Линда Хауърд
Сърцето на амазонката (17)

15.

Бен тихичко се измъкна от лагера преди зазоряване на следващата сутрин, докато другите все още спяха. Ако не бъркаше, Кейтс щеше да сметне, че няма нужда да стоят още тук, тъй като очевидно нямаше съкровище, което да ограби. Докато имаше шанс, трябваше да прибере „Сърцето на императрицата“.

А в лагера Кейтс, който не беше спал добре през нощта, се събуди точно навреме, за да види, когато надникна през пролуката на палатката, как Бен изчезва. Намръщи се и си помисли какво ли е решило да прави това копеле. Взе си пистолета и изпълзя навън. Отиде до палатката на Дутра, като внимаваше да не вдига шум.

— Дутра! — изсъска той.

Хъркането, което се носеше отвътре, прекъсна за миг, след това продължи.

— Дутра! — повтори Кейтс. — Събуди се, да те вземат мътните!

Хъркането спря и Кейтс чу движението на масивното тяло на Дутра, докато той сядаше.

— Какво? — чу се мрачно буботене.

— Луис току-що се измъкна от лагера. Ще го последвам. Ако чуеш стрелба, знаеш какво да правиш.

— Да — отвърна Дутра.

Кейтс не даде допълнителни обяснения, а тръгна след Луис, като се опитваше да не губи от поглед тънкия лъч светлина, когато той напусна лагера. Не биваше да го изпуска от поглед. Цяла нощ си беше мислил за това, че Луис е бил сам в храма, преди да каже на всички останали за него. Ако диамантът е бил там, би ли го оставил, или би го взел? Кейтс много добре знаеше какво би направил самият той при подобни обстоятелства. Защо Луис да постъпи по-различно? Никога не му беше изглеждал като човек, който играе според правилата.

След като Кейтс тръгна, Дутра изпълзя от палатката си и застана мълчаливо с пистолет в огромния си пестник, а на лицето му се изписа усмивка на очакване, при което острите му резци се показваха зловещо.

Рик, чиято палатка беше най-близо до Дутра, се обърна като промърмори нещо, след това продължи да спи.

И Пепе, и Еулохио се бяха събудили от тревожния шепот на Кейтс. Лежаха тихо в тъмнината.

Джилиън се събуди внезапно, обхваната от странно чувство за тревога. Ослушваше се, като се опитваше да се концентрира напълно. Не чуваше нищо близо да палатката си, но нещо имаше… Дишане. Дали някой хищник не беше минал през тунелите? Малко вероятно, помисли си тя. Там нямаше абсолютно никаква светлина, а никое животно не би влязло доброволно някъде, където не можеше да вижда. Посегна за фенерчето си, като мислеше да вдигне леко ципа на палатката и да освети това, което беше отвън.

Мъжете мирно хъркаха.

* * *

Бен застана на едно коляно и махна мръсотията от завития в кърпата камък, след това внимателно го взе от скривалището му. Махна кърпата и я тръсна, за да не влезе много пръст в пазвата му, след това пак зави диаманта в нея.

— Знаех си, че има нещо — каза злобно Кейтс зад гърба му.

— По дяволите! — промърмори Бен, като инстинктивно се хвърли на земята, изпусна фенерчето, но продължи да стиска „Сърцето на императрицата“. Кейтс стреля по него, но не можа да го улучи в тъмнината.

* * *

В лагера всички се събудиха от изстрела и започнаха да излизат. Пепе и Еулохио разрязаха задната част на палатките си и изчезнаха. Висенте изпълзя пръв и захилен, Дутра го простреля в главата.

* * *

Изстрелът отекна в каменната чаша. Кръвта на Бен замръзна във вените му, дори и докато издърпваше пистолета си. Джилиън! Стреля по Кейтс, но не се прицели, тъй като нямаше време. Изстрелът му отиде настрани, но все пак накара Кейтс да се просне в праха. Бен скочи на крака и хукна мълниеносно обратно, като знаеше, че слабата светлина и гъстите храсти ще го прикриват. По-късно щеше да се погрижи за Кейтс. Сега трябваше да стигне до Джилиън.

