Джаки Колинс
Холивудски интриги (69)

ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ОСМА

Таксиджията като че ли не можеше да млъкне.

— Проклето американско време — продължаваше да мърмори той. — Проклета Калифорния. Проклети стихии. Проклети пожари.

Съмър се гушеше на задната седалка. Не искаше да разговаря, искаше само да намери начин да забрави.

— Какво ви е? — попита шофьорът и завъртя глава. — В моята страна момичетата не ходят сами нощем. Не е редно.

— Откъде сте? — принуди се тя да зададе въпрос. Може би ако го накараше да говори за страната си, щеше да се поуспокои, докато го слуша.

— От Бейрут — гордо произнесе той. — Хубаво място беше преди бомбардировките. Онези копелета ни взеха всичко — мъжката гордост, домовете ни — всичко ни взеха. Проклети терористи!

— Откога сте в Америка?

— Твърде дълго.

— Не бъркаме ли пътя? — взря се тя през прозореца. — Не трябваше ли да завием през каньона „Колдуотър“?

— Карам към Сепулведа. Времето е лошо за каньона. Има голямо наводнение — изведнъж се закашля, преди да продължи да се оплаква: — Всичко в Лос Анджелис е твърде много. Наводнения, пожари, стихии, катастрофи. Един ден ми опряха пистолет в главата. Тези копелета!

— Ужасно — но всъщност това изобщо не интересуваше Съмър.

Пред тях светеше червен светофар. Таксито й спря точно навреме — колата пред тях се заби в кадилака, спрял на светофара.

— Виждате ли, виждате ли? — въодушевено възкликна шофьорът. — Американски маниаци!

Шофьорът на кадилака излезе от колата си и се разкрещя на другия шофьор, после дотича до прозореца на таксиджията.

— Видяхте ли? — извика той. — Вие сте ми свидетел.

— Нищо не съм видял — шофьорът й се взираше право напред. — Нищо — след което заобиколи с таксито си двете коли и продължи напред.

— Кога ще стигнем на адреса, който ви дадох? — попита Съмър.

— В това време? При тези мързеливи американски шофьори? Не знам.

— Щом толкова мразите американците, защо сте дошли тук? — беше й писнало от оплакванията му.

Той силно се изсмя.

— Хубавото на Америка са парите, парите, парите!

 

— Какво става с движението? — нетърпеливо попита Ники — бяха спрели зад редица от коли на Тихоокеанската крайбрежна магистрала.

— Не знам защо не ми даде аз да карам — раздразнено отговори Шелдън.

— Защото това е моята кола и аз знам къде отиваме.

— Не умееш да караш добре — отбеляза Шелдън.

— Според тебе аз не бях способна на каквото и да е — отвърна Ники. — Може би затова се ожени за мене — за да си вземеш дете и да си го отгледаш. Затова ли се ожени и за Рейчъл?

— Отказвам да ти слушам глупостите — и той се втренчи право напред.

— Бях такова бебе, нали? Толкова отстъпчива. Затова успя да ме убедиш да оставя Съмър при тебе, когато трябваше да дойде с мене — знаеш го, нали?

— Съмър е много добре възпитана. Или поне беше, докато не те посети в Лос Анджелис. Виж по какъв начин си си уредила живота. Ричард изглеждаше приличен човек, но сега с някакъв, дето прилича на член на рокгрупа.

— Айдън е много добър актьор.

— Винаги съм казвал, че си повредена. Сега доказваш колко съм прав.

— Не смятам да се карам с тебе — леко въздъхна Ники. — Постигнах толкова много, откакто се разделихме. Ако трябваше да стане твоята, все още щях да съм заключена вкъщи, докато ти системно правиш кариера, чукайки пациентките си. Боже мили! Не мога да повярвам, че си психиатър. Действаш като престъпник.

Полицай с фенерче премина бавно покрай редицата коли; разговаряше с шофьорите. Стигна и до прозореца на Ники.

— Станала е голяма катастрофа, мадам — каза той. — Ще се забавите.

— Колко? — нетърпеливо попита тя.

— Опитваме се да разчистим колкото е възможно по-бързо. Но ако не е наистина необходимо да пътувате, предлагам да обърнете и да се приберете вкъщи.

— Благодаря — изрече тя. — Но трябва да се доберем до града.

Поне имаше представа къде е Съмър сега. Ако беше с приятелката си Тина, нямаше да мине много време, преди да я открие.

И когато го направеше, никога повече нямаше да й позволи да си отиде.

 

Таксито най-после спря пред блока, където беше апартаментът на Тина.

— Трябва да почакате минутка — каза Съмър. — Трябва да си взема парите — вътре са.

— О, не, о, не — лицето на шофьора почервеня. — Няма да чакам. Ще избягате през задната врата — познавам американските момичета.

— Ако не ми вярвате, елате с мене — нетърпеливо предложи Съмър.

