Красномир Крачунов
Сградата (23)

7.

… Трошенето продължи да отеква дори след затваряне на вратата. Това бе вик по-скоро на изплашената душа, отколкото физически шум. Представи си как излита, разперил ръце след безброй блестящи на слънцето скъпоценни брилянти от просто стъкло и се устремява надолу. Земята лети срещу него. А ударът се бави, бави.

Можеше ли да се случи?

Отговаряше си с „не“, а телом потръпваше, като си представяше кървавата маса, в която би се превърнал след падане от сто или повече етажи. Прималяването не беше само в краката. Общата слабост го насочи към най-близката пейка — стигна я и се строполи като отсечен дъб: клоните се разпериха, листата полегнаха по земята и немилостиви подметки яростно ги стъпкаха.

Овладяното въображение — начин за душевно равновесие. Тази мисъл изплува сред морето образи-отломъци. Така го учеха в един курс по самоизграждане. Не бягай от това, което те гнети, можеш да не успееш да се откъснеш, променяй детайлите и се наслаждавай на новите картини. Стъпка по стъпка ще се откъснеш от гнета на собствената си душа.

… Зашумоляха листа…

Стресна го втренчен поглед.

Невзрачен мъж с още по-невзрачна физиономия и мрачно лице се приближи до него и, без да пита за позволение, седна на пейката.

— Позна ли ме?

— Да.

— Имам един въпрос към теб. Какво търсеше в края на коридора?

— Забранено ли е?

— Подсказва най-малкото лош тон.

— Извинявайте, не знаех.

— Животът в Сградата е подчинен на няколко неписани правила, необходими за безконфликтното съществуване на обществото. Без дрязги и обиди към прецизно изпълнение на служебните задължения.

— Аз не съм забелязал… — започна Станьо и млъкна.

— Какво не си забелязал?

Невзрачният го визираше с полуотворени сивкави очи.

Напрежението не спомага за лекотата на мисловния процес. Станьо искаше да каже „Аз не съм забелязал някой да работи“. Сети се, че това не е прието да се изразява гласно и доста се затрудни, преди да каже очевидното:

— Как какво? Скандали! Засега по време на кратката ми служба тук, намирам че отношенията са напълно колегиални.

— О! Ако знаеш колко анонимни писма се получават… колко истина и колко скрита злоба има в тях, не би се осмелил да твърдиш гореказаното.

— Всеки гледа от мястото си — дръзко заяви Станьо, — а вижда това, което вълнува съвестта, променя възгледите или ги поддържа, проправя път в живота.

— Кариерата не ме вълнува, достигнал съм онзи таван, който не бих могъл да прекрача, дори да искам. Вълнува ме едно: какво ви отведе в края на коридора?

— Защо се месите в живота на хората?

— Предполагам, че над вас е извършена психоманипулация.

— Да прекратим този разговор.

— Бихме го направили с чиста съвест, но тогава ще се наложи да го продължим на друго място и ти ще бъдеш принуден да отговаряш в не особено приятна обстановка…

Каза го с тон, в който не личеше и капка заплаха, а бе изпълнен със съчувствие.

Горещината, която Станьо изпита, едва ли бе предизвикана от страх. Поразтегна малко яката на ризата, но облекчение изпита, едва след като каза:

— Може да разменим още няколко думи.

— Обичам да работя с отзивчиви хора, особено когото са искрени. Кой беше с теб?

— Сам бях, никой не ме придружаваше.

— Имам сведения, че си се движел с една хубавица на име Виктория.

— Някой ви е заблудил.

„Само не си признавай, спомни си старото правило Станимир, лъжи, извъртай, бяло ли, черно ли, съвсем не е от значение. Важното е да отхвърляш обвиненията. Истината носи само неприятности. Тези хора предпочитат да ги лъжат. Ставайки грешен, ти слизаш под тяхното непорочно равнище и с нищо не смущаваш нравствения им хоризонт. Те обичат хората да са виновни и с присъщата си доброта са склонни да им прощават.“

— Аз имам доверие на собствените си очи.

— Следели сте ме, а?

— О! Просто пътищата ни за известно време съвпаднаха… Виктория ми харесва и неволно вървях след нея и се любувах на изящната й походка.

