Линда Хауърд
Сърцето на амазонката (6)

5.

Тя скочи рязко от леглото, самообладанието й бе пометено от нов пристъп на ярост.

— Да спя в една и съща палатка с вас? — изкрещя тя.

— Шшт. — Той посочи към вратата. — Някой в коридора може да те чуе. — На лицето му се изписа огромно задоволство от избухването й. Беше убеден, че щом Джилиън го забележи, веднага ще се успокои. Предната вечер бе успяла да го заблуди с поведението си на айсберг. Дивият вулканичен гняв, който бе прочел на лицето й, точно преди да започне да го налага с чантата си, накара цялото му тяло да тръпне от възбуда, точно както и сега.

— Не ми пука, ако ще да ме чуе целият хотел.

— Е, няма що, чудесна перспектива! Успокой се, сладурче.

Тя снижи гласа си до яростен шепот.

— Вижте какво, не можем да оставим така тая работа! Нямам намерение да пускам в палатката си никого, най-вече вас!

— Това е единственият начин Дутра да те остави на мира.

— Оценявам кавалерството ви, г-н Луис, но не съм съгласна на такава отстъпка. Наистина ли си мислехте, че толкова лесно ще задоволите нуждите си?

По дяволите, мацката не беше съгласна. Но играта току-що беше започнала, а той се забавляваше невероятно. Ухили й се невъзмутимо.

— Е, струваше си да опитам.

— Ще спя с пистолет в ръка — осведоми го Джилиън.

— Това е добре, защото с Дутра шега не бива. По време на пътуването ще бъдеш в относителна безопасност, защото Кейтс няма да разреши на Дутра да ти навреди, ала намерим ли града, ако изобщо го има, ще трябва да стоиш плътно до мен. О’кей?

— О’кей.

Той я изгледа смаяно; не бе се надявал на такава готовност.

— Няма ли да спориш и да възразяваш? Я внимавай, че ще взема да мисля, че си падаш по мен.

Джилиън му отправи подигравателна усмивка.

— Мисля, че ще успея да го предотвратя. Няма да ви разреша да стигнете далеч.

Той се изхили от удоволствие и се изправи на крака. Тя се почувства замаяна от близостта му и се опита да отстъпи назад, ала леглото бе точно зад нея. Бен забеляза движението й и бавно я доближи, така че тя да почувства топлината, излъчвана от мускулестото му тяло.

Гърдите й докоснаха яката стена на корема му и зърната й потръпнаха в очакване. Спря да диша, защото и най-малкото движение изискваше прекалено много усилия.

Той не правеше нищо, просто стоеше толкова близо до нея, че тялото му докосваше нейното. Тя усещаше погледа му върху лицето си, но не смееше да вдигне очи, защото не искаше да види чувствената му усмивка и не искаше да покаже неволния си ответ. Топлината му я обгръщаше, мамеше я, увличаше я, изсмукваше силите й. Досега не бе разбрала, че Бен е толкова висок, но явно беше над метър и деветдесет, а тялото му беше само мускули. Сигурно в леглото бе неотразим…

Не. Джилиън възпря тази мисъл, ужасена, че е могла да си представи подобно нещо. Не искаше да си мисли какво представлява Бен в леглото.

— Джилиън — той произнесе името й нежно и гальовно. — Погледни ме!

Тя преглътна.

— Не!

От гърдите му отново се изтръгна смях.

— Голям инат си!

Той плъзна лявата си ръка в косите на тила и леко ги подръпна, принуждавайки я да вдигне лицето си нагоре. За миг тя видя очите му, блестящи и дълбоки, лукавите искрици си бяха отишли; сетне Бен се наведе и прилепи устните си върху нейните.

Тя потрепна, сетне застина със затворени очи. Внезапната вълна от удоволствие я свари неподготвена. Очакваше да изтърпи целувката му, нищо повече, но наместо това гореше от желание да разтвори устните си под настойчивия му език. Като светкавица я осени прозрението, че през цялото време е подценявала уменията му на съблазнител. Дъхът му миришеше приятно на уиски; плътните му устни нежно милваха нейните. Би могла да устои на груба сила, без да й мигне окото, ала Бен не използваше силата си; той я съблазняваше с бавни, нежни целувки; изкушаваше я със затаената си страст, която прозираше в бавните движения на езика му, примамваше я с животинската си топлина и сила, канеше я да се забрави в прегръдките му.

О, Боже, той бе страшно опасен.

