Джаки Колинс
Холивудски интриги (40)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

Ричард щракна с пръсти и поръча на сервитьора бутилка „Шардоне“.

— Аз не пия — Лара вече съжаляваше, че се е съгласила да обядва с него.

— Моля те, скъпа — настояваше той. — За доброто старо време.

— Доброто старо време? — тя явно се подразни. — Мислех си, че целта на този обяд е да ми говориш за Джой.

— Да, разбира се, но това не означава, че не можем да се порадваме един на друг, докато си говорим — произнесе думите меко, разчитайки на чара си. — Чаша вино с бившия ти съпруг — да не би да е толкова ужасно?

— Ще бъда откровена, Ричард — погледът й се рееше из салона. — Щях да се чувствам много по-добре, ако Ники беше с нас.

— Защо говориш така? — той явно страдаше, а в погледа му се четеше обвинение. — За Бога, бяхме женени. Пък и не се срещаме тайно.

— Да, прав си — тя безизразно оглеждаше ресторанта. Денят й беше тежък. Най-напред записа няколко телевизионни изявления за Австралия, последвани от едночасово интервю с репортер на списание „Премиера“. Сега пък — обяд с Ричард. Бе се съгласила по-късно да отговори на още няколко въпроса в офиса на „Връзки с обществеността“. Мразеше тази работа — беше давала много интервюта, сякаш включила на автопилот.

За миг се изкуши да стане от масата, да отиде до телефона и да отмени срещите, но после осъзна, че така ще отблъсне мнозина журналисти, а рекламата е важно нещо — особено в момента, когато й предстояха промоциите на три нови филма.

Истината беше, че няма никакво желание да загуби няколко скъпоценни часа в рекламния офис, вместо през това време да бъде с Джой.

Джой… Може би мислеше за него много. Не беше ли хлътнала прекалено бързо?

Кой да й каже? А и какво значение има? Беше важно само това, че за първи път от цяла вечност е щастлива.

— Щастлива ли си? — чу да я пита Ричард, сякаш четеше мислите й.

— Много — беше категорична. — Джой ми предлага свободата да бъда самата себе си.

Той се вгледа в лицето й и се зачуди как си е позволил да изостави такава жена.

— Интересно твърдение — каза той. — Какво точно означава?

— О, не зная… — поколеба се тя. — Дава ми възможност да преодолея задръжките си, да се освободя напълно.

Очите му припламнаха.

— Сексуално?

— Наистина не е твоя работа.

— Е, добре — той се отпусна назад в стола си. — След като сме толкова искрени, нека да ти кажа, че това беше една от причините, поради които започнах да тичам подир други жени.

— Моля? — намръщи се тя.

— Не ме разбирай погрешно — той се уплаши да не премине отвъд прага на търпимостта й. — Скъпа моя, все пак трябва да ме разбереш — ти никога не си била много изобретателна в леглото. Понякога един мъж има нужда и от нещо друго…

Тя се втренчи в него, а зелените й очи внезапно потъмняха. Какво право имаше бившият й съпруг да й говори така? Ако сексуалният им живот е бил толкова скучен, това не беше по нейна вина — не беше тя тази, която се развяваше нагоре-надолу.

— Знаеш ли, Ричард — заговори тя с леден глас. — Аз може би не съм била толкова изобретателна, колкото ти се е искало, но идвало ли ти е някога наум, че на тебе повече ти харесваше да гледаш телевизия?

Сега беше негов ред да се възмути. За втори път му натякваха, че предпочита телевизията пред секса. Първо Ники. А сега — и Лара. По дяволите! Той е правил много повече секс от техните „интимни вечери“, взети заедно.

— Ако искаш да се караме… — започна той.

— О, не — прекъсна го тя; даваше си сметка, че ще е по-умно да се оттегли, преди да са се оказали въвлечени в истинска битка. — Този обяд беше грешка — продължи тя и се изправи. — Всъщност смятам да тръгвам, докато все още можем да разговаряме.

— Не можеш да постъпиш така — каза той и също се изправи на крака.

— Ти ме подведе да дойда, за да можеш да говориш за миналото ни. Знаеш ли какво, Ричард? Мисля, че ревнуваш, защото най-после намерих мъжа, с когото си пасваме.

— Глупости! — възрази той.

— Джой е млад, изглежда добре — разгорещи се тя. — Заедно си прекарваме невероятно, а това е удар по самолюбието ти. Така че въобще не ми ги разправяй тия — че някоя жена не е добра в леглото само защото мъжът не я вдъхновява. Значи… никакви други приятни обядчета за двама. Да си останем приятели. Става ли, Ричард?

И преди той да отговори, тя се отправи към вратата.

