Красномир Крачунов
Сградата (20)

4.

В понеделник сутрин е съвсем различно от другите дни. Осъзна го, веднага щом се оказа в коридора. Хората се бяха подредили в две редици точно на пътеката с гръб към него. Потърси с поглед мястото си и веднага се постара да се намести незабелязано в строя. Секцията беше налице, начело с началника.

— Уважаеми дами и господа — прозвуча тържествено от високоговорителя, — днес поставяме начало на нова традиция, чиито корени се губят в древността, а в някои предприятия в Япония се спазва и до ден днешен. Комисията по ритуалите сметна за нужно да препоръча на ръководството на Сградата да изпълни желанието на колектива всеки понеделник всички сътрудници тържествено да изпълняват Химна на Сградата. Моля ви, колеги, пейте с нас.

Тържествената музика плени душите. Станимир се изпъна и запя заедно с другите. Думите не стигаха до съзнанието му, но пък и не беше нужно. Екстазът го издигна до небесата. Има само един свят в светът на Сградата, и той е негов служител, верен и неподкупен.

Музиката свърши, хората се разпръснаха.

Станьо се отправи към лавката. Нареди се на опашката и в него още дълго вилня възвишеното.

Ориентация:

етаж: 312

коридор: 47

стая: 517

означение: 312 047 517

посока: +

Последното означаваше, че асансьорите вървят в посочената посока, а стълбите — наобратно. Транслаторите си остават засега неизменни при всички преживени реорганизации.

— Разбра ли — дочу глас пред себе си, — днес закуските не са пристигнали. Пепи, лавкаджийката, обяви, че ще прави само три вида кафета и шест вида сандвичи.

— Казват, че дните щели да бъдат четни и нечетни.

— Доживяхме и това.

— Изгоряла била трансформаторната подстанция. Поради конструктивна недомислица при ремонта е необходимо да се изключат половината мощности на резервното захранване.

— Кога ще почне ремонтът?

— Знае ли някой. Пепи, три кафета с каймак, два сандвича с луканка и кайзер, сок от манго и три кутии цигари „Малборо“, но от онези с тигърчето в надписа. Два шоколада „Крава“, „Аерошоколад“ и три „Спътника“. Добави две пакетчета стафиди, ехо и три с бадеми „Юпитер“. На подноса да има четири салфетки-президентки.

— Много неща поръчваш, Жоро!

— Взимай, докато има. Като гледам как се опразват лавиците, скоро ще останем само на турско кафе и сандвичи със сирене и малко салам.

— Що пророкуваш като сляпа врачка.

— Не викай бедата, тя сама ще дойде.

Жоро тръгна и по пътя към изхода някой му подложи крак, нещата от подноса полетяха към пода, а мъжът скочи и се хвърли да бие шегаджията. В настъпилата суматоха удари съвсем друг човек. Развихри се буря. Разкрещяха се жени. Задрънчаха счупени стъкла. Трикрака масичка се намеси в схватката и незабавно пострада — строполи се на земята и жално заплака, докато я трошаха безмилостно. По-яките и по-спокойни мъже се опитваха да ги разтърват. Постепенно ги изтласкаха извън лавката, където стихията се разтече по коридорите и стълбите. Оформиха се три-четири двубоя, които, неподхранвани от живото любопитство на шумна тълпа, бързо затихнаха.

— Затварям — обяви Пепи. — Трябва да почистя.

— Аз ще ти помогна — появи се отнякъде Жоро.

— Я се махай, побойник такъв!

Той не отговори, а само се поухили, наведе се и започна да събира трошляците. Ушите му пламтяха, косите му бяха разрошени, а в очите се четеше наранено самодоволство и обидено достойнство.

— Видя ли кой те спъна? — запита любопитно Пепи.

— Дявол знае, има ли всъщност някакво значение, ударих първия попаднал пред очите ми.

— Беше великолепен, Жоро — приближи се до тях мъж с буйна коса, нисичък на ръст, спокоен по характер и съвсем не войнствен. По време на схватката се беше дръпнал в най-безопасния ъгъл, изгледал бе любопитно зрелището и дори сега продължаваше да се наслаждава на разигралия се скандал. — Направи само една грешка, всъщност те спъна адашът ти, Жоро Иглата…

— Като го хвана, ще му дам да се разбере.

— Ама той бил голям страхливец. Предизвика сбиването, а самият той веднага се измъкна.

Станимир побърза и той да се измъкне. Не беше последен. Двама мъже продължаваха необезпокоявани да си пият кафето, групичка жени оживено обсъждаха случката. На вратата се сблъска с елегантен мъж. Въпреки средния си ръст, новодошлият имаше внушителна фигура, и някак от самосебе си събуждаща респект. Дрехите подсказваха служител от по-висш ранг.

— Какво е станало — запита влезлият с остър глас и очите му веднага се насочиха към Жоро.

