Линда Хауърд
Сърцето на амазонката (11)

10.

На третия ден, когато равнината около реката започна да отстъпва пред планините, теренът започна да става по-труден. Джилиън се придвижи по-напред в редицата, така че беше точно зад Бен и внимателно се взираше пред себе си.

— Какво търсиш сега? — възропта той, макар че знаеше защо се оглежда. Опасността можеше да ги очаква над главите им или пък да изскочи на пътя точно пред тях; можеше да ги нападне от растителността; можеше да пристигне под формата на стрела, защото по-изолираните племена се дразнеха страшно, ако някой навлезеше в тяхна територия. Опасността можеше да се появи и под формата на рояк пчели. Негова работа беше да забелязва всяка подробност, да бъде готов за всичко. По-рано през деня беше уловил силната неприятна миризма на глиган и бяха направили доста голямо отклонение, за да избегнат неблагоприятната среща със сърдитото и опасно дяволско прасе. Отклонението изнерви Джилиън, въпреки че Бен я увери, че са се върнали към първоначалния курс.

— Гледам за планина с плосък връх — отвърна тя.

— Колко близо до нея трябва да сме?

— Не знам. Всъщност е без значение, защото няма да я изкачваме. Тя е само един от ориентирите ни. Би трябвало да започне да се вижда, един ден след като сме започнали да изкачваме терена.

— О, боже! — възкликна той — Не предполагах, че инструкциите са толкова подробни.

Тя присви очи зад него, като си мислеше колко щастлива би била да го удари с камък точно по средата на изпотения му гръб, макар че камъкът сигурно щеше да отскочи от твърдите му мускули. Предишния ден се беше ядосал на ръкавите на ризата си, защото ограничаваха движенията му, докато сечеше изпречилите се на пътя им лиани, и просто ги беше откъснал. Мускулите играеха и се издуваха при всяко движение на голите му ръце и това караше стомахът й да се свива.

— Предполагам — продължи той, — че ако не видиш тази планина с плосък връх, след като сме вървели един ден, ще се върнем обратно и ще започнем да маршируваме напред-назад, докато я откриеш.

Може би ще трябва да се прицели в главата му, помисли си тя със задоволство. Вероятно главата му беше най-твърдото нещо у него, но ако подбереше по-голям камък, може би щеше да направи някоя и друга вдлъбнатина и така да го накара да й обърне внимание.

— Каква чудесна идея! — каза сладко на глас тя. — Значи няма нужда да се безпокоя, ако не я намерим веднага.

Той беше разбрал, че захарният тон в гласа й означаваше, че си мисли как да му каже или да му направи нещо особено неприятно, затова хвърли бдителен поглед през рамо. Изразът на лицето й определено не беше сладък. Изглеждаше така, като че ли замисляше отсичане на някои части от тялото му и предчувстваше удоволствието. По дяволите! Никога пред това не беше срещал жена като нея — силна, самоуверена и уравновесена. Разбира се, не това бяха качествата, към които той изпитваше особено влечение. Винаги беше предпочитал доброто чувство за хумор, липсата на задръжки и способността да се кикотиш на всичко. Определено Джилиън не притежаваше последните две качества, макар че имаше фино, леко злобно чувство за хумор, което го държеше нащрек. Не можеше да я сплаши, не можеше да я смути, не можеше да я съблазни. Започваше да се чуди дали въобще би могъл да й направи нещо.

Повече от две седмици той рядко й разрешаваше да се отдалечава на повече от три метра от него и беше извън обсега на погледа му, само когато задоволяваше природните си нужди и след като дръпнеше ципа на палатката си през последните три нощи. Но дори и когато задоволяваше природните си нужди, той се въртеше наоколо, като внимаваше да не се появи Дутра. Такъв наложен близък контакт вече би го накарал да откачи от скука, ако беше която и да е друга жена. Разбира се, и Джилиън го караше да подлудява, но не от скука.

