Красномир Крачунов
Сградата (14)

14.

Тези думи изрече млада жена с права сламена коса, симпатично насмешливо лице и пълничка фигура. Уж ги изрече напосоки, но Станьо разбра, че се отнасят за него.

— В колко часа? — пое той хвърлената ръкавица.

— След десетина минути започва семинарът.

Той срещна погледа й. Жената не отмести очи.

— Как се отива там?

— Много лесно: слизате на долния етаж, взимате асансьора за сто и петдесетия етаж, тръгвате наляво и след това гледате надписите на вратите вдясно.

— Благодаря ви за обясненията. — После се престраши: — Нещо трудно се оправям. Мога ли да ви помоля за една услуга? Сега аз ще ви почерпя с турско кафе, а вие ще ме придружите до тази зала.

Лицето й засия. Тя дори не се опита да скрие бликналата радост.

— С удоволствие ще помогна на новия ни колега — усмихна се мило тя. — Видях ви вчера в кафето. Държахте се като типичен новак: надменен и изпълнен със самочувствие. Погледнахте ме и сигурно веднага сте ме забравили. Тогава реших да изпитам съдбата си. Предположих, че може несъзнателно да сте пожелали отново да се срещнем. Пожелах си същото и се оказа вярно — срещнахме се!

Той примигна няколко пъти, опита да си я спомни, но като не успя, реши да не предизвиква съдбата. Нали си намери спътничка — какво по-хубаво от това в този отвратителен лабиринт.

— Какви ли не съвпадения има по света.

— Тук са режисирани и добре подготвени — увери го жената. — Аз се казвам Виктория. Казвай ми Вики.

— Станимир. Казвай ми Станьо. Хайде да си говорим на „ти“?

— Тъкмо щях да ти го предложа.

Засмяха се и тръгнаха.

Станимир внимателно наблюдаваше какво прави Вики и веднага забеляза, че тя постъпва обратно на дадените обяснения. Тръгнаха да се изкачват. По неясната логика на Сградата би трябвало да се озоват на долния етаж, но нямаше възможност да изтича до коридора и да види номера на първата стая. После съвсем се обърка. Влизаха във врати с шахматни фигури, качваха се на асансьори, завиваха в странични коридори, за чието съществуване не бе и подозирал, докато накрая се озоваха пред залата.

Чувстваше се невероятно объркан.

Вики го разбра и му каза:

— Така ти се струва. Има неща, които се проявяват само от външната си страна и за да ги разбереш напълно, трябва да проникнеш в дълбините им. Не се безпокой, скоро ще се научиш бързо да се ориентираш сам. Просто засега ти липсва достатъчно практика.

Тя го изгледа някак особено, а тънките й устни потреперваха леко — може би от скрито желание, или негласно предупреждение. Прииска му се да я целуне. Направи крачка напред, но Вики го усети, възприе и изживя порива му и преди да нарушат установения ред се обърна гърбом към спътника си и протегна ръка, сочейки залата:

— Влез през врата V–18.

— Благодаря ти за любезността. Бих искал да те попитам…

Няколко души ги наобиколиха и заговориха с Вики. Тя им отговаряше приветливо, но се възползва от един удобен миг, откъсна се от тях и тихо му прошепна:

— Пожелаеш ли да ме видиш отново, просто си помисли за мен. А сега довиждане.

Тя махна с ръка и се загуби в безкрайността на коридора…

Той пристъпи плахо към вратата. Очакваше отново да се озове на помощните неугледни стълбища, но за голяма негова изненада и приятно облекчение пред очите му се ширна огромна зала.

На първите редове в левия край се бяха събрали десетина души и весело си разменяха гръмки шеги. Може би нещо е сбъркал?

— Тук е, тук — подкани го възрастен мъж, след като си намести очилата на носа. — Седнете по-близо до катедрата. Вие се казвате Станимир, нали? Мисля, че вече всички сме налице. Можем да започваме. Наш скъп гост е уважаваният лектор от Централния институт Маринов. Той ще ни запознае с най-новите разработки в нашата област: „Структурни Административни Системи“, и по-специално с частта: „Приложение на теорията за катастрофите при резки изменения на САС“. Предстоят ни три часа напрегнат труд. Моля, господин Маринов, заповядайте.

В почивката към Станьо се приближи набит мъж и му протегна ръка.

— Аз съм Стоян — представи се той. — Ще работиш в моята стая… хм. Играеш ли морски шах?

— Предпочитам обикновен, но съм готов и на морски, щом трябва да си запълвам пълноценно работното време.

— Изглеждаш ми разбрано момче. Явно ще си допаднем… А-а, за малко щях да забравя. Шефът ми поръча да ти предам пропуска. Добре си излязъл на снимката, въпреки че в натура изглеждаш много по-свеж… Дай ми заповедта си за назначение.

Те си размениха документите.

Зелената пластинка се огъваше леко във всички посоки. Освен лика на притежателя, върху нея бе изписано името, секцията и работната стая.

— Какво означава допуск–1?

— Куп нужни и ненужни възможности.

— Къде мога да ги науча?

— Казва ли ти някой! Практиката е основата на познанието. Поживей малко повече сред нас и ще постигнеш най-висшата премъдрост: никога не питай за нищо! Мисля, че по-ясен не бих могъл да бъда.

