Красномир Крачунов
Сградата (25)

2.

Бурята не успя да ги разтревожи.

Странно успокоение владееше душата на Станимир. Като нещо неестествено край него преминаваха картина подир картина и не бяха в състояние да разпалят нищо друго освен най-нормално любопитство. Попитаха тук, попитаха там и събитията им се изясниха. Спогледаха се, зашепнаха си и, водени от общия порив, се отправиха към столовата.

Изведнъж Станимир весело се разсмя.

— Спомням си — заразправя той на Вики — как веднъж нашият старшина ни събра, строи и започна да се разхожда важно пред нас. Предстоеше ни да заминем за друго поделение. Заразмахва някакво листче. „Знаете ли — запита ни той с въодушевен глас — какво е това?“ Ние мълчахме, както се полага в армията. „Това е предписание за котлова храна. Без него сте загубени. Трябва да го пазите по-добре от зеницата на окото си.“ Отново се заразхожда пред строя. „Момчета, може да загубите калашника си. Ще намеря начин да ви оправя. Оръдие да изчезне — оправям и него. Но появите ли се без предписание — гладни си оставате. Няма начин и аз да ви оправя…“ Май от утре ни отнемат предписанията.

— И гладни ще си ходим от Сградата.

— Но как?

— През Главния вход, в случая Изход.

— Ти знаеш ли как можем да го открием?

— Съвсем не, господин старшина!

— Машините работят, изменят геометрията на Сградата. Намираме се в лабиринт, който всеки ден се подрежда по нов начин.

— Станьо, трябва да отидем на първия етаж, разбиваме стените и излизаме на чист въздух. Копнея да видя нощното небе. Тези тесни пространства ме угнетяват. В мислите ми все не на място се появяват стени и тавани, безкрайни коридори. Пресичат всеки волен порив. Ние не сме болни от клаустрофобия. Тя е нашият живот. За някои хора бе удобен, за други — не чак толкова, но времето му изтече. Да вървим навън.

— Как ще го осъществим?

— Съществува един постоянен ориентир. Земното притегляне!

Той й разказа за края на Сградата и гравитационните ефекти.

— Дори и това са изменили — почти проплака девойката. — Има ли край нас нещо истинско?

— Мислите! — отговори рязко Станимир. — Мислите са най-естественото нещо на света. Нали не са материални в как ще ги направим изкуствени!

— Съществуват толкова методи да ги насочват в определено направление…

— Хайде да не се отвличаме — предложи Станьо. — Излезем ли навън, ще имаме достатъчно време да размишляваме. Сетих се за нещо, но първо да обядваме, а после ще го обсъдим.

На входа на стола малка блъсканица ги развесели. Тогава се срещнаха погледите им. Тези неща стават инстинктивно. Станимир случайно се извърна. Просто я простреля с поглед право в очите, долови природната й красота и неволно, чисто по мъжки, прекара взор по тялото й от гърдите до краката. В нея нещо трепна и сърцето й заби по-силно. Руменина покри лицето й. Тя се извърна, но тръгна след тях.

Опашката се виеше през цялата столова и вървеше бавно и мъчително. Често избухваха кавги с готвачките или между чакащите. Нахалните минаваха отпред и спокойно, наглед с волски нерви, издържаха възмутените викове на останалите. По-оправните намираха познати и им подаваха купоните, след което се изтегляха встрани и изчакваха реда си.

Мина повече от час преди да стигнат до храната. Вики взе прибори и отиде да търси място по масите. Станьо нареди чиниите с гореща супа на подноса, видя, къде се е настанила приятелката му и тръгна натам.

— Да има едно свободно място при вас — стресна го плътен глас. Беше на онази очарователна жена, с която размениха погледи.

Поканиха я и тя се настани на масата.

— Бързо след тях — прошепна Петър на Митко. — Срещнаха се. Сега ще стане интересно.

— Има ли вече смисъл?

— Май никакъв. Но може да извършим поне едно добро дело.

Подчиненият му сътрудник го изгледа с любопитство.

— Добре чу, ние секретчиците наистина сме в състояние да извършим добро дело. Надушвам скандал. 312 едва сдържа нервите си. А „Белязания атом“ е прекалено спокоен и желанията му са в друга посока.

Доста се помаяха, преди да намерят удобни места. Димитър бе с гръб към следените, а Петър ги наблюдаваше спокойно, по пряка видимост, което си имаше и своите неудобства.

— Яж по-бързо — нареждаше той, — трябва да бъдем готови за всичко.