Джилиън сви ръцете си в юмруци и заби нокти в дланите си, опитвайки се отчаяно да му устои. Не искаше да разтвори устните си и да се отдаде на ласката му, но толкова много го желаеше, че се разтрепери от напрежение.

Бен сложи край на мъчението, като откъсна устните си от нейните след една последна бавна целувка, която едва не я срази.

— Сладурана — прошепна той и докосна с пръст устните й. Сетне сините му очи срещнаха нейните и по лицето му се изписа задоволство от онова, което прочете в погледа й.

— Хванах те натясно — небрежно заяви Бен. — Заключи вратата след мен!

Тя стоеше вцепенена на мястото си и гледаше подире му. На прага той спря и въпросително повдигна вежди, сетне направи крачка към нея. Джилиън го изгледа заплашително. Бен се усмихна, махна й с ръка и безмълвно напусна стаята.

След минута тя заключи вратата, отпусна се на стола, където бе седял той допреди малко и се опита да сложи в ред обърканите си мисли. В момента й беше трудно да разсъждава, защото копнееше от желание да чувства, да се отдаде на блажените усещания, които Бен бе пробудил у нея.

О, Боже, защо този мъж не беше просто един мърляв грубиян, който не се отлепва от бутилката, какъвто й се бе сторил на пръв поглед? Лесно можеше да устои на подобен човек, но истинският Бен, който й се бе разкрил тази вечер, бе нещо съвсем различно. Макар и да бе безочлив и нахален, той бе очарователен, може би сексуалната му необузданост също бе част от чара му. Никога не бе срещала човек, който изобщо не прикрива сексуалните си въжделения като Бен Луис. Освен това бе интелигентен и проницателен: веднага бе прозрял, че Кейтс е замислил нещо. За съжаление обаче, бе разбрал колко лесно може да сломи съпротивата й и предизвиквайки я, бе изпитал дяволско удоволствие.

Беше се съгласила да прекара два месеца с него в джунглата — каква непростима грешка! Носеше си противозачатъчни хапчета, не защото възнамеряваше да се впуска в любовни авантюри, а защото така й подсказваха здравият разум и инстинктът за самосъхранение. Всичко може да се случи на една жена в чужда държава, в дивашкия свят на джунглата. Щеше да бъде нащрек, да се пази, ала безжалостното й чувство за реалност и втълпяваше да очаква най-лошото. Много трудно щеше да й бъде да се опази от Бен Луис, защото трябваше да устои и на собствените си желания. Ако той правеше любов толкова добре, колкото се целуваше, жените сигурно умираха от удоволствие.

Можеше да умре и по друг начин, ако трябваше да си признае честно. Присъствието на Дутра правеше експедицията още по-опасна, но вече бе твърдо късно да се връща назад. Дори и това да костваше живота й, тя бе готова да поеме риска, защото нямаше да има друг шанс да измие срама от името на професора и да се изкачи към висините на кариерата. Искаше да успее и заради себе си, и заради баща си, копнееше да му направи един последен подарък, който той би оценил много високо.

Трябваше да открие Анзарския град. Кейтс и Рик искаха да докопат Сърцето на императрицата, ала дълбоко в себе си Джилиън се надяваше, че скъпоценният камък не съществува. Много мъже бяха тръгнали да търсят Анзар, съблазнени от него, но ако Сърцето наистина съществуваше, тя и Бен бяха в смъртна опасност — Кейтс и „оръженосецът“ му нямаше да се спрат пред нищо. Извадеха ли късмет, щяха да открият само града.

Въпреки това Джилиън се боеше, че камъкът съществува, защото професорът бе споделял това мнение. В записките си бе отбелязал, че Сърцето вероятно представлява огромен червен диамант, каквито се срещат в Бразилия. Според него той все още беше в Каменния град, недокоснат и неразрушим, вероятно най-големият образец в света от най-редкия вид диаманти — червените.

Червените диаманти се характеризират с лошото си качество, което се дължи на несъвършенствата, придаващи им рядката червена окраска. Тъкмо заради цвета си са изключително ценни. Професор Шърууд не се бе интересувал от самия камък, а от онова, което би могло да бъде доказано чрез него. Той не е търсел облаги и богатство, само доказателство за теорията си. По закон археологическите находки принадлежат на страната, в която са намерени, а не на човека, който ги е открил. Бразилското правителство щеше да бъде много доволно, ако Сърцето бъдеше открито.