Истината беше, че той се чувстваше притеснен и раздразнен, че тя не е до него нощем, за да може да я пази. Какво ли би станало, ако Дутра се опиташе да влезе в палатката й? Разбира се, Кейтс явно му беше набил в главата, че трябва да се държи възможно най-прилично по време на пътешествието навътре в джунглата, но това не означаваше, че Бен му бе повярвал дори и за момент. Джилиън използваше хитрината с лепенката, за да запечата ципа на палатката от вътрешната страна, и имаше и пистолет, но какво би станало, ако Дутра просто разрежеше плата? Дали Джилиън щеше да го чуе и да се събуди на време? Беше доказала, че е повече от способна да се справя с различни ситуации. Всъщност, почти през цялото време беше една крачка пред него, което го вбесяваше адски. Но въпреки това той се безпокоеше и нервничеше, защото ако не я получеше скоро, щеше или да експлодира или да се превърне в бръщолевещ идиот.

Когато я върнеше цяла целеничка в Манаус, щеше да се заключи с нея в някоя хотелска стая и нямаше да излезе оттам, докато не намереше нова работа като водач, което би му отнело поне месец. Цял месец да се любиш… Той се впусна за миг в доста живи фантазии. След това сви очи, когато се сети, че ако приеме друга работа, ще трябва да я остави сама, а когато се върнеше, тя сигурно щеше да е изчезнала. Независимата госпожица Шърууд щеше да се е качила на самолета за Щатите или пък щеше да се е отправила някъде надалече да изкопава стари кости от земята.

Спря на място и се обърна, за да я изгледа страшно. Зад нея цялата колона се люшна и също спря, но той не благоволи да ги удостои с вниманието си.

— Да отидеш на мястото, което ти посочих! — изстреля той и се обърна, за да отсече яростно една лиана.

— Загубен си, Луис — каза приглушено тя, като тръгна пак след него. — Топлината те е побъркала.

— Не е топлината — дойде неговият отговор, — а критичното натрупване на сперма.

— Разбирам — трябваше да захапе устната си тя, за да не избухне в смях. — Умът ти се е задръстил.

— Абе нещо се е задръстило, ама не е умът ми.

Гласът му звучеше толкова раздразнено, че й се искаше да го потупа по главата и да го успокои, но не смяташе, че ще оцени жеста й. Вместо това, попита:

— Ако ти е толкова трудно без жена, как си издържал по време на другите експедиции?

Той я погледна пак през рамото си, като наситено синьото на очите му проблясваше в зеленикаво оцветения полумрак:

— Обикновено не е.

— Какво не е?

— Трудно.

— Какво е различното при това пътешествие?

— Ти.

— Какво, напомням ли ти за нещо?

— Нещо такова — той отново беше снижил глас.

Тя млъкна, но се усмихваше. Значи се чувстваше разочарован. Добре. Точно това заслужаваше.

Той внезапно спря отново и застана неподвижно. Тя се плъзна настрани, за да не се блъсне в него. Зад нея всички също спряха и нещо в неговата неподвижност я накара да застане нащрек. Бен бавно свали пушката си.

Прошепна нещо на Пепе на езика на туканите и жилавият малък индианец също му отвърна тихичко.

— Назад — прошепна Бен. — Много внимателно, без никакъв звук.

Лесно беше да се каже, но трудно да се направи. С мълчаливите подканяния на Пепе и Еулохио, всички те се върнаха назад, като внимаваха къде стъпват, за да не изпращи някоя съчка под краката им и използваха ръцете си, за да отстранят клоните по пътя си, като бавно изминаваха сантиметър след сантиметър по обратния път много по-внимателно, отколкото на идване.

Бен спря отново. Джилиън се опита да види какво става, но широкият му гръб блокираше гледката. Той направи леко движение с китката си, което я накара да замръзне на място.

Тогава го видя. Очите й внезапно различиха контура му всред гората, която го заобикаляше. Свирепи очи, златисти и хищнически, фокусирани върху Бен, който водеше колоната. Великолепна златиста кожа, напръскана с черни петна и сливаща се почти напълно с пъстрите листа. Шарена опашка, чийто край мърдаше, като че ли си имаше свой собствен живот.

Ягуарът се беше свил в засада и мощните му мускули се бяха издули. А мускулите на Джилиън бяха така напрегнати, че едва можеше да диша. Искаше да погледне настрани от голямата котка, защото чувстваше, че тя като че ли я хипнотизира, но не можеше да откъсне очи от нея, защото се страхуваше, че ще скочи.