* * *

Джилиън излезе втора от палатките. Дутра се прицели в нея с животинската си усмивка, но не стреля, защото си помисли какво удоволствие щеше да му достави след няколко минути. Хорхе също излезе и Дутра стреля по него, но не го уцели, тъй като мъжът успя да се хвърли настрани. Зад него Рик беше излязъл наполовина от палатката си с разширени от объркване очи. Видя Висенте, видя и Дутра, който стоеше там с пистолет в ръка, видя Джилиън и изкрещя:

— Джилиън! Бягай!

В това време Дутра се обърна към него и стреля. Не можеше да пропусне от такова близко разстояние. Първият куршум уцели Рик в гърдите и го прикова към земята. Той дори не трепна, когато го прониза и вторият. За миг Джилиън замръзна на място ужасена, след това се хвърли в храсталака. Пълзеше на четири крака, като инструкциите на Бен звучаха в ушите й: „Насочи се към тунела. Не им давай да влязат в него преди тебе. Тичай с всички сили.“ Бен!, помисли си тя отчаяно. О, господи, Бен! Щеше да направи каквото й беше казал и да излезе от другата страна на тунела, но ако той не я последваше скоро, щеше да поеме риска и да се върне.

Още ечаха изстрели. След това последва зловеща тишина.

Тя стигна тунела и се хвърли в тъмнината, като тичаше без да вижда и се удари в скалата, преди да си спомни за фенерчето в ръката си. Не го включи, защото щеше да стане лесен прицел, ако имаше някой след нея. Вместо това сложи ръката си върху каменната стена и по този начин определяше пътя си, като се спъваше по ниските плитки стъпала, като че ли наистина беше сляпа. Затвори очи и установи, че така е по-лесно. Може би плътната тъмнина я объркваше напълно, когато очите й бяха отворени. Тя почака, докато чувството й подсказа, че е минала вече завоя и тогава запали фенерчето. Светлината й изглеждаше неприлично ярка след пълния мрак, а в същото време и много слаба в опита си да пробие обгръщащата всичко нощ.

Тя тичаше, а сърцето й биеше силно в гърдите й, ушите й бучаха, а празните каменни стени се мяркаха край нея, без да се променят. Чувстваше се така, сякаш се намираше в безкраен лабиринт.

О, господи! Рик. Бен. Отчаянието почти я парализираше.

* * *

Бен се блъсна в Пепе и почти го простреля, преди да го разпознае в дълбокия здрач преди зазоряване.

— Сеньората — изсъска той, като улови малкия индианец за рамото. — Какво стана с нея?

— Избяга — каза любезно Пепе. — В дългата черна дупка.

— Ти си добро момче. Тръгвам подире й. Погрижи се за себе си, Пепе.

Пепе кимна.

— Ще почакаме, сеньор. Когато лошите си отидат, ще се махнем оттук и ще се върнем в Манаус. Ти трябва да намериш сеньората.

— Ще я намеря — каза мрачно Бен и се запъти към тунела. Знаеше че Кейтс продължава да е след него, а Дутра е още в лагера и се смее, като стреля по всяко въображаемо движение около себе си. Бен насочи цялото си внимание върху това да намери Джилиън.

* * *

Дробовете на Джилиън горяха, а гръдният й кош направо щеше да експлодира, когато най-накрая се измъкна от тунела. Стовари се върху огромната морена, която криеше входа, като едвам си поемаше дъх. Уплашените от стремителното й появяване птици се вдигнаха към небето, като тревожно записукаха.

Зората започваше да изгрява, първите й лъчи вече пробиваха листата. По-нависоко щеше да е по-светло, но долу, до земята цареше постоянен полуздрач. Тя използва фенерчето си, за да заобиколи морената и да излезе на открито. Дишаше много тежко и не можеше да прецени дали някой не я преследва. Но сигурно беше така. Бързо трябваше да намери място, където да се скрие, защото не й бе останал дъх, за да продължи. Като пренебрегна опасностите, които можеха да се крият там, тя пропълзя между листата и се отпусна напълно, изтощена от умора.

