Красномир Крачунов
Сградата (18)

2.

Някаква фигура се мярна в дъното на коридора. Вики пусна ръката му. Колко приятна бе нейната длан! Топлината, която излъчваше, достигаше до душата му и я правеше по-спокойна.

— Тук е — прошепна девойката. — Нека повървим още малко и да се убедим, че наоколо няма никой.

Човекът пред тях влезе в някаква врата.

— Връщаме се — заповяда рязко Вики. Изведнъж стана напрегната. Приближи се до стената и потъна в нея.

— По-бързо! — извика тя отвътре.

Станьо се гмурна в неизвестното. Попадна в някаква ниша. Стените й бяха облепени със златисти тапети с релефни геометрични фигури. Обърна се назад и остана изумен — между него и коридора нямаше никаква преграда.

— Ще ни видят — изплаши се той. — Да се махаме!

— Стой спокойно, глупчо — дръпна го момичето за ръката. — Стената отвън е непрозрачна, отвътре — прозрачна. Но не винаги се разтваря. Понякога съм се опитвала да вляза, а тя ме изхвърля. Тогава ми идеше да заплача. Това е моето гнездо. Когато се уморя много, идвам тук, сядам на пода и наблюдавам какво става в коридора. Хората минават, говорят, смеят се и не подозират моето присъствие. Понякога им се обаждам, но те не ме чуват.

Някъде наблизо хлопна врата.

— Вляво — в отбеляза Вики, — да видим кой ще мине.

Беше жена. Вървеше извън пътечката. Токчетата й тракаха отчетливо по каменната мозайка. Премина край тях и Станьо срещна очите й. Порази го синята им дълбочина. Но колко бързо отминаха и не му дадоха отговор.

— Хареса ли ти? — запита Вики. — Това е Соня от картографията. Искаш ли за те запозная с нея?

— Ти повече ми харесваш.

— Ш-ш-ш-ш-т! Не ме лъжи.

Този път гласовете дойдоха отляво. Групичка мъже бързаше по своя път. Стъпките им се заглушаваха от пътеката.

— Подписахте ли препоръката?

— Още не съм стигнал до нея.

— Какво толкова чакате? Откога съм ви наредил, помните ли?

— Човекът не ми харесва.

— Гледай го ти, не му харесвал. Ами ако ти започнеш да не ми харесваш!

Събеседникът му не отговори, само се намръщи.

— Утре сутринта искам подписаната препоръка да е на бюрото ми! Ясно ли е?

— Ще се постарая.

— Отговаряйте по-точно.

Те завиха някъде по коридора и гласовете им се загубиха.

— Тези искрени ли са?

— Какво искаш да кажеш, Станьо?

Той я притегли до себе си. Отпуснаха се на пода. Облегна се на стената. Вики сложи глава на рамото му. Така виждаше профила на лицето й, усещаше лекия аромат на фин парфюм и долавяше тихото й дишане. Погали я по косата и докосна с устни връхчето на ухото й. Тя не помръдна.

— Приемам го за лицемерие. Ти помниш ли нещо от присъствието си на работното си място?

— Да не говорим за това.

— Слуша ли ни някой? — запита Станьо и я хвана за ръката. — Страх ли те е?

— Има негласни споразумения, които се спазват от всички.

— Но изрична забрана няма.

— Така е по-вълнуващо.

— Изобщо не те разбирам.

— Прекрасно е да не знаеш всичко. Случват ти се разни работи и то не винаги неприятни. Животът иначе е така скучен, особено когато е предварително определен.

— Но това е нашият живот!

— Носи се слух, че влизайки вътре в стаята, биваме хипнотизирани да забравим. След време с една дума или израз, кодиран по специален начин, ще си възвърнем паметта и изведнъж ще се обогатим.

Вики се притисна до него, извърна се и го целуна. Докосването бе нежно и вълнуващо. После стана силно и всеобхватно. Ръцете му се плъзнаха по тялото й нагоре, надолу и се опитаха да влязат под дрехите й.

— Недей — помоли го тя, — довечера няма да мога да спя.

— Нима ние спим?

— Когато съм разтроена или възбудена, почивката, нека така я наречем, не ми се удава. Пристигам сутринта като разглобена. Затова предпочитам да завършвам работното време уморена, отпусната и спокойна…

— Как попадна тук?

