Красномир Крачунов
Сградата (30)

7.

(същият ден) 16.00 h

До биенето на звънеца оставаше един час.

На този етаж ритъмът не бе нарушен. Намираха се дори такива, които продължаваха трудовата си дейност: понякога влизаха в работещите врати и изчезваха нейде из Сградата. Но повечето предпочитаха да се шляят по коридорите и събрани на малки групи, да си разправят злободневни клюки.

Тревога предизвикваше само мигането на червените лампички, неизвестно как появили се по средата на тавана. Честотата на трепкане бе така подбрана, че дразнеше психиката и събуждаше мисли за предстоящи неприятности.

— Какво ще кажеш за това — посочи лампичката над главата си Петър.

— Изглежда в ход е изключване на захранването.

— Тази фаза ми е ясна. Но какво следва после?

— Не мога да си представя точно. Предполагам, спиране на вратите. Следователно ще отпадне и влечението към тях в края на работното време.

— Май след няколко минути сами ще се убедим дали си прав.

— Друго следствие: натрупаната умора няма да изчезне. Аз съм гладен и ще си остана гладен. Връща се биологическа потребност, която скоро ще покаже лошите си страни. Ние не притежаваме храна и не знаем къде бихме могли да си я набавим.

— Предполагам, че ще ни уведомят.

— При подобни грандиозни проекти елементарните неща често се изпускат…

Димитър замълча и дълго си въртя копчето на сакото. Изглежда стигна до някакъв извод.

— За съжаление единственото, което мога да предложа, е да се махаме колкото се може по-бързо. Опитахме се няколко пъти да избягаме и установихме, че топологията на Сградата не ни позволява да го извършим. Да се надяваме сега, че при спиране на механизма поне някои пречки ще изчезнат…

Дали им предстоеше гладуване, щяха да научат след време. Всъщност организаторите бяха забравили нещо друго.

Забръмча радиоуредбата:

— Сградата престава да функционира — четящият съобщението глас звучеше прекалено отчетливо. — Умоляват се Служителите да запазят спокойствие. Евакуацията ще бъде извършена по предварително подготвен план. Предстои ни последното съвместно дело и ръководството се надява, че то ще бъде извършено със същата прецизност, както всички останали процедури…

Спирането на тока се предхождаше от кратко предупреждение. Хората отначало не се развълнуваха много, но само след пет минути се появиха явни признаци на раздразнителност. Те се натрупаха около доскоро работещите врати и водени от налагания им инстинкт, се опитваха да преминат през тях. В настъпилата суматоха доста хора получиха наранявания. Люшкането на тълпата придоби зловещ такт. На места, където стените не издържаха напора, вратите изкочиха заедно с рамките. Хората веднага нахълтваха в образувалите се отвори, откъдето вместо облекчение се разнасяха разочаровани викове.

Добре, че някой се сети да изключи Системата за инстинктивно поведение (СИП). Но шокът бе толкова силен, че повечето люде изпопадаха на земята, мъжете мръсно ругаеха, жените плачеха или пищяха, само отделни хора превъзмогваха животинската преса и се захващаха да помагат на пострадалите. Постепенно и други се присъединиха към тях.

— Проклетници — дочу Петър. — Всичко им търпях, повече не мога.

— Сградата свърши, човече — опита се да го успокои Петър.

— Радвам се, че загина. Но останаха тези, които я управляваха, останаха тези, които ядяха нашия живот, тези, които никога не сме виждали…

— Сигурно вече отдавна са си отишли.

— Колко си прав. Надробиха попарата, оставиха нас да я сърбаме. Поне веднъж да ни се покажат да ги видим и да им се наслаждаваме…

И други хора се намесиха в разговора. Превърна се в митинг. Някои викаха, други спокойно излагаха доводите си. Оформиха се различни групи, които си обърнаха сърдито гръб, сякаш бяха виновни една към друга, и предпочетоха да се оттеглят в различни посоки. Нещо много по-препоръчително, отколкото масовото сбиване.

Някаква тежка ръка се стовари върху рамото на Петър. Извърна се и видя насмешливото лице на Станимир. Малко вляво и зад него стоеше Вики.

— Видя ли какво стана — предизвикателно заговори Станьо. — Ние сме причината. Квитирахме Сградата. Вики й удари ентъра с истинско удоволствие. Можеш сам да я попиташ за истинските й чувства.

— Не го слушайте, нима сега моите чувства са най-важните? Ние сме свободни — ето кое ме радва! Искам по-скоро да съм вън от тази сграда (произнесе я с малка буква).

— Помислихте ли за хората?

— Какво толкова да мислим? Нали им донесохме свобода!

— Често хлябът е по-важен.

— Смяташ, че сме избързали?

— Знам ли, подобни събития заварват обществото винаги неподготвено, дори да са били предсказани отдавна, и създават предостатъчно смут.

— Погледнете!

Викаше Димитър.

Помещенията се преобразяваха. Изисканата белота по тавана потъмня и се разкри грозната гледка на гол цимент. Стените се стичаха надолу и лакът, блестящ и винаги чист, се нагърчи, образува тънки струйки, които, стигайки пода, се превръщаха в мръсни локви. Показаха се разкривени тухли, покрити как да е с некачествен хоросан. Цивилизованият коридор изведнъж се превърна в подобие на праисторическа пещера.

— Ставайте! — подкани Марин малката група. — Предстои ни дълъг път.