Красномир Крачунов
Сградата (27)

4.

Вики ги гледаше изненадана и объркана, а Димитър само намести очилата си.

— Разбрахте ли за пожара? — запита Петър и след като получи утвърдителен отговор, продължи: — Огънят се разпространява чрез електрическата инсталация. Пожарникарите локализираха пожара по площ, но не могат да се справят с изкачването му по етажите нагоре. Ние сме точно в центъра, наистина малко високо — цели четири етажа ни делят от пламъците. След половин час и тук ще загори. Трябва да се махаме веднага.

Групата изкочи като един човек в коридора и се насочи към центъра на Сградата. Вики тичаше и плачеше. Сълзи се търкаляха по лицето й. Тя бягаше с всички сили и искаше да се скрие някъде в лабиринта на стаите. Станимир извика и се затича след девойката.

Възпря я да влезе в една работеща врата — съществуваше опасност да попадне в бушуващия пожар. Тя го блъсна, освободи се и продължи да бяга. Внезапно се обърна, удари го с юмрук по лицето и влетя в най-близкия транслатор.

Вън от себе си, Станимир я последва. Хванеше ли я, щеше да я набие. Но от нея нямаше следа. Провери една по една кабините, като се опитваше да ги издърпа.

И тогава видя една врата по средата между двата реда кабини.

ВРАТАТА КЪМ ЕЗЕРОТО НА ЩАСТИЕТО!

Без да се колебае, влетя в нея…

(извън времето)

Такъв късмет се пада веднъж на хиляди опита. Тръгна по витата стълба, водеща отвесно надолу, и се досети, че и Вики бе минала по този път. Би трябвало да чуе стъпките й. Спря се и тишината веднага го омаломощи.

Прииска му се да се върне обратно. Погледът му срещна плътна бяла завеса. Преградна стена. А бе извървял толкова малко. Тръгна с гръб напред. Крачка надолу. Стената също се премести.

Пътят нагоре бе затворен.

Изборът бе сведен до една алтернатива и поради това бе принуден да се подчини. Представи си, че пътят към Езерото може да бъде инверсен. Вики е взела друга посока и е тръгнала нагоре. Дали ще се срещнат край бленувания бряг?

Понякога противоположните пътища много скоро се пресичат.

Разсмя се диво.

Строителите на Сградата бяха оставили на хората вътре правото сами да си избират правилата на играта. А те, изглежда, наблюдаваха отстрани, без да се намесват. Какво ли искаха да постигнат с това?

Затича се по единствения възможен път надолу. Стъпките кухо отекваха между стените. Бялата пелена пред очите му го замая и отне малкото останал му разум. Мисълта изчезна. Личността се стопи…

Роботът от плът и кръв се блъсна в някаква врата. Тя мигновено и без съпротива се отвори и зейна мрачно. Остра болка прониза тялото и съзнанието му се върна.

Човекът изстена и се строполи на пода. Ръцете му потънаха в нещо лепкаво. Удари го мирис на гнило и спарено, на машинно масло и евтин алкохол.

Изправи се на крака и дълго, с нескривано отвращение, се опитваше да изчисти дланите си от гнусната кал. Когато се убеди, че това няма да му се удаде напълно, отказа се и започна да се оглежда с надежда да открие някаква чешма или друг източник на чиста вода.

Вратата зад него хлопна. В първия миг направо ослепя. Стори му се, че тъмнината е навсякъде, дори вътре в душата му. Загуби равновесие и с последни усилия се хвана за някакъв прът. Така стоя неподвижен известно време, докато очите му свикнат. Тогава долови някаква слаба-слаба светлинка.

А може би тази светлина полека-лека се усилваше и така ставаше достъпна за зрението.

И наистина скоро започна да вижда добре.

Намираше се в някаква огромна зала, на втората тераса над пода. В дъното се виждаше гладка водна повърхност.

ЕЗЕРОТО!

Някакъв предмет се свлече и пльосна във водата. Гладката повърхност се набразди с безброй концентрични вълни, които бързо се разбягаха и затихнаха.

Проехтя вик. Ехото многократно откликна и изчезна като лек и ехиден смях.

Тук имаше хора.

Гласовете им се приближаваха. Станимир различи няколко смътни фигури. Инстинктът му го накара да се свие и скрие зад най-близкия зид. Изчака търпеливо да минат и едва тогава се изправи отново.

— Човече! — проехтя басов глас почти до него. — Тук нищо не те заплашва.

— Знам ли? — смутолеви Станимир.

— Прав си. — Човекът се отдели от стената и се приближи. — Поздравявам те за показаната предпазливост. Тя е свойствена на грижовните хора и аз ги уважавам. Все пак съм длъжен да те уведомя, че думите ми са верни.

— Аз не се съмнявам.

— В никакъв случай не желая да ти отнемам съмнението. Според мен то е едно от най-човешките чувства. Ти сам, след време, ще се убедиш в искреността ми.

— А дотогава?

— Ще таиш страх в душата си!

Някъде в дълбините на залата се разрази зъл кикот, последван от гръмки хлипания, завършили със сърцераздирателни ридания.