Онзи се сви, смали, на лицето му се появи смирено изражение и кротко отвърна:

— Имахме малък спор, господин Диборчев.

— И чашите са се пръснали на парчета от яд?

— Как познахте. Първо се изчервиха, после заплакаха и накрая се пръснаха.

— Добре. Изчистете помещението. Донеси ми едно кафе със сметана в стая 472. Отвори ми се прозорец в работата и бих желал да споделя с теб някои от малкото си знания по служебна етика.

Станьо побърза да се махне. Помоли се на Сградата да изпълни едно негово желание, само едно за днес. „Поискай и ще ти се даде“, е казано в Светото писание. Бе разгръщал на младини Библията и, воден от колекционерска страст, бе вадил и подреждал ярки слова. По-мъдър не стана, но поне ги сипеше на място и не на място.

Изглежда Върховния сравни желанието с нечие друго и като не регистрира допълнителни ограничения, реши да не пречи, а да помогне.

Вики излезе от най-близката врата в коридора и започна да се отдалечава. Не го видя. Станьо викна след нея, но още преди да дочака отговор, се затича, настигна я, застана от лявата й страна, пое няколко пъти дълбоко дъх за успокоение и се представи.

— Виктория Панайотова Михайлова — влезе тя в тона му. — Господине, принудена съм да ви предупредя, че наложителни обстоятелства ми налагат да бъда съвсем кратка. Изключителни събития ми попречиха да дойда на срещата в петък. Дълбоко съжалявам за случилото се и затова съвсем искрено ти предлагам да плюем на задълженията и да поживеем тази сутрин за себе си. Съгласен ли си?

— Разбира се! Госпожица или госпожа?

— Госпожица.

— Госпожице Михайлова, изказаните от вашата особа мисли искрено ме развълнуваха; те съвпадат напълно с моите собствени разбирания. За дълбоко свое съжаление, съзирам една съществена трудност. Къде ще отидем?

— За това ще се погрижа аз!

Тя го поведе по коридора, по възможност по-далеч от лавката. Срещаха все по-малко хора. Накрая пространството съвсем опустя и те застанаха пред вратата на асансьора. Изкачиха се осем етажа нагоре. Насочиха се към транслатора.

— Дано няма никой вътре — помоли се Вики.

— Ще се заключим ли?

— Не ставай глупав. Подобно нещо в Сградата е абсолютно недопустимо. Да си забелязал някъде ключ или ключалка? Тези отгоре те разпознават било по допуска, било по тебе самия, и определят — според тях правилно — дали да ти отворят или да оставят вратите плътно притиснати.

— По-добре затворени, отколкото изхвърлени навън като проскубани котета.

— Принудена съм да ти съобщя, че последните думи не успях да чуя. И те моля като добър приятел и разумен човек да не ги повтаряш. Поне не тук. Разбра ли ме?

— Пропуснах да схвана същността на мисълта ти, но като мъж се подчинявам на женските капризи. Често това е доста по-приятно, отколкото си го представяме.

— Мъжете винаги са с едномерно въображение — ухапа го Вики. — Стигнахме. Вляво — изкомандва тя.

Влязоха в транслатора.

Вики провери врата подир врата дали вътре няма друг човек — без значение от пол и възраст.

— Хващай — отново прозвучаха твърди нотки в гласа й. — Дърпай!

Кабина 5+ се измести, скърцайки, и разкри зад себе си неправилен отвор в стената. Двамата побързаха да влязат вътре и веднага придърпаха обратно кабината.

Стана тъмно. Светлината проникваше така оскъдно през недобре допряната кабина, че очите трябваше дълго да привикват. Вики се заслуша дали няма още някой в транслатора. Станьо усети засиленото й дишане, миризмата на лек парфюм и приятната топлина на тялото й. Ръцете му, без да го питат, здраво я прегърнаха. Тя потрепера, рязко се изви и устните им се намериха.

— Да вървим — прошепна тя, когато се освободи. — Внимавай, тук е пълно с най-разнообразни отпадъци: тухли, тръби, проводници и разни ръждясали железа. Ш-ш-шт!

В транслатора нахлуха няколко души. Високите им гласове се разбиваха в стената и достигаха до ушите на Станьо в някаква неясна гъгнеща форма. Затряскаха се врати. Стържене на търкащо се желязо подразни нервите. Глух тъп удар, втори, трети… Последва някаква ругатня и всичко затихна. Впрочем не. В помещението имаше човек. Стъпваше тихо и предпазливо като котка по време на лов. Присъствието му по-скоро се предполагаше, отколкото усещаше. Прекалено дълго се въртя около тяхната кабина, преди да напусне транслатора.

— Уф! — въздъхна облекчено Вики. — Отидоха си. — И се запромъква в тъмнината. — Ох, винаги се удрям в нещо — оплака се тя. — Казвам им аз на моите приятели да разчистим тази стая, а те все се съгласяват, но нищичко не правят. Няма светлина, оправдават се, сякаш това е по мъжки нормално. Едно фенерче не могат да намерят.

