Красномир Крачунов
Сградата (26)

3.

Когато се свести, Станьо беше сам на стълбите. Извика силно:

— Вики!

Ехото отекна многократно и замлъкна някъде в подсъзнанието му във вид на нежна и тъжна въздишка. Извика отново и отново, но ехото беше единственият отговор. Хвана се за перилата и бавно се свлече на пода. Не можа да се сдържи и бурно зарида.

— Има ли някой тук?

Викаше с всички сили на белите си дробове.

— Няма-а! Няма-а! Няма-а-а-а! — отговори многократно ехото.

Дълго време се беше сдържал. Възприемаше нещата спокойно, с разбиране, без да се оправдава и без никого да обвинява. Разсъжденията му бяха близо до тези на някои индийски учения: бъди наблюдател и не се намесвай. Така разправяше на приятелите си и сам си вярваше, но само във времето между лягането и заспиването, а той се славеше с бърз и добър сън. Но в живота на подобни хора идва мигът, когато не издържат повече. Нервите им се късат като опънати до крайност стоманени въжета и разрушават всичко по пътя си.

При него нервният взрив се изроди в обикновена истерия с продължителен затихващ финал. Преживяното в последните часове бе истински удар за него. Беше се влюбил, обичаше това момиче и бе повярвал, че ще излезе навън и ще започне нормален живот с нея.

Нададе последен вик и хлипайки се надигна от хладния камък. Изправи се, хвана се за перилата и заслиза надолу по стълбите. Превъзмогна слабостта си и се замисли върху единственото, което го интересуваше сега — къде да я намери!

Само преди миг бяха заедно, държаха се за ръце, усещаше топлината на тялото й, а после тя изчезва, няма я никаква, и двамата са загубени някъде из търбуха на Сградата (още продължаваше да мисли за сградата с главна буква).

Унесен, не чу приближаващите се стъпки. Видя първо сянката, която го настъпи по обувките, и едва тогава вдигна бавно очи, докато спря поглед на лицето пред себе си.

Видът на новодошлият не предвещаваше нищо добро. Още по-малко милосърдие внушаваше спретнатата униформа и преметнатия през рамо ремък на металния предмет, наричан простонародно калашник. Показалецът на дясната му ръка небрежно докосваше спусъка.

— И такива ли ги имаме тук? — изстена първично Станимир.

— По-добре се върнете в Сградата — равнодушно изрече униформеният. — Из тези помещения скитат мародери. На мъжете хвърлят по един хубав бой, а жените просто събличат и след като им се насладят, любезно ги въвеждат обратно в помещенията. Е? Още ли ще седиш без движение?

— Отивам. Отивам, де.

Обърна се и тръгна към вратата. Чувстваше се необикновено, като човек, който всеки миг чака гръмки неприятности с един единствен възможен екзитус.

Някъде горе проехтя вик.

Тежко тяло се удари в стената и се затъркаля по стълбите. Изстрел. Стонове. Крясъци. Автоматен откос. Рикошетите засвистяха неприятно. Тропот на много крака. Приближават се.

Имаше нещо страшно в отмерения ритъм.

Станимир се хвърли към вратата, дръпна дръжката и като не успя да я отвори, задумка с юмруци. Зарита я яростно. Паниката го обзе изцяло и го подгони. Затича надолу по стълбите и едва при третия опит успя да се върне на работа…

11.17.2089 (сряда) 8.00 h

… Пое дъх и се отправи към мястото си в строя. Още преди да го заеме, засвириха химна. Хората запяха бодро, а думите никога досега не бяха звучали така възвишено. Станимир отвори уста и с пълно гърло се присъедини към многогласния хор. Очите му проблясваха фанатично.

Музиката спря. Хората не бързаха да се разотиват. Разправяха си разни неща и изглеждаха щастливи. Сутринта щеше да мине без инциденти, ако не беше Сотир Проданов. И това, което направи, съвсем на подхождаше на възрастта му — наближаваше пенсия и главата му бе изцяло побеляла, там, където върху нея все още се бе запазила растителност. Той се затресе и завика с пълна сила:

— Загиваме-е! Вие сте слепци! Загиваме! Вън, вън, трябва да излезем! Тези отгоре не се интересуват от нас. Изядоха ни живота…

Край него се събра тълпа. Слушаха го иронично, подмятаха едни такива ядни думички, които още повече го разпалваха.

