Красномир Крачунов
Сградата (22)

6.

9.17.2089

— Какво беше това? — изплаши се Вики.

— Не знам — отговори Станьо. — Друг път чувала ли си подобни шумове?

— Никога.

— Защо не спират?

— Можем само да гадаем.

— Да излезем ли?

— Трябва. Наближава обед.

— Гладна ли си?

— Много.

Избутаха кабината на мястото й.

— Ела — предложи Вики, — да опитаме още нещо.

Хванати за ръка, двамата влязоха в същата тази кабина и после се отправиха към изхода.

Някакъв солиден господин ги изгледа неодобрително, след което се насочи към избраната кабина.

Двамата влюбени минаха заедно през вратата.

— Успяхме! — зарадва се Вики, — пренася и по двама души.

— Така не претоварваме ли механизма?

— Абе, карай да върви.

— Госпожице Виктория, възползвам се от обстоятелството, че сме заедно и си позволявам удоволствието да ви поканя на обяд.

— Господине, трогната съм от вашата покана.

Столът ги посрещна с обичайната глъчка. Наредиха се на опашката и там веднага научиха за новото събитие — нямаше хляб. Според едни всеки момент щели да го донесат, според други — песимистите, не бивало да се надяват, защото май имало повреда в хлебозавода.

Без да се колебаят, Вики и Станимир взеха ястията и се настаниха на една маса, доста отдалечена от гишетата.

— Знаеш ли — започна Вики, — носи се слух, че някъде в Сградата има голямо езеро.

— Истинско езеро?

— Изкуствено, но изглеждало като истинско. Толкова било голямо, че можело лодка да се кара. По бреговете му растели палми. За плажа били докарали пясък от Приморско, като предварително го пресяли. В него пуснали различни вкусни риби — така Върховния си разнообразявал трапезата. Било красиво като рай. Но много трудно се стигало до него. Запазено само за големи началници.

— Защо разправяш приказки?

— По-старите служители споменават, че имало един начин да се достигне — през Блуждаещата врата. Рядко, много рядко тя се появявала в транслаторите и който имал щастието да влезе в нея, се окъпвал в езерото, след което му заплащали за прослуженото време и му разрешавали да напусне Сградата…

— Чакай, чакай, сега си спомням. Когато се оказах за пръв път в транслатора, забелязах една врата между двете редици от кабини.

— Тя е била. Блуждаещата врата. И не си влязъл в нея?

— Че откъде да знам?

— Все пак си щастливец.

— Може отново да ни се усмихне щастието.

— Заедно?

— Как иначе!

Започнаха да мечтаят…

Заговориха за живота в Сградата, за хората, за живота извън Сградата…

— Знаеш ли за какво мечтая през последните дни? Изглежда скоро няма да изляза извън Сградата. Невъзможно е. Не е разрешено. И съществуват куп други административни забрани. Желая да погледна извън Сградата. Все някъде трябва да има прозорец към света.

— Казват, че в края на коридорите наистина има прозорци, но…

— Какво, но?

— Никога не съм била там и да си призная искрено, дори не съм имала такова желание. Нито пък съм чувала някой да го е изказвал… Странно… Секциите са разположени по средата… Тук съм от година и половина, а не съм влизала в стая с голям номер…

— Какво ще кажеш, ако опитаме?

— Съгласна съм. Веднага ли?

— Веднага. Гълтай десерта и да вървим.

И двамата излапаха тортата си.

Отправиха се към края на коридора. Когато отминаха средата му, хората рязко намаляха и скоро престанаха да ги срещат.

Обгръщаше ги гнетяща тишина.

Понякога се отваряше някоя врата, от нея излизаше човек и веднага се отправяше към средата на Сградата, а минавайки край тях, им хвърляше поглед, в който можеше да се прочете само гневно осъждане.

— Станьо — спря се Вики. — Да се върнем, а? Хвана ме страх. — Тя го хвана за ръката. — Моля те. Недей настоява повече.