— И какво от това?

— Срещнахме се, поговорихме, после тя си отиде. Останах сам. Хрумна ми, че мога да се поразходя, и продължих…

— Нещо да си усетил?

— Какво да съм усетил?

— Възпиращо чувство например.

— Не.

— Привличащо чувство?

— Не — предпочете отново да излъже Станьо.

— Значи, отиването ти в края на коридора при прозорците е съвсем, ама съвсем случайно.

Станьо сви безпомощно рамена.

— Аз никога не бих отишъл в края на коридора — обясни невзрачният. — Не че не искам — мен също ме гони любопитството, а по съвсем други причини. Сградата е направена така, че близо до външните стени съществуват гранични гравитационни изкривявания. Сигурно си успял да забележиш това. Те са опасни за хората. Знам за няколко души, които са били изхвърлени извън Сградата. Всички те са намерили смъртта си. Затова бе въведен хипнотичен регулатор. Минавайки средата на коридора човек изпитва желание да се върне. Това чувство става болезнено след определена граница. При теб го няма. Ти не си защитен. Когато те видях да пресичаш границата, исках да ти помогна и да те спра… Съжалявам, не успях да превъзмогна себе си.

— Каква грижа за човека! — хапливо се изпусна Станимир.

— Трябва да си помагаме — сякаш не разбра иронията невзрачният. — Нали сме колеги?

— Благодаря.

— Няма защо, такава ми е службата. Странното при теб е липсата на хипнотичната забрана. Препоръчвам ти да минеш през лекарския кабинет и да поискаш да ти вградят защитата. Така ще се предпазиш от излишни съблазни.

— Ще се постарая да изпълня препоръката.

Невзрачният се усмихна и тази усмивка, за пръв път откакто се познаваха, изведнъж го разкраси. Оказа се, че този човек не е чак толкова безизразен. Вътре в него се усещаше някакъв живец.

— Какво ще кажеш да ти покажа едно място?

Звучеше като покана, на която можеше да има само един отговор. Станьо се съгласи. Мястото се оказа доста близо. Преминаха през стената и се озоваха в малък уютен бюфет.

На двете масички, покрити със снежнно бели покривки, нечия грижовна и опитна ръка бе поставила ваза с цветя, подредени по най-строгите закони на икебаната. Станимир гледаше като замаян привлекателните етикети на различните продукти, наредени по лавиците.

— Мишо, както се уговорихме!

Невзрачният се отпусна привично на стола и започна да обяснява:

— Тук има всичко. За това място знаят много малко хора и още по-малко имат достъп. Изключително е удобно за поверителни разговори. Само различните видове уиски, при това поднасяни незабавно, са тридесет и седем, и то от най-реномираните марки, а още толкова могат да се изпишат допълнително. Погледни шоколадите. Безброй са. Сега Мишо ще поднесе специалитета на заведението, най-безхитростния на света: чиния с по едно парченце от всеки вид салам. И с пухкавите хлебчета — едва ли си ял нещо по-вкусно досега. Салатата е с домати от Австралия, без никакви следи от нитрати и радиация. Залята е с чист зехтин от Испания.

Той вдигна чашата и дълго се любува на прозрачната течност.

— Наздраве!

Двамата се чукнаха. Звънна чист кристал. Топлината забушува в гърлото му, потече към крайниците и се спря в главата.

— Как го намираш?

— Прекрасно!

— Още една чашка?

— С удоволствие.

Разговорът беше приятен и непринуден, докато онзи не попита:

— Случайно ли беше там?

— Съвсем — искрено отговори Станьо. — Прииска ми се, тръгнах. Бях изпднал в някакво неопределено състояние…

— Сам?

— Съвсем сам. Кълна ти се!

— Аха — каза невзрачният, който знаеше истината.

— Така беше — потвърди Станьо, комуто бе известно, че събеседникът му също знае, но отговаряше пред него, както трябва.

— Сигурно е било, както ти казваш — съгласи се невзрачният. — Още една чашка?

— Стига толкова — реши се да откаже Станимир. Вече усещаше слабост в краката си. — Обичам да има по малко, колкото да си усладя душата.