Сега, когато не се движеха, влажността като че ли се увеличи и интензивният аромат на джунглата ги обгърна, но този път примесена и с друга миризма — с острия мирис на голямата котка. Потта започна да се стича по слепоочията й и да смъди в очите й. Стояха неподвижни толкова дълго, че птиците, които обикновено се плашеха от тях, започнаха отново да пеят. Малки ярки колибри се стрелнаха наблизо, а огромна пеперуда с осемнадесет сантиметрови преливащи във всички цветове на синьото крила запърха около дулото на пушката, даже кацна за момент върху нея, преди да продължи бавния си полет из джунглата. Високо над главите им маймуните си крещяха нещо една на друга по обичайния начин. Гущерчетата продължиха да си похапват мравки и термити, като езиците им изкачаха и се прибираха с хипнотизираща честота.

А те стояха там, приковани от немигащия жълт поглед на голямата котка.

Ако ягуарът нападнеше, Бен трябваше да го убие. Ако някой зад нея направеше безразсъдно движение, можеше да предизвика атаката му. Започна да се моли поне веднъж Рик да обуздае нетърпението си.

Тогава изведнъж маймуните започнаха тревожно да крещят и тя вдигна поглед. Някъде там горе започна лудо боричкане, невидими клони се разклатиха и накараха висящите лиани да танцуват и да се тресат. Бен продължаваше да не мърда. Тя чу дълбоко, грубо покашляне и косъмчетата на врата й настръхнаха. Когато погледна отново, ягуарът беше изчезнал.

Като че стояха там цял час. Сигурно беше изтекло толкова време. Зад нея някой, Рик или Кейтс, издаде някакъв нетърпелив звук, който бързо беше заглушен от предупредителния жест на Еулохио. Най-накрая Бен даде знак на Пепе да отиде до него. Носилката беше оставена внимателно на земята и Пепе се промуши покрай Джилиън. Той и Бен се плъзнаха безшумно напред и след десет минути се върнаха, като вървяха нормално. Въпреки това очите им продължаваха внимателно да оглеждат всеки храст или дърво.

— Ягуар — каза кратко Бен.

— О, по дяволите! — Възмущението на Рик се чувстваше ясно в гласа му. — Искаш да кажеш, че висяхме тук цял час, заради една проклета котка? Защо просто не я застреля?

— Щях да го направя, ако ни беше нападнала. Но не ни атакува. Нямаше смисъл да я убивам. — Не искаше да споменава дори, че съществуват строги закони срещу убийството на големите хищници. Шърууд въобще не го беше еня за това, затова продължи. — Не искам да стрелям, освен в краен случай. Не само защото наоколо има племена, които смятат ягуара за божество и хич няма да са любезни с нас, ако убием животното, но и не искам никой да разбере точното ни местонахождение.

Очевидно тези две причини успокоиха Рик и той изостави темата. Без да се бавят, продължиха пътя си, но през следващите няколко мили всички бяха нервни и оглеждаха внимателно храсталака, да не би голямата котка на точки да се е скрила там.

Джилиън не беше видяла планината с плоския връх. Каза си да не се паникьосва, все още не бяха изминали един ден път от момента, в който теренът започна да се изкачва. Може би нямаше да намери планината до утре. Но не усещаше промяна в хоризонта, макар че не виждаше по-далеч от няколко метра във всяка посока. Започна да се безпокои, че ако са встрани от точния маршрут, макар и малко, няма да може да види планината. Пътят под краката й също започна да става все по-неравен и трябваше да внимава повече къде стъпва. Ако трябваше да вървят така през първия ден, нямаше да могат да изминат и половината разстояние. Всички те бяха попривикнали към движението, макар че беше само третият им ден, но все пак почувства, че дишането й става все по-накъсано и краката я заболяха.

Може би Бен чуваше дишането й, защото забави крачка. Сега вече тя знаеше защо тялото му е така твърдо. Ако някъде по него имаше и грамче тлъстина, то трябваше да е изгоряло още през първия час път. Мачетето му никога не спираше, като леко разсичаше растителността пред тях, за да разчисти пътя за хората, които го следваха. Крачките му никога не се колебаеха, вниманието му никога не се отклоняваше.

Бен и двамата тукани не бяха загубили много от теглото си, защото бяха само мускули, още когато тръгнаха, но всички останали бяха отслабнали. Джилиън подозираше, че е свалила около два и половина килограма, панталоните й бяха станали широки около талията и бедрата й. Можеше и да не намали повече теглото си, защото мускулната й маса щеше да се увеличи от движенията и щеше да компенсира разликата, но щеше да изгуби още няколко сантиметра от обиколките си и затова започна да се чуди как ще задържа панталоните на талията си. Коланът й вече беше стегнат до последна възможност. Явно трябваше да си изплете нов от лиани.

