Джаки Колинс
Холивудски интриги (63)

ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ВТОРА

Голямата стара къща беше запустяла, тъмна и студена. Каси бе успяла да се промъкне през отворения кухненски прозорец и пусна Лара да влезе през задната врата.

— Няма ток — проплака тя. — Ако нямаш нищо против, Лара, това е идиотско.

— Вече сме тук — решително отговори Лара. — Единственото нещо, което можем да направим, е да поспим.

— О — Каси не успя да сдържи сарказма си. — Предполагам, яденето тук не е на мода. Да не говорим за отоплението.

— Да не би никога да не си била на палатка? — сопна се Лара. — Малко лишения няма да ни навредят.

Прекалени лишения — искаше да възрази Каси. — По телевизията върви любимото ми шоу, а аз си искам вечерята. Но се въздържа, защото Лара беше изпаднала в едно от странните си настроения. Снимките в „Истина и факти“ явно я бяха изкарали от равновесие. Но защо и Джой беше наказан?

— Ще донеса фенерчето от колата — заяви тя.

— Чудесно — Лара си мислеше, че единственото, което наистина иска в момента, е да се мушне в леглото и да се скрие от света. Джой Лоренцо я беше изиграл прекрасно, като я бе накарал да вярва, че му пука за нея. Никога не беше имала късмет с мъжете. Глупаво беше да си мисли, че Джой е нещо по-различно. Всъщност се оказа точно обратното.

Къщата беше студена. Може би Каси имаше право — хотелът май беше по-добра идея.

Не, ако бяха отишли на хотел, Джой щеше да я открие, преди още да се е усетила. Искаше напълно да се скрие. По този начин се самонаказваше, че е била такава влюбена глупачка.

Сериозно се замисли за Томи и за мъдрия съвет, който й беше дал. Бе й казал, че снимките са вчерашни новини — напълно да забрави за тях.

— Всички мъже са свине — така й бе казал Томи. — Зависи колко свинщина си готова да понесеш.

Само Томи да беше жив — помисли си тя, — можехме да се оженим и да си живеем щастливо и до днес. Това щеше да стане, ако не се бе разболял и не бе починал в ръцете й.

Каси се върна с фенерчето и двете започнаха да се оглеждат. Въпреки че беше купила маса прекрасни мебели, сега всичко беше покрито с прашни чаршафи.

Когато се качваха на горния етаж, Каси каза:

— Точно ми хрумна. Ако няма чисти чаршафи, мисля, че предложението ми за хотел е най-доброто решение.

— Спри да дрънкаш за този хотел — остро изрече Лара. — Боже, какво си мрънкало.

Разбира се, Каси беше права — спално бельо нямаше.

— Видя ли? — триумфално попита Каси.

— Не, нищо не съм видяла — отговори Лара, докато се опитваше да отвори голямата ракла в хола. Там имаше всичко, от което се нуждаеха. — Извинявай, Кас, но ми се струва, че можем да си оправим леглата.

— Не мога да заспя, преди да съм си сложила нещо в устата — измърмори Каси.

— Добре — съгласи се Лара. — Имам план. Ти ще отидеш да намериш магазин и ще напазаруваш, докато аз оправям леглата.

Каси вдигна вежди.

— Ще оправяш леглата?

— Мога да го свърша, Кас. Освен това мисля, че ще ми хареса.

Каси нямаше и представа, че е била камериерка в мотела на леля Люси и че можеше за отрицателно време да оправи легло. Не знаеше колко терапевтична може да бъде понякога домакинската работа.

— Добре. Ако си сигурна, ще отида да купя храна, батерии и свещи. Нещо друго?

— Нищо — отговори Лара. — Не се притеснявай, тук ще си прекараме чудесно.

— Какво да взема за вечеря? — попита Каси. — Нещо против няколко „Биг Мака“?

— Хм… — намръщи се Лара. — Наистина трябва да направим нещо за навиците ти на хранене.

— Какво да сторя, като имам толкова здрав апетит? — оправда се Каси, макар да беше съвсем наясно, че е с повече от двайсетина кила над нормата.

— „Здрав“ е неуместна дума, ако говориш за „Биг Мак“.