Джилиън не разказа на Бен за всички упоменавания и коментари за Сърцето на императрицата, защото, ако той разбереше колко голяма е вероятността камъкът наистина да съществува, може би щеше да се откаже от експедицията поради голямата опасност. А сега той беше убеден, че ще изследват джунглата няколко месеца, но няма да намерят нищо. Няма ли го диамантът, не съществува й опасност.

Професорът бе открил и друга карта, много по-подробна от старата. Всъщност от нея идваха инструкциите, които той беше преписал. Шърууд винаги бе имал остро чувство за професионално съперничество и лека форма на параноя, така че бе кодирал въпросните инструкции. Очите на Джилиън се изпълниха със сълзи: представяше си живо как баща й, треперещ от възбуда, ликуващ, кодира информацията, опитвайки се да направи всичко още по-загадъчно. Той обичаше тайнственото, ето защо първо бе измислил кода и после бе показал на Джилиън как да го дешифрира. Тя си спомняше ключа — най-важното нещо във всеки код. Баща й го бе нарекъл бягащ код, защото се променяше с всяка дума, ала тъй като Джилиън го знаеше наизуст, винаги можеше да вземе лист и молив и да дешифрира инструкциите. Самият ключ беше прост, макар и малко озадачаващ. Тя не се съмняваше, че всяка разузнавателна служба щеше да го открие много бързо, но все пак той бе послужил на целите на баща й, както сега служеше и на нейните.

Последната карта, която посочваше точната географска ширина и дължина и разстоянията в мили и ярдове, бе съставена през 96 г. от един изследовател, който навлязъл дълбоко в дъждовната гора и открил невероятните руини на град, съперничещ с градовете на инките. Централната сграда на града била приказен дворец, изсечен в скалите. Изследователят успял да се измъкне жив от джунглата, но станал жертва на малария. Мятал се в треска и бълнувал, а непосредствено преди смъртта си прошепнал, че бил видял „сърцето на гроба“, но всички си помислили, че той вижда собствената си смърт.

Баща й е бил сигурен, че изследователят се е натъкнал на древния град Анзар и наистина е видял огромния червен диамант, но по някаква причина не е успял да го вземе със себе си. След като прочете записките на баща си, и Джилиън се убеди в това.

Отначало си мислеше, че ще успее да предпази находките, ала сега вече не беше сигурна. Както й бе казал Бен, ситуацията се бе влошила. Везните се накланяха на страната на Кейтс. Разтрепери се от гняв при мисълта, че древният град ще бъде опустошен. Преди да напуснат Щатите, неколкократно бе напомнила на Рик, че наказанията за кражба на археологически ценности и национални съкровища са много тежки, както и че правителствата на отделните страни дават награди, за да предотвратят кражбите. Тогава Рик разсея съмненията й и заяви, че няма намерение да краде диаманта. Защо да крадеш нещо, от което можеш да спечелиш пари по законен път?

Сега безпокойството на Джилиън се възвърна с нова сила. Защо да предаваш диаманта на правителството, когато познатите ти ще платят много повече за него? Рик нямаше богати приятели, но Кейтс със сигурност имаше. Мнението й за него непрекъснато се влошаваше. Той беше прекалено невъзмутим, прекалено… студен. Не й беше особено трудно да повярва в нещата, които Бен й бе разказал за него.

Трябваше да поеме риска — и в името на баща си, и заради себе си. Но в случай, че се случеше най-лошото и тя не се върнеше обратно, не искаше да допусне Кейтс да избяга с плячката, след като избие всички. Предположението, че този разбойник ще обере града, я вбесяваше много повече от мисълта, че ще ги убие.

Тя бързо измъкна химикалка и бележник и започна да пише. След двайсет минути запечата два плика, с мрачен триумф в душата си. Върху единия изписа името на управителя на хотела, а върху другия — адреса на един свой колега в САЩ. Щеше да предаде двата плика на управителя с нареждания да отвори адресирания до него и веднага да пусне другия по пощата, в случай, че тя не дойде лично да прибере вещите си. Съдържанието на писмата разкриваше всички обстоятелства около експедицията. Бразилското правителство може би нямаше да пожелае да разследва смъртта й, но тя се надяваше, че щяха да се размърдат за национално богатство като Сърцето на императрицата. Надяваше се, че писмото й, подкрепено от собствената й смърт, щеше да пробуди интереса на колегите й археолози и те щяха да изпратят експедиция, която да разследва Анзар. Това беше само една гола надежда, но Джилиън се почувства по-добре, след като взе всички необходими мерки.