— Какъв си мъж, ако не умееш да пиеш?

— Умерен. Пий, но знай кога да спреш. Така съм се научил.

— Правилно. Ето човек, който ми харесва. Сигурен съм, че ще станем приятели. Ще се радваш ли по-често да използваш този бюфет?

— Иска ли питане!

— Но сигурно си се досетил, че преди да ти дадат, трябва нещичко и ти да дадеш.

— Съгласен съм с това, но какво мога да дам?

— Искреността си. Споделяй с мен чутото и видяното, без да се притесняваш.

— Трябва да си помисля.

— Нима ми нямаш доверие?

— Аз съм стеснителен човек. Предпочитам да си мълча. Не съм свикнал да си разкривам душата. Изобщо не съм приказлив.

— Добре, помисли си.

Невзрачният взе да се нервира.

Той не разбираше, че събеседникът му е от онази порода хора, които външно се съгласяват лесно, покорни са на вид, възползват се с лекота от предоставените им възможности и същевременно са пълни с вътрешни терзания, самолюбие и внезапни пристъпи на упорство…

— Ако се съгласиш, ще ти издействам възможността един път месечно да посещаваш спецбюфета за десетина минути, с добавка… право на гос… тенка. Подаваш си заявката предварително и ще бъдеш обслужен качествено и в срок.

— Много е съблазнително. Нека си помисля.

Другият престана да го убеждава.

— Съгласен съм. Кога ще получа отговор?

— Може би още утре.

Излязоха от бюфета. Станимир благодари за почерпката — била чудесна, и понечи да се сбогува — имал много работа. Тръгна си, когато невзрачният го спря.

— Щях да забравя — започна той и искрено се усмихна, — беше ми поръчано да ти обявя, че имаш вече право на Допуск–2. Сигурно знаеш какви са правата, давани от него. Въпреки това ще ти ги обясня с няколко думи: получаваш свобода и бързина при придвижване из Сградата. Напускайки стаята, ако това не влиза в разрез с по-висша необходимост, можеш да попаднеш в непосредствена близост до желаното място. Настоящият документ означава, че си направил стъпка нагоре в йерархията. Поздравявам те за примерната служба. А сега трябва да влезеш в онази стая и да подпишеш съответните документи.

Станьо изтръпна целият — сега би предпочел да не влиза в никакви врати.

Невзрачният търпеливо чакаше.

— Довиждане — каза Станимир и се реши.

Хвана дръжката и отвори посочената му врата. Прекрачи прага…

9.17.2089 15.03 h

Кабинетът на Димитър е изпълнен с тишина. Самият той е възстановил душевното си равновесие, минал е през лекарския кабинет, където мигновено са го освободили от получената рана и сега седи на бюрото си, чете току-що постъпилото донесение и често примигва с късогледите си очи.

„… е създадено чувство за съпротива. На обекта бе намекнато за споразумение и лични изгоди. Същият не отказа и не прие. Запази си правото да помисли. Нивото на нервна възбуда е повдигнато. Вербуването засегна нравствените устои на личността. Резултат: неприязън към официалния ред. Насока: стремеж към активен контакт с неформални организации (засега само предполагаем). Полза: информация от независим и следователно обективен източник…“

Изглежда му бяха дали някакво успокоително. Срещна Петър и той му се стори най-милият човек на света. Не биваше да продължава повече така. Опита се да възбуди вътрешната злост, но не успя. Липсваше подходящ обект. Защо да не бъде „Белязания атом“. Представи си го: добре сложен, привлекателен мъж. Придаде му иронична усмивка, преминаваща в арогантност, и солидна доза наглост. Така, сега бе възможно да възбуди у себе си негодуване от израза му, после от предполагаемите постъпки, които този тип би извършил, докато накрая го намрази, само защото той съществува.

Познаеше добре механизма на омразотворчеството. Задейства го и постигна желаното: онова трескаво състояние на мозъка, което го кара да прескача от събитие на събитие и с лекота да ги комбинира. После далеч по-трудно щеше да се отърси от ненавистта — кой знае защо не бе разработен подобен механизъм, но в крайна сметка лесно можеше да го разреши като не си позволи скорошна среща с обекта на „обичта“.