Спря се вън и се опита да се овладее. Как се осмелява да критикува уменията й в леглото? Джой определено нямаше възражения.

Един мотаещ се пред входа фотограф започна да прави снимки, а това винаги я изнервяше. Веднага след като пиколото докара колата й, тя потегли и осъзна, че сега има цял час за губене, преди да дойде време за интервютата в рекламния й офис. Времето нямаше да й стигне да се върне у дома, така че се качи на хълма, спря пред Нюман Маркъс и си позволи да попазарува безсмислено.

Вниманието на клиентите и продавачите направо я задуши — още един от недостатъците на известността. Усмихваше се любезно и раздаде няколко автографа, след това пак се качи в колата си и тръгна за рекламния офис по-рано от необходимото, като направо заряза продавачите изненадани, че не са успели да й угодят.

Линдън, рекламният й агент — елегантен чернокож на около четирийсет години, — искрено се зарадва на появата й.

— Как е любимата ми клиентка? — посрещна я той и я целуна по двете бузи.

— Уморена — отговори тя и потисна една прозявка.

— Бъди сигурна, че въобще не ти личи — каза й той бодро.

Линдън беше бивш пилот. Бе загубил ръката си по време на неуспешна каскада в един от първите филми на Лара. Тя направи всичко, за да му помогне — инвестира в рекламната фирма, която той основа, и беше първият му клиент. Сега, шест години по-късно, той заслужено се ползваше с репутацията на един от най-успяващите и предпочитаните в бизнеса. Обичаше често да й припомня, че дължи всичко това на нея. При тези думи тя винаги се усмихваше и не му отдаваше никакво значение.

— Винаги си толкова мил, Линдън — каза тя.

— Опитвам се винаги да бъда мил с клиентите си — отговори той с усмивка.

— И успяваш.

Линдън я настани в личния си кабинет и тя веднага звънна вкъщи. Госпожа Креншоу й предаде, че Джой е излязъл.

В този момент й се искаше той да е вкъщи. Да говори с него и да му признае колко й липсва и как няма търпение да се озове в прегръдките му.

Миналата нощ правиха любов в игралната зала — той я подпря на масата за рулетка, вдигна полата й и я облада направо. Беше невероятно еротично.

Никога не можеше да предскаже сексуалното поведение на Джой. Понякога я караше да се чувства като курва, понякога — като истинска дама. Сливането на тези контрасти беше направо опасно, но примамливо.

Самата мисъл за него предизвика тръпка на възбуда.

Усмихна се. Джой я караше винаги да се усмихва и именно затова го харесваше толкова.

 

— Благодаря ви, че намерихте време за мене, задължен съм ви — каза Джой.

Нямам друг избор — кисело си помисли Куин Латимър и прокара ръка през оредялата си коса, докато гледаше Джой с подозрение, а в главата му се въртяха куп въпроси.

Джой отново се държа много неопределено, когато Куин го притисна, за да изкопчи повече информация за него.

— Сега започвам, нямам опит — обясняваше той.

Сигурно е така — помисли си Куин и се опита да проумее какво става напоследък с Лара. Най-напред тя настоя да участва в този мизерен филм, „Отмъщение“. Сега пък е издействала роля за гаджето си в него и очакваше той, Куин Латимър, да представлява този никому неизвестен актьор, макар много добре да знаеше, че той е педантично придирчив при избора на клиентите си и всеки ден отклонява актьори, които само изглеждат добре. А и Джой отговаряше твърде уклончиво, отказваше да даде каквато и да е информация за миналото си, не споменаваше името на агента, който го е представлявал в Ню Йорк. За Куин това беше много подозрително.

Той се облегна назад и огледа Джой от глава до пети. Трябваше да признае, че младежът изглежда много добре, но дали имаше и талант?

— Като начало трябва да направиш няколко нови снимки за досието си — каза той, докато барабанеше с четвъртитите си пръсти по бюрото. — Предполагам, ще идеш при Грег Горман… той се смята за най-добрия фотограф на мъже в града. Не е евтино, но определено си заслужава цената.

— И колко струва това „не е евтино“? — небрежно попита Джой.

— Кажи на Лара да му се обади — каза Куин. — Грег е влюбен в нея. Тя сигурно ще ви уговори среща.

Кой не обича Лара? — мина през главата на Джой.

— Вижте, господин Латимър — бавно изрече той. — Трябва да знаете, че много държа на Лара.

— Не се и съмнявам — съгласи се Куин.

— Имам сериозно намерение да се грижа за нея — добави Джой с дързък поглед.

— Мислиш ли, че Лара има нужда от подобни специални грижи? — попита Куин с иронично повдигане на веждите.

— Убеден съм — Джой се запита колко апетитни комисионни е изкарал този тлъст котарак от нея. — Понякога някои хора си мислят, че могат да се възползват от някоя жена — особено ако тя е известна.