* * *

— Да се продъниш в ада, дано! Какво искаш да кажеш с това измъкнаха се? — Кейтс крещеше пронизително. — Луис е взел проклетия диамант. Може да е навсякъде из това идиотско място! Но сигурно вече е тръгнал към Манаус, като ни се надсмива на всяка стъпка!

— Мога да го хвана — каза Дутра, като наведе малката си глава подобно на бик преди атака. Злобните му очички блестяха с червеникав пламък.

— О, да — подигра го Кейтс. — Сигурно ни чака да излезем от другата страна на тунела, за да може лесно да ни пипне. Тук сме като в капан, по дяволите… Не, чакай! Шърууд каза, че имало друг тунел. Намерили го в храма. Можем да излезем оттам.

— Да — отвърна Дутра и зловещата усмивка, при която лъсваха вълчите му резци, се появи отново.

Кейтс огледа недоволно лагера.

— Всичко, което трябваше да направиш, беше да ги застреляш, когато излизат от палатките си, но ти и това провали. Застрелял си само двама. Знаеш ли колко души ще трябва сега да преследваме?

Дутра сви рамене, след това вдигна пистолета си и хладнокръвно изпрати един куршум в челото на Кейтс. Той бавно се смъкна надолу, като краката му за секунда приритаха, преди да застинат завинаги.

— Копеле — каза Дутра и заплю тялото на Кейтс. — Ще намеря Луис по-бързо без тебе.

Без да обръща внимание на трите трупа, все едно, че въобще ги нямаше там, Дутра спокойно започна да събира екипировката си. Беше оставил Луис да се разпорежда доста дълго, но времето на изчакване приключи. Сега щеше да преследва копелето, да го убие и да му вземе камъка, а след това щеше да се позабавлява с жената, преди да убие и нея. Кейтс беше глупак да си мисли, че ще може да нарежда на Дутра какво да прави, а и Луис ще получи същия урок. Луис си мислеше, че той не познава джунглата, но щеше да открие, че не е така. Дутра щеше да го проследи като животно и нямаше да може да му избяга, защото знаеше къде ще отиде копелето. Всичко, което трябваше да направи, беше да пристигне пръв и да го чака.

* * *

Бен изскочи от тунела, като увитият в кърпата диамант беше тикнат на сигурно място в ризата му, а в ръката си държеше пистолета. Беше преживял истински кошмар, който не искаше никога да се повтори. Беше преминал през тунела в пълна тъмнина, защото бе изпуснал фенерчето си, когато Кейтс го нападна. От челото му капеше пот и се стичаше в очите му. Трябваше да се концентрира абсолютно, за да не се препъне, докато тича по широките, плитки стъпала и да внимава да не изпадне в паника от чувството, че е жив погребан. Само мисълта, че Джилиън е някъде в тунела, му даваше сили да продължи.

Утринната светлина, която го приветства отвън, беше като божия благословия. Докато не я видя, нямаше представа колко опънати са били нервите му и с какво нетърпение е очаквал види отново дневна светлина. Промъкна се покрай морената и излезе изпод преплетените клони и лиани, а светлината ставаше все по-ярка. Слънцето къпеше гората.

Нямаше и следа от Джилиън.

Когато бяха пристигнали в Каменния град, той беше взел предпазни мерки. Измъкнал се беше една нощ и беше скрил раница с провизии от външната страна на тунела. Сега издърпа раницата от скривалището й, пъхна диаманта в един от джобовете, където щеше да е в безопасност, след това бързо вдигна товара на гърба си и закопча коланите. Не можеше да е много далече, но ако не я намереше скоро, тя сигурно щеше да изчезне безследно в джунглата. Чувстваше се, като че ли през гърдите му минаваше стегната лента, която някой затягаше все повече и повече. Трябваше да я намери.

