Красномир Крачунов
Сградата (17)

1.

Листовете започнаха да се сипят върху бюрото.

Ръката, която преди миг ги държеше, разтвори пръстите си и просто ги остави на милостта на гравитационното поле.

— Запозна ли се вече с тези донесения?

В кабинета, едно от особените места на Сградата, се намираха двама души. По-високият, който размахваше листовете, стоеше прав до бюрото си и гледаше замислен някъде през непроницаемия таван. Той беше винаги грижливо облечен и това създаваше у колегите му впечатление за учтива отчужденост. Другият гризеше лакомо сандвич със сварен кренвирш и през силните си очила с дебели старомодни рамки се беше вдълбочил в книга с шахматни етюди.

— Прочетох ги — отговори той, без да откъсва поглед от диаграмата. — Предлагам като втори вариант ход Dd5-f7. По този начин давам възможност на черния цар да стъпи на f5, след което може да се изгради матова мрежа.

— Мнението ти?

— Неясна ми е целта. Ние разиграваме някакъв психологичен етюд. Защо? Какво трябва да постигнем, а? Добре ще е да ми кажеш още нещо по въпроса.

— На мен също са ми неясни някои положения. Спомняш ли си, че преди седмица търсихме материали за така наречената „Лимфатична система“?

— Защо ли се казва така?

— Търсили са някаква аналогия с устройството на човешкото тяло. Допускам, че зад името се крие функционалната й същност, която засега е тайна за нас двамата.

Очилатият мъж остави книгата на масата и внимателно се заслуша.

— Направих запитване до външните ни колеги. Според тях „Лимфатичната система“ е служила за придвижване и живот извън въздействието на основните генератори. Впрочем, ела да ти покажа нещо.

Той докосна с длан канцеларската кантонерка. За около секунда не се случи нищо, след което стената безшумно се разтвори: показа се малък коридор и вита стълба, водеща нагоре.

— Вратата е настроена единствено на моето биополе. За нея, освен външните, знаем само ти и аз. Използваше я и Сидер Антонов.

— Тоя дето изчезна ли?

— Той не изчезна. Него го отзоваха.

— С други думи, уволниха го.

Петър Иванов — високият мъж с интелигентното лице и прозаичното име — не отговори нищо. Посочи с ръка към зиналата грозна паст и подкани:

— Да вървим, Митко.

Другият се казваше Димитър Димитров.

Стълбата ги отведе в кръгло помещение, отвсякъде обградено с големи прозорци. Беше изпълнено с лъчите на ярко слънце. Гледката отвисоко беше изумителна.

— Намираме се на единственото място в Сградата, откъдето може да се придобие представа за истинския й вид.

— Изненадан съм. Оттук тя изглежда много по-малка, отколкото си я представях.

— Останалото е въпрос на техника и супертехнологии. Да се качим на покрива. Отдавна не съм дишал чист атмосферен въздух.

Те се изкачиха на покрива. Посрещна ги студен за сезона вятър. Близостта на Витоша оказваше влияние. Отидоха до парапета и Митко погледна надолу. Зави му се свят и бързо се дръпна назад.

— Това място е прекрасно. Защо не заключим стаята и не излезем на покрива. Кой ще знае къде сме? Подреждаме шаха и изиграваме няколко партии. Ще бъде чудесно.

— Бихме го направили още сега, ако нямахме по-важна работа. На този покрив кацат вертолети. И това е единственото място, през което могат да проникнат външни хора, без да им е издаден пропуск. Само оттук човек може да излезе безпрепятствено извън Сградата. Сидер си тръгна по обяд. Отвори вратата и се заизкачва. Повече не го видях. Казаха ми само, че го бил взел хеликоптер. Напоследък се замислям за още една възможност: да е скочил от покрива. Нямам представа какво може да го е накарало да се самоубие. Доказателства ли? Вибрациите. При кацане на онази машина стъклата на кантонерката потреперват. Него ден не зазвъняха.

