Красномир Крачунов
Сградата (4)

4.

Светлината примигна няколко пъти и настъпи мрак. Предстоеше нещо ново. Стъклата, безпросветни преди миг, бавно прогледнаха. Наоколо се простираше безкрайна еднообразна равнина с белезникавооранжев цвят, който преливаше в лилавочервен.

Точно по средата на купето се очерта права линия от таблото до багажника и по нея таванът се разтвори. Напряко на нея се появи втора и също се разтвори. Четирите части се оформиха като листенца на голямо цвете. В средата, изправен, стоеше учуденият човек-тичинка, безмълвно поглъщаше с очи чудните превръщания и тревогата, породила се в душата му, поиска да излезе навън.

Колата започна да потъва.

Последният връх се всмука в равнината, по безкрая пробяга плавна вълна, изгуби се в далечината и повърхността застина в първоначалната си великолепна красота.

— Къде се намирам? — зададе си въпрос, без да очаква отговор.

Опората под краката му леко пружинираше. Надигна се на пръсти и се завъртя около оста си. Не откри никакъв ориентир — нито на небето, нито на земята. Светлината струеше направо от въздуха, от всички страни, без определено направление.

Усещаше кривината на света, но не можеше да я определи. Вдлъбната? Стори му се, че се намира в дъното на огромна чаша… Не, не. По-скоро беше обратното. Изпъкнала? На върха на огромен хълм е, останалото лежи в краката му… Е, зависи май от гледната точка, въображението и вътрешното желание на човека.

Дочу ромон на поточе.

Къде има течаща вода в спокойната равнина?

Шумът се засили. Идваше отляво. Там, на известно разстояние, равнината се изду. Мехурът нарасна и се устреми нагоре. Оранжевото вещество потече надолу като буен водопад. Изплува огромна сграда — „Корпус В“. Масивният куб закри голяма част от бледия хоризонт. Прозорците, тъмни или светещи, призивно подканяха: „Ела при мен, ела при мен, трябва ми мисълта ти, аз ще ти дам сигурност…“

„Тази грамада“, помисли Станьо, „не може да бъде мръдната лесно от мястото си. Веднъж вляза ли вътре в системата и седна ли зад бюрото, нищо не е в състояние да ме изхвърли.“

Помисли го и веднага побърза да се усъмни. В какво — сам не успя да определи. Видяното преди миг бе постъпило в подсъзнанието, където бе предизвикало тревога и вътрешно напрежение, но още не бе дало кълнове по-нагоре. Предпочете да възприеме станалото по-скоро като оптическа илюзия, като гигантска холограма, отколкото като материална действителност. Здравият разум не допускаше подобно тълкуване, а съкровените стремежи направо го забраняваха. Сграда, изградена върху движещи се пясъци, не би могла да осигури нужната стабилност и равновесие.

Самотата предразполага към размисъл, а когато мисли, се чувства самотен и изоставен. Там времето ще бъде запълнено в задължителни срещи, приятни разговори, няма да мисли и няма да бъде сам, сам, сам… самотен, самотен… самотен… са-а-а-мо-о-о-тен.

Последен се показа главният вход. Контрастираше драстично с футуристичната правилност и скромност на куба. Колони в изискан дорийски стил, украсени с антични смеещи се маски, подпираха причудливата предпазна козирка. Стъпалата от три страни се изкачваха до обширна площадка, увенчана в двата си края с масивни скулптури на излежаващи се лъвове с гордо вдигнати глави и очи, вперени в незнайна далечина.

Подобни учреждения, дори когато се различават съществено, имат нещо общо, което ги свързва в едно неделимо и свещено цяло. Точността е основен принцип — може нищо да не правиш, но го прави навреме! Култът към личността е нещо съвършено незначително пред преклонението към часовниковата стрелка.

