Брад Тор
Последният патриот (79)

ГЛАВА 79

Пол Гилбъртсън беше едър мъж на около седемдесет години, подобен на дядо Коледа, с голяма брада и очила, които бяха окачени на врата му с шнур. Ръцете му бяха груби, а пръстите му приличаха на дебели парчета въже. От колана му висеше Ледърманов комплект^[1] в найлонов калъф. Работеше в Монтичело като музеен лектор.

Той взе листа с архитектурните скици от Никълс и си сложи очилата. Докато ги разглеждаше, издаваше особен съскащ звук с езика си. След като погледна листа от опаката му страна, Гилбъртсън каза:

— Дори и без да знам какво означават кодираните думи, това нещо несъмнено е дошло от ръцете на Джеферсън. Стилът на Паладио^[2] се долавя навсякъде. — И след това продължи да издава звуци с езика си.

Харват погледна Фъргюсън.

— Кой е Паладио?

— Андрея Паладио е архитект от Ренесанса. Джеферсън е бил напълно самоук в архитектурата и четирите трактата на Паладио са били негови настолни книги.

Няколко минути по-късно, като че ли воден от рисунките, Гилбъртсън се отдалечи. Останалите от групата бързо го последваха.

Влязоха в трапезарията, наблюдавайки Гилбъртсън, който изучаваше дограмата и дървените декорации около вратите и прозорците.

Междувременно Харват откри една остроумна въртяща се врата за сервиране. На пръв поглед беше съвсем обикновена, но беше без панти. Вместо това по средата имаше въртяща се ос, прикрепена към долната и горната част на вратата. Храната очевидно можеше да бъде поставена на рафтовете откъм гърба на вратата и след това тя да бъде завъртяна, така че чиниите да се озоват в трапезарията, без да се налага някой да я внася.

Харват тъкмо върна вратата в първоначалното й положение, когато Гилбъртсън каза:

— Тази схема не е на врата, прозорец или дървен орнамент.

— А тогава на какво е? — попита Никълс.

Музейният лектор се отдалечи от прозореца и тръгна към близката стена.

— Примерно на нещо такова — отговори той.

— На камина? — намеси се Харват.

Мъжът кимна.

— Мисля, че това е скица на камина.

Никълс го погледна.

— Сигурен ли сте?

— За да бъда напълно сигурен — отвърна той, — ми трябва целия чертеж, а не само част от него. Но в такъв случай, всеки би могъл да каже какво е нарисувано на него.

— Защо смятате, че това е камина? — попита Харват.

— Това са скици на много особени сегменти, които изискват сложни сглобки — отговори Гилбъртсън и даде знак на Харват да го последва. Сетне посочи с ръка. — Всъщност те ми напомниха ето за тази камина?

— Защо? — попита Харват.

— Вижте — каза лекторът и дръпна една дървена плоскост над камината, откривайки находчиво скрита ниша. Вътре имаше въже и макара.

— Какво е това? — каза Скот.

Гилбъртсън се усмихна.

— Това е кухненски асансьор за вино. Всъщност има два такива от двете страни на камината. Джеферсън ги е проектирал сам. Точно под нас е винарната. Когато е трябвало още вино, един роб в избата е слагал бутилка в кутията и я е изпращал нагоре.

— Значи според вас тези рисунки представляват кухненски асансьор за камина?

— Струва ми се, че тук има нещо като приспособление за окачване на въже и макара, подобно на това в тази камина, но ми е трудно да кажа при една толкова частична скица — отбеляза лекторът. — Ако трябва да гадая, бих казал, че това е напречен разрез на камина, която има някакво второ предназначение.

— Като стана дума за това — намеси се Никълс, — когато дойдохме тук, вие не се насочихте направо към камината. Преди това разгледахте вратите, прозорците и тавана. Защо?

Гилбъртсън вдигна документа.

— Фризът, който Джеферсън е нарисувал тук, прилича на фриза в коринтския храм на Антоний и Фаустина в Рим. Сюзън е била права да ви заведе първо във вестибюла. Но ето този малък детайл в дъното на страницата ме накара да си спомня за тази стая. Вижте фриза под тавана — продължи той, вдигайки ръка. — Джеферсън е използвал розетки и така наречената букрания^[3] или волски черепи.

Всички вдигнаха глава.

Харват първи погледна отново надолу към рисунката.

— Но този фриз е различен от рисунката. На нея е изобразено женско лице.

— А какво има до лицето?

Харват се вгледа по-отблизо.

— Лози?

— Цветя — поправи го Гилбъртсън. — Това е характерно за букраниума като орнамент. Волски черепи, украсени с цветни венци, са били често срещан мотив в римските олтари. Те са станали отново популярни в сградите от Ренесанса.

— Джеферсън използвал ли е някъде другаде букрания в Монтичело?

— Да. В неговата спалня и в салона — отвърна Гилбъртсън, — но не и с женски лица. Единственото място, където се появяват подобни лица, са на фриза в северозападната галерия. Той е бил направен по модел на фриза в римските бани на Диоклециан.

— Може ли да видя рисунката отново? — попита Сюзън Фъргюсън.

Гилбъртсън й подаде листа.

Никълс се канеше да каже нещо, когато забеляза напрегнатото лице на колежката си, която се взираше в документа.

— Възможно е в Монтичело да е имало такъв орнамент — заяви Гилбъртсън, — но аз не знам за него. Може би е добре да поговорите с библиотекарите, които съхраняват архивите и писмата на Джеферсън. Ако те бъдат проучени внимателно…

В този момент Фъргюсън изведнъж го прекъсна.

— Не, Пол. Ти си прав. Този архитектурен мотив не е бил проектиран за Монтичело.

Лекторът се изненада от увереността на колежката си.

— Така ли?

— Да, Джеферсън го е нарисувал за другата си плантация — Поплар Форест^[4].

— Откъде знаеш?

— Няколко от фризовете и корнизите там са били направени по модел на древния фриз от римските бани на Диоклециан. На тях има човешки лица разделени от групи от по три малки колони, но на Джеферсън му хрумнала странната идея да включи и няколко волски черепа.

— А камините? — попита Харват.

— В Поплар Форест те са петнайсет — отбеляза Фъргюсън.

Харват се усмихна.

— Значи онова, което търсим, е там.

— Единственият проблем е — каза Гилбъртсън, — че Поплар Форест е бил унищожен от пожар през 1845 г. Оцелели са единствено стените, колоните, комините и камините.