Брад Тор
Последният патриот (43)

Глава 43

Харват винаги беше имал добри взаимоотношения с Гари Лоулър. Бившият заместник-директор на ФБР беше близък на семейството му, почти откакто Скот се помнеше. И когато бащата на Скот, инструктор в морската пехота, загина при тренировъчен инцидент в Калифорния, Гари му стана нещо като втори баща.

Когато президентът Рътлидж реши да стартира програмата „Апекс“, която трябваше да се противопостави на терористите с техните собствени средства, той го убеди да напусне Бюрото и му възложи проекта. Макар Скот и Гари често да кръстосваха шпаги в опитите си да постигнат резултати, те работеха заедно.

Въпреки това Харват не беше разговарял с Лоулър, откакто той и Трейси напуснаха Вашингтон. В известна степен изпитваше вина за това. Гари винаги беше подкрепял него и майка му. Той беше грубоват човек, но в същото време честен и му беше спасявал задника повече пъти, отколкото можеше да си спомни. И в този момент Харват му дължеше много повече от едно телефонно обаждане.

Това беше просто едно от нещата, които му се бяха изплъзнали. Колкото по-дълго отлагаше нещата, толкова по-трудно щеше да става. Гари беше стриктен човек. Въпреки че работата му беше необичайна като терористите, които беше натоварен да преследва, в него все още имаше едно чувство за ред и феърплей, което му беше останало от дългата му кариера във ФБР. Отношенията между тях потръгнаха добре, когато Гари се научи да отлага задаването на въпроси, докато Харват приключи с поредната си задача, или пък изобщо да не пита нищо.

Скот знаеше, че когато най-накрая се обади на Лоулър, разговорът няма да е нито за времето и нито за забележителностите, които са посетили с Трейси. Беше наясно, че Гари ще му зададе трудни въпроси за това кога ще се върне и какво смята да прави в бъдеще. И това навярно беше главната причина, поради която Харват избягваше разговора с него. Докато сам не намереше отговорите, последното нещо, от което се нуждаеше, бяха въпросите.

Но нещата се бяха променили и Фини беше прав. Трейси бе на първо място, затова каквото и съобщение или заповед да имаше Лоулър от президента, Харват нямаше друг избор, освен да преглътне своята враждебност.

Преминавайки през серия от анонимни сървъри, Харват се спря на един от своите акаунти за аудиовръзка и набра номера на Гари във Вашингтон.

Той отговори след първото позвъняване.

— Лоулър — каза гласът с лека металическа нотка.

Харват се покашля.

— Гари? Скот е.

— Добре ли си?

— Добре съм.

— Радвам се да го чуя. А знаеш ли, че цялата полиция, жандармерия и тайните служби на Франция са по петите ти?

— Трудно е да си популярен — отвърна Харват.

Лоулър се засмя и сетне отново стана сериозен.

— Наистина си забъркал голяма каша, момчето ми.

— Затова ли си искал да ти се обадя? За да ми кажеш неща, които вече знам? — Думите прозвучаха по-рязко, отколкото искаше Харват, но той не направи усилие да ги смекчи.

— Бомбен атентат сутринта. Престрелка следобед. Какво си планирал за вечерта?

— Как ти се струва нахлуване в джамия?

— Не се занасяй с мен — отвърна Лоулър.

— Добре, ще измисля нещо друго — рече Харват. — Какво искаш?

— Изчезна от радара преди месеци. Не каза нито довиждане, нито нищо. Остави мобилния си телефон, акредитивите си и остроумното съобщение „За риба съм“ и сега имаш нахалството да се държиш така, все едно ти прекъсвам отпуската.

Харват се пребори с импулса да се защити и вместо това се опита да мисли за Трейси.

— Прав си. Извинявай. Трябваше да се свържа с теб.

— Разбира се, че съм прав — отвърна Лоулър. — Имаш голям късмет, че президентът смята, че ти е задължен по някаква причина. Никой друг оперативен агент не е могъл да си позволи лукса да изчезне по този начин.

— Можехте да ни откриете по всяко време. Ние пътувахме със собствените си паспорти.