* * *

Някой беше излязъл от тунела. Джилиън застина на мястото си и не посмя да вдигне глава, да не би движението да я издаде. Лежеше с буза, притисната към земята и със затворени очи, а кръвта биеше гръмогласно в ушите й. Опита се да задържи дъха си и да успокои пулса си, за да може да проследи движенията на човека по шума. Насекоми мърдаха във влажния хумус под ухото й, а пръстите й се забиха в пръстта.

Можеше да е Бен. Мисълта бавно се оформи в главата й. Ужасът, че е бил убит при първия изстрел беше така огромен, така парализиращ, че едва можеше да мисли. Но Бен беше силен и изключително способен. Знаеше какво трябва да направи, за да излезе от тунела преди Кейтс и Дутра. Трябваше да поеме риска да мръдне, за да види кой беше.

Предпазливо, сантиметър по сантиметър, тя вдигна глава и махна едно листо от очите си. Все още не можеше да види нищо. Шумовете започнаха да се отдалечават.

Отчаяна се изправи и почти изпълзя от скривалището си. Видя как всред листата изчезва широкоплещест гръб с раница на него, а над него главата беше с много тъмна, доста дълга коса, която се подвиваше над яката на ризата.

Изпита облекчение. Толкова силно, че почти напълно я омаломощи, както и ужасът преди това. Тя се строполи на земята.

— Бен!

Не можеше да извика по-силно, но той я чу, или просто чу нещо, защото спря и се обърна, като същевременно търсеше прикритие. Тя сграбчи фенерчето си и успя да се изправи на крака.

— Бен!

Той пристъпи назад, за да види какво става и след три огромни крачки беше до нея и почти я беше смачкал в прегръдката си, навел глава и опрял бузата си в главата й. Беше се вкопчила в него, като очите й горяха от сълзи, а усещането за твърдото му тяло я караше да се чувства в безопасност и въобще не й се искаше да го пусне. Тази сутрин на разсъмване беше прекарала един час в ада, докато не знаеше дали е жив или не, и болката й през това време беше непоносима. Беше загубила Рик. Не знаеше какво щеше да прави, ако нещо се беше случило и на Бен.

— Тихо, тихо — прошепна й той. — Намерих те. Сега всичко ще се оправи.

— Рик е мъртъв — каза тя със задавен глас, заровила глава в гърдите му. — Дутра го застреля пред очите ми.

Той погали косата й. Не смяташе, че това е огромна загуба, но все пак Шърууд й беше брат.

— Съжалявам. — Започна да я побутва да върви. — Хайде, скъпа, не можем да останем тук. Трябва да се движим и то бързо.

Тя тръгна, но продължаваше да мисли за това.

— Защо не останем тук и да ги нападнем, когато излизат от тунела? — В момента, в който каза това, се сети за другия тунел. — Не. Не знаем по кой път ще излязат, нали?

— Басирам се, че ще използват другия тунел, защото ние не знаем къде точно излиза той. Ще бъде по-безопасно за тях. Ще трябва да си пробиват път, но в крайна сметка ще продължат натам, откъдето дойдохме. Ще използваме предимството, което имаме във времето, за да увеличим колкото можем разстоянието между нас и тях.

— А какво ще стане с Хорхе и останалите?

— Пепе каза, че ще се скрият и ще чакат, докато Дутра и Кейтс тръгнат. След това ще се придвижат към реката. Познават джунглата, така че не се безпокой за тях.

Тя млъкна, за да пести силите си. Бен я избута пред себе си и тръгнаха бързо, почти тичаха. Джилиън напълно изключи мисълта си и насочи всички сили към тялото си. Не искаше да мисли, защото щеше да се сети за Рик, а сега не можеше да си позволи слабостта пак да плаче. По-късно, когато бяха в безопасност, щеше да има време за сълзи, а тогава шокът вече щеше да е преминал и нямаше да може да спре тъгата. А сега всичко, което можеше да направи, беше да мести краката си възможно най-бързо, без да проявява обичайната предпазливост и да се оглежда на всички страни преди да стъпи.

Най-накрая Бен забави хода й, като сложи ръка върху нейната и мина пред нея, защото опасността някой да стреля отзад вече беше отминала.

