Красномир Крачунов
Сградата (2)

2.

Голямата сграда заемаше центъра на огромен площад. Мощни потоци коли не позволяваха на пешеходците да стигнат направо до широко отворените врати и трябваше да се спускат в неприветливи, пълни с отпадъци, а иначе на вид величествени подлези. Няколко мургави жени в сини престилки с подръчни средства лениво и безнадеждно се опитваха да ги почистят, но още повече се стараеха да продадат на черно електронни часовници, дъвки, батерийки и други дреболийки, липсващи от магазините, на малкото минувачи в ранните часове. Дълго се пазаряха и щом забележеха униформена фигура, се хващаха за метлите… докато заплахата не изчезнеше.

— Вие сте за „Корпус В“ — каза портиерът, след като внимателно се запозна с пропуска и придружаващите го документи. — Тръгвате по коридор №1 и спирате пред врата №5. На нея са изрисувани две длани; поставяте своите върху тях.

Вратата проскърца известно време, преди неохотно да се отвори. Станимир влезе вътре. Зад него се разнесе силно хлопване. Стана тъмно. Светна лампа. Блясъкът го удари право в очите. Инстинктивно притвори клепачи. В главата му нахлу неопределена тревога — помисли си, че е звяр, попаднал в клетка, — но побърза да я прогони.

— Пропуската, моля!

Лицето зад гишето не се виждаше — силует без подробности. Гласът издаваше стар и уморен човек. Станьо подаде книжата и усети леко треперене в краката, досадно и неприятно. Оня вътре сякаш усети слабостта му, протегна ръка и нетърпеливо зашава с пръсти — нежни и гъвкави, те изглеждаха идеално приспособени за канцеларска работа; свиха се и внимателно, със съзнание за изключителната важност на вършената работа, поеха пропуска.

— Име, презиме, фамилия!

Последва пълният списък на въпросите от попълнената вчера анкета и разпитваният се стараеше да отговаря кратко, ясно и колкото се може по-спокойно и без да се замисля — другото би предизвикало подозрение, но и не прибързваше особено — то би било още по-подозрително. Гласът му бе преднамерено еднообразен и монотонен. В подобни служби не бива да се проявява дори най-малък признак на живот — няма да ти повярват, че си искрен. Те и сега не вярваха, но поне не се съмняваха в сдържаната му лоялност.

— Къде сте бил на деветнайсети май миналата година, точно в седемнайсет и трийсет?

— По това време на деня обикновено се връщам от работа, предишната ми работа. Сигурно съм бил някъде около площад „Съединение“. Да! Точно така, там бях.

— Съвпада… Какво сте правили на девети срещу десети миналия месец?

— Прекарах вечерта вкъщи пред телевизора. Даваха мач от Европейската купа на шампионите. Четвърт финал и…

— Съвпада. Пили сте чашка руска водка и цяла бутилка бира „Загорка“. Познавате ли лицето Стоянка Михайлова?

— За пръв път чувам това име.

— Наричат я още Желязната пара.

— И под това име не ми е известна.

— На двайсет и шести януари сте минали край нейното жилище.

— Не зная къде живее.

— Нещо повече, тя е излязла на входа и вие сте се загледали в нея. Приближила се е до вас и е запитала за часа.

— Сега вече си спомням, имаше нещо такова. Красива жена, хей! Казах й часа, тя ми благодари и се отдалечи.

— Съвпада… Само че среща с подобна компрометирана неморална личност е винаги подозрителна, дори когато е случайна, защото показва липса на необходимия подход и нравствен усет.

— Веднага си тръгнах и повече не съм я виждал.

— Съвпада… Добре. Сега тръгвате по коридора и вървите, докато един човек не ви спре.

— А пропускът?

— Той вече не ви трябва. Остава при мен. Когато се наложи, ще ви издадем друг.

Гишето хлопна. Светлината вътре в него изгасна. Отвори се врата и се появи дълъг безкраен коридор. Станьо прекрачи високия праг и за пръв път след подобна процедура не изпита облекчение; усещаше, че връщане назад скоро няма да има.

Разхлаби вратовръзката и разкопча яката си — беше се изпотил от вълнение.

Не се виждаше жив човек.

Не се чуваше никакъв страничен шум.

Стъпките му отекваха глухо между белите стени. Дали пък някой не идва след него? Едва се сдържа да не се обърне. Полза никаква, само може да предизвика поток от нови въпроси на следващото гише…