Над главите им изтрещя гръмотевица и чуха как първите капки дъжд започнаха да ромолят върху листата над тях. Дърветата образуваха такъв чадър, че малко дъжд всъщност падаше директно на земята. Вместо това той капеше от листата или се стичаше на струйки по стволовете на дървата и лианите. Нямаше начин да избегнат намокрянето, освен ако не изгубеха два-три часа да изчакат листата да спрат да капят, но все пак спряха да вървят, когато валеше най-силно и се скриха под мушамите, които носеха. Тя се страхуваше от първия час след дъжда, защото тогава влажността беше най-голяма и джунглата буквално се изпаряваше под жарещото екваториално слънце.

Този ден бурята беше кратка и след половин час тръгнаха отново, като едва не се давеха, вдишвайки тежкия въздух. Влажността беше толкова силна, че разговорите обикновено се свеждаха до минимум през тази част от деня, а допълнителните усилия да преодоляват препятствията по неравния път влошаваха още повече нещата.

Не беше разбрала колко високо се бяха изкачили, докато изведнъж растителността не изтъня и слънцето не проблесна през нея, като почти я ослепи. Намираха се от едната страна на клисура, по чието дъно се виеше плитък сребрист поток. Планините, които се извисяваха над главите им, бяха мълчаливи и древни, сякаш необезпокоявани от времето на създаването им преди милиони години. А вдясно пред нея се виждаше планина с широк, плосък връх, която беше по-малка от останалите. По-скоро незначителна планина, сънлива и мирна, която не представляваше никакво предизвикателство.

— Бен — каза тя, — ето я.

Той спря и погледна, като очите му автоматично се насочиха към най-високите върхове, които бяха заострени и неравни. След това погледът му се плъзна надолу и спря върху плоската планина пред тях.

— Добре — каза той. — Ще повървим още малко и ще издигнем лагера, докато ти изчисляваш координатите за следващия маршрут. Освен ако не се е случило нещо с ушите ми, пред нас май има малък водопад. Ако Пепе разреши, довечера ще можем да се измием.

* * *

Имаше, водопад, не много голям, не много силен, просто триметрова стена от вода, която се изливаше от скалистия ръб, издълбан през вековете от постоянното блъскане на потока в скалите при стремежа му да си пробие път към Рио Негро и към самата Амазонка. Пепе и Еулохио казаха, че няма опасност. Само Дутра не беше особено ентусиазиран от идеята за баня, но тръгна неохотно с другите. Джилиън остана в лагера и доволна очакваше своя ред. Бен също остана. Тя го погледна хладно.

— Ако смяташ да се къпеш заедно с мене, не си познал.

— Да не би да искаш да се съблечеш напълно и да се къпеш, без някой да те пази? — отвърна й той спокойно. — Аз ще пазя, докато ти се къпеш, а след това ще си сменим местата. Щях да отида с мъжете, но не ми хареса идеята да те оставя сама тук. Разбира се, ако нямаш нищо против Дутра да те гледа…

— Разбрах.

Не й харесваше планът му, но го прие по необходимост. Не беше чак толкова скромна, просто не обичаше да се съблича пред други хора. Нямаше да й бъде удобно да стои гола пред Бен, а ако човек се замисли, нямаше да бъде и много безопасно, но алтернативата беше да си остане мръсна, а тя вече едвам се понасяше. Щеше да стои с гръб към него и да приключи възможно най-бързо. Наистина щеше да я пази и нямаше да пренебрегне тази своя отговорност, за да направи опит да я прелъсти. За това сигурно щеше да изчака след банята.

Докато чакаха да се върнат другите, тя зави сапуна, шампоана и чистите си дрехи в една кърпа. Бен си свирукаше, докато правеше същото.

— Ще оставиш ли раницата си тук? Кейтс ще я пребърка.

Тя го погледна замислено, след това извади пистолета си и го сложи във вързопчето.

— А картата?

— Не може да я разчете. — Тя се захили. — Искаш ли да я видиш?

— Ще бъда глупак, ако откажа.