Мина й през ум, че може да използва писмата като гаранция, като разкажеше за тях на Рик и Кейтс, щом откриеха града, но внезапно осъзна, че в такъв случай Кейтс просто ще зареже личните си вещи. Управителят на хотела щеше да предположи, че всички са загинали в джунглата. Дори и да отвореше писмото й, щеше да бъде прекалено късно: Кейтс отдавна щеше да е напуснал Бразилия.

Трябваше да запази предохранителните мерки в тайна и да държи пистолета си под ръка. Не й оставаше нищо друго. Беше смъртно уплашена, но само един кръгъл глупак не би се страхувал в подобна ситуация. Бен също щеше да си отваря очите на четири. Не можеше да му има доверие, що се отнася до секса, но вярваше, че той наистина ще се грижи за нейната безопасност. И той си беше сложил главата в торбата.

* * *

— Колко дълго ще пътуваме с лодки по реката? — попита Джилиън, която стоеше на кея и наблюдаваше буйните черни води. Манаус всъщност бе разположен на Рио Негро, на седем мили от мястото, където реката вливаше блестящите си черни води в жълтото течение на Амазонка. Двата потока бяха толкова силни, че реките течаха една до друга, без да се сливат, черното и жълтото криволичеха като огромна змия цели петдесет мили, преди Амазонка и Рио Негро да обединят пълноводните си течения.

— Кажи-речи две седмици — отвърна Бен, без да я поглежда. Вниманието му изцяло бе насочено към товаренето на багажа.

Тя изсумтя при мисълта, че ще прекара цели две седмици в тясната лодка, ала не се оплака на глас. Нямаше друг изход. Това бе единственият начин да откарат припасите нагоре по реката до мястото, откъдето щяха да започнат прехода през джунглата.

— На връщане ще ни е необходима само една седмица — рече Бен. — Първо, ще се движим по течението и второ, товарът няма да бъде толкова тежък.

Разполагаха с осем носачи заедно с Дутра. Бен беше наел петима бразилци и двама индианци от племето тукано. В момента индианците разпределяха равномерно тежестта на товара в лодките. Бен наглеждаше ту едната лодка, ту другата. Беше си сложил тъмни очила, но от зоркия му поглед не убягваше нищо. Знаеше точно къде се намира всяко нещо, точно с какви запаси разполагат и за колко време ще им стигнат. Щом половината от провизиите свършеха, щяха да потеглят обратно, независимо от това дали са намерили града или не. Предполагаше, че ако това се случеше, щеше да си има най-много неприятности с Джилиън, но щеше да я върне обратно, дори и да се наложеше да я носи на гръб.

Тази сутрин я виждаше за пръв път след разговора им в хотелската й стая преди два дни. Тъмната й коса, събрана на опашка, блестеше на ярката слънчева светлина като козина на норка.

— Сложи си шапката — машинално й нареди той.

Самият Бен беше гологлав, защото не искаше Дутра да го разпознае по тъмните очила и шапката. Беше се привързал към онзи вехт парцал в защитен цвят, но засега, ако го напечеше слънцето, щеше да си сложи бейзболната шапка.

Джилиън му се подчини. Изглеждаше чудесно в здравите си платнени панталони и бялата риза с къси ръкави. Със сламената шапка, нахлупена ниско над челото й, тя му се стори веща и опитна, във всяко нейно движение прозираше целесъобразност. Освен това панталонът очертаваше великолепните извивки на закръгления й задник и той подсвирна тихо. Джилиън щеше да спи до него на палубата цели две седмици и Бен знаеше, че всяка нощ ще умира от изкушение. Нямаше да може да предприеме нищо с още четири души до тях.

— Какво мислиш за нашето приятелче Дутра? — тихо я попита той.

Не й бе необходимо да поглежда към въпросния мъж, защото видът му се бе запечатал в паметта й. Джилиън потръпна нервно.

— Ще сме големи късметлии, ако не ни пречука до един — прошепна тя.

С няколко сантиметра по-нисък от Бен, Дутра вероятно го превъзхождаше с двайсетина килограма. Носеше риза с навити ръкави, а под мишниците му се стичаха обилни струи пот. Главата му изглеждаше твърде малка върху яките рамене, черепът му бе покрит с гъста четина от мазна и твърда черна коса, която приличаше повече на животинска козина. Челото му бе ниско и издадено напред като на неандерталец, ала веждите му бяха редки. Дълбоко разположените му очи бяха малки, подли и коварни, лицето му бе покрито с гъсто набола брада, а от устата му стърчаха криви кафяви зъби. Резците му бяха остри като на маймуна. Дутра нямаше човешки вид. Погледнеше ли към него, стомахът на Джилиън се свиваше от отвращение и страх.

