Красномир Крачунов
Сградата (21)

5.

6.17.2089 (петък) 8.00 h

… И да искаше, Димитър не би могъл да мине през друга врата. Началниците винаги намират подходяща възможност да внушат съответното си желание в съпротивляващ се мозък на подчинен. 512. Номер на врата в техният коридор. 400. Етажът, на който се намира техният коридор. По-нагоре е само таванът… Изпълни без служебно усърдие наставленията и се оказа на помощните стълби. В сектора нямаше хора — биоиндикаторът твърдо стоеше на нула.

Това го учуди и го накара да се замисли.

Остави се да го води интуицията. Вярваше не толкова в нейната сила, колкото на обстоятелството, че беше напълно неосведомен; следователно най-прогностичен. И, както обикновено постъпваше в подобни случаи, насочи се към най-близката врата. Влезе и веднага се озова пред кабинета си.

На масата намери едно донесение.

Вдигна листчето и го поднесе близо до очилата си. Така бе свикнал отдавна, така постъпваше и до ден-днешен. Уж вдълбочен в текста, а всъщност прикриваше лицето си, да не би случайно да издаде с някаква мимика чувствата си. „Примитивно“, обичаше да казва мислено, но често помагаше.

Извади книгата за входящи материали и старателно описа документа, даде му съответния номер, след което го постави в папката с надпис „Белязан атом“.

Според отдавна установения и канонизиран до последния детайл сутрешен ритуал, започна да си прави кафе. Погледнати отстрани, движенията му бяха най-обикновени, може би само овладени до автоматизъм, но ако някой би успял да проникне в душата му, с учудване би разбрал, че това е време на медитация, размисъл без мисли, само с емоции, подредени в умерена гама на доброволен песимизъм.

Горещата течност бе ливната в чашата.

Време бе за следващото удоволствие.

В предишните години, още в онези добри времена, когато не бе имал неблагоразумието да постъпи на работа в Сградата, седеше зад бюро и заедно със събуждането на мозъка си приемаше поредната порция писани на хартия новини.

Сега, лишен от щастието да разлиства шумолящите вестници, бе принуден и отдавна привикнал да ги замества със съзерцанието на почти непрестанно мълчащия телефон. След като изми чашката и прибра употребяваната апаратура за варене, се замисли какво да прави по-нататък. Размести няколко папки по бюрото, отвори вратичката вдясно и се зарови в хаоса, докато не измъкна от планината хартия лъскаво списание с блестяща външност. Заразглежда съсредоточено голите женски тела и вместо желание, потенциално лесно осъществимо, започна да разсъждава за служебни проблеми.

Всъщност обичаше този начин на живот. Сградата, с необичайната си организация и стриктното изтласкване на бита от съзнанието, му допадаше с простотата на взаимните отношения и подредеността на битието. Някога бе имал жена и деца — момче и момиче. Сещаше се за тях, изпращаше им полагащата се част от заплатата, по някой друг подарък и дори писма, но за него те бяха нещо далечно, неосезаемо и отдавна превърнало се в спомен. Външният свят не го привличаше с абсолютно нищо.

Последните събития подсказваха не много ясно, едва загатнато, че механизмът е започнал да скърца, поддържането на реда се удава все по-трудно и по-трудно, хората са изнервени и готови на всичко, а невъплътеното бъдеще се приближава с бързината на експресен влак, който наваксва допуснато закъснение.

Прецизният шахматен мозък бе разгледал разнообразни варианти и с безпощадна откровеност бе преценил вероятния им ход и завършек.

Само едно не можеше да прецени — какво всъщност желае той самият!

Реши, както винаги досега, събитията да го влачат. Няма да се противи, но няма и да помага.

Какво ли пък толкова го засягаше? Въпросът бе да се измъкне невредим, ако всичко започне окончателно да се руши.