— Какво беше това? — стресна се Станимир и дори не се опита да прикрие страха си.

— Неизвестното, дори да е безобидно, плаши повече от непосредствената опасност — обясни непознатият. — Това са помпите. Отдавна не са ги чистили и когато заработят, тинята се вмъква между перките и стене от болка, докато премине през тях.

Той замълча и изчака пронизителният шум да стихне.

— Сега вече са се прочистили и се чуват само моторите — дообясни той. — Аз се казвам Никола, а ти?

— Станимир.

— Приятно ми е да видя нов човек сред нас. Какви са новините горе?

Станимир ги съобщи накратко.

— Да, положението никак не е розово — промърмори Никола. — Какво ли ще стане с нас?

— Трябва да се измъкнем, колкото се може по-бързо. Сградата се руши. Може всеки миг да се сгромоли върху нас и да ни погребе живи.

— Как да се измъкнем?

— Все трябва да има някакъв изход.

— Назад не може, лично се уверих, напред не бива.

— Как да го разбирам?

— Както искаш.

— Тогава?

— Съветвам те да останеш при нас и спокойно да изчакаш събитията.

— Тук! В това гнусно блато!

— Само на пръв поглед е неприятно. Поживей и ще се убедиш, че дори тук човешкото съществуване може да протича с достойнство.

— Благодаря — поклати отрицателно глава Станимир. — Предпочитам да си отида. Очаквах да видя ЕЗЕРОТО НА ЩАСТИЕТО, а намерих отвратително блато, в което се изливат нечистотиите от обслужващите системи на Сградата.

— Но след пълно пречистване.

— Дори така да е, пак изпитвам отвращение. Не мога да си представя… Да, не мога да си представя произхода им…

Той не успя да намери повече думи и замлъкна. Вдигна неопределено рамене, обърна гръб на събеседника си и бавно се отдалечи.

— Упорит си. — Никола го настигна и тръгна до него. — Щом не искаш да останеш, ще ти помогна. Обслужващият сектор е отделен от нас със стоманена врата. За съжаление тя никога досега не се е отваряла. Нито пък някой от нас знае как да го направи. Няколко луди глави се захванаха да я съборят, но начинанието им се провали, без да бъде нанесена и драскотина по повърхността й. Но малко встрани, отдясно, съществува пожарна стълба, водеща някъде нагоре. Къде? Никой не знае. Други луди глави тръгнаха по нея и досега не сме получили ни вест, ни кост. Опитай, ако не те е страх.

— За страх, страх ме е, но така не мога да живея.

Той се сбогува и тръгна.

— Запомни, върви край стената, стигни до стоманената врата и там отдясно ще намериш стълбата.

— Благодаря. Ако успея, ще се върна да ви изведа.

— Дано. И други са обещавали…

Тръгна и скоро парапетът се прекъсна и пред очите му се разкри тясна желязна стълба. Заслиза и бързо се озова на долното ниво. Тинесто-машинният дъх на блатистата вода тук се усещаше по-силно. Изпита отвращение и гадене и същевременно някакво долно животинско удоволствие от разлагащата се плът: обхвана го нещо като страст на токсикоман. Хвана се, че диша дълбоко, възпротиви се на слабостта си и си наложи сдържаност.

Сети се за нещо и извика:

— Накъде да вървя? Наляво или надясно?

Никола се наведе над парапета.

— Все едно е. Краят е същият!

— Благодаря, много ме успокои, няма що.

Тръгна надясно. Само след десетина крачки се убеди, че пътят няма да бъде никак лесен. Препречени железа с остри краища залавяха дрехите му и трябваше да внимава и да се промушва ловко, за да не ги изпокъса. Локвите криеха непредсказуеми дупки. Няколко пъти пропадаше, измокри се до колената и трябваше да открива ямите и да ги заобикаля, което съвсем не скъсяваше разстоянието. Накрая стигна до някаква камара нахвърляни безразборно дъски, камъни и тръби. Опита да заобиколи грамадата, но опря до брега на блатото.

Погнуси се да нагази водата.

Обърна се и тръгна наляво. Мина отново край Никола и въпреки мрака възприе или по-скоро усети скритата насмешка, изписана върху спокойното му лице. Изпита злост и почти вбесен, продължи напред. Случи се почти същото. Равният под се смеси с издатини и разхвърляни строителни материали. Поучен от краткотрайния си опит, старателно избягваше измамните плитки локви. Така се увлече, че не забеляза как стъпи върху някаква смазка.

Плъзна се и не успя да запази равновесие. Падна по очи, удари силно главата си и, заедно с болката, в съзнанието му нахлу силен смях. Няколко подземни жители гръмогласно изразяваха моментното си задоволство от нелепата картина.

— Внимавайте в картинката, господа! — викна разярен Станимир и опита да се изправи.

Отговори му взрив от още по-силен смях. Някаква жена изкочи от тъмнината и се приближи до него. Хвана го за ръка и внимателно му помогна да стане.