— Трябва да отида.

— Защо?

— Не знам, но трябва да отида и да видя какво има там.

Тя го задърпа.

— Да се махаме.

— Хайде, стигнахме толкова далеч, нека направим още пет крачки…

Спряха. Той я уговаряше, тя отказваше. Спориха повече от десетина минути. Тръгнаха, направиха няколко крачки, а тя заплака.

— Не мога — сълзи потекоха от очите й. — Повярвай ми и не ме мъчи повече.

— Разбирам — той я пусна. — У теб има, у мен няма.

— Какво?

— Хипнотична забрана, поне така предполагам… или нещо подобно.

— Значи са ни манипулирали? И защо?

— Може би отговорът се намира в края на коридора. Разбирам, че ти няма да преодолееш забраната, а аз не съм в състояние да я премахна. Върни се в лавката и ме чакай.

Момичето сякаш само това чакаше. Извърна се и побягна. Полите на роклята й се мятаха като побеснели… И някак много бързо фигурата й се стопи в далечината.

Интересно защо бяха пропуснали да го хипнотизират? Направи няколко крачки напред и си зададе нов въпрос: какво всъщност го привлича там?

Хипноза! Но с обратен знак.

Опита да се върне и не успя.

Този, който е тръгнал по свой път, трябва да го измине докрай.

Някой го направляваше и, за да открие кой, се налагаше да извърши онова, с което в друго време не би се захванал или би поискал много по-високо заплащане. При такива мисли започваше да се срамува от себе си. Защо толкова често се съгласява да върши неща, които най-малкото са неразбираеми? А ако са незаконни или неморални? Пак ли би ги вършил?

Сега е друго, успокояваше се, докато краката му сами го носеха към края на коридора. А какво му е другото? Непонятното? Неизвестното? Или всичко е някаква игра, зад която се крие…

По дяволите!

Дневна светлина!!!

Прозорците заемаха цялата стена. Слънцето бодро влизаше вътре. Очите го заболяха от толкова много светлина. Затвори ги, задържа така няколко секунди и отново ги отвори. Приближи се. Крачките му се ускориха.

И тогава стана нещо странно.

Прозорците се уголемиха. Таванът политна нагоре, подът се изкриви надолу. Както се беше засилил, поиска да спре и не успя — инерцията не му позволи. Започна да пада. Всичко стана толкова бързо, че дори не изпита страх. Удари се в рамките. Лежеше по очи и виждаше приближаващата се с бясна скорост улица. Той пада!

Стисна очи и уплашен изкрещя.

Зачака със свито сърце, но нищо не се случи.

Предпазливо повдигна клепачи. Улицата беше далеч-далеч долу, толкова далеч, че зрението долавяше само намек за съществуването й. Размърда се. Улицата политна към него. Май беше относително. Или той падаше към нея, или тя се издигаше…

Гледай ти каква била работата.

Очите му управляваха гледката.

Отваряше ги, затваряше ги.

Време е да се измъква.

Странно бе това положение. Гравитацията го притискаше с лице към стъклото. Все едно се намираше в дъното на огромен кладенец — и то с прозрачно дъно.

Вляво видя врата. Вдясно — също. Запълзя на четири крака. Предвидливо гледаше да стъпва само по рамките. Добра се до вратата, отвори я, влезе вътре и преди да потъне в небитието, извади от джоба си табакерата и със злост я хвърли.

Разнесе се звън на счупени стъкла!

9.17.2089 (понеделник), сутринта

В кабинета на Петър Иванов цареше познатата делова атмосфера. Стопанинът се беше вдълбочил в получените рапорти и сведения. Димитър разгръщаше етюдите и от време навреме опипваше нараненото си рамо.

— Може би трябва да се отбиеш при лекаря — предложи отново, за кой ли път вече, Иванов. — Една сериозна инфекция ще те откъсне за дълго от работата. Трябваш ми след ден-два, а не след месец.