Тя извади бележника си и разгъна парче дебела хартия. Върху него имаше няколко груби драсканици, но нищо, което би могло да посочи някакво местоположение. Инструкциите бяха най-идиотското нещо, което беше виждал някога.

— И можеш да прочетеш това? — попита я той недоверчиво.

— Не. Но мога да го дешифрирам.

— Къде сме сега? — разкиска се той.

— Точно тук — тя посочи едно изречение по средата на страницата.

— Чудесно. Това ми говори много неща. Да не би да имаш кода записан някъде?

— Изглеждам ли ти като глупачка? — изсумтя тя.

— Не си ли го записваш, докато дешифрираш тази бъркотия?

— Спомни си какво ти казах. Декодирах и научих целите указания наизуст още преди да дойда в Бразилия. Това е за всеки случай, ако се наложи да проверя нещо. Всъщност кодът се променя за всяка дума. Ако не знаеш ключа, който също съм научила наизуст, няма да разбереш нищо.

— Това наистина ще влуди Кейтс — каза Бен със задоволство. — Той вероятно изгаря от нетърпение, тъй като знае, че и двамата няма да бъдем в лагера поне час.

— Повече — поправи го Джилиън. — Ще си изпера дрехите, щом имам такава възможност.

— Чудесна идея. Можеш да изпереш и моите, щом ще се захващаш с това.

— Сам ще си ги изпереш.

С болезнен израз в очите си, той сложи ръка върху сърцето си:

— Ти не си истинска жена. Не знаеш ли че трябва да искаш да правиш разни неща за своя мъж?

— Не си спомням да съм претендирала някога, че си мой, така че този проблем не съществува. Но не мога да се сетя за някаква причина, поради която някоя жена би искала мъж, който е толкова мързелив, че не си пере собствените дрехи.

— Нищо чудно, че не си омъжена — лицето му стана още по-тъжно.

— Нищо чудно, че и ти не си женен.

— Никога не съм искал.

— Нито пък аз.

Той я наблюдава известно време, като очите му доволно блестяха от размяната на реплики. След това леко докосна върха на носа й.

— Била ли си сгодена? Имала ли си някога сериозна връзка.

Тя помисли малко, след това сви рамене.

— Не. Докато бях в колежа, един мъж поиска да се ожени за мене, но аз не проявих интерес.

— И не си имала никого след това?

— Излизала съм с мъже — отвърна тя. — Но нищо сериозно.

— И какво правиш тогава, за да се забавляваш?

— Работя.

Трябваше да се изсмее на невярващия му поглед.

— Работата е по-интересна от срещите — каза му тя. — Не искам да се омъжвам, така че няма смисъл много да излизам с мъже. Ако ми харесва компанията на някого, чудесно. Но е глупаво да губя време за някаква връзка, която няма бъдеще.

Той стана прав и я изгледа гневно:

— Значи си се чукала на балкона с мъж, когото едва познаваш?

Тя беше напълно изумена за момент, без да има никаква представа за какво й говори. След това си спомни за хамака и се разсмя.

— Никога не съм се любила на балкона с непознат.

Нито пък с някой друг, но това не беше негова работа.

Бен забеляза, че в гласа й отново се беше появила сладникавата нотка. Идеше му да я разтърси с две ръце.

— Чудесно. Поне са ви представили един на друг.

— Защо си толкова саркастичен? Никога ли не си спал с жена, с която току-що си се запознал?

— Често ми се случваше, докато бях млад и зелен, но сега съм по-внимателен.

— И аз — сви рамене тя, като се преструваше, че не разбира какъв е проблемът му.

Той отиде настрани, като си мърмореше нещо под носа. След миг се върна обратно и спря толкова близо до нея, че носовете на ботушите му докосваха нейните крака.

— Тогава защо не искаш да се любиш с мене? — настоя той през стиснати зъби.

Тя видя, че беше побеснял напълно. Едвам успя да спре пристъпа на смях, който отново се надигна у нея, като захапа бузата си отвътре.

— Точно сега не искам да имам деца — каза тя със съвършено изиграно учудване, — така че какъв е смисълът да се любя?

Той зяпна и се втренчи втрещен в нея.

— Господи! — каза той най-накрая, като че ли на себе си. Странен израз се появи в очите му. — Никога не си изживявала оргазъм, нали?