— Моят съвет към Лара беше да не участва в „Отмъщение“ — надуваше се Куин. — Дори настоявах да си вземе заслужена отпуска, но ти знаеш що за човек е Лара, какъв инат е и никога няма да се вслуша в нечий съвет.

— Тя работи твърде много — каза Джой. — Ако съм до нея, няма да й позволявам да се товари толкова. Това е много сложна роля. И на всичко отгоре през половината време работи срещу имиджа си.

Куин взе решение да спечели Джой на своя страна. По-добре да са приятели, а не врагове с мъжа, който спи с най-печелившата му клиентка.

— Джой — обърна се към него много по-благоразположено, — ще направя каквото мога за твоята роля в „Отмъщение“. Предварително трябва да те предупредя — имат един направо несъществуващ бюджет.

— Ясно — Джой стана. — Лара ми спомена за това.

— Добре тогава. Но после да не се разочароваш.

Джой кимна. Ако не друго, то Куин говореше направо.

— Ще направя ония пилотни снимки, за които спомена.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джой излезе от офиса на булевард „Сънсет“ и тръгна към колата на Лара, оставена зад ъгъла. Пред близкия рок-клуб група музиканти разтоварваха оборудването си. Доста нахакано момиче с прилепнало оскъдно облекло седеше на една от колоните и небрежно пилеше ноктите си. Хвърли му поглед и доста подканващо му се усмихна.

— Здрасти — извика тя.

— Здравей — той едва я забеляза.

— Искаш ли да пием по едно кафе? — тя го поглъщаше с очи, предлагаше му свежата си розова плът.

Ако това беше станало преди, той веднага щеше да приеме поканата й. Сега нямаше никакво желание да го прави. Най-сетне беше намерил жената, която търсеше цял живот, и нямаше да се прецака.

 

Ники седеше зад бюрото си и се опитваше да подреди мислите си. Ричард се държеше като задник, а тя не знаеше какво да прави с него. Беше пожънал голям успех, скоро излизаше новият му филм „Френско лято“, който щеше да бъде представен в големи салони и да се радва на мегавнимание. И все пак той сякаш я ревнуваше от скромното й филмче.

Но това нямаше кой знае какво значение. Вчера едва успяха да разменят по някоя дума. Всъщност той беше обиден, че Лара ще участва в „Отмъщение“. За негова сметка, защото никой не я принуждаваше да го прави. Лара е свободна сама да избира — включително и Джой, когото Ричард ненавиждаше.

Ники беше твърде учудена, че той се чувства толкова засегнат от тази връзка. Може би трябваше да му припомни, че Лара му е само бивша съпруга и е вече крайно време да я остави да се оправя сама.

В този момент се появи един от асистентите на продукцията с цяла купчина бележки. Ники ги прегледа набързо, остави ги на бюрото си, после вдигна телефона и се обади на Шелдън в Чикаго — задача, която отлагаше вече цял ден.

— Как си, Ники? — попита я Шелдън с високомерния тон, който тя отлично помнеше и ненавиждаше.

— Чудесно — тя очакваше той пръв да заговори за Съмър. Но той не го направи. — Добре ли си починахте? — попита тя просто от любезност.

— Да, приятно беше — отговори той.

Кратка тишина. Ники беше тази, която я наруши.

— Знаеш ли, Шелдън — тя търсеше подходящия тон. — Обаждам ти се да поговорим за Съмър.

— Какво има?

— Иска да ходи на училище в Лос Анджелис.

— Защо? — той попита остро.

— Тук й харесва.

— Надявам се, не си й разрешавала много-много да хойка — строго произнесе той.

— Познаваш я много добре и знаеш, че не е момиче, което можеш да държиш изкъсо. Между другото тя ми каза, че никога не й слагаш вечерен час.

— Ти да не си се вързала на тези приказки?

Ненавиждаше разговорите с Шелдън — те отново й припомняха мрачните спомени от миналото.

— И така, какво мислиш за това? — върна се тя към предишната тема. — Одобряваш ли идеята й да остане тук или не?

Отново настъпи продължителна пауза, докато Шелдън обмисляше тази възможност.

— В състояние ли си да й отделяш достатъчно време? — най-сетне попита той.

— Всъщност точно в момента продуцирам един филм — тя се зачуди как ли ще му прозвучи тази новина.

Той шумно си пое въздух. Звучеше почти заплашително:

— Продуцираш филм?

— Какво странно намираш в това? — тя зае отбранителна позиция.

— Имаш ли опит?

— Мисля, че имам достатъчно, благодаря за загрижеността.

— Не — отсече той. — Не съм съгласен с тази идея. Искам Съмър да се върне у дома колкото може по-скоро.