— Вертолетът може да го е чакал.

— Час преди това излизах на покрива и се наслаждавах на изгледа. Прибрах се и не съм напускал стаята нито за миг. Сидер влетя вътре като хала, хвърли на бюрото куфарчето, с което никога не се разделяше, седна, извади някакъв документ и се зачете; така продължи минута или две. После, без да продума, отвори вратата в стената и… повече не го видях. Когато се качих горе и не го намерих там, се обадих във външното управление. Те ми отговориха да не се безпокоя и да не питам нищо. Минути по-късно ми се наложи да изляза от сградата и когато се върнах, куфарчето го нямаше. Отгоре на всичко някой се беше ровил в книжата на Антонов и дори не беше се погрижил да ги прибере обратно в чекмеджетата. Докладвах, естествено. Отговориха ми, че така трябвало.

Вятърът се засили и стана неприятен. Димитър бавно обиколи площадката покрай високия парапет, като внимателно се вглеждаше в близките и далечни особености на пейзажа.

— Защо ме доведе тук? — поинтересува се той.

— По две причини. Първо, почти съм сигурен, че тук никой не ни подслушва.

— А втората?

— Илюстрация какво е представлявала „Лимфатичната система“.

— Разбирам. Изнесена е извън времето и пространството на Сградата.

— Казано точно. Така е било по проект. После някой решил да я няма. Преработили са проекта, а построеното са консервирали и на места са унищожили… Доколкото знам, системата е била изпитана и приета за пробно използване.

— Да слизаме — предложи Митко, — вкочаних се от този вятър. Вътре сме наистина вътре, но поне няма опасност да се вледеним. Или — той се обърна към неподвижния си спътник — имаш да ми казваш още нещо.

— Ние отдавна работим заедно — започна Петър. — Не знам дали постъпвам правилно, но предполагам, че мога да ти се доверя. Аз надникнах в куфарчето. Вътре имаше папка със заглавие „Инструкция за работа с Лимфатичната система“.

— Въпросът е кой ще си отиде по-рано: ти или аз. Доверието е въпрос на живот и смърт.

Той се разсмя и очилата му заподскачаха на сбръчкания нос.

— Възможни са още три варианта — продължи Митко, и потрепера зиморничаво от студа. — Тук — той посочи надолу в краката си — да излиза проход от Лимфсистемата. И Сидер да е влязъл в нея и да не е успял да излезе. Или се е върнал, взел е куфарчето си и отново е потънал в системата.

— А обискираното бюро?

— Той или някой друг. Какво ще кажеш за „Плаващата врата“?

— Легенда.

— Виждали са я.

Вместо отговор Петър заслиза по стълбата. Мислеше ли? Приближи се до прозореца и дълго гледа нейде в далечината. По Стара планина преминаваха образи, навети от спомените, струпваха се на куп и се стопяваха в синия хоризонт. Висотата на положението му позволяваше да бъде далновиден. Вътрешните опасения преминаваха в страх, страхът — в паника, паниката — в безразличие.

Той сграбчи един стол и го стовари върху стъклото.

— Яко е като стомана — обясни действията си на Митко. — Не се чупят, не се отварят, отвън са черни като новопокръстени въглени. Има ли това някакъв смисъл? За мен — никакъв. За онези отвън в сигурно има. Но какъв? Ние вътре трудно го проумяваме.

— Вбесява ли те?

— Участвам в експеримент, а не знам какво се иска от мен.

— Може би в това е същността?

— Глупости! Навън, в истинския нормален живот, хиляди, милиони хора — всъщност повечето — не знаят за какво съществуват и само малко от тях се питат защо съм на този свят. Останалите просто си живеят. Смисълът на тази Сграда е в нещо друго.

— Прилича ми на гигантски етюд, в който ние играем ролята на пешки.