Твърде късно Джилиън разбра какво бе направила. Ужасена скочи на крака.

— Стой надалеч от мене — предупреди го тя, като отстъпваше назад. За Бен мисълта, че никой друг мъж не е могъл да й достави удоволствие, би била неудържимо предизвикателство. Той беше така уверен в своята мъжка сексуалност, че сега щеше да бъде двойно по-решен да я има, за да й покаже удоволствието от това. Тя искаше само да го подразни, но вместо това беше отправила директно предизвикателство към неговото его.

Разбира се, той се приближи към нея, като несъзнателно й препречи пътя.

— Е и какво от това? — попита той тихо. — Нима не знаеш, сладкишче, че ще се погрижа за тебе? Не съм от онези мъже, които скачат отгоре ти и след пет минути са готови. Обичам да го правя бавно, да удължавам удоволствието, така че да трае поне един час.

Един час! О, боже! Тя започна да трепери при тази мисъл. Той не само беше секси, но беше и бавен.

— Не искам да се грижиш за мене! — извика тя, като вдигна ръка, за да го махне от пътя си. — Искам само да ме оставиш на мира, Бен Луис! Не се приближавай нито крачка повече!

Той се приближи, като я дебнеше по начина, по който ги беше дебнал ягуара.

— Добре, де — каза тя отчаяно, — излъгах.

Той спря.

— Излъга за какво?

— Само те дразнех.

— Дразнила си ме. — Не беше въпрос. — Точно това правиш през цялото време.

— Не, не така.

— Ти си мислиш така.

— Хъм. — Тя се опита да събере мислите си. — Просто твоята поза ми лази по нервите.

— Моята поза?

— Недей да се чудиш толкова! Позата ти. Нали знаеш, оная поза, която заемаш, когато си мислиш, че си дар божи за жените и че можеш да имаш всяка, която пожелаеш!

— Наистина мога! — скръсти той ръце.

— Освен мене — скръсти и тя ръце.

— Значи така — каза той бавно. — Правиш го на инат.

— По-лошо ли е от това, което ти правиш? Опитваш се да ме съблазниш, за да си увеличиш бройката.

— Не е така.

— А?

— Хич не се чуди.

— Разкажи ми — чакаше тя търпеливо.

Той се наведе толкова близо над нея, че тя можа да види блестящите точици в дяволски сините му очи.

— Опитвам се — отвърна той, като наблегна на думата по същия начин, който беше използвала тя, — защото ме възбуждаш толкова много, че не мога да се оправя от момента, в който се срещнахме.

Тя не искаше да слуша. Невъзможно беше да се сдържи и да не погледне надолу. Наистина ли беше възбуден? Скри се зад сарказма си:

— При подобни обстоятелства би се опитвал точно толкова с всяка друга жена. Защо трябва да се чувствам поласкана?

— А, тук грешиш. Не се занимавам с омъжени жени, например.

— Е, аз пък не искам да се занимаваш с мене! Точка по въпроса.

— Разбира се, че искаш — каза той с весела усмивка на лицето си. — Просто искаш да те кандърдисвам, за да се чувстваш по-добре след това.

Може би само гласовете на мъжете, които се връщаха след банята си, я спряха да не го удари по главата. Обърна се и взе вързопчето си. Той направи същото. Когато мъжете навлязоха един по един в лагера, Бен и Джилиън не разговаряха. Той сложи пушката на рамото си и каза небрежно:

— Всеки, който се опита да гледа, ще получи куршум в главата.

Джилиън вървеше леко по пътеката, направена от мъжете. Тя завиваше надолу на няколко метра от клисурата, което при гъстата джунгла я правеше невидима. Свършваше точно пред тесния водопад.

Бен проучи обстановката.

— Ще пресечем от другата страна — каза той. — Така ще виждам по-добре пътеката. Зад водопада има място, откъдето можем да минем.

Наистина имаше място и преминаха, като си подбираха пътя по камъните. Бен свали пушката от рамото си и й я подаде.

— Аз съм първи.

Тя не протестира, защото се почувства доста облекчена. Притесняваше се, че ще трябва да се съблече пред него след разговора, който току-що бяха водили. След като той щеше да се изкъпе първи, някак си нямаше да й бъде толкова трудно после й му беше благодарна, че предложи такова решение. Понякога, както когато беше разтрил гърба й, можеше да бъде наистина мил.