— Вече можем да вървим по-спокойно — промърмори той, като внимаваше да не говори високо, въпреки че не беше забелязал някой да ги преследва. — Трябва да вървим с по-умерен ход. Предстои ни дълъг път.

Много дълъг път, помисли си тя. Около хиляда мили плюс минус сто или двеста. Мисълта за това беше ужасяваща. Разбира се, бяха стигнали дотук, но щяха да се връщат при много по-различни обстоятелства, без подкрепата на останалите. Някак си Бен беше успял да вземе раница, но провизиите в нея нямаше да са достатъчно, за да им стигнат за целия път обратно. Трябваше да ловуват, за да си доставят храна, а изстрелите можеха да насочат Кейтс и Дутра право към тях. През ума й мина и друга, не толкова мрачна мисъл: Хорхе и останалите бяха повече от Кейтс и Дутра и може би щяха да ги надвият. В крайна сметка можеше и никой да не ги преследва. Но не знаеха със сигурност и не можеха да си позволят да се надяват на това.

Предишната вечер, когато си легна, си мислеше, че никога не е била по-щастлива. Сега беше изпаднала в шок. Бяха застреляли брат й пред очите й, а сега с Бен се налагаше да бягат, за да спасят живота си. Иронията на нещата я подтикваше да крещи, но не посмя да го направи. Не оставаше друго, освен да върви, защото само ако оцелееше, можеше да се надява Дутра да получи каквото му се полага от правосъдието.

— Днес трябва да минем отвъд терасата — каза Бен.

Потресе се при спомена за издатината.

— Няма да успеем да изминем това разстояние! Това е повече от един ден път, не помниш ли?

След като бяха слезли от терасата, беше станало почти пладне на втория ден, преди да намерят тунела.

— Но тогава вървяхме много бавно и спирахме доста често заради рамото ти. Около един ден нормален ход е, и ако вървим по-бързо, ще успеем. Ако ни застигнат преди това, ще ни хванат. Веднъж щом минем терасата, няма къде да ни заложат капан.

— Пътят по терасата ни отне няколко часа — отбеляза тя. — Ще ни свари нощта.

— Знам — отговори мрачно той.

Тя не спореше с него. Протестираше, за да му посочи трудността на задачата, с която се бяха нагърбили. След като каза, каквото искаше, млъкна и се концентрира върху изпълнението. Щом трябваше, тогава щяха да преминат издатината. Каквото и темпо да наложеше, тя щеше да го следва.

След около час спряха за кратка почивка и пийнаха малко вода. Разбира се, и двамата не бяха яли, но храната можеше да почака. Бен проучваше лицето й с острия си поглед. Беше пребледняла, но виждаше решителността й. Щеше да се справи.

Тази сутрин беше низ от кошмари и стремглавото препускане през джунглата към терасата беше още един от тях. Тя се учудваше колко различни можеха да бъдат ужасите и пак да представляват кошмари. Рик. Смразяващият страх за Бен. Тунелът и паниката. И сега това изнурително бягство, когато беше гладна и жадна, и зашеметена от всичко, което се беше случило. Видът и формата на кошмарите бяха много различни, но всички те бяха като материал за лош сън.

След още няколко часа спряха пак, за да пият вода и хапнаха малко компот.

— Утре ще имаме време да ядем — обеща Бен.

— Знам — отговори тя и стана на крака, готова да се втурне пак. — Добре съм.

Голямата му ръка докосна леко косата й и след това тръгнаха отново.

Продължиха да крачат и по време на ежедневната буря, макар че се чувстваха премръзнали и нещастни. Трябваше да вървят дълго и слънцето почти беше започнало да залязва, когато стигнаха до дългата тераса, която беше отнела живота на Мартим и заплашила живота на Рик. Бе спасила брат си, само за да го загуби след седмица. Опитваше се да не мисли за това.

Спряха за миг, загледани в нея.

— Внимавай — каза Бен. — Стой близо до скалата.