Защо не избра убийците?

Можеш ли да намразиш някого, чието лице не си виждал?

Спомни си разговора с Петър.

— Кои бяха тези хора?

— Забрави ги.

— Как така да ги забравя. Та те щяха да ме убият!

— Те са професионалисти. Ако имаха наистина такова намерение, нищо не би ги спряло. Престани да си блъскаш главата.

Сигурно „те“ бяха от специалния отряд.

— Не мога да забравя лицето на убития.

— Нима е имало такъв?

Звучеше като подигравка, но бе произнесено напълно сериозно.

— Трудно ми е да забравя това, което съм видял със собствените си очи.

— Запомни неписаното правило: в Сградата никога не стават такива събития. За тях няма почва и място. Те не са присъщи за нашето общество.

— Благодаря, че ми отвори очите.

— Пази се някой да не ги затвори завинаги.

— Това предупреждение ли е?

— Смятай го за съвет.

Беше се надигнал, готов да избухне и да се бие. Тогава Петър се ухили, стана и тръгна към вратата, но преди това му подаде малко листче.

„Прекарали са подслушвателна уредба. Внимавай какво говориш. В края на работния ден ела край Лимфата, на най-долния етаж. Унищожи веднага бележката.“

Подпис нямаше…

… Появи се образът на Външния шеф. Изглеждаше невероятно уморен.

— Възникнаха известни затруднения с енергията — обяви той. — Налага се от утре да бъдат затворени нечетните стаи. Организирайте уведомяването на колектива. Нека стане негласно. Обяснете им, че това няма нищо общо с организацията на Сградата и е временно и случайно явление. Взимат се незабавни мерки за бързото преодоляване на недостига. Съвпадението с Празника на Сградата е чиста случайност. Постарайте се тържеството да протече така, че хората по-малко да се въртят из стаите.

„Притрябвало им е“ в помисли си нервно Митко.

— Разбрано — отвърна бодро на глас той. — Нарежданията ви ще бъдат изпълнени.

— Отлично, Димитров. Предай на Иванов да закрие случая „Бай Асен“. Оказа се чиста невроза. Дадохме на човека отпуска по болест и го изпратихме на почивка. След санаториума ще се върне обратно на работа свеж и пречистен от неприятни мисли.

— Радвам се за него.

— Понякога подобни проблеми се решават съвсем безболезнено.

Той се изключи.

Последното съобщение възвърна до известна степен самочувствието на Димитър. Примигна няколко пъти, задъвка въображаема дъвка, млясна два-три пъти с устни и накрая взе, че се включи към изчислителния център.

— Мими — заговори на миловидната програмистка, — приключи ли с „Психо–312“?

— Сега вкарвам данните в паметта. Днес обектът ще бъде подложен на инициирана привлекателност при сутрешното идване на работа. Предполага се, че при среща с обект М–6327 ще възникне взаимно влечение с вероятност 85.36%. Предварителна прогноза: симпатията ще прерасне в любов за около двадесет часа. А десет часа по-късно ще бъде осъществен и телесен контакт…

— Ама че термин. Телесен контакт. Няма ли по-красив израз?

— Така е заложено в паметта. Какво съм виновна, че с терминологията се е занимавал някой нравствен идиот. Въпреки че по въпроса може и да се спори. Науката борави със сухи думи, зад които крие собствената си импотентност. Ще имаш ли нещо против утре по време на празника да се срещнем и да поспорим за очевидни неща?

— Дадено — въодушеви се Димитър и започна да съставя планове с не толкова сух характер. Запали се от примамливите перспективи и тогава му хрумна интересна мисъл. Да!? Защо да не постъпи наистина така? Време е най-сетне да стане примерен Служител!

А какво всъщност правят примерните Служители?

Оставят нещата да се движат сами. Нищо не правят, без да са принудени. Досега се беше старал достатъчно. Време е да си вземе почивка. Но трябва да го направи достатъчно ловко, за да изглежда естествено.

КРАЙ!

Нека другите да работят. Той само ще заема длъжността. И животът ще бъде пред него.