— Ще й предам решението ти.

— Непременно.

— Тя ще бъде разочарована.

— Това не ме интересува особено.

Не, разбира се, че не го интересува. Шелдън беше студен като мъртва акула — само с повече себелюбие.

— Добре — по-бавно изрече Ники. — Може би когато й дойде времето да учи в колеж, тогава ще обсъдим преместването й тук. Може да се запише в Лосанджелиския университет или в Северна Каролина. И двата дават отлична подготовка.

— Решението е мое, Ники.

— Не — възрази му тя; в този момент го ненавиждаше. — То е и мое. И двамата сме нейни родители, нали?

— Ти се отказа от правата си в момента, в който я остави при мене.

Върви на майната си, Шелдън. С кого си мислиш, че разговаряш? С наивното момиченце, за което се ожени? Вече пораснах. И мога да се защитавам.

— Ако си спомняш — гласът на Ники беше убийствено безизразен, — ти настояваше тя да остане при тебе. И я накара да се чувства толкова виновна, че да ми каже и на мене, че това е нейното желание.

Студен смях.

— Ники, Ники… винаги си обичала да се извиняваш със закъснение.

У нея се надигаше старият познат гняв срещу него.

— Как е новата ти невестичка? — започваше да се държи като кучка.

— Добре е — отговори той спокойно. — Опитай се този път да ме разбереш правилно. — Кратка пауза. — Истината, скъпа моя, е, че нещо не се получава. Казвал съм ти го и преди — ти имаш проблеми, имаш нужда от помощ.

— Заври си го отзад! — тя избухна изведнъж. — Все си си същият задник! — и трясна телефона, ядосана и на себе си, че му позволи да я изкара от кожата й.

Сега трябваше да каже на Съмър, че не може да остане. Разбира се, ако беше искрена, щеше да си признае, че предпочита да е така, защото няма нито време, нито желание да се занимава с нея. Предпочиташе Съмър да се върне при баща си…

Шелдън с гривата от гъста бяла коса, с която толкова се гордееше; със самодоволното изражение; с идеално поддържаните зъби; и с малкия член.

Не можа да се въздържи да не се усмихне победоносно при спомена за тъничкия му пенис. Шелдън беше голям мъж навсякъде с изключение на единственото място, което наистина имаше значение. Психиатър с малък сексуален проблем. Кофти комбинация. Постоянно се тормозеше и по тази причина си избираше за жени млади момичета, които нямаше с какво да го сравняват.

Въздъхна. Шелдън и малкият му член бяха част от миналото, от което тя отдавна се отърва. Защо ли отново да се разстройва заради него?

На вратата й се почука и вътре се вмъкна Айдън Шон с вид на човек, който току-що се е излюпил от леглото, както вероятно си и беше.

— Какво има? — попита го тя.

— Лицето ти е много напрегнато — той махна с мършавата си ръка към нея.

— Аз — напрегната? — тя се изсмя. — Защо мислиш така?

— Познавач съм на настроенията.

— Какво мога да направя за тебе? — беше решена да не се поддава на опитите му за интимничене, защото вече интуитивно усещаше, че той иска да се сближат.

— Да… Бих искал да се направят две-три промени в сценария. Исках да те питам, преди да отида при Мик. Може да е адски против пипането на текста.

— С други думи, искаш да съм на твоя страна.

— Ами да. Нали ти си шефът.

Тя кимна — забрави за Шелдън, за Ричард и за всичките си проблеми.

— Ласкателството ще ти гарантира цялото ми внимание.

Той кимна, сякаш предварително го знаеше.

— Дай да идем да пийнем по нещо — предложи той. — Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от една глътка.

— Така ли?

— Да, шефке.

Погледна го твърде скептично.

— Защо винаги ми говориш така, сякаш съм на сто и две години?

Той сви рамене.

— Може да ми харесва да те изнервям.

— Защо?

— Ами винаги изглеждаш толкова спокойна.

Тя тъжно тръсна глава.

— Е, благодаря ти все пак.

— Добре, Ники. А сега отиваме ли да пийнем по нещо или не?

— Сигурен ли си, че е редно да пиеш?

Той се изсмя сухо.

— Бил съм наркоман, ама не и алкохолик.

— Е, добре… Мисля, че бих пийнала чаша вино.

— Голяма пиячка, няма що.

Тя се направи, че не забелязва иронията му, и взе чантичката си. Минаваше шест и вече можеше да си тръгва за вкъщи… но за какво да бърза? За поредния сблъсък с Ричард? Имаше нужда от подкрепата му, а не от постоянното му критикарство.

А и ако Айдън искаше да говорят за сценария, тя като продуцент трябваше да го направи.