— Ще трябва да използваме фенерчетата след малко — каза тя. — Който идва след нас, ще може лесно да ни види.

— Трябва да поемем този риск. Преминах тунела в пълен мрак, но не можем да вървим по тази издатина без светлина.

Бе пъхнал фенерче в раницата, но тя не беше с него, когато се втурна в тунела. Всички фенерчета бяха с дълготрайни батерии, но не можеше да се каже колко време щяха да издържат. Трябваше да използват само едното, докато вървят по терасата, за да пестят батериите на другото.

Тя вървеше. Вървеше от зори, а сега вече слънцето залязваше. Тъмнината започна да се засилва, но не се остави да я разколебае. Включи фенерчето, като се надяваше, че има достатъчно завои зад тях, така че преследвачите, ако бяха след тях, да не видят издайническия лъч.

Краката й трепереха от умора. Малката кутийка компот не беше кой знае каква храна.

— Имаш ли някакъв бонбон? — попита тя през рамо.

— Не, но съм запазил малко сварен ориз.

— Можеш ли да го напипаш?

Той успя и й подаде вързопчето, в което беше. Тя пъхна ръка в него, взе цяла шепа и го направи на топка. Върна му вързопчето.

— Благодаря.

Започна да дъвче студения ориз. Не беше много вкусен, но беше храна, а тялото й се нуждаеше от въглехидрати.

Зад нея Бен направи същото. Не можеше да се кажат много хубави неща за студен варен ориз, но поне се слепваше добре и можеше лесно да се яде в движение.

Фенерчето й улови блясъка на жълти очи и тя замръзна на място, косата й настръхна.

— Спокойно — промърмори Бен, като извади пистолета си и свали предпазителя. — Това е коати. Не е много опасен, но има дълги нокти. Да не го предизвикваме.

Тя освети животното с дълга муцуна и опашка на ивици като на миеща се мечка.

— Мислех, че живеят по дърветата.

— Обикновено е така. Не знам какво прави това приятелче тука. Хайде, изчезвай! — Бен вдигна камък и го запрати към животинчето. То се дръпна назад, но продължи да стои посред терасата. Бен хвърли още един камък и го перна по лапичката. — Офейквай!

Животното си стоеше на пътя, объркано от ярката светлина, която влизаше в очите му. Бен въздъхна и вдигна по-голям камък.

— Хич не ми се иска да те наранявам, малчо, но трябва да се махнеш!

Третият камък го удари в задната част на гърба и животинката нададе пронизителен писък от болка и учудване. Бързо се претърколи през ръба на терасата и изчезна от погледа им. Чуха как пращят клонки, което им подсказа, че на това място скалата под тях не беше толкова отвесна.

Те забързаха нататък с облекчение. Джилиън си мислеше какво ли би станало, ако се бяха сблъскали с ягуар или оцелот на същото място. Кой ли щеше да отстъпи тогава?

Терасата като че нямаше край. Денят й беше пълен със събития, за които не искаше да мисли, а сега се случваше и друго. Не искаше да си мисли колко им остава да вървят, нито колко са изминали. Всичко, което трябваше да прави, беше да продължи да върви и когато дойдеше времето, терасата щеше да свърши, както и този безкраен ден.

Присъствието на Бен зад гърба й беше солидно като стена. Тя продължи да върви. Знаеше, че бяха прекарали часове на терасата, когато я пресичаха за първи път, но тогава бяха изчакали бурята, а и бяха забавени от смъртта на Мартим и инцидента с Рик, както и от нейната контузия. Сега рамото й леко се обаждаше от време на време, но през седмицата, която беше минала, беше заздравяло. Беше по-силна и се движеха по-бързо. Не оставаше още много.

Така се бе съсредоточила в себе си, че дори не забеляза кога терасата свърши. Край тях отново се простираше джунглата.

Бен спря автоматизираните й движения, като плъзна голямата си ръка под косата й и нежно разтри основата на врата й.

— Успяхме — каза тихичко той. — Всичко ще бъде наред. Ще намеря място, където да спим тази нощ.