— Ей, изкуфял дядка — викна здрав момък, — стига си драл гърло. Изчезвай!

— Служебно куче! Ти си с тях!

— Дръжте го този стар идиот.

— Бийте го!

Тълпата се развълнува. Сотир може и да се палеше прекалено, но не беше сляп. Като усети, че ще го линчуват, потърси изход. Хвърли се, разбута няколкото души пред себе и побягна по коридора. Шмугна се в първата работеща врата и изчезна от полезрението.

Проехтяха разочаровани възгласи.

— Добро утро — поздрави го приятен алтов глас.

Станимир вдигна очи и се зарадва, като видя свежото лице на Снежа.

— Здравей. Радвам се да те видя.

— Май снощи направихме грешка — каза тя. — Трябваше да изчакаме в лимфата нощта и една тогава да се върнем в коридорите.

— Права си. Нямаше да се разделим.

— По-тихо. На тези са въздействали.

— А на нас не са ли?

— Трябва да искаш, за да те обработят.

— Лошо мнение имаш за хората.

— Изучавам ги отдавна и познавам слабостите им.

Светлината премига. Изгасна. Светна. Изгасна. Светна… Направи така още няколко пъти в продължение на половин минута и изчезна напълно. В настъпилия мрак Станимир протегна ръка и я хвана. Така нямаше да се изгубят. Усети нежния й допир, приятната топлина и си спомни за Вики. Къде ли се намира сега?

Тъмнината бе посрещната с възторжени викове. Такова интересно събитие не бе се случвало от никога в Сградата. За пръв път хората бяха без контрол. Какво щастие! Луд кикот раздираше въздуха.

— Тези ще ни убият — уплаши се Станимир.

— Тъмнината успокоява — произнесе тихо жената и се долепи до него. Той усети дъха й. — Тъмнината отрезвява. Почакай малко и ще видиш как ще млъкнат. След еуфорията винаги следва спад. Тъмнината показва несъстоятелността на Системата.

Искаше да й вярва, да се осланя на знанията й, на теорията и надеждата в разума, но така често бе срещал ирационалното в хората, че трудно би приел духовното им прераждане за истина.

„Всъщност, усъмни се той, толкова ли са неразбираеми?“ Та въпросът пред тях и пред него е да оцелеят! Как, това едва ли е от значение. Привичното е по-привлекателно, защото е познато и обяснимо. Нищо, че често води до… катастрофи. Е, тогава е късно да преценяваш… А другото е неясно, пълно с опасности и привлича неудачници, авантюристи, изобщо хора, отхвърлени от Системата, често неуравновесени и избухливи, хора напълно непредвидими.

Разсмя се гръмко.

— Какво става с теб? — обезпокои се Снежа.

Обясни й мислите си.

— Може би си прав — съгласи се тя с него, но все пак в гласът й се усещаше огорчение от възражението.

— За толкова глупави ли ги смяташ? Да не виждат очевидното?

— Очевидното е близката опасност. Пътят за спасение е въпрос на избор.

— Ние какво ще правим?

— Трябва да избягаме.

— Знам, но как?

Резервното осветление задейства. Бледата светлина примигна и след мрака бе толкова непоносима, че Станьо неволно затвори очи. Разнесоха се одобрителни възгласи. Около минута по-късно токът дойде.

— Внимание — заговори радиоуредбата. — Поради недостатъчно подадени енергийни мощности работят стаите, кратни на десет! Повтарям съобщението…

Край посочените врати хората се наредиха на опашки. И може би имаха право. По този начин ускоряваха приближаването на спасението или на гибелта. По-трудно е да стоиш в неизвестност…

— Струва ми се — предложи Станимир, — че ако искаме да се измъкнем, трябва да спрем машината. Докато тя работи, ще се движим в кръг: от коридор в коридор, или от коридор на помощните стълбища и обратно.

— Прав си, трябва само да го осъществим.

И това беше главната трудност.

— Ако се управлява отвътре — размишляваше Снежа, — е по-лесно, отколкото ако се управлява отвън.

— При всички случаи трябва да открием централата и там да се оправяме, както можем.

— А как?

Отговорът на тези въпроси съвсем не беше лесен. Може би затова те дори не се опитаха да го направят. Запромъкваха се между хората и бързешком, с непозната трескавост, се отправиха към края на коридора. Спряха се едва когато край тях нямаше никой. Тишината шепнеше с непознати думи.