Всъщност, даваше си сметка, че съвсем не е трудно да бъдеш отрицателен пророк. По-трудно е да убедиш околните в правотата си, особено когато нещата засега стоят солидно на местата си, но той дори не би се опитал да спори — знаеше за директивния оптимизъм, присъщ на Системата, и последиците за самия него, ако…

Съществуваха две опорни точки в приблизителното разположение на „Лимфатичната система“, в която вследствие на служебно усърдие или обикновено човешко любопитство би могъл да проникне…

Информационната система избълва новините.

Сега бе удобният момент. Прибра папките и по стар навик ги заключи, след което провери внимателно дали не е пропуснал някоя ключалка. Навлече сакото си, притисна до носа си силните очила и тръгна да излиза от стаята…

До вратата спря с ръка, почти поставена на дръжката. Постоя така миг-два, премигна няколко пъти с очилатите си очи, върна се и решително отвори желязната каса. На дъното в картонена кутия лежеше недокосван от години пистолет. Взе го, провери дали е зареден и след кратко колебание го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Прибави и две резервни пачки с патрони. Така бе по-сигурно.

Надяваше се, че няма да се стигне до стрелба. Съзнаваше, че без очила е направо безпомощен.

Тръгна из Сградата.

Порази го невероятната тишина. Никъде не се мяркаше жив човек. Празните коридори навяваха страх.

Бай Асен…

Тук трябва да е! Те бяха изчезнали в този коридор, на това място. Посока на движение 1499. Най-вероятно входът беше от дясната страна.

… Играеха заедно шах…

Долепи се до стената и бавно продължи напред. Слабото му зрение бе увеличило чувствителността на другите сетива. Долови нещо. Леко трепване. Някаква апаратура работеше на това място. Индикаторите за електрически и магнитни полета твърдо показваха нула. Оставаше му да проникне вътре. А за това се изискваше и силно желание.

… Последната среща бе испанска партия. На двадесет и осмия ход бай Асен се отклони от дебютния вариант…

— Искаш да влезеш ли? — дочу думи, произнесени съвсем тихо с машинен глас.

— Искам.

— Искаш… Искаш… Искаш…

Трептенето спря. Може би… Димитър заопипва трескаво стената. Ръката му пропадна в някаква дупка.

Веднага вкара в нея цялото си тяло.

За да искаш, трябва да знаеш.

Правоъгълната кутия с нищо не подсказваше, че има продължение.

… Ходът беше на пръв поглед доста нелеп. Само че беше трудно веднага да му измисли опровержение…

Стреснаха го груби стъпки.

— Тук някъде изчезна.

— Успял е да открие входа, говедото му гадно. Рекс, стой до стената! Излезе ли, веднага му тегли куршума!

— Разбрано, господине! — с угодлива готовност отвърна дрезгав баритон.

— Даниеле, върни се назад и през транслатора премини в съседния коридор. Трябва да застанеш до онази врата. Така ще го държите в клещи. А ти се връщаш в нашия коридор. Тръгвайте!

Тичащи стъпки.

Дълги минути мълчание.

— Ето го! Браво, Даниеле. Ние ще влезем през връхната точка. Ще го загащим този кретен. Мисля, че до пет минути ще си свършим работата.

Стъпките бяха спокойни и изпълнени с достойнство. Тишината се зареди със смърт.

… Десетина хода по-късно загуби. Бай Асен искрено се зарадва. В неговото държане нямаше нищо, което да подсказва душевен срив…

По дяволите, за какво мисли! След малко ще го убият. Да измъкне ръка и да стреля напосоки бе направо безсмислено. Онези сигурно бяха с бронежилетки, а може би и със шлемове. Трябваха му оръдия, а не това дребно пушкало. Би могъл да рискува — изскача и побягва през някоя отсрещна врата. Изненадата е на негова страна. Ако беше точно срещу него, би опитал. Десета-две от секундата допуска риска. Но крачките са под ъгъл и повече от десет. В никакъв случай няма да успее.

Единствения път за спасение е да открие врата към Лимфата и да изпревари убийците. Насили въображението си. Желанието му бе невероятно силно. Но изглежда и онези са желали, дори по-силно, и май затова не получи отговор във вид на отвор.