Но той самият не бързаше да поглъща топлата и вкусна течност. Първо, не обичаше да проявява дори най-малките признаци на лош тон; второ, вниманието му бе приковано към другата маса. Аристократизмът, който в разговори отричаше и осмиваше, но на който всъщност така много държеше, се проявяваше дори в извънредни ситуации.

За щастие не се случи нищо. Силвия, така се казваше красивата съблазнителка, се оказа жена с опит и здрави нерви.

Може би щяха да се нахранят и да напуснат стола, където нещата по-лесно биха се оправили, ако не бе избухнал луд скандал на друго място. Готвачите обявиха, че няма повече храна. Опашката се превърна на буйна тълпа и обсади тезгяха. Гладните, засега относително, искаха своята дажба, а нахранените побързаха да напуснат бойното поле. На вратата стана стълпотворение. Пронизително запищя смачкана жена. Затворените по старо неписано правило крила на входната врата изхвърчаха от пантите и се понесоха над главите на хората. Разлюляха ги и те полетяха към служебната територия на готвачите. От удара се разлетяха разни съдини, а чупливите се превърнаха на безброй парчета.

Яростта бе закъсняла. Готвачите и готвачките предвидливо и мъдро бяха изчезнали през страничните врати.

Напразно по-буйните мъже ги търсеха за саморазправа. Бегълците бяха захвърлили белите дрехи и като обикновени служители се изгубиха някъде из дебрите на Сградата.

— Внимание — увереният глас от радиоуредбата усмири донякъде хората, — съобщение на Административното ръководство. Първо, напоследък зачестиха дръзките нарушения на Правилника за вътрешния ред. С цел да се пресекат хулиганските прояви и унищожаването на ценно имущество началниците на секции, подпомагани от профсъюзните председатели, да организират сплотени групи за самозащита и да не позволяват на развилнелите се елементи да вършат ексцесии. Второ, съобщаваме, че поради неизвършена доставка на енергийни мощности сме принудени от утре, 11.17.2089 г., да въведем режим на работа, четен на пет. Ще работят стаи с номера, делящи се на пет. Изключваме три от четирите асансьора. Надяваме се, че горепосочените мерки ще успокоят обстановката в поверената ни Сграда.

Реакцията беше яростно свирене.

— Не усещаш ли миризмата на дим? — запита Димитър.

— Май наистина някъде гори — разтревожи се Петър.

И други хора забелязаха дима.

— Пожар! — развика се тълпата.

Част от хората се устремиха към изхода. Няколко мъже се хвърлиха да гасят. Пламъците разцъфтяха. Стана невероятно горещо. Отнякъде изникнаха пожарникари с медните си блестящи шлемове и трескаво заразвиваха маркучи.

Кранът бе развит докрай, но вода не потече.

— Само това липсваше — простена Петър. — Давай да изчезваме.

Стихийно се оформи малка групичка, която се насочи към изхода, като мъжете разчистваха пътя от разхвърляните столове и маси, а жените — предвидливи като всяка потенциална домакиня, събираха пръснатите парчета хляб в една покривка. Утре също трябва да се яде.

Бяха девет души: три жени и шестима мъже. Познаваха се добре, само Станимир не беше виждал Петър и Димитър.

Събраха се на кратко съвещание в един от ъглите на фоайето. Пламъците на пожара се разрастваха, но достатъчно бавно, че да бягат панически. По коридорите сновяха хора и по-буйните с трясък разбиваха вратите, символ на омраза и потисничество. Действаха първично и с нищо не си помагаха. Те не съзнаваха още, че борбата бе вече за спасяване на собствения им живот.

— Какво ще правим? — запита Снежа.

— Първо да установим с какво разполагаме — предложи Станимир.

Бързо направиха опис на оскъдните вещи:

1: хляб за три дни;

2: две гарафи, пълни с вода и три празни, които се надяваха да попълнят из пътя;

3: железен лост, намерен от Марин в кухнята;

4: три сгъваеми ножчета;

5: пистолетът на Димитров, така и неизползван от зачисляването му, с осем патрона;

6: допуски от 2 до 6;

7: дребни лични вещи, полезни за външния вид и тоалета, но неизползваеми в борбата за оцеляване.

— Стратегията е ясна — заяви Драгомир, мъж на средна възраст, среден ръст и със запомнящо се спокойно лице. — Трябва да стигнем първия етаж, в краен случай втория и да излезем извън Сградата. Сигурен съм, че гори не само при нас. Скоро вътре няма да издържи ни едно живо същество. Освен това…

Някакъв тътен, изглежда предизвикан от срутване, разтърси пода.