Рамон Дутра не работеше, макар и да се числеше към носачите. Беше се облегнал на един стълб със скръстени ръце и не откъсваше погледа си от Джилиън. Бен не го закачаше: първо, товарът трябваше да бъде прецизно балансиран, а Дутра като нищо щеше да оплеска работата; второ, нека да притесни Джилиън; мацката можеше и да преразгледа решението си за съвместната палатка.

Рик Шърууд седеше на носа на втората лодка и мързеливо поклащаше краката си над водата. Стивън Кейтс се разхождаше напред-назад по кея, сякаш лично ръководеше товаренето и определяше мястото на всеки кашон и сандък. Бен ги изгледа презрително — слънчевите очила скриваха очите му. Тия двамата щяха да го закъсат, щом навлезеха в джунглата.

* * *

Когато натовариха багажа, всички бяха вир-вода от жегата. Джилиън се усмихна злорадо, забелязвайки, че острите като бръснач ръбове на панталона на Кейтс са изчезнали безследно. Гладенето на дрехите беше ненужно усилие в тропическите ширини. Предполагаше, че Рик и Кейтс ще се скапят, когато дойде моментът да вървят пеша през джунглата, защото никой от тях не бе свикнал на тежка физическа работа, а щеше да им се наложи да носят и голям товар на гърбовете си като всички останали. Въпреки че бе в добра форма, Джилиън знаеше, че и на нея ще й бъде тежко през първите дни.

— Готови сме. — Бен каза на двамата индианци нещо на техния език, а те тихо му отвърнаха. Единият щеше да управлява първата лодка, а другият — втората. И двамата добре познаваха реките. Луис сложи ръка на рамото на Джилиън и се обърна към Кейтс: — Вие с Шърууд ще се качите на втората лодка, а ние с Джилиън — на първата.

— Аз искам да съм в предната — възрази Кейтс.

— Не става. Не познаваш реката за разлика от мен.

— Мислех си, че Джилиън ще остане в задната лодка заедно с Рик.

— Не може. Само тя знае къде отиваме, затова ще пътува с навигатора.

Кейтс не можа да отхвърли този безспорен аргумент, но разпределението изобщо не му се понрави. Изтикваха го на заден план — това подронваше самочувствието му. На Бен изобщо не му пукаше: в никакъв случай нямаше да допусне Джилиън да пътува заедно с Дутра. Тя спокойно се качи на първата лодка, стъпвайки уверено с удобните си обувки и по този начин сложи край на спора.

— Тръгваме — нетърпеливо заяви Бен и Кейтс се отправи към втората лодка.

Бен хвана кормилото и запали мотора. Лодките изглеждаха очукани, но двигателите им бяха първокласни, иначе нямаше да могат да преодолеят мощното течение. Те се пробудиха с мощно ръмжене. Индианците развързаха въжетата, хвърлиха ги на борда и ловко се метнаха в потеглящите лодки.

— Искам да те питам нещо — обърна се Бен към Джилиън, докато маневрираше умело между лодките и корабите, хвърлили котва в пристанището. Тази идея му беше хрумнала сутринта. — Ще успееш ли да намериш мястото, ако тръгнем по Рио Негро, а не по Амазонка?

Тя прочисти гърлото си.

Бен използва момента, за да й хвърли един поглед. Изразът на лицето й го накара да изпсува тихо.

— По дяволите! — измърмори той. — Тъкмо искаше да ми кажеш: „Всъщност, г-н Луис, ще може ли да тръгнем по тази река, а не по другата?“, нали?

Тя се престори, че се оглежда наоколо.

— Така е… наистина.

— Ами ако не познавах Рио Негро?

— Не сте единственият, който си вре носа навсякъде — отвърна весело тя. — Поразпитах за вас тук-таме. Водили сте много експедиции не само по Амазонка, но и по Рио Негро.

— Ами тогава защо не си направи труда да ми кажеш нещо по тоя въпрос малко по-рано?

— Имах си причини. Можеха да ни подслушат, затова исках да заблудя останалите, че ще се движим по Амазонка.

— Да, да, недоверието държи първо място в класацията ти, сладурче.

— Точно така.

Бен се намръщи, но само за миг. Я виж ти, мацката го водела с една крачка през цялото време. Е, понякога се случват и такива работи.

— Съгласен съм с теб — рече той. — Не само ще имаме редица предимства, но и пътуването ще бъде по-удобно. Няма да има комари.