— Това е орално удоволствие.

— Не ме карай да започвам, Кас. Трябва да се грижиш за себе си.

— Ще се грижа — обеща Каси; знаеше, че няма. — Но не и тази вечер. Е, какво искаш за вечеря?

— Не съм гладна — Лара се чувстваше депресирана и тъжна. — Вземи каквото искаш.

— Скоро ще се върна — обеща Каси.

— Не е необходимо да бързаш. На кого са му притрябвали телевизия и свещи? Ако спре да вали, ще се поразходя по брега.

— Да не си посмяла да слизаш по тези паянтови стълби — строго нареди Каси.

— Прекалено много се безпокоиш — тихо отговори Лара. — Имам нова застраховка. Така че ще правя каквото си искам когато си искам и няма да се притеснявам за нищо.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — полюбопитства Каси. — Джой ще дойде ли утре при нас?

— Джой? — безизразно я погледна Лара. — Кой е Джой?

 

Кучетата го посрещнаха преди госпожа Креншоу.

— Тя върна ли се вече? — попита той.

— Още не, господин Джой.

— Господи! Къде може да е?

— Нищо не знам — госпожа Креншоу се държеше малко официално. — Приготвила съм вечеря и ако сте гладен…

— Не, благодаря — той се взря във възрастната икономка. Дали не го лъжеше? — Убедена ли сте, че не е оставила съобщение?

— Напълно.

Качи се горе. Спалнята беше празна. Беше почти десет часа. Знаеше, че Лара е разстроена заради снимките, но защо не му се бе обадила?

Отново слезе долу в дневната и включи телевизора. Тъкмо започваше някакво шоу. Известно време погледа разсеяно. Джими Смит, хлъзгав като коприна; Денис Франц, своенравен както обикновено; Ким Дилейни, остра и агресивна. Това беше една от малкото програми, които му харесваха; всъщност беше решил да говори с Куин — ако може, да го уреди да гостува. Естествено, не искаше да става телевизионна звезда, но нямаше да е лошо да се появи в добро шоу като това.

Нямаше намерение да се превръща в господин Лара Айвъри само защото са се оженили. О, не, Джой Лоренцо искаше сам да си създаде име.

Що се отнася до него, още не беше започнал.

 

Колата на Каси се отдалечи от голямата къща. По дяволите, ако Лара не искаше да е толкова тайнствена, можеше да се обади на Линдън, да го инструктира да си докара задника тук и също да се грижи за Лара и за глупавата й идея да прекара нощта в празна къща без ток. Беше тъмно, страшно и безкрайно тъпо.

Първият супермаркет беше на петнайсет минути път, но там нямаше нищо, което тя търсеше. Само огромен продавач с жълти зъби, сива коса на фитили, кожени рокерски панталони и верига, висяща на врата му. Оглеждаше я така, сякаш имаше намерение да я купува. При това Каси изобщо не беше съблазнителна и никога не бе хващала окото на мъжете.

Отново се качи в колата и както си караше към големия супермаркет в Малибу, я осени великолепна идея — „Гранита“, един от любимите ресторанти на Лара, беше наблизо. Можеше да поръча нещо специално за Лара — една от пиците на Волфганг Пук беше по-добре, отколкото нещата, които щеше да напазарува от магазина. Преди да паркира и да влезе в ресторанта, се обади на сестра си, с която живееха заедно в малка къща.

— Къде се губиш? — попита Маги.

Каси й обясни ситуацията и завърши:

— Надявам се да си записала любимото ми шоу.

— Разбира се — увери я Маги.

— Предполагам, че утре ще се видим.

Слезе от колата и влезе в „Гранита“. Само като чу, че е тук заради Лара, Волф дойде при нея, поздрави я лично и обеща да приготви любимото на Лара ястие с пиле. След това я настани на една маса и след няколко минути й сервира една от вкусните си и ароматни пици със сьомга.

Опита се да се свържа с клетъчния телефон на Лара, но за нещастие той беше извън обхвата.

Е, изглежда Лара се чувстваше добре сама в къщата. Каси не мислеше, че тя ще има нещо против, ако се забави повече от очакваното.