Изчака нетърпеливо да наближи краят на работния ден.

Удари звънецът.

Направи си малко удоволствие. Възпротиви се на желанието. Възбудата приличаше на наркотично опиянение. Каква наслада е да се бунтуваш!

Трети звънец.

Време е. Приближи се до вратата и хвана дръжката. Отвори я широко и с доволен вид влезе в нея…

— Откога те чакам — гласът на Петър звучеше ядосано. — Още малко и ще закъснеем.

Здрава ръка го хвана под мишницата и докато се усети, го насочиха към стената.

Двамата влетяха в гнездото.

— Успяхме. — Петър истерично се засмя. — Избягахме от Системата. Сега тя ни брои като излезли на помощните стълби. Там ще прекараме настъпващия ден.

— Развали ми празника!

— Среща ли имаше?

— И още каква, говедо. Мръсник.

— Съжалявам. Удоволствието не беше мое.

— Какво ще правим сега?

Петър се усмихна доволно.

— Забелязах нещо странно. Асансьорът тръгва от този етаж. Сега етажът носи номер двеста и петнадесети. Изкачва се до триста и петнадесетия. Разликата е точно сто етажа. Броячът му започва от едно и… забелязал ли си докъде стига? Не?! Колко странно за теб. Ти си от хората, които не пропускат нищо… На последния етаж, който за Сградата е триста и петнадесети, броячът показва сто и десет. Следователно или има някаква грешка, или в Сградата между тези етажи има още пет, недостъпни с обикновени средства!

— Разбирам те. Смяташ, че те са достъпни през Лимфатичната система, нали? Как ще ги открием?

— Елементарно, Митко. Изкачваме се етаж по етаж.

— Много трудоемко.

— Но сигурно.

— Какво смяташ, че ще открием?

— Езерото на влюбените!

— Ти нима вярваш на тази легенда?

— Името е романтично, останалото е груба проза. Резиденция на висшето началство. Познавам един човек, който е бил допуснат до езерото. Каза ми, че било прекрасно.

— Това ли те привлече?

Петър премълча.

— Питам те не от желание да разбера вътрешните ти подбуди — те могат да бъдатблагородни и не чак толкова благородни, а за да разбера кой всъщност обезпечава акцията?

— Чудиш се как успях да те насоча? Днес ме повишиха. Получих Допуск–6, с една степен над твоя. Сега ми е разрешено да викам нужните ми хора по всяко време на денонощието.

— Каква радостна вест!

— Удобствата са за предпочитане.

— Кой номер допуск има Върховния?

— Разправят, че е номер двадесет и едно.

— Гледай ти колко високо!

— Е, ние сме и ще си останем дребни пешки, винтчета в многообразието на Системата. Но винтчета със специална резба.

— Предпочитам да се откажа. Помощните стълби ми изглеждат по-привлекателни.

— Ще стигнем и до тях. Нека първо се опитаме да проникнем в езерото през лимфата и ако не успеем, тогава ще излезем на стълбите.

— За какво ти е всичко това?

— Искам да знам — ядно процеди Петър — какво се прави в тази сграда. Искам да знам защо ми прахосват живота. Искам да знам кой си играе с нас. Искам да знам…

— Достатъчно.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Какво друго ми остава. Искам да знам само едно: какво ще ни правят, след като ни убият?

— Песимизмът не е чак толкова хубаво качество, въпреки че понякога помага.

— Разправят за Блуждаещата врата.

— Да я е виждал някой?

— Вторник е!

10.17.2089 7.45 h

… Станимир не се учуди, когато се озова на помощните стълби. Учуди го нещо друго — бе изминал само един ден, а мазилката бе започнала да пада. Влажни петна бяха избили по тавана и стените. Миришеше на мухъл и запустяло.

Побърза да се махне.

Някоя не много грижлива ръка бе написала на вратата:

„Не се отваря!

Мини на долния етаж!“

По стълбите го настигнаха мъж и жена.

— … Кафето ще бъде само един вид. В лавката ще дават сандвичи със салам и кашкавал. Сирене няма да има. В стола месото е свършило и още не са докарали. Постният боб няма да стигне за всички. Трябва да бъдем между първите на опашката.