А времето течеше.

Сви се в един ъгъл, извади пистолета, решен да се бори докрай, зареди го и успокоен от неизбежното се постара да разтегли колкото се може повече минутите.

… Подготвен? Срещу мен? За никого не е тайна, че играят редовно шах. Следователно могат да си разменят мисли…

Минаха петнадесет минути. Според онези би трябвало вече да са го опушкали… Двадесет… Какво ли става?… Надеждата, плаха неукрепнала птичка, започна да кръжи около него.

Изведнъж стената срещу него се раздвижи и зейна правилен отвор. Очакваше да се разнесе огнен откос, но последвалата тишина го подкани да предприеме нещо. Скочи и бързо се втурна в разкрилото се помещение.

Качи се веднага в най-близкия асансьор и натисна напосоки етажа. Важното бе да се изгуби някъде из коридорите на Сградата.

Асансьорът спря, той изкочи от него и побърза да се отдалечи.

Коридорчето, някога грижливо измазано, сега прахолясало и с изпопадала от тавана боя, се разделяше на два тунела. Пое по левия — спря го желязна врата. Пое по десния — абсолютно същото. Надзърна в килиите — голи нарове, без никакви покривки.

Разгледа внимателно всички стени.

Никакъв изход.

Освен, разбира се, асансьорът. Застана пред него и установи, че се движи.

Приближи се до неговия етаж и припряно го отмина.

Пак беше принуден да чака.

Осветлението примигна и угасна. Тъмнината бе пълна. Изглежда някой изключи захранването на Лимфатичната система.

… Слаб полъх на въздуха показа, че някой беше влязъл в помещението, но се движеше така тихо и предпазливо, че не се чу дори поскърцване от иначе тъй шумния дъсчен под.

— Добре ли сте? — попита тих учтив глас.

— Никак — призна си чистосърдечно Димитър.

— Аз също — присъедини се към него непознатият. — Предупреждавам ви да не правите резки движения. Стрелям без грешка. Нося очила „Инфра-супер“ и ви виждам прекрасно.

— Какво искате от мен?

— Обърнете се наляво. Крачка напред. Опрете ръце в стената. Вдигнете ги по-нагоре. Стойте мирно. И отговаряйте на въпросите ми. Какво ви доведе тук, господин Димитров?

— В управлението подозират, че Лимфатичната система не е разрушена напълно. Наредено ми е да открия работещата част.

— Кой ви помага?

— Това не мога да ви кажа.

Последва тъп удар. Острата болка почти парализира Митко. Изненадата го накара да извика силно.

— Внимавайте как ще отговаряте. Моето търпение не е безгранично. Времето ми пък е още по-малко. Ще се наложи да бъда жесток, ако не ми помогнете.

— Човекът не е виновен. Той не подозира, че неволно донася в службата.

— Името.

— Вие ще го убиете.

— Името. Не ме подлагайте на изпитание. Името. Знайте, че когато заговоря на „ти“, ще ви застрелям като куче. Името!

— Гаранции.

— Какви гаранции?

— Че ще изляза жив оттук.

— Много са ти големи изискванията, идиот безподобен.

Воден от инстинкта си, Димитър се хвърли на пода. Прозвуча изстрел, втори, трети, автоматен откос и отчаян вик на отиващ си живот. Последният рикошет противно постави точка на погребалната песен.

Светлината трудно си проби път през барутния дим. Разкри се нелепа картина. Димитър, без нито една драскотина по тялото си, пълзеше по пода и търсеше очилата си. В едната си ръка държеше пистолет, на който не бе успял дори да свали предпазителя, с другата, дясната, опипваше прахоляка пред себе си. И сигурно нямаше скоро да намери очилата си, защото по незнайни пътища бяха попаднали в стиснатата длан на убития.

Надупченият от десетина куршума човек лежеше по очи и кръвта му спокойно изтичаше от многобройните дупки и освежаваше с яркия си цвят мизерната обстановка.