— Почти.

— Радвам се, че си схватлив и бързо ще се разберем. Хайде, да сядаме някъде. Почивката свърши. Ако знаеш как ми се приспива, като чуя гласа на онзи лектор…

— Измъкни се!

— О-о! Излизането е през страничните ходове и отвежда направо към помощните стълби. Защо трябва да губя няколко часа от скъпоценния си живот?

И сякаш уплашен от казаното, Стоян се забърза и седна на мястото си. Столът му, лек и удобен, приятелски прие тялото и създаде така необходимия уют.

Лекторът Ангел Маринов с лекота излагаше основите на „Теорията за катастрофите в АС“. Слушателят Станимир Иванов Костов долавяше думите и не се опитваше да схване смисъла им. Душевното му равновесие, с което започна деня, нещо се бе разклатило. Неудовлетворението бързо прерасна в отдавна забравено чувство — негодуване! Досега мълчаливо беше се примирявал с несгодите и неправдите. Какво ли друго му оставаше? По-силните на света избират винаги първи. Но този път посягаха на нещо неприкосновено (поне така си беше втълпил). Късаха части от живота му! Кой им позволяваше това? Животът е дар природен и никой няма право да го отнема. Разбира се има Наказателен кодекс, смъртно наказание, но той никога не е нарушавал закона и правата на другите. Защо го наказват така? С какво право? Отговор няма и може би това всъщност е отговорът. Стори му се, че стигна до истината. Сградата е ненаситна лакомница, животоядица, насища се с хорски особи, пиявица и мръсница, долна гадина! Защо се подлъга и дойде тук? Но поне разбра една проста истина. Законът за оцеляването гласи: стой повече в коридора и ще живееш повече. Примитивно и затова напълно вярно.

Болеше го душата, но не толкова от това, че го ограбваха, колкото от мисълта, че се бе оставил да попадне в подобно положение. И той като всеки човек се стремеше да се изкачи колкото се може по-високо по служебната стълбица. Приспособяваше се към условията и разбираше, че колкото по-успешно го прави, толкова повече го ограбват.

Но каква е целта на тази Грамада?

Това не успяваше да проумее…

… Стигнал бе до онова положение, когато вече не успяваше да мисли свързано, в главата си усещаше пълна пустота и… странно — но и чувство на облекчение.

Цял живот са го лъгали, цял живот ги е лъгал — сега ще бъде същото.

От мъглата изплува грамадата на Сградата, той си представи мравешката същност на отделния човек и се възхити на грандиозния замисъл. Може би така трябва? Несгодите сега са достойнства утре!?

Съвзе се и се огледа.

Намираше се сам в залата и зяпаше от първия ред празната катедра. Зад нея безмълвни и бездушни стояха местата за деловия президиум. А зад гърба му стотици номера скочиха за бурни овации. Тишината ръкопляскаше.

Останала бе една отворена врата и Станьо побърза да излезе през нея.

Фоайето го посрещна шумно. Няколко десетки души се разхождаха безцелно и оживено разговаряха, ръкомахаха и се смееха. Изглежда го чакаха да опразни помещението, защото вратите веднага се разтвориха след него и шумната тълпа се втурна в залата. Станьо тръгна по коридора и неочаквано му хрумна да опита. Насочи се към най-близката врата с обикновен номер и влезе вътре.

* * *

Погледна си часовника. Обективно вътре бе прекарал цял час, субективно — нито секунда. Къде бе отлетяло времето?

Има ли го това „вътре“?

Инстинктивно се уплаши.

Избягвай неудобните въпроси! Ако не успяваш, търси отговорите негласно в себе си. Мисли, разсъждавай, но не говори! Оправяй се сам. Другите ще те издадат, когато се почувстват заплашени или облагодетелствани.

Ориентиране: Етаж 389

Коридор 62

Стая 17

Усети нужда да посети тоалетната. Досега не беше му се случвало. Обясняваше си го с малкото собствено време на пребиваване в Сградата. По негова преценка бе прекарал тук най-много три часа и половина, а според часовникът му — три дни и половина.

— Извинете — обърна се той към минаващ край него служител, — къде е тук тоалетната?

— След три стаи — обясни му любезно мъжът и посочи с ръка. — В дясната стена.

Тръгна, воден от печалния си опит, в обратната посока, преброи три врати и смело се насочи към лявата стена. Тя се разтвори и го пропусна.

* * *

Появи се веднага в съседния коридор №63, на същия етаж, облекчен, изкъпан, избръснат, напарфюмиран с любимия си одеколон. Абсолютното време, отчетено по часовник, бе равно на нула! Да, тази система има и доста предимства. Лошото е, че явно чете мисли, иначе откъде ще знае за предпочитанията му.

Каква ли е целта?

Хайде, стига си разсъждавал!

Получи се пресищане. Но след час или два мозъкът му отново ще заработи пълноценно. Засега се лекуваше със скука. Но…

Поискай и ще го получиш!

Представи си Вики. Дано и тя да се сеща за него. Щеше да му е приятно да поприказва с новата си познайница. И после — време е да си създаде познанства: могат да прераснат във връзки и приятелства.

Сам ли си, бързо ще те смачкат.