Тя напипа в тъмното дръжката на вратата пред себе си и съвсем леко я натисна. В пълната тишина скърцането им се стори като надуто до последен предел, гърмящо радио. Разкри се правоъгълен отвор, през който проникваше слаба светлина.

— Тук вече никой няма да ни чуе от транслатора — обяви високо Вики. — Можеш да бъдеш напълно спокоен. В безопасност сме. Ако срещнем някой, той ще бъде наш приятел. Те ни очакват.

Влязоха в невзрачно помещение с голи неуютни стени. Единствената мебелировка бяха пет разклатени стола, изпокъсан диван и разнебитена кухненска маса без половин крак, заместен успешно с избелели тухли. С тази мизерна обстановка контрастираше ярката светлина на разкошен еднолампов полилей.

— Това е нашето тайно гнезденце — с гордост обяви Вики.

— Скоро ще стане явно — иронично изрече някакъв мъж, който се надигна от дупката на дивана.

Изглеждаше млад и уморен. Косата му беше пораснала доста извън нормите на Сградата. Той протегна вяло ръка за поздрав. Усмихна се, но само с ъгълчетата на устата си.

— Приятно ми е да се запозная с вас — отвърна на поздрава Станьо и на свой ред протегна ръка. — Станимир.

— Иван. Аз нямам нищо против вас, Станимире. Разсъждавам от общи позиции. Не напразно древните са казвали — знае ли един човек, тайната си е тайна, знаят ли двама души, тайната се знае от цял свят. Сигурен съм, че ти няма да споделиш с никого, или ще го направиш с някой много близък приятел. Той — с друг, също така близък… или любима. В крайна сметка ще знае здравото общество на Сградата и покрай него безбройните нехранимайковци и подлизурковци, готови користно или безкористно, от любов към занаята, да изпратят съобщение, със или без подпис, до съответните органи.

— Престани, Джони — смъмри го една от двете жени. — Аз съм Ирен, това пък е Луси. Ради, Стефан, Мартин и Киро. Приемаме те с радост. Приятелят на наш приятел е наш приятел. Любимият на наша приятелка не е наш любим, но може да мине за приятел. Това, което е писано, ще стане, независимо дали желаем или не.

На масата се появиха две бутилки с ярки етикети и забранени питиета, които бяха незабавно разлети по пластмасовите чашки-еднодневки. За мезе — купчина фъстъци.

Разговорът течеше непринудено.

По едно време Станьо спомена за боя в лавката.

— Сигурно този Диборчев ще накара Жоро няколко пъти да мине през вратите.

— Че защо? — запита Ирен.

— За наказание. Какво по-страшно от това да ти вземат от живота?

— Така ли мислиш? — намеси се Иван.

— По себе си съдя.

— В това се състои грешката ти — категоричен бе Иван. — Важни са три неща: вина, наказание, изкупление. Вината на Жоро е ясна. Но съвсем не е ясно наказанието. Защо според вас толкова често се използват такива наказания като мъмрене, порицание, строго мъмрене и т.н.? В Системата всъщност няма истински наказания. За всяко провинение следва напомняне — ние бдим, не се разпускай. Виновният не бива наказван. А вината остава. Няма наказание, няма престъпление. Аз, ти, той, ние нищо не сме направили, а вътре в нас блика чувство за вина…

— Истинското наказание — продължи след малко Иван — всъщност е едно: изключване от Системата. И за нас е по-страшно от всичко друго, не толкова защото е ненадейно и извън регламента, а защото макар и безболезнено, ни изхвърля извън общността, чиито членове сме и от чиито блага така или иначе се ползваме. Готови сме да понесем всички унижения, но да останем вътре. Затова, когато грешим, се стараем да не грешим много. Сами себе си обуздаваме. Без вина си влязъл и се чувстваш виновен. Ето висшата философия на Администрацията. Пия за това невероятно достижение на Цивилизацията!

Пресуши на един дъх чашата си.

Станьо предпазливо навлажни устни.

— Време е — подсети Киро.

Хората един по един напуснаха гнезденцето си.

Хубаво е да се отпуснеш в приятна компания. След много дни безпросветно скитане из коридорите душата ти се освобождава от тревожния баласт на изтерзаните нерви. Но остава и някакво неудовлетворение. Искаш да научиш нещо повече за Сградата, а се сблъскваш с общи разсъждения и свободни разговори.

Измъкваха се по стълбата надолу, когато над тях или под тях се раздаде пронизителен шум. Приличаше на болезнен човешки вопъл. Но се долавяше определена метална нотка, подсказваща машинен произход. Стените се разтрепериха. Ситен прах се посипа от тавана. Симфонията завърши с тъп удар…