята. Конър измъкна револвера си и натисна спусъка. Куршумът улучи Ройс в гърдите и го отхвърли назад като парцалена кукла. Пушката отлетя встрани. Ехото от изстрела отекна между стените на каньона.

Няколко секунди никой не помръдна. След това Кристъл помогна на майка си да се изправи, а Конър се приближи към Ройс, но един поглед му беше достатъчен да установи, че той никога вече нямаше да може да нарани някого.

Конър се обърна да каже това на жените, но разбра по погледите им, че те вече знаеха.

Чу се конски тропот и шерифът се появи от мрака заедно със заместника си и двама от каубоите на Конър. Зад тях яздеха Джъдж и Сток.

Шерифът се приближи до огъня.

— Мъртъв ли е?

— Ако не е, ще го застрелям отново.

— Чухме изстрели и дойдохме колкото бързо можахме. Момчето ни показа пътя.

Кристъл отиде до Конър и го хвана за ръка.

— Ройс искаше да убие майка ни. Съпругът ми направи каквото трябваше — тя погледна Джъдж. — Мама е добре. Конър й спаси живота.

Анабел вдигна бавно очи от трупа на сина си и погледна Кристъл. Лицето й беше пребледняло, а устните й трепереха, но тя успяваше да се задържи права без чужда подкрепа.

— Омъжила си се за добър човек. Никога не го забравяй — след това се обърна към Джъдж. — Ела тук, момчето ми, и прегърни майка си. Днес изгубих двама от мъжете в живота си и имам нужда от малко обич.

Кристъл си помисли, че и тя също имаше нужда от обич, но остана сама в сенките, встрани от останалите, докато Конър разказваше на шерифа какво точно бе станало. Той повтори всяка дума, изречена от Ройс, и тя долови болката и гнева в гласа му, особено когато разказваше за смъртта на баща си.

Убийството на Даниъл беше най-голямата жестокост, извършена от един Брейдън, но беше станало, преди Кристъл да срещне Конър. Двамата бяха обречени още от самото начало. Тя не можеше да гледа по различен начин на нещата.

Сток и каубоите увиха тялото на Ройс в одеяло и го вързаха за коня му. Кристъл слушаше майка си да обяснява на Джъдж как преди време яздела често и тази вечер решила да опита отново.

— Изминах по-голямата част от пътя с каруца, а в „Дъсчения лагер“ помолих един каубой да ми оседлае кон.

— Това трябва да го е изненадало.

— Така беше. Тялото ми ще ме боли в продължение на седмици, но предполагам, че това ще бъде най-малката ми грижа.

Кристъл знаеше, че мама се опитваше да се пребори с отчаянието и че разговорът й придаваше сили.

— Аз съм тук мамо — каза Джъдж. — Ще се погрижа за всичко.

Гласът му беше на момче, което вече бе възмъжало.

Кристъл се отдръпна още по-встрани и погледна към хилядите звезди на небето и пълната луна. Ветрецът караше листата на дърветата да шумолят. Светът изглеждаше спокоен, сякаш не осъзнаваше каква драма се бе разиграла тук. Кристъл не знаеше какво чувстваше… беше изтръпнала, тъжна, объркана и самотна, въпреки че само на няколко метра от нея имаше толкова много хора.

Може би така щеше да се чувства до края на живота си.

Тя се отдалечи още от лагерния огън; всичките й сили и енергия бяха изсмукани. Беше изгубила толкова много — баща и брат, — но това бяха хора. Които никога не я бяха обичали истински и не я бяха смятали за част от своето семейство.

Това беше най-тъжното в цялата история. Пропилени възможности. Загубени безвъзвратно години.

Също като годините, които би могла да сподели със съпруга си, ако не му беше причинила толкова мъка. Заради нея той беше убил човек, при това в деня на победата си, в който си беше върнал семейните земи.

Конър не беше убиец. Кристъл си спомни как бе изглеждал той, когато го бе видяла за първи път — разтревожен за срещата с баща си и същевременно изпълнен с оптимизъм, че всичко щеше да се оправи.

Тя му бе отнела всичко това. Семейството й се беше опитало да му отнеме всичко.

Една ръка докосна рамото й и тя подскочи. Кристъл се обърна с разтуптяно сърце и се озова с лице срещу Конър.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Добре съм.

— Лъжеш.

— Е, не съм чак толкова добре, но ще се оправя.

— Знам. Ти си силна. Това е едно от нещата, които обичам у теб.

Тя почти не го чу.

— Конър, трябва да ти кажа колко съжалявам — тя едва успя да се въздържи да не заплаче. — Той уби бащите и на двама ни. А аз…

Спря я с целувка. Кристъл не се опита да се освободи. Имаше нужда от него. Той остана да я притиска към себе си известно време, след което се отдръпна и я погледна сериозно в очите.

— Да, той наистина ги уби. Това е нещо, с което и двамата ще трябва да се научим да живеем.

— Не знам дали ще мога.

— Разбира се, че можеш. Вече ти казах, че си силна, любов моя.

Внезапно тя започна да чува всичко, което той казваше. Кристъл поклати глава.

— Как ме нарече?

— Любов моя.

Вцепенението й отстъпи пред тръпка, която й даваше нова надежда.

— Не си ме наричал така от…

— Можеш да го кажеш. От Сан Антонио. Това е, защото съм един твърдоглав ирландец. Тексаски ирландец, а те са от най-лошите. Отдавна трябваше да ти кажа, че те обичам. Никога не съм преставал да те обичам. И недей да започваш отново да ми говориш какво са направили Брейдън с мен. Аз сам си причиних част от неприятностите. Знай, че започвам да обиквам Джъдж, а тази вечер майка ти прояви истинска смелост и присъствие на духа. Ти обаче си единствената, която обичам.

— Не разбирам как е възможно това.

Той сви рамене и тя забеляза познатия блясък в погледа му, който накара сърцето й да се разтупти по-силно.

— Съдба — каза Конър. — Не можем да се преборим с нея. Още когато те видях за първи път, си казах, че ти си жената на мечтите ми. И се оказах прав.

— О, Конър, толкова те обичам — когато изрече това, вече нямаше спиране. — Дължа ти вярност и живота си и се кълна, че ще се опитам да ти създавам възможно най-малко проблеми.

— Не обещавай повече, отколкото можеш да изпълниш.

Той говореше решително, но блясъкът в погледа му ставаше все по-силен — истинско чудо, като се имаше предвид какво бяха преживели.

— Съмняваш се в думите ми, така ли? Ще ти покажа какво мога.

Тя го целуна и продължи да го целува. А когато се върнаха при останалите и изминаха дългия път до ранчото на Сток, го целуна отново.

Кристъл знаеше, че с Конър до себе си щеше да успее да се справи с всички предизвикателства, които й се изпречеха.