— Съвсем естествено. Работех в една база за развитие. Отначало беше самостоятелна, после я трансформираха в отделно звено към един голям комбинат, обединиха ни с институт и накрая съкратиха половината от местата. Попаднах в числото на неудачниците. Минахме през профсъюзна комисия и за компенсация ни предложиха по нещо… Така стана. А при теб?

— Предложиха ми да постъпя на място, където мога да напредна. Какво друго ми оставаше, освен да се съглася? Правилно ли постъпих? Сега не мисля за това. Друго е по-важно. Променил съм се. Даже не съм усетил как е станало. Някога се наслаждавах на живота, четях много, размишлявах, изучавах и когато ми се удаваше, не се отказвах от удоволствията. Нещо ме изсуши и постепенно в мен остана само един стремеж — да се издигна. Защо, как, на каква цена — не се и замислях. Е, не съм бил чак толкова праволинеен. Спазвах някакви морални норми. И на никого не съм направил зло… Дойдох тук с единствената мисъл, че ще успея в кариерата. Сега знам, че съм попаднал в нещо необяснимо, неразбираемо. Опитвам се да го разгадая — някои навици от младостта ми още са се запазили. Същевременно инстинктът ми казва: „Бягай, тук е опасно!“ Само че не виждам никакъв изход.

— Аз трябва да тръгвам — прошепна Вики.

— Къде? Наистина ли е необходимо?

Тя нежно се освободи от ръцете му и се изправи. Погледна я отдолу, изпита желание, което го овладя цял. Изправи се до нея, повдигна косите й, дълго я целува по ушите и врата и бе щастлив, че тя му отвръща.

— Стига — спря го тя. — Да се измъкваме. Ако искаш, можеш да останеш. Стената пропуска в обратна посока по всяко време. Мисли! — тя изведнъж се обърна към него и го погледна право в лицето. — Трябва да се измъкнем от Сградата. На всяка цена. На всяка цена…

Последва нещо, което и двамата не очакваха. Прозвуча писък, не много силен, но достатъчно, за да ги стресне. Обърнаха се към източника.

Стената зад тях се раздвижи, разтвори и примамливо ги подкани с ярка светлина.

Хванати за ръка, двамата влязоха вътре.

— Дали ще успеем да се върнем? — запита се Станьо.

— Разправят се страшни истории за безследно изчезнали хора — отговори Вики.

Беше късно. Вратата зад тях се затвори. Намираха се в тясно и не много високо помещение.

— Та това е асансьор! — досети се Вики. — Странен е. Такъв не съм виждала досега.

— Накъде да потеглим?

— Нагоре. Но как ли се управлява?

— Нарисувана е ръка — досети се Станьо. — Постави си дланта тук с пръстите нагоре… Ха, тръгнахме!

— Движението почти не се усеща.

На таблото запримигаха цифри.

— Брой етажите — каза Вики. — Жалко. Спря. Май по-нагоре не може. Изкачихме се на сто и петия етаж. Да слезем ли?… — тя обърна длан. — Стоп! — дръпна си неочаквано ръката. — Какво ще кажеш отново да се изкачим до сто и петия? Слизаме там и се връщаме в коридорите на Сградата.

— Съгласен съм. Стига да успеем.

Асансьорът послушно разтвори дверите си.

Нишата на този етаж се оказа пълна с изпочупени мебели, изкривени пръти, връзки рола със забравени тапети и много-много камъни и парчета от тухли.

По коридора преминаваха хора, разговаряха шумно, смееха се и не бързаха да се прибират по стаите.

— Да се върнем — предложи Станьо. — Тук няма да можем незабелязано да излезем в коридора.

— Добре — съгласи се Вики.

Но се оказа невъзможно. Асансьорът не отвори врати. Може би го нямаше, може би часът не беше подходящ, може би на този етаж не качваше хора.

— По дяволите! — ядоса се Станимир. — Е, да вървим.

Но преди да тръгнат огледа Вики — облеклото й изглеждаше изрядно. Тя го провери за същото. Можеха да се покажат пред хора. Той стисна ръката й, която още държеше, пусна я и решително премина през стената. Вики го последва.

Веднага тръгнаха към стълбите, а Вики започна да му разправя за приятелите си.

Не разбраха дали някой ги забеляза, но дори да бяха разбрали, нямаше да му обърнат никакво внимание.

* * *

Осведомител №307. Донесение: Извънредно

05.17.2089 (четвъртък). Време: 11.31.