— Не им се сърдете — гласът й бе доста приветлив. — Паднахте достатъчно комично. Елате с мен. Изнервен сте, уморен сте и трябва да си починете.

В първия миг понечи да откаже. Самолюбието му бе повече от засегнато. Вътрешно беснееше, но преди яростта да избие навън в нервни крясъци, очите му срещнаха погледа на жената. Възпитанието не му позволи да избухне. „Хайде, успокой се, каза си той, полека, полека…“ Напрежението се разреди и настъпи успокоение…

Влязоха през някаква врата и още от прага Станимир силно се учуди и занемя. Примижа от силната светлина и когато свикна с яркостта, разбра, че се намира в друг свят.

— Върви първо в банята! — заповяда жената и му посочи първата врата вляво, без да очаква и да търпи възражения.

Отдавна (наистина ли?) не бе изпитвал такова удоволствие.

— Нашето жилище е малко — обясни жената, след като Станимир излезе от банята. — Стремим се към чистота и подреденост. Иначе ще измрем бързо от болести. Блатото е пълно с инфекции. Искаме да живеем нормално и засега успяваме донякъде… по двадесет и четири часа в денонощието, както е предопределено от природата.

— Предпочитам това да става под яркото слънце.

— Ние също, но не можем да открием пътища за излизане от тая яма.

— Опитвали ли сте?

— Не ни ли вярваш?

Станимир вдигна неопределено рамене.

— Уморен съм. Как се казваш?

— Надя.

— Хубаво име. Къде мога да си почина?

— Ела — покани го Надя. — Приготвила съм ти легло.

Той се бухна в разтворените завивки и заспивайки, се наслаждаваше на нежния допир на чистите чаршафи.

Разбуди го неприятен тътен. Помпите поглъщаха притока излишна вода. Стана и се облече. Някой, вероятно Надежда, бе изпрала и изгладила дрехите му. Погледна се в огледалото и установи, че изглежда уморен. А се чувстваше бодър и вдъхновен.

Излезе от стаята и се озова в някакъв тесен, но светъл и чист коридор.

Чакаше го младо момче.

— Аз съм Ваньо — представи се то важно. — Зная пътя през блатото и ще те преведа на отсрещната страна, ако още желаеш.

— Трябва първо да се сбогувам с Надя.

— Тя има работа и няма да може. Остави тази бележка. Прочети я.

„Желая ти успех.

Надя“

— Ще тръгваме ли?

Станимир кимна с глава.

Момчето стигна до водата и смело я нагази. Станимир се поколеба, изпита неволно отвращение от вълнуващата се мръсотия.

— Щом веднъж си влязъл в блатото — извика Ваньо, — няма начин да запазиш краката си сухи и чисти. Следвай ме и не се отклонявай много. Има доста ями, някои от които са опасни, защото са пълни с остри железа. Не ти мърда набиването на кол.

— Добре, идвам.

Пътят им криволичеше. Първо тръгнаха наляво и почти стигнаха левия ъгъл, където Ваньо продължително и внимателно опипваше дъното с дълъг прът, преди да направи поредната крачка. После се върнаха назад през средата на блатото и се озоваха до хаотична купчина стройматериали. Задминаха я, леко се отклониха вдясно и когато направиха стотина крачки право напред, момчето заяви:

— Оттук нататък е лесно. Вървиш право към онази врата. Нали я виждаш? Пътят е гладък като тепсия. Аз се връщам. Скоро ще потече вода и ако ме завари в блатото, мога да се удавя.

— Ела с мен на другата страна.

— Страх ме е. Там след час или два ще прозвучи силен рев. Прилича на неизвестен хищник. Може да е опасен. Съветвам те веднага да се качиш на пожарната стълба.

— Благодаря за предупреждението.

— Ако искаш, върни се с мен.

— Тръгнал съм!

Разделиха се с мисълта, че никога вече няма да се видят.

Вратата отблизо не изглеждаше така внушителна, както отдалеч през изкривената перспектива на затвореното пространство. Станимир се приближи и постави ръка на изографисаната в ретростил дръжка. Познаваше добре Сградата и таеше надежда, че без да знае може да притежава някакъв ключ, закодиран в служебното му положение. Процентът обаче веднага заклони към пълна „нула“.

Щеше още дълго да опитва, ако не бе чул някакво ръмжене. Спомни си предупреждението на Ваньо и се затича към пожарната стълба. Закатери се пъргаво по нея. Стигна до някаква площадка, където сметна, че се намира в относителна безопасност. Огледа се.

Веднага забеляза движението. Едно странно рунтаво същество изкочи от мрака и попадна в полумрака. Ръмжеше и се въртеше покрай вратата. Изглежда надуши следата на човека, защото спря рязко, притисна се към пода и като се убеди, че натрапникът е на стълбата, се насочи с олюляваща се походка към него.

За ужас на Станимир, съществото не само стигна стъпалата, но се изправи и тромаво започна да се катери. Уплашеният човек мигновено се понесе нагоре, стигна до последната площадка и като се изправи пред тухлената стена яростно заудря с юмруци по нея.

Като по чудо стената се разтвори и го пусна вътре.