— Ама че работа! Точно за празника ли трябваше…

— Намери ли шоколадови бонбони?

— Не успях. А ти?

Те влетяха във вратата и Станьо не чу отговора. Всъщност какво от това? Би ли могъл с нещо да им помогне? А на себе си? Къде би държал запасите си? Та той си няма свое гнезденце, освен в…

Стройните редици на Служителите изумяваха с правилността си. Станьо изтича на мястото си и застана в строя. Прозвучаха резки команди. Хората застанаха мирно. Началниците се отправиха на тържествен рапорт. Под звуците на химна се вдигна знамето на Сградата. След мощното „ура“ започна трудовият ден.

Точно в девет се откри Тържеството.

— Пир по време на чума — измърмори Стоян.

— Стига си черногледствал! — прекъсна го Киро. — Иди в зала А–11 и си пийни от запасите. Като те удари в главата и светът се завърти, тогава искам да те чуя.

— Станьо, доведи Вики.

Беше Виктор.

— Отговаря ти на името, нали?

— Нали сме адаши.

— Ще я потърся, но не храни надежди, че ще ти обърне някакво внимание.

— Достатъчно е да я гледам. Ако не стане нищо повече, няма да се ядосвам, я.

Станимир тръгна да я търси.

Направлението, носещо сега името „Свръхинтелектуални административни системи“, празнуваше в лавката на тридесет и петия етаж, непосредствено до вътрешните стълбища. Общата маса завиваше край басейна. Натрупаните лакомства подсказваха за минали богатства. Вики бе заобиколена от трима мъже, които й обясняваха нещо важно.

Видяха го, познаха го и го поканиха. Свой човек. Нали е приятел на Вики. Заговори с един посетител на тайната стаичка. Онзи се възхищаваше на висок глас на сутрешната проверка. Особено му бе харесал рапортът на Бориков, шефа на секция „Стабилност и Катастрофи при внезапни Реорганизации“. Човекът притежаваше глас на оперен бас и само прекаленото му самочувствие бе провалило артистичната му кариера. Разправяха, че се обяснил в любов на първата примадона, и то точно пред официалния й любовник, оказал се по нещастно стечение на обстоятелствата и съвместителствата директор на операта.

— Забавляваш ли се? — прекъсна разговора им Вики.

— Теб чакам. Свободна ли си?

— Обещах на приятелите си да бъда тук. Ще останеш ли с нас?

— Щом ти желаеш, оставам.

Подаде чашка, наляха му водка и се чукна с приятелите.

— Къде е Карен? Този с малките мустачки.

— Той не е от нашите. Доколкото знам, работи някъде на тавана. Защо ти е?

— Така. Да си поприказваме.

— Знаеш ли какво се сещам? — сепна се Вики. — Виждала съм го само в тайната стаичка.

— Има ли някакво значение?

— Знам ли?

— Какво ще кажеш, ако те открадна от твоите приятели и отидем да проверим в тайната стаичка. Може още да е там.

— Добре. Почакай ме малко.

Тя се завъртя около приятелите си. Потанцува малко с всеки от тях. Разприказва се шумно. Пийна от чашата си. Станьо излезе от лавката и се отдалечи навътре в коридора. Видя я как напуска забавлението и се насочи към нея.

— Накъде беше? — запита той.

— Направо — замисли се Вики. — Изкачваме се три етажа нагоре и се транслираме през пет коридора.

Там беше пусто и тихо.

Дръпнаха кабината и се запътиха нагоре по стъпалата. В стената нямаше никой. Станимир я хвана за ръцете. Тя се прилепи до него. Дълго не се откъснаха един от друг.

— Умори ли се? — запита го накрая Вики.

— Това е тежка работа.

— Кажи какво искаш и аз ще го направя.

— Трябва да свършваме. Обичам те.

— И аз теб.

* * *

Някъде в далечината удари нещо тежко. Стените потрепераха. Чуха се приглушени гласове. Виковете се скупчиха в общ рев.

— Какво ли става? — разтрепера се Вики.

— Да отидем да видим.

Те се облякоха и през транслатора излязоха в коридора…