— Всяка пешка може да се превърне в царица.

— Някои пешки просто пречат на другите фигури…

— Искаш да кажеш, че ние с теб…

— Изводът е очевиден. Друг дърпа конците.

Върнаха се в стаята. Слизайки, внимателно изследваха стените. Знаеха предварително, че няма да открият нищо в дори най-съвършените уреди бяха безсилни, но въпреки това с нескрит човешки оптимизъм го извършиха. Резултатът можеше да бъде само един и те го постигнаха.

Петър застана зад бюрото си. Стоеше прав и размишляваше. Постъпи на работа тук заради добрата заплата, заради солидната длъжност и бляскавите перспективи след определено време. Усещаше, че нещата не вървят в посоката, която биха искали Външните. Само го предполагаше. А това означаваше край на илюзиите за богат и охолен живот… Погледът му се спря на Митко. Беше забил очи в някакъв етюд. Обхвана го злост.

— Стига си решавал тези проклети етюди! — изкрещя той, но веднага прехапа устни.

— Предпочитам да се занимавам с него, отколкото да полудея. Мислиш, че ми е леко ли? Каква е връзката на 6327 с Лимфсистемата?

— Ти провери ли отново в архива?

— Прелистих всички достъпни папки. Нищо.

— От паметта на компютрите всичко е изчистено. Открих запис на фрагмент от разговор, в който се споменава думата „лимфа“… „лимфата работи“. Записан е от Сидер.

— Многозначително.

— Съмнявам се. Микрофонът е бил насочен към други личности. Установени са. Дават им се имената. А тези думи долитат като ехо, някъде отстрани. Долавят се едвам-едвам.

— Възможна ли е допълнителна вставка?

— Не ми беше по силите да установя. Поисках да ми предадат действителния звуков запис. Отговориха ми, че по решение на постоянната комисия е бил изтрит като незначителен. Запазен е само компвариантът.

— Представлява богато поле за размисъл.

— По принцип трябва да се идентифицират всички лица в даден запис.

— Има ли видеозапис?

— Също е изтрит.

— Кога е направен записът? Кой се е интересувал от него?

— Преди три месеца… Никой.

— Освен Постоянната комисия. Нали Сидер беше член на тази комисия.

— Действали са според нормативния срок.

— Изводът: Лимфата или поне част от нея съществува и работи. Вместо да я разградят напълно, са я консервирали. Някои хора знаят за това и се възползват. Така те за известно време излизат извън влиянието на Сградата и представляват опасност за успешното провеждане на експеримента. Чрез знаещите ние трябва да проникнем в тази система и да я… обезопасим, или да я включим към общата, или…

— Изрази се много точно. Почти същите изрази са употребени в писмената заповед. Запознай се с нея.

Той подаде листа хартия и докато Димитър неколкократно прочиташе и препрочиташе десетината реда, нервно се заразхожда из стаята.

— Кой ще ръководи акцията?

— Ти!

— Аз ли? А ти?

— Включен съм като твой помощник.

— Ще ми бъде извънредно трудно да заповядвам на прекия си началник.

— Така е наредено и аз се подчинявам. Запознай се със списъка на групата и се разпиши отдолу, че няма да го разгласяваш по никакъв начин.

— Доколкото разбирам, нямам никакъв избор.

— И не се предвижда. Запознал съм хората със същността на нещата, доколкото е било необходимо. Сега да ти обясня за обект 6327. Той е белязаният атом. Естествено, дори не подозира за ролята си. Притежава психологическо сродство с някои от подозираните субекти. Приложихме метода на инициирана привлекателност, както върху него, така и върху една от подозрителните личности. Казва се Виктория.

— С какво е привлякла вниманието ти?