— Накъде? — спря се Станимир.

— Тук някъде трябва да има врата…

Снежа нервно оглеждаше стените. Страхът я дърпаше назад към тълпата, страстта управляваше краката и те мъчително преодоляваха всеки нов метър.

— Дай ръка — прошепна тя.

Хванати като деца, с една мисъл те прекрачиха през видимата твърд на отвесната стена. Тъмнината ги погълна за миг и ги изхвърли в зрящ полумрак. Сенките се местеха, изкривяваха се от развълнуваните балдахини и създаваха илюзия за призрачната бренност на човешкото битие.

Телата се притискаха едно в друго. Животът е страст и нищо друго не съществува. Миговете на насладата продължиха безкрайно…

Последният стон се отрони от нежните устни и настъпи отрезвяването…

Избликна светлина.

Призрачният приказен свят отстъпи място на овехтялата действителност. Няколкото белезникави прозрачни пердета безсрамно показваха скъсаните си места. През дупките светлината описваше неправилни цилиндри в летящата прах.

— Бр-р-р — зиморничаво се сви Станьо. — Къде се намираме?

— Не знам — отговори Снежа и побърза да навлече блузата си. — Разправяха ми, че между номер 500 и номер 501 се намира стая за техническия персонал, за чистачките, де. Не съм ги виждала скоро и сигурно, отдавна или въобще никога не са влизали тук, ако се съди по прахта, но помещения за тях са предвидени и отделени.

— По някое време чистачките са станали ненужни, но вече не е било възможно да се измени проектът, затова са зазидали стаите в стените.

— При това са ги направили с ограничен достъп.

Станимир веднага запита:

— Била ли си в други стаи?

Снежа се изчерви неволно.

Всъщност отговорът не го интересуваше. След омаята на опиянението разсъдливостта се връщаше в опустошения му мозък. Опита се да преодолее равнодушието и отчаянието. Единственото, което постигна, бе интересът към голото женско тяло. Под невзрачното служебно облекло се оказаха скрити чудесни форми. Съзерцавайки ги, той се опита да свърже поне няколко стройни мисли за отношението си към нея, но освен задоволеното си желание, не откриваше нищо друго. А за Вики дори не се сещаше.

Жената прокара длан по гърдите му, спусна я по корема и продължи надолу до колената. Надигна се, лявата й гръд докосна лекичко устните му, дясната след миг направи същото, оказаха се лице срещу лице и последва дълга целувка.

Възприе ставащото с наслада. Изглежда истинското удоволствие тепърва предстоеше.

— Кажи какво желаеш — зашепна тихо и нежно жената, — и аз ще го направя.

— Трябва да си помисля.

— Не бързай — размърдаха се почти без звук устните й, — насладата е рай, когато идва постепенно.

— Ти какво би искала?

— О-о-о!… — сгуши се Снежа на гърдите му, а косите й се разпиляха. — Толкова много неща…

Прекъсна ги рязък и оглушителен скърцащ звук.

Те скочиха уплашени.

Светлината избликна яростно и стана непоносима.

Някъде наблизо се отвори врата.

Разнесоха се резки и груби мъжки гласове.

— Какво чакате! Ставайте! Взимайте противогазите! Пожар на петия етаж!

Последваха объркани викове и тропот на подковани подметки.

Зави сирена…

Бе сработила някаква радиоуредба. И както гърмеше на прага на човешкото звуково възприятие, рязко прекъсна; може би завинаги.

Отново се чуха гласове. Този път слабо, но явно съвсем близо. Трясна се врата. Някакви метални предмети шумно се изтърколиха на пода. Далечен удар, който нямаше нищо общо с тази шумотевица, разтърси Сградата. От стените се посипа ситен прах. Въздухът веднага стана тежък и непоносим за дишане. Една лампа проблесна силно преди края на живота си и се превърна в стара непотребна вещ.

Женски писък, заглушен от дебелите стени, сякаш изпрати зов за помощ.

— Обличай се бързо! — заповяда Станимир и сам започна да търси дрехите си. Тъкмо навличаше панталоните си, когато стената се разтвори и през отвора нахлуха трима души.

— Добре си уплътнявате времето в приятни забавления — отбеляза ехидно Петър.