— Предпочитам да почакам — опъна се както досега Димитър и леко се намръщи от вътрешна болка. — Дните, които ще ми откраднат, са нищо в сравнение с това, което ще пропусна.

— Всичко ще се оправи.

— Прехвърлили сме лимита за разход на електрическа енергия. От утре се въвежда режим.

— И какво от това?

— Тези, които са проектирали Сградата, не са предполагали, че ще има енергийна криза. Машините, поддържащи съществуването ни, са изчислени за непрекъсната работа.

— Предвидени са резервни източници.

— Ще помогнат за известно време, но после…

— Ще поживеем, ще видим.

— Предпочитам да го изживея, отколкото да ми го разправят.

Съществуваше и друга причина, за която двамата знаеха, но предпочитаха да не споменават. Предизвикваше неприятни мисли у събеседниците.

— Способен ли си да разговаряме по служебни дела?

Димитър затвори книгата и я прибра на мястото й в библиотеката.

— Слушам те! — гласът му както винаги бе равномерен и спокоен, само този, който добре го познаваше, би се досетил, че кипи от възмущение.

— Операция „Белязан атом“ върви добре…

— Нали аз се занимавам с нея?

— Нещата се промениха. Сега аз съм шеф на операцията. Запознай се с последния телекс на Външните… Съжалявам, но си поставен под мое ръководство.

— Подчинавям се на заповедите.

— Както и аз. Та… Основните цели са осъществени. Обектът проникна в неформалната група, с кодово обозначение „А“. С негова помощ установихме достъп до Лимфата или поне до онази нейна част, която все още работи… Справихме се пътьом с един нелегален терорист.

— Установихте ли кой е той?

— Не. Кадрите, предадени ни от обекта, показват, че тази личност е взимала участие в събиранията на неформалите. Наричали са го Сашо. Не е включен в списъка на служителите. Изпратихме данните за външна идентификация. Отговор още нямаме.

— Какъв ужас само! Неизвестен в Сградата!

Не можеше да се разбере сериозно ли го казваше или иронично. Петър предпочете да не размишлява над това и продължи:

— Докладвах на шефа за резултатите. Той ни поздравява за постигнатите успехи и препоръчва да минем на Вариант-Б.

— Този обект е най-щастливият човек в Сградата. Влюбен е, отговарят му с взаимност, движи се по места, недостъпни за други… Защо не ми позволиш да си сменим местата?

— Възприемам напълно сериозно предложението ти и отговарям с твърдо „не“. Причини: външният ти вид не е много подходящ за предизвикване на спонтанни чувства, дори те да са инициирани хипнотично. Освен това ти си достатъчно добре познат сред служителите.

— Стига, де. Лесно ти е да ме обиждаш.

— Изобщо не съм искал това.

— Защо тогава го каза?

— Продължавам. Заемаш се с обекта и подготвяш акцията. Сега той се намира в нервна депресия и е близо до морален срив.

— Добре. А ти?

— Изяснявам случая „Асен“. Директорът го смята за потенциално особено опасен. „Неправилното мислене, цитирам го по памет, е донесло на човечеството повече беди, отколкото болестите и земетресенията взети заедно.“

— Дори когато са прави?

— Истината няма нищо общо с ползата и когато са несъвместими, толкова по-зле за истината!

— И твоето мнение ли е същото?

— Аз съм прагматичен човек. Имам свои стремежи и идеи, но когато няма друг начин да ги осъществя, се съгласявам с властващото мнение. Наричай го безскрупулност, наричай го цинизъм, така си е, прав си, но бих искал ти да ми покажеш друг, различен начин, за нормален живот в това общество. Защо трябва да се караме? Ти нима си по-различен?

Димитър нямаше какво да отговори.

Стана и се приготви да отиде в кабинета си, спря се и каза:

— Когато настанат тежки времена, прелетните птици политат на юг. Такива като нас, гарвани, остават…