— Информационното оборудване на Сградата притежава няколко недостатъка. Могли са да бъдат избегнати, но изглежда не са стигнали средствата. Регистрира се всяко влизане през врата. Но не е възможно да се следи придвижването на хората по коридорите. Десет хиляди души са доста голям персонал. Сам знаеш, че сме в състояние да проследяваме максимум петдесет обекта. Лесно е другото — търсенето на определено лице. Системата го открива за минута. Това прави шестдесет души на час. За цял работен ден — четиристотин и осемдесет. Също изключително недостатъчно. Предполагам, че влизането в Лимфсистемата не се регистрира.

— И човекът се оказва извън Системата. Той изведнъж става свободен и неподвластен.

— Солидарен съм с подтекста на твоята реплика.

— Ясно ми е. Ти си потърсил Виктория и не си я намерил.

— Положението отново е двузначно. Нищо чудно да е била на помощните стълби. Сам знаеш, че на тях можеш да излезеш и без регистрация: аварийни изходи, противопожарни проходи, канализация. Освен това има и строителни грешки. Търсещият човешки дух ги е открил и побързал да се възползва… Набелязал съм четири групи, които са подозрителни. Достатъчно са сплотени и не издават информация.

— Обектът трябва да се присъедини към тях и да пуска „лъчение“, което ние ще изучаваме.

— Първата точка от програмата е изпълнена. „Белязаният атом“ се свърза с истинския обект на нашето проучване. Според донесение номер две той дори вече е попадал в Лимфсистемата.

— Изчезването в коридора. Позволявам си да отбележа следното: ако Лимфата наистина съществува, тя пуска в себе си хора по определен признак. Виктория го притежава и по някакъв начин е успяла да го употреби. Или пък влизането се осъществява след извършване на определен „ритуал“?

— Предполагам следното. Лимфата, нека наричаме тази система така за по-кратко, е била необходима за пускането и пригаждането на Сградата към нормална работа. Първоначално са я консервирали, но после, след като някои служители са проникнали в нея било случайно, било след запознаване с документацията, Външните са решили да я демонтират. И както често става, майсторите са си оставили ръцете. Махнали са по нещичко и са отчели пълен обем извършена работа.

— Който овладее Лимфата, контролира или придобива възможност да изменя начините на функциониране на Сградата. Появява се втори център на управление. Системата става нестабилна.

— Осъществено ли е или е само потенциална опасност?

— Кой знае? — Димитър изведнъж скочи на крака. — Може би на онези вън страховете са големи. Питал ли си се понякога за какво служи тази грамада? Пълна тайна. Приемам го за нормално. Друго не мога да приема. Служителите! Е, плащат им добре. Старините им ще бъдат осигурени. Ако нещо им се случи, техните наследници ще си получат компенсацията. Но нима парата определя всичко? Нормално ли е да ти взимат от живота? И тези хора да са така спокойни? Да се отнасят помежду си тъй, че все едно нищо не се е случило. Изглеждат доволни. Опитах да разговарям с няколко души на тази тема, а те ми отговориха: „Аз ли ще оправям света!“ Петре, задавам ти следния въпрос: „Знаеш ли какво прави Сградата? Каква е нейната цел?“ Моля те, отговори ми искрено.

— За съжаление нищо не мога да ти кажа. Тайната се крие в работните стаи. Но какво всъщност става там, не ни е позволено да знаем. В началото, бях още така млад и зелен, трудно ми е да си го призная, въпреки побелялата си глава, бях изпълнен с илюзии, работех като вол и непрекъснато разсъждавах. Как ли не съм се опитвал да проникна в тези помещения. Знаеш сам как реагират на нашите посещения. Пропускат ни като през обикновени врати. Уви, аз съм най-обикновен човек. Ирационалното в живота ни прави несигурни, апатични, оставяме се на хода на събитията, превръщаме се в послушни и това Системата го постига по-добре с непонятното, отколкото с насилие или жестокост.

— За щастие нашата цел е напълно понятна. Трябва да разкрием онези хора, които проникват в Лимфата, и с тяхна помощ да доразградим остатъците й. Първият ход е успешен. Да обмислим следващите.