— Стига Скот. Проследяването ви щеше да прилича на игра на криеница. Можехме да ви засечем, само когато влизате в чужда страна и след това три седмици нищо до пресичането на следващата граница.

Гари беше прав. Харват и Трейси не бяха потънали напълно в земята, но следата, която оставяха след себе си, беше само прах.

— Нуждаех се от време да премисля някои неща.

— Е, времето свърши. Сега трябва да се върнеш на работа — рече Лоулър. — Президентът се нуждае от твоята помощ.

Харват си напомни да не повишава глас.

— Аз не работя вече за него. И с цялото ми уважение, не работя и за теб.

— В такъв случай ще имаш колкото искаш време за мислене. Френските затвори са доста самотни места — особено за един чужденец.

— Номерът с лошото ченге не минава при мен, Гари. Би трябвало да знаеш това.

— А ти трябва да знаеш, че уликите, които французите имат срещу теб, не изглеждат никак добре. Могат да минат години, докато разследването на събитията от този ден приключи и започне процес. В съда може и да успееш да се защитиш, но при съществуващите закони срещу тероризма във Франция е възможно да преброиш доста месеци в килията. И докато седиш там, ще бъдеш третиран като американец, свързан с кървав бомбен атентат и престрелка, довела до смъртта на трима френски полицаи. Престоят ти няма да бъде като в хотел „Риц“.

Харват понечи да каже нещо, но Лоулър го изпревари:

— Ами Трейси? И тя ли трябва да премине през същото?

— Не намесвай Трейси в това — отсече Харват.

— Твърде е късно. Тя е вече намесена. И е затънала до шията точно като теб. Или дори и по-лошо. Знаеш ли въобще, че французите са я задържали?

Нещо в стомаха на Харват се преобърна. Макар да не беше изненадан, потвърждаването на опасенията му не направи нещата по-лесни.

— Къде? — попита той.

— Появила се е в една парижка болница преди около час и се е предала.

— Добре ли е?

— Правят й изследвания — отговори Лоулър. — Полицията я държи под наблюдение.

Харват помълча, после каза:

— Как разбра за това?

— Французите имат видеоматериал с вас от мястото на бомбения атентат и престрелката в Гранд Пале. Поради това, че си замесен, президентът ме ангажира да направя каквото мога по случая.

— А Трейси? — попита Харват, притеснен повече за нея, отколкото за себе си. — Какво ще стане с нея?

— Стандартната процедура — ще я арестуват, картотекират и така нататък. Но не и преди да свършат медицинските й изследвания. В момента я снимат на скенер.

— Къде? В коя болница?

— Забрави — отговори Лоулър. — Няма да успееш дори и да се доближиш до нея.

— Не бъди толкова сигурен.

Лоулър знаеше, че Харват е прав, но не там беше въпросът.

— Добре, знам, че можеш да стигнеш до нея, но рискът не си струва. Не и точно сега. Като шеф на Бюрото за международна помощ при разследване към Департамента по вътрешна сигурност президентът ме натовари да помагам на французите при разследването на бомбения атентат и престрелката в Гранд Пале.

— Искам поне да говоря с нея.

— Не е възможно. По същество тя е задържана от французите и това, че е в болница, не означава, че ще бъде третирана по някакъв по-специален начин, отколкото ако беше в затворническа килия. Освен това аз вече се опитах да говоря с нея. Френските ченгета махнаха телефона от стаята й. Заявиха, че няма да й позволят да контактува с никого.

— Но това е лудост. Ти знаеш, че нямаме нищо общо с това — каза Харват.

— Е, французите разполагат с голям видеоматериал, който ги кара да вярват в противното.

— Рътлидж трябва да ни извади от тази каша — настоя Харват. — Или поне да помогне на Трейси. Дължи й поне това.

— Ще поговорим за президента след малко — каза Лоулър.

— Първо, искам да ми разкажеш какво се случи. От самото начало.

Преди да успее да се опомни, Харват отново бе погълнат от стария си живот. Сега, когато Трейси беше задържана от французите, нямаше никакъв смисъл да се бори срещу това. Затова си пое дълбоко въздух, понамести се, за да намали болката в натъртените си ребра и започна да разказва.