Запъти се към входа. Душата му се извиси и изпълни с онази нервна радост от сладостното предчувствие за отмерено и достойно преживяване. Но нещо така се промени, че това го накара да спре. Погледна надолу към краката си. Белезникавата оранжеволилава маса се оказа полупрозрачна. В дълбочината, почти на пределната видимост, се забелязваха черни квадратни рамки със заоблени върхове. Наредени една до друга, те образуваха безкрайна монотонна мозайка и навяваха безпричинна скука. Когато тръгна напред, тази решетка го последва и не само това — тя дори го изпревари. Реши да я настигне и се затича, не много бързо, лек тръст, подходящ за годините му, достолепен и солиден.

Квадратите се свиха, контурите им изтъняха, повдигнаха се нагоре и полетяха пред него така бързо, че се сляха в еднообразна повърхност, много подобна на разстлан и грижливо изгладен ситен пясък. Обкръжаваше го пустиня, в която бавно потъваше.

Хоризонтът се измени, стана заплашително червен като пред буря, повдигна се нагоре, заприлича на огромна вълна, готова да се стовари върху човека и да го погребе жив.

Станимир спря изпотен от връхлитащия зной.

Квадратчетата също спряха, потънаха и веднага се уголемиха. Дюните изчезнаха. Но потта остана. Само че сега „Корпус В“ изглеждаше смален, сякаш се бе отдалечил. Нима бе възможно? Зададе си въпроса и не се реши да си отговори. Трябва да бърза, да бърза, та той закъснява, не може да си го позволи още първия работен ден… Това прави такова лошо впечатление. По-късно…

Но какво да прави, като се отдалечава?

Усещаше задухата на миналите дни, несбъднатите мечти и погребаните надежди в разпадналите се пясъчни замъци. Илюзия ли беше светът, в който бе попаднал?

Спомни си една нелепа сентенция:

„Спазвай правилата на уличното движение и ще бъдеш прегазен на тротоара!“

Да опита още веднъж?

— Колега — сепна го приятен, малко дрезгав глас, — някакво затруднение ли имате?

Дружелюбният тон едва не подведе Станимир. По човешки му се прииска да разкаже за объркването си, отвори уста, но се овладя в последния миг:

— За пръв път идвам тук на работа — обясни той, — оглеждам се и свиквам с обстановката. Трябва да си призная — много е необикновена и ми трябва повечко време да я възприема като нормална.

— Радвам се да срещна нов колега. Аз се казвам Атанас Николов Марков. Прекарвам дните си на 103-тия етаж в отдел „Вътрешно благоустройство“. Щом свикнете с обстановката, елате ми на гости. Мисля, че ще намерим подходящи теми за разговор и добре ще си прекараме времето.

— С удоволствие — съгласи се веднага Станьо.

— Довиждане. Пожелавам ви приятна работа. Не бих искал да изпадам в положението на човек, който все дава съвети на новопостъпилите си колеги — знам от собствен опит, че никой не ги изпълнява, чакат да се опарят — но ще ви обърна внимание на левия лъв. Дръжте го непрекъснато под око. И още нещо — гледайте как постъпвам аз!

Той се затича с гръб към Сградата. Въпреки това се приближаваше към нея! Появиха се и други хора — всички с гръб към Сградата. Спокойни и достолепни те достигаха стъпалата, обръщаха се, изкачваха се по тях и изчезваха във входа, който ги поглъщаше като огромна паст на акула и не пускаше нищо обратно.

Станимир последва примера им в обърна се и затича. Квадратите се запревъртаха и го изпревариха. Левият лъв ли беше? Изви глава — ама че неудобно, определи посоката и хукна; нямаше много време. Отклоняваше се вдясно. Следователно, другият лъв е левият. Сега вече държеше посоката точно!

Не успя да спре навреме и се спъна в най-долното стъпало, залитна и седна на камъка. „Стигнах“, радваше се душата му. Болеше го от удара и от успеха. Изправи се, стъпи здраво на земята и тръгна към широкия вход, където влизаха добре облечени гражданки и граждани.