Петър разбърка снимките на бюрото си. Избра една от тях и я протегна на Димитър.

— Погледни — обясни той. — Обектът се е наредил на опашката. Пред него е Виктория. Той гледа към нея, после отклонява глава и се спира на една друга особа. Красива е, нали? Подсъзнанието я запомня, съзнанието я отхвърля. Да видим този момент на видеото… А сега забавено… Тя също го забелязва… Май изпитва нещо като кратък стрес. Между тях е възможно наличието на психологическо привличане. Ако се намесим и намалим чрез инициализация прага на контактността, ще бъдем в състояние да управляваме тяхното поведение един към друг.

— Ползата?

— Стабилните системи се отразяват благоприятно на моралните принципи. Ние трябва да ги разклатим, в известна степен да ги унищожим и да подтикнем нашия „белязан атом“ към нарушаване на нормите и следователно към действия. Идентифицирай тази жена. Изучи степента на нейната използваемост.

— Ти ми заповядваш, а би трябвало да е обратното.

— Не се хващай за буквата на закона. Използвай пакета за Психологическо прогнозиране.

— И друго!

— Какво друго?

— Виждам, че нещо се колебаеш.

— Не знам — замислено каза Петър. — Напоследък стават странни неща… Страхувам се, че ни чакат трудни времена. Имам задължението да ти съобщя една от тайните на Сградата.

Той бръкна в чекмеджето и извади някакъв лист.

— Преди това трябва да подпишеш клетвена декларация. Собственоръчно попълни всички графи… Готов ли си?… Сега ще го изпратя в архива по телефакса…

Той се наведе над апарата, постави хартията и докато отворът я всмукваше, той се обърна към Димитър и продължи да говори:

— Слушай сега. Под мое наблюдение се намират част от резервните изходи, проходи и коридори. Казвам част, защото моите възможности се простират до някаква врата, която не желае да се отваря. Доколкото съм уведомен, тази част се намира под външно наблюдение. Имам правото, а сега го имаш и ти, да влизам в нея, само след като ми позволят или след като ми заповядат. Да си призная искрено, влизал съм вътре само един път в началото на работата си тук, с цел да се запозная с обстановката. Там е невероятно мръсно, неприятно и влажно; въобще — потискащо. Дори бях забравил, че съществува. Отвън също не ми напомняха за нея. Но вчера ми заповядаха да ги посетя. Повод имаше. Виж тази снимка.

Димитър потрепера от гледката.

— Наистина е страшно.

На каменния под лежеше отрязана до лакътя ръка.

— Отидох и се уверих, че ръката е истинска. После, според заповедта, се върнах обратно, без да пипам нищо.

— Смяташ ли, че ръката е на Антонов?

— Дявол знае! Такъв страх брах, докато вървях под онези каменни сводове, какъвто никога досега не съм брал. Знаеш ли какво е, когато те обхване изцяло?… По-добре не си го представяй. Сега трябва да отидем двамата заедно. Такава е заповедта.

— Кога тръгваме?

— Веднага. Готов ли си? Искат да вземем ръката и да им я изпратим за експертиза.

Без да продума, Димитър Димитров сгъна книгата с етюдите, прибра я в библиотеката точно на предишното й място, почисти трохите по бюрото си, облече сакото си и очаквателно погледна шефа си. Той му кимна и двамата тръгнаха. Зад тях вратата се хлопна и автоматично се заключи. От двете страни на коридора имаше стаи, в които никой никога досега не беше влизал. Стигнаха до разклонението и вместо да продължат наляво, направо или надясно, Петър застана пред левия ръб и постави дланта си на него. Отвори се мрачна паст. Лъхна застоял въздух. Слабата жълтеникава светлина падаше върху бетонни стъпала.