Картината се допълваше от четирима непознати, предвидливо скрили лица зад предпазни маски.

— Тоя не трябва да ни вижда — дочу Димитър познат глас.

— О’кей, шефе — отвърнаха му бодро.

„Сега ще стрелят“ — помисли Димитър.

Крак в грубо подкована обувка се вдигна и заедно с мъртвата ръка премаза крехките стъкла на очилата.

— Довиждане, Димитре!

Идеше му да заплаче. Сълзите се смесиха с едрите капки пот и си проправиха път през посипаното с прах лице. Унизен бе от страха, унизен бе от сляпата си безпомощност. Отърва се без драскотина, а това бе най-унизителното. Книжен плъх си беше, книжен си остана. Изхлипа нещо неясно — плач ли бе или стон? — и започна да овладява чувствата си.

Асансьорът отново спря на етажа. Изщракването на вратата и резките стъпки на един мъж, който изобщо не се криеше, го накараха да извърне глава. Видя една размазана фигура.

— Как успя да го направиш, Митко? — прозвуча познат до болка глас.

— Пешо! — зарадва се искрено Димитър. — Ти ли си това?

— Няма кой друг да говори с моя глас. Виждаш ли ме?

— Като неясно продълговато тяло.

— Ти ли го уби?

— Много лошо мислиш за мен. — И храбро излъга. — Исках да го пленя, но приятелите му го убиха, за да не ги издаде.

— Щом се шегуваш, значи вече си добре.

— Бих се радвал, ако бях на твоето място.

— Колко зъл си станал.

— По-лошо — отчаян. Ти как се озова тук?

Високият елегантен мъж не смяташе да отговори на този толкова естествен въпрос. Разглеждаше безизразно, с познатия си маниер на духовно превъзходство, картината на полесражението и с математическа точност запечатваше в паметта си всяка подробност. Особено внимателно се спря на лицето на Димитър.

— Добре ли си?

— Добре съм, но скоро ще се оправя.

— Малко ми е трудно да започна, сигурно ще го възприемеш неправилно, но за съжаление съм принуден да го направя. В разследването, което водя, се появи обстоятелство, налагащо известно изясняване. Трябва да ти задам няколко въпроса. Потърсих те по Системата и тя отговори, че си тук. Нямаше друг начин да те повикам, освен лично да дойда. Ще те помоля да бъдеш искрен… Разкажи ми за последната си среща с бай Асен.

— Ти?!?

— Необходимо е, Митко.

— Аз… Ами седнахме да играем шах. И нищо повече.

— Нещо особено в неговото поведение?

— Държеше се съвсем нормално, като всеки друг път. Защо ти е това? Ти също беше в стаята и много добре го знаеш.

— Въздействието върху душата на другия не става само с думи, може да се извърши и с поглед, движение, дори — мисъл. В твоя случай — чрез шахматни ходове… Не бързай да възразяваш! Постави се на мое място. Много е подозрително следното обстоятелство. Бай Асен е напълно нормален до… срещата с теб. Когато излиза от кабинета, се отправя към стола, взима си храната, поставя я на масата, качва се на същата тази маса и започва да държи разобличителна реч.

— Махай се! Махай се!

Изведнъж се усети, че държи револвер в ръката си. Махна предпазителя. Дръпна затвора. И започна да натиска спусъка.

Изстрелите изпълниха пространството и закънтяха болезнено в ушите. Миризмата на пистолетния барут бе по-особена и по-остра.

— Свърши ли с отговора си — запита незасегнатият Петър.

— Имам още един — отвърна ядно Димитър и старателно се прицели с полуслепите си очи.

Рикошетът го удари в рамото.

Захвърли ненужния вече пистолет и с разперени пръсти затисна кървящата рана.

Болката дойде по-късно и парализира съзнанието му.

— Сега ти трябва лекар — установи Петър. — Отивам да го извикам заедно със следствената група.

Излезе.

Димитър зарида.