— Слизаме надолу!

— На кой етаж сме? — запита Станьо.

— На петнадесетия! — отговори рязко Марин. — Съвсем близо сме до спасението.

— Струва ми се… — предпазливо се намеси Петър — … доколкото знам от практиката, не винаги формалните цифри съвпадат с действителните.

— Тогава?

— Всъщност Сградата наистина е голяма, но не толкова, колкото си мислим. Вярна е височината от четиристотин етажа. Докато ширината е фиктивна. Има едва четири коридора. Останалите са математически имитирани при преходите чрез транслаторите.

— Как да установим истинските координати? — запита Марин.

312 или Снежа се опита да се успокои и да се овладее. Гледаше Станьо и с мъка превъзмогваше налитащото желание. Петър добре разбираше какво я мъчи и трескаво премисляше как да я предпази от внезапно избухване. Засега бе възможен само един начин — да й възложи някаква работа.

— Някой от вас да е бил тук по време на строежа? — запита целенасочено той и не се изненада, че се обади Снежа:

— Аз бях в бюрото, проектирало електрическите инсталации — поясни тя. — С какво би ни помогнало това?

— Доколкото си спомням — обясни Димитър, без да се впуска в подробности, — разпределителните кутии на етажите носят номера, съвпадащи с истинските. Може ли да ги намерим?

— Веднага ще опитам! Някъде наблизо бяха!

Всички се разпръснаха по протежение на стените и внимателно зачукаха. Марин откри кутията. Събраха се край него. Петър с едно движение на лоста откърти капака.

— Къде са номерата?

— Сега ще проверя. — Хубавата жена се надигна на пръсти, при което полата й се изопна и очерта стройните крака. Когато се извърна, лицето й беше пребледняло. — Намираме се на двеста осемдесет и петия етаж.

— Лъжеш, мръснице! — развика се Мария. Тази жена изглеждаше доста възрастна. Бе пристигнала заедно с Драгомир и досега не беше се обаждала. Напълно си изпусна нервите и продължи: — Лесно ти беше навремето да минаваш от шеф на началник и обратно. Загуби си привилегиите. Иска да ни умори!

Жената изведнъж се тръшна на пода и пронизително зави. Виковете отекнаха между стените на етажа и се понесоха по коридора.

Пръв се съвзе Стоян, колегата на Станимир. Наведе се и рязко й удари два силни шамара. Жената учудено го изгледа. По-важно беше, че млъкна веднага.

— Тишина — обяви Марин. — Остава да изберем шеф.

— Стига глупости — разкрещя се отново Мария. — Ние загиваме, а вие се борите за власт!

— Млъкни — просъска Стоян и надвисна застрашително над нея.

Тя уплашено си вдигна за защита ръцете и го послуша.

— Предлагам — продължи Марин, — всеки от нас на листче хартия да запише името на подходящия според него ръководител. Важно е да има шеф, водач или както щете го наречете. И никак не е важно кой ще е той.

Изборът извършиха буквално за пет минути: накъсаха листчета от случайно попаднала им тетрадка и пуснаха единствената химикалка да обикаля по кръга.

Резултат:

Драгомир — пет гласа

Петър — два гласа

Станимир — един глас

Една бюлетина бе недействителна с изрисуван среден пръст, наподобяващ друга част от човешкото тяло.

— Правилата са следните — обяви Марин: — подчиняваме се абсолютно на Драго, докато излезем във външния свят.

— Да се изкачим през лимфата на 385 формален етаж — предложи Димитър. — Може би оттам ще успеем да слезем. Асансьорът е подходящ за нас — събира десет души наведнъж.

— Да тръгваме — заповяда Драгомир.

— Нека Вики ни води — намеси се Петър, след като обясни накратко какво представлява лимфатичната система.

Тръгнаха.

Асансьорът ги прие гостоприемно и тръгна нагоре по своя път надолу. Слязоха на избрания етаж и веднага се насочиха към мястото на електрическото табло. По стар навик го разбиха и Петър потърси номера.

— О-хо! — викна той. — Не сме се придвижили много. Намираме се на двеста седемдесет и петия етаж.

Звънецът удари. Работният ден бе изтекъл. В правото си встъпи обичайното и неотменено влечение към вратите. Станимир хвана Вики за ръка и я притегли до себе си. Съпротивяваха се отчаяно. Но силата на сградата се оказа по-силна и един по един ги изхвърляше на помощните стълби.