 

Като си осветяваше пътя с фенерчето на Каси, Лара обходи голямата стара къща. Първо се качи в ателието, откъдето се откриваше панорамен изглед към океана. Не че успя да види кой знае какво тази вечер — само буреносното небе и океана някъде там, долу, бушуващ в мрака.

След това се върна в дневната с голямата тераса. На терасата имаше порта, откъдето към брега отвеждаха паянтови дървени стълби. Когато бе наела къщата, всяка сутрин в шест часа се разхождаше по брега и това й доставяше огромно удоволствие — караше я да усеща свободата.

За малко излезе на терасата. Беше студено, мокро и ветровито. Побърза да се върне вътре.

Да е сама в тази къща — това някак си хармонираше с настроението й; нямаше намерение да се самосъжалява, но й харесваше идеята, че никой не би могъл да я открие.

На сутринта щеше да се замисли за бъдещето си. Както всички се надпреварваха да й повтарят, беше работила твърде много, всъщност почти без да спира. Не беше ли тази причината да падне в капана на Джой, вместо да пристъпи предпазливо, както правеше обикновено?

Ники беше права, той я държеше сексуално, да върви по дяволите. Добрата стара Ники. Определено си знае работата. Всичко е в секса.

Хрумна й, че сигурно е била твърде несправедлива с Ники, като й приписа цялата вина за снимките. „Отмъщение“ нямаше нужда от евтина реклама — това беше голям филм, който щеше да пробие със собствените си достойнства.

Никога не съм била добра приятелка — мислеше си тя. — Ники имаше неприятности и аз трябваше да съм до нея.

Бръкна в чантата си и извади клетъчния телефон. За жалост батериите се нуждаеха от презареждане и не можа да се обади.

Изведнъж се почувства съвсем изолирана. Но това не беше никак лошо — даваше й възможност да размисли и преди всичко да контролира живота си.

 

Джой неспокойно сновеше насам-натам из къщата. Беше единайсет и половина и той имаше лошото предчувствие, че с Лара се е случило нещо. Не знаеше към кого да се обърне. Единственият човек, за когото можа да се сети, беше Ники. Намери бележника на Лара и потърси телефонния й номер.

Обади се Айдън. Джой разпозна гласа му и каза:

— Искам да говоря с Ники.

— За Съмър?

— Съмър?

— Изчезнала е. Не знаеш ли?

— Не, опитвам се да открия Лара. Тя там ли е?

— Не.

— Може би Ники знае къде е.

— Ще видя дали е в състояние да говори.

След малко се обади Ники:

— Нямам представа къде може да е Лара, Джой.

— Айдън ми каза за Съмър. Какво се е случило?

— Изчезнала е. Не знаем къде се е дянала.

— Би ли могла да е с Лара?

— Не виждам как. Лара оставила ли ти е някакво съобщение?

— Не. Не беше и на партито, казаха ми, че изобщо не се е появявала.

— Бих искала да мога да ти помогна.

— Да. Съжалявам за Съмър.

— Почакай — каза Ники. — Току-що се сетих за нещо. Тази сутрин Ричард беше на снимачната площадка.

— С Лара ли?

— Да. И нямаше търпение да плати десетте си цента за снимките в таблоида.

— Да не искаш да кажеш, че може да е с него?

— Не… но той кроеше нещо. С него имаше някаква възрастна жена. Той я въведе във фургона на Лара и двете останаха известно време сами.

— Коя беше жената?

— Не зная. Беше някъде около петдесетте, добре облечена, с червеникава коса.

Описанието го смрази. Възможно ли беше това да е Маделин Франсис?

Не. В никакъв случай.

Но все пак… Ричард го мразеше и все още беше навит на Лара. Навярно се бе съюзил с Маделин срещу него. Ако това беше вярно, работата му бе спукана.

— Благодаря ти, Ники — и той затвори.

Ако Маделин Франсис беше в Лос Анджелис, трябваше да я открие. А ако Ричард Бари я беше свързал с Лара, той щеше да си плати.

Нещо се беше объркало. И най-добре да разбере какво, преди да е станало твърде късно.