— Няма да оставя таксито — сериозно отговори той. — Някой ще го открадне.

Тя изсумтя.

— Аз влизам вътре. Или идвате с мене, или си чакате парите тук. Наистина ми е все едно — рязко отвори вратата на таксито и изтича във входа, като почти се подхлъзна на стъпалата. За Бога, надяваше се Тина да си е вкъщи. Какво щеше да прави, ако я няма? Тъпият таксиджия вероятно щеше да извика полиция, ако не му плати.

Звънна на вратата на Тина и зачака.

След секунди Тина отвори вратата.

— Навреме — възкликна тя. — Боже мили, на какво приличаш! Какво си правила — да не си плувала в океана?

— Идвам да си взема нещата — студено каза Съмър. — После се махам от пътя ти.

— Не ставай глупачка — изрече Тина. — Приличаш на човек, изкарал тежка нощ. Влизай. Казах ти по телефона, че има ново развитие на нещата, така че по-добре се успокой.

— Какво ново развитие?

— Е… Петнайсет минути след като си тръгна, Норман излезе от спалнята, разкара двете мацки, с които беше, и попита: „Къде е Съмър?“ Това как ти се струва?

— Наистина ли? — оживи се Съмър.

— Съвсем наистина. И аз му казах, че не си доволна от ситуацията и затова си си тръгнала към къщи. Това направо го подлуди. Приличаше на девойка, дето няма търпение да е вече девойка.

Сега Съмър беше наистина заинтригувана.

— И после какво стана? — попита тя.

— Той каза: „Ще се отърва от всички — само я върни.“ А аз казах: „Покажи ми мангизите!“

— За какво говориш?

— Казах му, че няма да се върнеш за нищо, а щом аз трябва да те намеря, искаме да ни плати за изгубеното време — ухили се Тина. — Знаеш ли какво? Той ми даде хиляда долара и каза: „Върви да я намериш.“ Богати сме!

— Прекарах най-ужасна нощ — оплака се Съмър. — Почти ме изнасилиха. После се загубих и не можах да хвана такси. Сега съм гладна и уморена — и изведнъж избухна в сълзи. — Мисля, че направих голяма грешка, като се върнах в Лос Анджелис.

— В никакъв случай — Тина прегърна Съмър през раменете. — Казах ти — ще направим състояние. Просто тръгна лошо, това е всичко. Сега върви да си вземеш душ и си измий косата. Ще ти направя гореща супа, после ще се обадя на Норман и ще разбера дали иска да ни види още тази нощ или утре.

— Тази нощ няма да ходя никъде — Съмър упорито поклати глава. — Трябва да поспя.

— Ако той ни иска, трябва да отидем. Ако не го направим, мисля, той ще загуби интерес. Не искаш да го изпуснеш, нали?

— О, Боже! — Съмър изведнъж си спомни. — Долу седи ядосан таксиджия и чака да му платя.

— Ще се погрижа. Върви си вземи душ. И, Съмър…

— Да?

— Извинявай, че преди се държах като същинска кучка. Не исках. Понякога един кур може да ме влуди.

— Хубаво — кимна Съмър; беше доволна, че пак са приятелки. — Всичко е простено.

Двете момичета се прегърнаха.

— Ще отида да платя на таксиджията — каза Тина. — Веднага се връщам.

 

Накрая се промъкнаха покрай катастрофата на магистралата. Ники успя да види две коли — и двете преобърнати и лошо ударени. Бързо се огледа дали едното от катастрофиралите возила не е пикапът на Айдън — той нали караше като луд. За щастие го нямаше.

Шелдън беше млъкнал и това беше хубаво, защото тя нямаше какво да му каже. Не й пукаше, че е тук. Трябваше да го остави в къщата на брега и сама да дойде да намери Съмър. Но пък можеше да й потрябва подкрепата му.

Защо беше избягала Съмър? Това беше въпросът.

Зави надолу по „Сънсет“. Лъкатушещата улица приличаше на река — много дъждовна вода се стичаше към неработещите отводнителни съоръжения. Проблесна светкавица, след нея се чу силна гръмотевица. Ники се придържаше към най-вътрешното платно и караше колкото се може бързо, без да застрашава живота и на двама им. Когато се приближи до Бевърли хилс, се обади:

— Трябва да завия надясно по „Сан Висенте“, така че гледай — не мога да видя каквото и да било.

След десет минути Шелдън проговори:

— Завий при следващия светофар.

Тя стигна до светофара, зави надясно и когато се озоваха пред блока, Шелдън изведнъж извика:

— Гледай, не е ли тя?

Тя се втренчи нататък. Съмър се качваше в червена спортна кола. Преди да успее да изпревари тръгващите коли, спортната кола изрева и се понесе в противоположна посока.

Шелдън седна.

— Това е тя — каза той. — Последвай тази кола.

Нямаше нужда да молят Ники два пъти.