Линда Хауърд
Сърцето на амазонката (25)

Епилог

— Сеньор Луис!

Бен се извърна и отправи погледа си към оживеното пристанище, опитвайки се да види кой го вика. Джилиън беше на лодката, която товареха за обратното пътуване до Каменния град. Тя погледна напред, извика, сетне скочи от лодката и профуча покрай Бен с разперени ръце. Веждите му се свъсиха, когато видя как тя се мята на врата на някакъв мъж. В този миг разпозна не само него, но и другаря му и усмивка пропъди намръщения израз от лицето му.

Джилиън пусна Хорхе и прегърна Пепе, който стоеше като втрещен. Бен се приближи към тях и се ръкува с двамата мъже.

— Кога се върнахте?

— Снощи — отвърна сияещият Хорхе. — Всички на пристанището говорят само за вас и за сеньората. Казаха ни, че това е вашата лодка и затова дойдохме да ви видим.

— Хайде да отидем някъде да пием по една бира и да си поговорим — предложи Бен и всички се отправиха най-близкия бар.

— Всички ли се върнахте? — попита Джилиън.

— Да. С изключение на Висенте. Погребахме и него, и брат ви, сеньора. За онзи Кейтс не сме си правили труда.

— Какво стана с него?

— Дутра го застреля още в лагера.

— Така си и мислех. След като злодеят се появи сам, предположих, че Кейтс е мъртъв или ранен и Дутра го е изоставил в джунглата. Така или иначе, не съм се безпокоил особено много за него.

Тъмните очи на Хорхе бяха сериозни.

— Какво стана с Дутра, сеньор?

Бен сви рамене, сините му очи бяха студени и ясни.

— И за него не се безпокоя вече.

От тези думи Хорхе предположи, че Дутра никога вече няма да се появи и тази мисъл го зарадва.

— Връщаме се обратно — меко каза Джилиън. — Мислех си да пренеса тленните останки на Рик, но сега смятам, че е по-добре да остане погребан там. — Именно в Каменния град брат й бе извършил единственото добро дело в живота си. Професор Шърууд не бе успял да стигне до града на анзарите, но децата му го откриха; редно беше Рик Шърууд да бъде погребан там. Той щеше да стане част от легендата, която бе запленила цялото им семейство.

Бен бе облегнал ръка на стола й и сега тя усети как гали рамото й — жест, който я успокои и й вдъхна увереност. Последните няколко дни минаха в трескава подготовка за експедицията, която беше твърде сложна, защото и правителството бе включено. Винаги щом се почувстваше уморена и отчаяна, когато неизбежната тъга пропълзеше в душата й, Бен безмълвно я разбираше и ласките му й подсказваха, че не е сама.

— Възнамерявам да разширя дейността си — заяви той. — Мога да ви осигуря постоянна работа, ако искате. Знаете, че повечето пътувания не са като последното.

— Благодаря ви, сеньор — отвърна Хорхе. Изглеждаше очарован от предложението. — Ще кажа на другите.

Пепе, който бе мълчал почти през цялото време, сега прошепна нещо на Бен на своя език, стана от стола си и напусна бара.

— Какво каза Пепе? — попита Джилиън.

Бен се облегна на стола си.

— Пепе и преди е работил за мен. Каза, че предпочита пущинаците пред реките и, че ако искам да ти помагам в откриването на други неизвестни места, той с удоволствие ще дойде с нас.

Всички се разсмяха, сетне потънаха в спомени за съвместно преживяната опасност. Хорхе си взе довиждане, а Бен и Джилиън се отправиха към лодката.

— Имам една изненада за теб — каза Бен, щом стигнаха пристанището.

Тя го изгледа подозрително.

— Много добре знаеш, че не обичам изненадите.

— Досега разочаровал ли съм те? Имай ми доверие!

Тя прихна да се смее и спечели една бърза целувка. Бен я прегърна и продължиха да вървят.

— Правила ли си го в хамак? — небрежно я попита той.

Джилиън не искаше да пада в собствения си капан.

— Какво точно имаш предвид? — попита тя.

Той й показа с пръсти.

— Знаеш отговора.

Бен остана много доволен.

— Довечера ще опиташ.

— О, така ли? — Много добре си спомняше, че следобед бяха натоварили хамаци на борда. Тя спря и скръсти ръце. — Тази вечер няма да спя на лодката.

— Разбира се, че няма. Той е вкъщи.

Вкъщи беше апартаментът на Бен: тя реши, че хотелът е прекалено скъп, а той — че прекалено много хора ги безпокоят. Апартаментът му не беше като от корица на списание, ала разполагаше с кухня, легло и модерен водопровод.

— Я дай да се разберем. Точно какво е вкъщи?

— Хамакът. Днес го доставиха.

— Сега разбрах. — Въображението й започна да рисува възбуждаща картина. Погледна към Бен и разбра, че той се чувства по същия начин. — Ама за какво ти е този хамак, когато си имаме толкова удобно легло?

Той я привлече към себе си и отново я целуна, този път доста по-бавно.

— Ще започнем в хамака, но никой не знае къде ще свършим…

Тя се усмихна и блажено отметна главата си назад. Животът с Бен бе безкрайно приключение.