Влязоха вътре, а зад тях стената възвърна първоначалната си монолитност. Започнаха да се изкачват. Димитър бе хипнотизиран от лампата, която, кой знае защо, леко се поклащаше.

— Не се впечатлявай — поясни Петър, — има силно течение на въздуха.

Влязоха в широк и висок коридор. Непонятни съоръжения показваха разнообразни плетеници от тръби и конструкции. Нищо не работеше. Безмълвието действаше повече на нервите, отколкото на разума.

— Не виждам никъде прах.

— Роботите изглежда го почистват редовно.

Завиха наляво в нисък проход. Голият бетон изглеждаше безжизнено блед.

Постепенно проходът се разшири в продълговата камера.

— Тук — обяви Петър.

Ръката лежеше на мястото си. Но на стената над нея се бе появил надпис с груби букви:

„ВАРВАРИ!“

Който го бе писал, бе топил четката в боята, без да капне на земята. Но лепната на стената, тя бе потекла и създаваше впечатление за нервно безразличие.

Камерата завършваше с врата.

Чу се рязко стържене.

Вратата се отвори.

* * *

02.17.2089 (петък)

Осведомител №76 Донесение №1

Получих задача да установя зрителен контакт с обект М–6327.

Предполагаемо място на обитаване зона 13–16.

Разпознаване по снимки. (Вж. приложението)

Запознат съм със служебните данни.

Цел в чрез установяване в бъдеще на непосредствен контакт да се предизвика активна откровеност в обекта. (Вариант 1)

На 27.16.2089 г. получих съобщение по телефона от Разпределител 35, че обектът (М–6327) е влязъл в Сградата през левия централен вход. Веднага напуснах служебния офис, където прекарвам времето в очакване на служебни задачи, и се отправих към препоръчаната ми зона. Зрителен контакт в положение гръб с М–6327 установих на 30.16.2089. Незабелязано последвах обекта и успях да запиша проведения от него разговор с неизвестно за мен лице. Според изработения и утвърден от управлението оперативен план прекратих зрителния контакт.

Обектът с нищо не показа, че е забелязал наблюдението.

Направеният запис на разговора изпратих за анализ с програмния пакет „ЛУДО ЛИЦЕ“.

Приложение:

1. Касета №62351843 със споменатия по-горе разговор.

2. Фотоснимки на неидентифицираните субекти за следваща оперативна работа.

3. Видеокасета № ALC265-K със записа на следенето.

4. Анализ на разговора от касета №62351843.

Непосредствени впечатление:

Обектът е симпатичен човек на вид. Притежава приветлив характер. Външно изглежда спокоен. Но някои леки потрепвания на клепачите подсказват за вътрешно нервно напрежение.

Изводи:

Обектът притежава някои морални предразсъдъци, препятстващи, но не изключващи напълно Вариант 1.

Препоръка:

Да се мине на Вариант 2.

Подпис: (не се чете)

Резолюция: съгласен.

Подпис: (не се чете)

(Надпис на ръка с червено)

Да се провери побоят над обекта случайна флуктоация ли е, или преднамерено събитие?

03.17.2089

(няма подпис)

* * *

Осведомител №76. Донесение №2

Задача: Зрителен контакт с обект М–6327 — продължение.

05.17.2089 (четвъртък)

Получих съобщение, че обект М–6327 е допуснат до работа от медицинската служба. Напуснах служебния офис и се отправих чрез асансьора към посочената ми зона. На поверения ми обект се натъкнах в 10,42. Придвижваше се насрещно, придружен от особа женски пол. Същата фигурира под №7 на Приложение 2 към Донесение 1. Поради възможността за нежелан двустранен зрителен контакт с обекта, бях принуден да използвам лявата тоалетна в коридора. Изчаках тридесет секунди и се върнах обратно. Лицата, посочени по-горе, бяха изчезнали. Въпреки положените от мен усилия, до 12,18 не успях да установя местоположението на М–6327…