Днес бях свидетел на интересно събитие. Движех се с приятелката си Бернара Стоянова по коридор А–62 на 105-ти етаж между стаите 632-А–62 и 62, когато видях от стената, между срещулежащите стаи да излизат мъж и жена.

Поради наличието на придружител не успях да ги проследя.

Приложение: Видеокасета № 9925-А–341.

* * *

— Мисля — спря се Вики пред асансьора на неговия етаж, — че трябва да се разделим. Временно — добави тя, като видя недоволството, изписано ясно на лицето му, — докато свърша две-три поръчения.

— Кога ще се видим отново?

— Предполагам, че на обяд в стола, ако успееш да си намериш купони. До дванадесет продават във фоайето. Имаш на разположение цели осемнадесет минути.

Тя си тръгна, после се обърна и рязко се върна.

— Казват — заговори съвсем тихо Вики, — че служителите с допуск–4 и нагоре притежават привилегията да… как по-точно да се изразя… да преживяват и да помнят събитията в работните си стаи.

— Сигурна ли си?

— Понякога и в най-нелепите слухове има значителна доза истина.

— Ти кой номер допуск имаш?

— Три. И то без никакви изгледи за повишение.

— Защо?

— Най-традиционната причина — погледна го тя насмешливо. — Май не се сещаш? Добре, ще ти го кажа направо. Шефът иска да спи с мен. Но какво да правя, като не ми харесва, а? Ти ще ме посъветваш ли нещо?

Станимир вдигна неопределено рамене. Едва не отговори с натрапващото се: „Опитай!“, но като си представи, че е в чужди обятия, че някакви груби, кой знае защо подути от тлъстина ръце, я прегръщат и стискат силно, стана му неприятно и досадно.

— Най-малко аз мога да ти давам съвети.

Тя се усмихна, махна с ръка и си тръгна.

— Чао!

— Чао!

Той дълго гледа след нея с надежда и горчивина.

Все пак тръгна към фоайето.

Мъчеше го едно, а се замисли за друго. Каква всъщност е истината: съзнанието е разделено на няколко части, съществуващи самостоятелно, без да допускат преминаването на изживените събития една в друга? Та това е равносилно на наличието на няколко несвързани субекта в едно тяло, разделени според времето (денонощието). Такова допускане води до абсурд. Веднага си създаде пример: в коридора е бунтовник, в работните помещения — служител на спецотдела; сам себе си проследява и се арестува. Възможен вариант: в едното си съществуване помни всичко, в другото — само работата; така в интерес на работата бит и всекидневие се отстраняват хипнотически. А в бита помни всичко и се надсмива над ограничените си подличности… Може пък да е една личност, а да се управлява съня и съзнанието: прекъсва се и се възобновяват в изгодни за Системата мигове. Но тогава възниква съвсем различен въпрос: Защо? И отговорът е невероятно труден.

Размина се с някакъв човек. Инстинктивно се обърна. Другият направи същото. Беше неговият шеф. Нямаше как, спря се и учтиво го поздрави.

— Радвам се, че те виждам — гласът на шефа звучеше иронично. — Търся те от сутринта. Къде се губиш?

— Ходих да пия едно кафе — отговори стандартно Станимир. В този въпрос няма заплаха, по-скоро бе следствие от обичайната практика, при която едни карат други да работят, а те се противят, без да се съпротивляват явно.

— Така ме завъртя шайбата — заоплаква се шефът, — че дори не съм пил кафе днес. Слушай сега. Налага се да отидеш при Дончо Маринов. Познаваш ли го? Началник е на секция „Стандартни обекти“. В този плик е документът, който той трябва да прочете и да даде становище. Обеща ми да го направи за три дни. Помни, че след три дни ти трябва да го вземеш подписан и с готово становище. Друго — намери Кирил Георгиев, стая 513, и му предай, че съветът започва точно в петнадесет нула нула. Ти също трябва да присъстваш на този съвет. Ще се проведе в нашата стая.

— Добре. Така ще се запозная с тези хора.

Разделиха се. Станимир се запъти към Маринов, после се размисли, обърна се и се отправи към фоайето. Нареди се на опашката, изчака и успя да си купи купони в последния миг. Мъчеше го глад, а и желанието го тласкаше към стола.

Десетина души вече чакаха пред гишето…

Нахрани се, но Вики така и не се появи.

Тръгна да изпълнява задачите.

Застана пред вратата, бавно изчете номера и като се увери, че правилно е намерил необходимото му място, хвана дръжката и с нежелание влезе вътре…