— Така ли? Защо?

Той сви рамене.

— Край реките с черни води се въдят по-малко насекоми.

Джилиън имаше горчив опит с досадните черни облаци комари в тропическите райони. Щом по Рио Негро не гъмжеше от насекоми, още по-добре. Спането на палубата щеше да бъде доста по-приятно.

Бен управляваше лодката и си подсвиркваше. Манаус бе разположен на Рио Негро, ала до тази сутрин не се бе сетил, че могат да пътуват и по тази река. Мислеше си, че ще слязат седем мили надолу по течението и ще поемат по Амазонка. Сетне съобрази, че горното течение на реките минава през съседни области. Ако тръгнеха по Рио Негро, Бен щеше да се ползва с голямо предимство. От това, което бе чувал за Дутра, съдеше, че той винаги изчезва нагоре по Амазонка и не знае нищо за Рио Негро. А Бен познаваше и двете реки. Като закараше Дутра в непознати води, щеше да разполага с козове срещу него.

Луис бе страшно доволен от себе си. Измъкна бейзболната шапка от задния си джоб и я нахлупи на главата си. Залозите бяха направени: едва ли щяха да намерят в джунглата нещо, което си заслужаваше да бъде откраднато, така че нямаше защо да се опасяват от Кейтс и Дутра; освен това щеше да прекара цели два месеца в компанията на Джилиън Шърууд. Предполагаше, че когато дойде моментът да слязат от лодките, тя така ще се е подпалила по него, че спокойно можеха да не мъкнат една от палатките, тъй като нямаше да имат нужда от нея.

Толкова беше доволен, че се протегна и леко я щипна по задника. След по-малко от половин секунда, токът й се заби жестоко в пищяла му. Джилиън го дари с усмивка, която откри всичките й зъби и тържествено се отдалечи към носа на лодката.

Остана на това място през целия първи ден, защото не искаше да изпусне нищо от погледа си. Възбудата, че вече са на път прогони поне за момента съмненията, които я държаха будна по цели нощи. Тя с възхищение наблюдаваше мътните лъскави води, разцепвани от лодката. Рио Негро е най-големият приток на Амазонка, така че Джилиън чувстваше дълбока връзка с великата река, която всъщност се превръщаше в истинската Амазонка, сливайки се с Рио Негро на седем мили от Манаус. Една пета от прясната вода на планетата течеше в Амазонка и нейните притоци, десет от които бяха по-пълноводни от Мисисипи. Великият Нил се смяташе за най-дългата река в света, но бледнееше пред южноамериканския гигант. Амазонка притежаваше свои собствени закони: беше толкова мощна и пълноводна, че при вливането си в Атлантика избутваше солената океанска вода на повече от сто мили. Джилиън се вълнуваше, че вижда на живо част от тази велика река, че чувства как мощното й течение бушува под краката й.

Покрай двата бряга се точеха колиби, някои от които се състояха само от ламарина и дъски, скупчени една върху друга. Колкото повече се отдалечаваха от Манаус, толкова бараките се разреждаха. След час-два само от време на време преминаваха покрай някое жалко селище.

Жегата беше непоносима. Джилиън най-сетне реши да се премести под навеса, но сянката не можеше да я предпази от влажния душен въздух.

Тримата бразилци спокойно разговаряха помежду си, а индианецът седеше напълно неподвижен на палубата близо до Бен, без да изпуска нищо от погледа си. Радостната й възбуда отстъпи място на сънливост, жегата и равномерният шум на мотора я унасяха, но не й се искаше да отстъпва пред дрямката.

Свали шапката си и започна да си вее с нея. След малко от бавното, хипнотично движение на ръката й така й се доспа, че трябваше да престане.

Сънливият й поглед се спря върху Бен. Гледката бе великолепна. Той стоеше с гръб към нея, здраво стъпил на палубата с разтворени крака, за да пази равновесие. Гъстата му тъмна коса се виеше покрай яката му, ако не се подстрижеше по време на експедицията, след два месеца тя щеше да стига до раменете му. Широките плещи опъваха плата на пропитата с пот риза. Късите панталони в защитен цвят откриваха дългите му мускулести крака и подчертаваха стегнатия му задник. Тя се усмихна леко. Харесваше й видът на добре оформените, мускулести мъжки задни части, а Бен й предлагаше прекрасна гледка. От естетична гледна точка, разбира се. Красотата е там, където човек я намери.

Като че беше ясновидец, той се извърна и й кимна бавно, сладострастно и възбуждащо.